Прокобата на Господаря Гад

20. Въпрос за надеждата

Бродеше наплашен в съня и очакваше кошмари. Но ги нямаше. В мъгливото издигане и спускане сякаш дори насън сетивата му не се откъсваха от Земята и той долавяше как някой го наблюдава отдалече. Насоченият към него поглед беше тревожен и добронамерен. Напомняше му за стария просяк, който го накара да изтърпи тирада за „основния въпрос на етиката“.

Когато се събуди, Човешкият дом беше ярко осветен от слънцето.

Извитият таван на пещерата оставаше сумрачен, но отблясъците отдолу облекчаваха потискащата тежест на камъка. Слънчевите лъчи достигаха навътре и Томас пресметна, че се е разсънил в ранния следобед на топъл ден, предшестващ лятото. Лежеше в тишина и покой. До него седеше Сол по сърцето Носен от пяната.

Томас затвори очи за малко. Чувстваше, че се е отървал на косъм. Споходи го смътното предчувствие, че сделката със самия себе си ще бъде успешна. Когато пак погледна нагоре, той попита сякаш надигнал се от гроба:

— Колко дълго спах?

— Привет и добре дошъл, приятелю — отвърна Великанът. — Покрай теб на моето диамантено питие ще му се разнесе славата колко е слабо. Проспа само нощта и сутринта.

Томас се протегна с удоволствие.

— Свиквам. Толкова често го пия, че обръгнах.

— Рядко умение — засмя се Сол по сърцето.

— Не е точно така. Ние, прокажените, сме повече, отколкото би могъл да си помислиш. — Внезапно се намръщи, може би осъзнал, че неволно нарушава обещанието си да бъде сдържан и търпелив. За да не изглежда прекалено сериозен, добави с пресилена печал: — Ние сме навсякъде.

Но опитът му да се пошегува май само озадачи Великана. Той помълча и изрече бавно:

— А дали другите са… „Прокажен“ не е добро название. Твърде кратко е за човек като теб. Не познавам тази дума, но ушите ми не долавят в нея друго освен жестокост.

Томас седна и избута одеялата настрана.

— Всъщност не е жестокост. — Той като че се срамуваше от подхванатия разговор и не смееше да срещне погледа на Великана. — Или е безсмислена случайност… или „заслужено наказание“. Ако беше жестокост, щеше да се случва много по-често.

— По-често ли?

— То се знае. Ако проказата беше проява на жестокост от страна на Бог или каквото друго измислиш, нямаше да е толкова рядка. Защо да се задоволява с няколко хиляди окаяни жертви, щом може да си осигури няколко милиона?

— Случайност… — промърмори Сол по сърцето. — Заслужено… Приятелю, ти ме хвърляш в смут. Говориш толкова прибързано. Дали пък на Презиращия в твоя свят трудно му стигат силите да се опълчи на Създателя?

— Може би. Но някак не ми се вярва моят свят да е устроен така.

— И все пак ти ми каза — нали не греша, — че прокажените са навсякъде.

— Това беше шега. Или метафора. — Томас се опита отново да превърне своя сарказъм в закачка. — Никога не съм успявал да видя разликата между тях.

Сол по сърцето се взря в него и попита предпазливо:

— Приятелю, присмиваш ли ми се?

Томас отвърна с ехидна усмивка:

— Не. Би трябвало да е очевидно.

— Не разбирам това твое настроение.

— Не го вземай присърце. — Томас се вкопчи в шанса да избяга от разговора. — Да потърсим храна. Гладен съм.

Олекна му, когато Великанът се разсмя добродушно.

— Ех, Томас Ковенант, помниш ли нашето пътешествие по реката? Явно има нещо в моята сериозност, от което огладняваш.

Пресегна се встрани и вдигна поднос с хляб, сирене и плодове, имаше и кана с пролетно вино. Още се подсмихваше тихичко, докато Томас започна да лапа ненаситно.

Мина време, преди да се огледа. Стъписа се — пещерата беше отрупана с цветя. Навсякъде виждаше гирлянди и букети. Изглеждаше, все едно през нощта всеки рамен е отгледал градинка. Бялото и зеленото смекчаваха строгата оскъдица на Човешкия дом и покриваха камъка като прекрасна дреха.

— Нима си изненадан? — подхвърли Сол по сърцето. — Тези цветя са в твоя чест. Мнозина обикаляха през нощта, за да берат цветя. Ти докосна сърцата на ранихините, а рамените не останаха равнодушни… или неблагодарни. За тях се случи чудо — стотина ранихини дойдоха да предложат избор на един човек. Ако мен питаш, рамените не биха заменили такова великолепие за целия Анделейн. Затова ти отвърнаха с почит, каквато им е по силите.

„Почит ли?“, повтори наум Томас.

Великанът се намести по-удобно, сякаш подхващаше дълга история.

— Жалко, че няма как да видиш Земята, каквато е била преди Оскверняването. Тогава рамените биха могли да те почетат така, че да прекараш в смирение отредените ти дни. Всичко е било по-възвишено в онези времена, но дори Владетелите не са създавали често красота, която да се мери с ненадминатото майсторство на рамените. Наричали го „костно ваяние“ — анундивиан яджня на езика на Древните владетели. От скелети, които лешоядите и стихиите оголвали из равнините, рамените създавали фигури с рядка правдивост. В техните ръце и чрез силата на песните им костите се огъвали и променяли като глина, придобивайки чудновати форми. От бялата опора на изгубения живот рамените сътворявали поуки за живите. Никога не съм виждал тези фигури, но Великаните пазят разказа за тях. Докато поколения наред гладували и се криели в епохата на лишения и упадък, сполетяла рамените и ранихините, майсторството на костното ваяние изчезнало.

Гласът му притихна накрая и той запя полека:

Озова се в кръг от почтително внимание. Усърдните в дома наоколо се спираха, за да го послушат.

Малко по-късно един от тях посочи поляната и Томас се обърна натам — Лид я прекосяваше бодро, а до нея Владетелят Морам яздеше чудесен дорест ранихин. Видяното го зарадва и той допи пролетното вино в наздравица за Морам.

— Да — кимна Сол по сърцето, — много неща се случиха тази сутрин. Върховният владетел Протал реши да не се представя на ранихините. Каза, че старите му кости подхождат повече на по-скромен кон. Струва ми се, че според него „старите му кости“ щяха да бъдат оскърбление за ранихините. Не бива обаче да се подценява силата му…

Томас не пренебрегна скритото в думите послание и промълви унесено:

— Протал ще се оттегли след похода… ако победим.

В очите на Великана напираше смях.

— Пророчество ли е това?

Томас сви рамене.

— И ти знаеш, че е така. Твърде много време отделя да тъне в мисли как не е овладял Знанието на Кевин. Смята, че се е провалил. И ще си остане убеден в това, ако ще и да вземе Жезъла на закона.

— Да, пророчество си е.

— Не ми се присмивай. — Томас не се сещаше как да обясни цялото значение на факта, че Протал се е отказал от шанса да бъде избран от ранихин. — Както и да е, разкажи ми за Морам.

Сол по сърцето започна доволно:

— Владетелят Морам, син на Вариол, на този ден беше избран от ранихина Хинарил, който беше язден преди от Тамаранта, спътница на Вариол. Тези величави коне я помнят с почит. А рамените казват, че никой ранихин досега не е носил двама ездачи поред. Наистина в равнините Ра настъпи време на чудеса.

— Чудеса… — промърмори Томас.

Не му се искаше да си спомня страха, с който ранихините застанаха пред него. Вторачи се в бокала, все едно го беше измамил, като се опразни.

Момиче от Усърдните в дома тръгна към него с голяма стомна. Той позна Гай отдалече. Доближи го между цветята и спря. Щом забеляза, че я гледа, сведе глава.

— Бих ти сипала питие, но се боя да не те обидя. Ти ме смяташ за дете.

Томас изкриви устни. Появата й беше като упрек и той се сниши на мястото си. Заговори насила и думите прозвучаха с хладна любезност:

— По-добре е да забравиш какво казах снощи. Ти нямаш вина за нищо.

Протегна неловко бокала към нея. Момичето пристъпи и му сипа пролетно вино, но ръцете й потреперваха.

— Благодаря ти — подчертано изрече Томас.

Гай се ококори насреща за миг, после се усмихна.

Усмивката й му напомни за Лина. Нарочно, сякаш тя представляваше задължение, от което не биваше да се изплъзва, Томас я покани с жест да седне. Гай се настани със скръстени крака до постелята и засия от честта, която й оказваше Носителят на пръстена.

Томас умуваше какво да й каже, но преди да се сети за нещо подходящо, зърна предводителя Куаан да влиза в Човешкия дом. Куаан се насочи право към него, сякаш преодоляваше съпротивата на погледа му. Започна направо:

— Тревожехме се. За живота е нужна храна. Добре ли си?

— Добре ли? — На Томас му се струваше, че е започнал да свети от втория бокал пролетно вино. — Не виждаш ли? Аз те виждам — ти си непоклатимо здрав като дъб.

— Затворен си за нас — с невъзмутим укор отвърна предводителят. — Ти не си това, което виждаме.

Двусмислицата май си просеше неприязнен отговор, но Томас се възпря. Сви рамене и каза:

— Храня се.

Куаан прие отговора, без да търси скрит смисъл в него, и се отдалечи след лек поклон.

Гай го изпроводи с поглед и промълви:

— Той не те харесва.

Не криеше колко е смаяна от дързостта и глупостта на предводителя, като че стореното от Томас предишната нощ го беше издигнало в нейните очи наравно с ранихините.

— Има си причини — безстрастно каза Томас.

Гай се смути и попита припряно, сякаш посягаше към опасно знание:

— Защото си… прокажен ли?

Той долавяше колко е сериозна, но прецени, че и бездруго е говорил прекалено много за прокажените. Така рискуваше постигнатото съгласие със самия себе си.

— Не, просто ме смята за неприятен човек.

Гай се намръщи — дали не долови перфидната му неискреност? Загледа се в равния камък под себе си, все едно там намираше мярката за двуличието му. Стана, напълни бокала му до ръба, обърна се и изрече през рамо:

— Наистина ме смяташ за дете.

Вървеше с предизвикателно, но и плашливо поклащане на ханша, сякаш не се съмняваше, че животът й е застрашен от нахалството, проявено спрямо Носителя на пръстена.

Томас се взираше в стройния й гръб и се чудеше на гордостта у народа, който се беше посветил в служба на коне… и на ограниченията у себе си, които толкова затрудняваха изричането на истината.

Огледа се към външния край на Човешкия дом, където Морам и Лид стояха на слънце един срещу друг — тя лешниковокафява, той в синята си туника. Спореха като земята и небето. Заслуша се и различи думите.

— Ще го направя — упорстваше Лид.

— Не, чуй ме — възрази Морам. — Той не иска това. Само ще причиниш болка и на него… и на себе си.

Спорът приключи скоро. Покорната на гривата тръгна към вътрешността на бивака. Дойде при Томас и го стъписа — коленичи и опря чело в камъка пред него. Долепила длани към пода до главата си, тя заяви:

— Аз ти служа. Ти си Носителят на пръстена, повелител на ранихините.

Томас се облещи към сведеното й теме. Отначало не схвана какво му казваше и от изненада не можеше да си представи що за силно чувство би накарало Покорен на гривата да се преклони така. Кръвта нахлу в лицето му от срам.

— Не искам да ми служи никой — зацикли гласът му. Морам се начумери зад Лид и Томас продължи по-меко: — Не заслужавам честта да ми служиш.

— Не! — отсече Лид, без да вдигне глава. — Видях. Ранихините се изправиха пред теб.

Томас се почувства хванат в капан. Не знаеше как да й попречи да се унижи, без да я накара да осъзнае, че се е унижила. Твърде отдавна живееше и без чувство за мярка, и без чувство за хумор. А откакто тръгна от каменното поселище Митил, узна какво се случва, ако позволи на хората на Земята да виждат в него някаква митична фигура. Застави се да отговори дрезгаво:

— Все пак държа на думите си. Не съм свикнал с такива почести. В своя свят аз съм… незначителен човек. Твоето преклонение ме смущава.

Морам си отдъхна, а Лид се надигна и попита смаяно:

— Възможно ли е?! Може ли да има свят, в който ти не си сред великите?

— Повярвай ми, така е.

Томас отпи голяма глътка от бокала. Тя се изправи предпазливо, може би се опасяваше, че той не е говорил искрено. Отметна глава и тръсна вързаната си коса.

— Носителю на пръстена Ковенант, да бъде както ти предпочиташ. Но ние няма да забравим, че ранихините се изправиха пред теб. Ако можем да ти служим някак, само кажи. В правото си си да ни повеляваш във всичко, което не засяга ранихините.

— Има едно нещо… — проточи Томас, загледан в каменния таван. — Приютете Лора и Питен.

Погледна към Лид — тя се бе засмяла до ушите.

— Лора е от старейшините в дървеното поселище — каза Томас разпалено. — Питен пък е малко дете. Понесоха такива злини, че заслужават малко милост.

Морам се намеси сговорчиво:

— Сол по сърцето вече говори с Покорните на гривата и те се съгласиха да се грижат за Лора и Питен.

Лид кимна.

— Такива повели се изпълняват лесно. Ако не бяха неспирните грижи за ранихините, щяхме да проспиваме дните си.

Все тъй усмихната, тя тръгна към огряната от слънцето поляна. Морам също се усмихваше.

— Изглеждаш… по-добре, Надвладетелю. Как се чувстваш?

Томас пак се вторачи в бокала.

— И Куаан ми зададе същия въпрос. Как да знам? През половината време напоследък ми е трудно да помня дори името си. Готов съм за път, ако за това ме питаш.

— Добре. Трябва да тръгнем час по-скоро. Приятно е да отдъхваме тук в безопасност, но е време да потеглим, ако искаме да си я осигурим и занапред. Ще наредя на Куаан и Тувор да се приготвят.

Но преди Владетелят да се обърне, Томас го спря:

— Кажи ми нещо. Всъщност защо дойдохме тук? Да, вече имаш ранихин… но загубихме четири-пет дни. Можехме да заобиколим Моринмос.

— Искаш да обсъдим тактиката ли? Смятаме, че се сдобиваме с предимство, като отиваме на неочаквани за Лигоча места и му даваме време да направи нещо след поражението си при дървеното поселище. Надяваме се да изпрати войска. Ако пристигнем прекалено рано, войската му може още да чака под Гръмовръх.

Томас не прие лесно правдоподобността на думите му.

— Ти бе намислил да дойдем тук дълго преди да ни нападнат при дървеното поселище. Още от начало искаше да дойдем. Държа да знам защо.

Морам срещна погледа му, без да се смути, но лицето на Владетеля се напрегна, като че не очакваше отговорът да допадне на Томас.

— Когато обмисляхме плановете си във Весел камък, аз видях, че това ще е за добро.

— Видял си?

— Аз съм ясновидец. Случва се… понякога.

— И?

— И се оказа, че познах.

Томас не беше готов да упорства с въпросите.

— Сигурно е забавно.

Но в закачката нямаше ехидство и Морам се засмя. След малко Томас можа да добави без помен от заяждане:

— Ще ми се да виждам по-често добър завършек. В тези времена доброто е оскъдно.

Владетелят отиде да подготви отряда за тръгване, а Сол по сърцето каза:

— Приятелю, има надежда за теб.

— Да бе… Великане, ако бях голям и силен като теб, винаги щеше да има надежда за мен.

— Защо? Вярваш, че надеждата е плод на силата?

— А не е ли? Откъде ще получиш надежда, ако не от силата? Ако греша… По дяволите! Мнозина прокажени се щурат объркани по света.

— А как отсъждаш за силата? — попита Сол по сърцето с изненадваща настойчивост.

— Какво?

— Не ми харесва как говориш за прокажените. Къде остава ценността на силата, ако твоят враг е по-силен?

— Ти допускаш, че има някакъв враг? Мисля, че звучи малко опростено. Как бих искал… да прехвърля вината другиму — на враг, който ми е навредил. Но това не е нищо друго освен поредната форма на самоубийство. Да отбягвам отговорността, за да остана жив.

— Аха, жив — изсумтя Великанът. — Поразсъждавай още малко, Ковенант. Има ли силата каквато и да е ценност, ако не дава власт над смъртта? Ако в надеждата си се опреш на нещо по-незначително, може да те подлъже.

— Е, и?

— Властта над смъртта обаче е заблуда. Не може да има живот без смърт.

Томас признаваше този факт, но не очакваше подобен довод от Великана. Прииска му се да излезе на слънце.

— Сол по сърцето — промърмори той, докато ставаше, — ти пак си размишлявал. — Но Великанът го гледаше неотстъпчиво. — Добре де. Прав си. Я ми кажи тогава откъде, по дяволите, черпиш надежда?

И Сол по сърцето се изправи бавно. Надвисна над Томас с почти опряна в извития таван глава.

— От вярата.

— Твърде дълго си общувал с хората — ставаш припрян. „Вяра“ е прекалено кратка дума. Какво влагаш в нея?

Сол по сърцето тръгна навън, като заобикаляше цветята.

— Говоря за Владетелите. Помисли, Ковенант. Вярата е начин на живот. Те са се посветили изцяло в служба на Земята. И са положили Клетвата на мира — обвързали са се със задължение да крачат към Великата цел на живота си само по някои пътища и да изберат смъртта, вместо да се подчинят на разрушителните страсти, които заслепили Върховния владетел Кевин и причинили Оскверняването. Нима можеш да допуснеш, че Морам някога ще отстъпи пред отчаянието? В това е същността на Клетвата на мира. Нито ще се отчае, нито ще върши каквото му натрапва отчаянието — убийства, поругаване, разрушение. И никога няма да се обезсърчи, защото неговата служба на Земята го крепи. Служенето дава силата да служиш.

— Не е едно и също с надеждата.

Двамата излязоха на огряната от слънцето поляна. Томас наведе глава заради ярката светлина и зърна следите от мъха по туниката си. Изведнъж се озърна към пещерата. И зеленината там беше подредена така сред белите цветя, че да напомня за шарки от мъх по бял брокат.

Потисна пъшкането си и каза, сякаш изричаше неоспоримо правило:

— За да избегнеш отчаянието, нуждаеш се само от неизлечима тъпота или несломим инат.

— Не — възрази Сол по сърцето. — Владетелите не са тъпи. Я виж Земята!

Замахна с ръка, като че очакваше Томас да обхваща с поглед всичко от хоризонт до хоризонт.

Погледът на Томас не се зарея чак толкова, но поне примижа към равнините отвъд зелената поляна. Чу далечното свирене на стражите и цвиленето на препускащите ранихини. Почувства умилителната почуда у Усърдните в дома, които тутакси излязоха от пещерата — не ги свърташе да чакат вътре, докато се появят ранихините. След малко промърмори:

— С други думи, надеждата е в силата, на която служиш, не в самия теб. По дяволите, Великане… забравяш кой съм.

— Тъй ли?

— Пък и ти как стана такъв познавач на надеждата? Не виждам за какво има да се отчайваш.

— Няма ли? — Устните на Сол по сърцето се усмихваха, но очите изстинаха под надвисналите вежди, а белегът на челото му изпъкна. — Забрави ли, че се научих да мразя? Забрави ли… Да оставим това. Ами ако кажа, че служа на теб? Аз — Сол по сърцето Носен от пяната, Великан от Морска шир, пратеник на моя народ?

Томас чуваше отзвук във въпросите — досущ пращене на сцепени греди, причинено от силен вятър. Стресна се.

— Не говори като някакъв проклет мистик. Кажи нещо, което мога да разбера.

Сол по сърцето протегна ръка надолу и докосна гърдите му с коравия си показалец, сякаш отбелязваше място на зелената карта по бялата туника.

— Невернико, в твоите ръце е съдбата на Земята. Душегубеца се надигна срещу Владетелите тъкмо по времето, когато нашите мечти за дома се възродиха. Нужно ли е да ти обяснявам, че ти имаш властта да ни спасиш или да ни лишиш от надеждите, за да бъдем погубени редом с всичко друго на Земята?

— Що за ад! — възкликна Томас. — Колко пъти да ти повтарям, че съм прокажен? Всичко това е недоразумение. Гад си играе с нас.

Великанът отвърна простичко и тихо:

— Тогава защо се чудиш, че размишлявам за надеждата?

Томас се взря в очите на Сол по сърцето под белязаната канара на челото му. В погледа на Великана надеждата на Бездомните беше като потъващ кораб и Томас изпита болката на безпомощността да я спаси. Но Сол по сърцето подхвана, сякаш му се притичаше на помощ:

— Не се угрижвай, приятелю. Тази история все още е твърде кратка, за да познаем отсега завършека й. Както ти казваш, твърде много време бях сред припрени човеци. Моят народ би се смял от душа, ако ме види — Великан, комуто не стига търпението за една дълга история. А и Владетелите имат у себе си това, което може би ще изненада Душегубеца. Не унивай. Нищо чудно аз и ти вече да сме преживели своята част от страховитите изпитания на нашето време.

— Великане, твърде приказлив си — троснато рече Томас.

Не можеше да проумее неизчерпаемата благост на Сол по сърцето. Мърмореше си под носа, когато потърси жезъла и ножа. Дочуваше шетня отвъд поляната, а в селището Усърдните в дома пълнеха дисаги с храна. Отрядът се подготвяше и той не искаше да се бавят заради него. Оказа се, че жезълът и ножът заедно с прибраните във вързоп дрехи са сложени на плосък камък между цветята като за изложба. Помоли изчервена от смущение, щастлива да му услужи Усърдна в дома за вода, сапун и огледало. Крайно време беше да се обръсне.

Нагласи огледалото и си намокри лицето, но зърна застаналия наблизо Питен. В огледалото пък видя, че Лора стои зад гърба му. Питен се бе вторачил така в него, сякаш не беше по-достъпен за сетивата от струйка дим. Лицето на Лора се помрачаваше от решението да направи нещо, което не й харесва. Тя плъзна пръсти през косата си и промълви:

— Помолил си рамените да ни приютят тук.

Томас сви рамене.

— Сол по сърцето също ги помоли.

— Защо?

Долавяше във въпроса скрит смисъл, за който биха били нужни дълги словоизлияния. Още се вглеждаше в отражението й и виждаше спомена за горящо огромно дърво в очите й.

— Наистина ли мислиш, че би ти се паднал случай да си го върнеш на Гад? Или че е по силите ти да се възползваш от такъв случай? — Вдигна глава да погледне Питен. — Остави това на Морам и Протал. Можеш да разчиташ на тях.

— Разбира се.

Гласът й казваше по-ясно от думите, че за нея е немислимо да не се доверява на Владетелите.

— Тогава се заеми с това, което вече правиш. Погрижи се за Питен. Помисли какво ще преживее — още от същото, което вече сполетя и двама ви. Нуждае се от помощ.

Момчето се прозяваше, като че отдавна беше минало времето, когато трябва да заспи. Неочаквано отсече с тон на палач:

— Мразят те.

— И как да му помогна? — отвърна Лора предизвикателно. — Не си ли го наблюдавал? Нали виждаш как будува нощем? И как поглъща с очи луната? Не забеляза ли колко се наслаждава на вкуса на кръв? Той вече не е дете. — Говореше, сякаш момчето не беше до тях. Питен изобщо не се заслушваше. — Той е самото коварство, скрито в тялото на дете. Как да му помогна?

Томас пак си намокри лицето. Усещаше с тила си присъствието на Лора, докато си сапунисваше брадата. Накрая изсумтя:

— Опитай с ранихините. Той ги харесва.

Тя се пресегна покрай него да хване ръката на Питен и да го отведе. Томас въздъхна и опря ножа о бузата си. Не беше уверен в ръката си, представяше си как се порязва. Острието обаче се плъзгаше гладко, сякаш помнеше как Атиаран не пожела да му стори зло.

Докато се обръсне, отрядът се събра пред Човешкия дом. Томас побърза да отиде при тях, изплашен, че походът би могъл да продължи без него.

Всички нагласяха ремъците на седла и дисаги и скоро Томас стоеше до Дура. Учуди се — конете бяха загладили косъма и изглеждаха охранени и свежи, все едно рамените са се грижили за тях още от средата на пролетта. Онези мустанги на еомана, които доскоро бяха на края на силите си, ровеха с копита и тръскаха гриви нетърпеливо.

А и хората привидно бяха забравили накъде потеглят. Събраните Ратници се смееха. Старият Биринер се подхилваше и гълчеше рамените, че боравят непохватно с факлите, направени с лилианрил. Отнасяше се с тях като с разглезени деца и дори не се опитваше да прикрива с достолепие колко се забавлява. И Морам седеше засмян на гърба на Хинарил. Върховният владетел Протал стоеше с невъзмутимо спокойствие, отхвърлил състаряващите го опасения. Само стражите, които бяха възседнали своите ранихини, оставаха все така чужди на веселието.

Това прекрасно настроение на отряда разтревожи Томас като скрита заплаха. Разбираше, че отчасти се дължи на отдиха и възвърнатата смелост. Не се съмняваше обаче, че е породено и от срещата му с ранихините. Досущ като рамените, Ратниците не бяха останали равнодушни и намираха опора за желанието си да виждат в него нов Берек. Носителят на бялото злато беше доказал значимостта си.

„Ранихините бяха изпаднали в ужас — изръмжа мислено, — виждайки как се е вкопчил Гад в мен.“ Не се опита да им противоречи гласно. Нали си обеща да бъде сговорчив в замяна на оцеляването си. Колкото и пасивно двуличие да проявяваше, като позволява на спътниците си да го смятат за какъвто поискат, той замълча.

Конниците още се смееха и подхвърляха шеги, когато Лид застана пред тях с още неколцина от Покорните на гривата и мнозина Въжари. Тя почака да се обърнат към нея и започна:

— Владетелите помолиха за помощта на рамените в борбата срещу Острозъбия. Рамените служат на ранихините. Ние не напускаме равнините Ра. Това е животът ни и той е добър — не искаме нищо друго до края, когато цялата Земя ще е като Анделейн, а човеци и ранихини ще живеят заедно в мир, без вълци и глад. Но ние сме длъжни да подкрепим противниците на Острозъбия както можем. И ще го направим. Аз тръгвам с вас. И моите Въжари ще дойдат, ако такова е решението им. Ще се грижим за вашите коне по пътя. А когато ги оставите, за да търсите Острозъбия в подземните му леговища, ние ще ги пазим. Владетели, приемете тази служба като чест между приятели и вярност между съюзници.

Въжарите Хърн, Тю, Грейс и Ръста веднага пристъпиха напред и потвърдиха, че ще отидат навсякъде, където ги поведе Лид, Покорната на гривата.

Протал й се поклони според обичая на рамените.

— Предлагаш ни голяма помощ. Знаем, че в сърцата си винаги сте с ранихините. И като приятели бихме отказали такава чест, ако не се нуждаехме толкова много от вас като съюзници. Прокобата, надвиснала над нашето време, ни принуждава да не отказваме ничия помощ и подкрепа. Добре сте дошли сред нас. Вашите умения на ловци ще ни послужат срещу опасностите по пътя. Надяваме се да отвърнем с чест… ако оцелеем в този поход.

— Убийте Острозъбия — отвърна Лид. — Тази чест ни стига до края на дните ни.

И тя се поклони. Всички рамени сториха същото.

Върховният владетел се обърна да каже няколко думи на спътниците си и участниците в похода бяха готови да потеглят. Воден от Лид и нейните Въжари, отрядът потегли в бодър тръс от Човешкия дом, като че беше открил нов извор на смелост в селището на рамените.