Прокобата на Господаря Гад

23. Кайрил Трендор

Протал пое благоговейно сандъчето. Опипа ключалките несигурно, а когато накрая вдигна капака, отвътре бликна бледо бисерно сияние с чистотата на лунни лъчи. То озари лицето му с блаженство, ръката му посегна внимателно и извади древен свитък. Всички наоколо видяха, че самият свитък свети.

Куаан и Ратниците бяха коленичили и склонили глави пред Закрилата. Морам и Протал стояха като пред изпитателния поглед на учител, направлявал целия им живот. Щом се опомни от смайването, Лид също се отпусна на колене. Само Томас и стражите не бяха настроени почтително. Тувор и останалите от Кръвната стража се озъртаха бдително, а Томас се подпираше на стената и се мъчеше да укроти стомаха си.

Все пак не беше сляп за значението за този свитък. Потайна надежда се бореше у него с гаденето и той подходи към нея предпазливо:

— Биринер знаеше ли… какво ще намерите? Затова ли…

— Затова ли тичаше насам? — довърши Морам унесено, вторачен в свитъка, който Протал държеше като могъщ талисман. — Може и така да е било. Той познаваше старите карти. Няма съмнение, че са ни били дарени с Първата закрила, за да намерим пътя дотук след време. Нищо чудно сърцето му да е прозряло онова, което очите не са могли.

Томас се замисли и продължи със заобиколните въпроси.

— Защо остави Злотворните да избягат?

Този път Владетелите доловиха колко важен е отговорът за него. Протал се взря пронизващо в очите му и върна свитъка в сандъчето. Когато капакът беше затворен, Морам отвърна хладно:

— Излишна смърт, Невернико. Не дойдохме тук да изтребваме Злотворни. Ще си навредим повече с ненужни убийства, отколкото ако рискуваме да оставим живи неколцина от враговете си. Бием се по необходимост, не от кръвожадност или ярост. Не бива да погазваме Клетвата на мира.

Но и това не беше отговорът. Томас се принуди да бъде откровен в надеждата си.

— Както и да е… Този Втора закрила… удвоява силата ви. Бихте могли да ме върнете в моя свят.

Изражението на Морам се смекчи от потребността му за утеха срещу страховития натиск на обстоятелствата. Само че думите отхвърлиха надеждата на Томас.

— Приятелю, забравяш — още не сме овладели Първата закрила, след като сме я изучавали толкова поколения. И най-способните в Средището на знанията не са успели да вникнат в основните загадки. Засега нищо не можем да постигнем с тази Закрила. Ако оцелеем след похода, може и да се поучим от Втората закрила в идните години.

Той стисна устни и макар лицето му да издаваше, че има още какво да каже, замълча, докато Протал не въздъхна:

— Разкрий му всичко. Сега не бива да си позволяваме никакви заблуди.

— Така да бъде — припряно се съгласи Морам. — Истината е, че намирането на Втората закрила в такова време ни застрашава. Първата ни показва ясно, че Върховният владетел Кевин внимателно е обмислил поредността на Седемте. Според неговия замисъл Втората е трябвало да остане скрита, докато не извлечем всички знания от Първата. Очевидно е, че някои части от неговото Знание носят твърде голяма опасност за онези, които преди това не са овладели други части. Затова е скрил Закрилите и ги е защитил със сили, които не могат да бъдат отстранени, ако не е овладяно предходното Знание. Но ето че замисълът му беше нарушен. Докато не вникнем докрай в Първата, бихме рискували неразумно, ако опитаме да използваме Втората. — Той изопна рамене и си пое дъх. — Не съжаляваме. Каквито и да са опасностите, тази находка може би е най-великият момент на нашата епоха. Но едва ли носи само благодат…

Протал добави тихо:

— Нито се обвиняваме, нито се съмняваме. Кой би могъл да знае предварително какво ще намерим? Но сега товарът на отговорността за участта на Земята е двойно по-тежък. Защото ако искаме да победим Господаря Гад накрая, длъжни сме да си послужим със сили, за които не сме готови. Натъкнахме се на нещо, което вдъхва и надежда, и страх. Не се заблуждавай — охотно ще поемем този риск. Да овладеем Знанието на Кевин, е целта на живота ни. Трябва обаче и да помним винаги, че риск има. Виждам надежда за Земята, но лично за себе си — почти никаква…

— Дори тази надежда може да ни измени — нерадостно вметна Морам. — Ами ако Господаря Гад ни е насочил насам, за да ни подведе с мощ, която не ни е подвластна?

Протал рязко се обърна да го погледне, после кимна бавно в съгласие. Но на лицето му не гаснеше облекчението, което му дари намирането на Закрилата. Личеше, че е получил удовлетворение. Времето на Върховния владетел Протал, син на Дуилиън, щеше да бъде запомнено завинаги… ако някой от отряда оцелееше. Сега се взираше в бъдното, докато заключваше сандъчето с Втората закрила, а движенията му бяха енергични и отмерени. Връчи сандъчето на Корик, който го закрепи на голия си гръб с ивици лепка и го покри с туниката си.

А Томас виждаше останките от мимолетната си надежда, срутена като къщичка от карти, и не знаеше от какво да гради наново. Обземаше го смътното чувство, че няма здрава основа, върху която да я постави, но беше твърде слаб и уморен, за да разсъждава над това. Дълго се подпира на стената с наведена глава сякаш се напрягаше да разгадае шарките по туниката си.

Въпреки опасността отрядът остана за почивка и храна в тунела. Протал реши, че ако не се отдалечат от мястото засега, това ще бъде непредвидимо като всичко друго, което биха могли да направят. Стражите пазеха, а останалите той посъветва да отдъхнат. Самият Протал легна, положил глава на ръцете си и като че в същия миг заспа дълбоко. Сънят му беше толкова безметежен и кротък, че повече приличаше на подготовка, отколкото на унес. Повечето от отряда също затвориха очи, макар че сънищата им бяха тревожни. Морам и Лид обаче бодърстваха. Той беше приковал поглед в пламъците на малкия огън, може би в търсене на прозрения, а тя седеше срещу него, превила рамене под непосилната тежест на планината — отдихът под земята й беше недостъпен, сякаш отдалечаването от безкрайния небосвод и ливадите оскърбяваха кръвта й на рамен. Облегнат на камъните, Томас ги наблюдаваше и задряма, докато тлеенето, опорочило пръстена му, избледняваше със залязването на луната.

Тогава Протал се надигна, бодър и съсредоточен, за да събуди отряда. Щом всички хапнаха, той угаси огъня и запали една от факлите. Наглед пламъкът заплашваше да угасне всеки миг в застоялия въздух, но той го предпочете пред жезъла си, за да си свети. Нямаше какво друго да сторят, освен да положат покойниците на каменния под в стаята, където намериха Закрилата. Само така можаха да почетат Биринер и загиналите Ратници.

Отново тръгнаха в мрака, водени от Върховния владетел по безчет черни и оплетени проходи в дълбините на Гръмовръх. Въздухът ставаше все по-гъст, горещ, мъртвешки. Понякога се изкачваха за малко, но продължаваха все надолу, към бездънните корени на планината и всяка неизмерена левга ги доближаваше до необхватните, погребани, спящи, мрачни злини, до страховитите кости на Земята. Вървяха неспирно като омаяни от неотстранимия мрак и мълчаха упорито, все едно стискаха устни да не изтърват ридание. Колкото по-близо бяха до леговищата на пещерните твари, разни звуци се чуваха по-отчетливо — блъскане по наковални, пъшкане на раздухвани пещи. Понякога минаваха през силни повеи от гореща смрад, напомнящи за зловоние на помийна яма. Натрапваше им се нов шум — бълбукане на бездна. Още дълго само вървяха към изтерзаните недра, без да знаят какво го причинява.

По-късно стигнаха до източника на звука. Тръгнаха по края на гигантска кухина, чиито стени виждаха оранжеви от скална светлина. Далече под тях имаше цяло езеро от разтопена лава.

След толкова часове в тъма яркото сияние дразнеше очите. Напиращата нагоре парлива жега ги обгръщаше, сякаш се опитваше да ги смъкне от тясната издатина. Могъщото кипене разтърсваше въздуха. Магмата подскачаше на струи към тавана и падаше обратно в езерото като срутващи се кули.

Томас чуваше замаяно нечий глас:

— По времето на Върховния владетел Лорик Демондимите захвърляли тук уродствата от неуспешните си опити да създадат потомство. Казват, че погнусата и на Демондимите, и на породилите ги Предзлотворни към собствената им форма надхвърляла всякакви граници. Така стигнали до създаването и на Злотворните, и на уейнхимите. И затова захвърляли всички слаби и немощни в огнени бездни като тази — толкова се отвращавали от слепотата, на която били обречени.

Томас се извърна със стон към стената и се затътри до тунела, извеждащ от пещерата. Щом отдели ръце от камъните, в които се вкопчваше, пръстите му се свиха сами, сякаш опипваха очертанията на ковчеже.

Протал избра да спрат за отдих тук, близо до кухината. Заситиха се набързо със студени залци и продължиха в мрака. Два пъти смениха посоката, изкачиха дълъг склон и накрая се озоваха на тясна пътека в разлом, който пропадаше вляво от тях. Томас разсеяно напипваше опората под краката си и тръскаше глава в напразно усилие да проясни мислите си. Злотворни се олюляваха в тях като образи на омразата към самите себе си, като предчувствие. Нима беше обречен да вижда себе си дори в такива гадини? Не. Той изскърца със зъби. Не. Помнеше напора на лавата и започваше да се бои, че вече е пропуснал шанса си… да падне.

След време умората пак го завладя. Протал спря отряда да съберат сили на пътеката и Томас сам се изненада, че почти успя да задреме толкова близо до ръба на пукнатината. Но Върховният владетел вече се стремеше неотклонно към целта и позволи съвсем кратък отдих. С трепкащия пламък на факлата над главата си пак поведе строя през мрака към нова, още по-гъста тъма.

Провирането в недрата нямаше край и понякога губеха за миг-два бдителността си. Наближаваше пълнолунието и някъде пред тях Лигоча се готвеше да ги посрещне. Протал вървеше като човек, решен да се подложи най-сетне на последното изпитание. Затова и единственият Злотворен, който ги причакваше, успя да ги изненада.

Криеше се в тясна цепнатина и щом Томас се изравни с него, съществото изскочи и го блъсна с цяло тяло в гърдите. Злата безока муцуна беше сбръчкана свирепо. Гадината тутакси се опита да сграбчи лявата ръка на Томас.

Силният тласък го отхвърли към ръба и в първата секунда той още не съзнаваше опасността — налитащият Злотворен бе погълнал цялото му внимание. Придърпа ръката му до муцуната си, подуши влажно китката и понечи да захапе пръстена с халката.

Томас залитна още една крачка назад и кракът, на който искаше да се опре, увисна във въздуха. Чак сега си спомни за чакащата да го погълне бездна. По инстинкт сви пръстите си в юмрук и забрави за Злотворния. Стисна жезъла до болка със сакатата си ръка и го протегна към Банор, който вече посягаше.

Стражът хвана края на жезъла.

Томас се задържа за малко.

Но Злотворния висеше с цялата си тежест на лявата му ръка. Жезълът се изплъзна от трите пръста на дясната. И докато съществото още се мъчеше да отхапе пръста с халката, Томас падна в теснината.

Щеше да изкрещи, но тежък сблъсък като паднал върху него камък изкара въздуха от дробовете му. Не можа да издаде звук, преди да загуби съзнание.

Когато се опомни, се бореше да вдиша със заровено лице. Лежеше с главата надолу на стръмен склон от чакъл, подобие на пръст и гниещи отпадъци. Свличането, причинено от падането, беше покрило лицето му с мръсотия. Отначало не можа да помръдне, само се давеше и кашляше. Тялото му се гърчеше, вместо да направи усилие и да се измъкне.

Напъна се, докато се разтресе целият, претърколи се и измъкна главата си. Изкашля напълнилата устата му мръсотия и вече можеше да диша. Но не виждаше. Този факт не проникна веднага в съзнанието му. Опипа лицето си — нищо не покриваше очите, клепачите се отваряха. Само че съзираше единствено плътна и непроницаема тъмнина. Дали пък не беше ослепял от уплахата?

Той наистина се изплаши до смърт. Без зрение му се струваше, че празнотата го засмуква, че се дави в подвижни пясъци.

От страх сърцето му тласкаше тежко кръвта. Томас се присвиваше на колене, изоставен, лишен от зрение, светлина и воля в крайностите, до които стигаше ужасът. Дъхът скимтеше в гърлото му. Но когато първият прилив на паника отмина, той разпозна чувството, което разбираше добре — за него страхът беше неизменна част от съществуването. А сърцето му не спираше. Макар че се бъхтеше като ранено, то още поддържаше живота му.

Изведнъж замахна диво и с двете ръце, заудря по чакъла до главата си в ритъма на пулса си сякаш се опитваше да изтръгне някакъв смисъл. „Не! Не! Ще оцелея!“

Потвърдената решимост му помогна да се овладее. Ще оцелее! Той беше прокажен, свикнал със страха. Знаеше как да се справи с него. С дисциплина… да, с дисциплина.

Притисна очите си с пръсти и цветни петна се замятаха в мрака. Значи не беше сляп. Просто виждаше чернота. Падането го отдалечи от единствения източник на светлина в катакомбите. Естествено беше да не различава нищо.

Адове и кървища…

По навик разтри китките си и болката от натъртванията го сепна.

Дисциплина.

Сега беше сам… сам… Без светлина, някъде дълбоко в пропаст, на много левги от най-близкото късче небе. Без подкрепа, приятели, без спасителните за него планински склонове навън, които бяха недостижими, все едно са били заличени от света. И бягството ставаше недостижимо, освен ако…

„Дисциплина!“

… измислеше как да умре.

„По дяволите!“

Жажда. Глад. Рана… загуба на кръв. Изброяваше възможностите, докато се заемаше с неизменния ЗКТ. Можеше да падне жертва на породено от тъмата зло. Или препъване да го запрати в по-смъртоносна бездна от тази. Да, това беше лудост. Лесна като проказата.

Среднощни криле плющяха около главата му, носеха се шеметно на фона на слепотата. Без да съзнава, той махаше с ръце около главата си, за да се защити някак.

„Проклятие! Нищо такова не ми се случва! Дисциплина!“

Споходи го някаква приумица, още в зародиш, и той й се поддаде, сякаш беше прозрение. Ами да! Побърза да промени позата си — вече седеше на чакъла. Напипа на пояса си ножа на Атиаран, хвана го внимателно с трите пръста на сакатата си ръка и започна да се бръсне.

Без вода и огледало твърде лесно би могъл да си среже гърлото, а стъргането на сухата брада му причиняваше болка, все едно използваше ножа да извае нова форма на лицето си. Но рискът и болката бяха част от него, в тях нямаше нищо невъзможно. Още първото порязване би се инфектирало почти веднага заради мръсотията по кожата. Това му връщаше спокойствието, сякаш отново си доказваше кой е всъщност.

Така принуждаваше тъмата да отстъпи, да прибере ноктите си.

Когато привърши, волята му стигна да научи нещо повече за положението, в което беше изпаднал. Искаше да знае на какво място се намира. Предпазливо и нерешително започна да лази встрани от склона на колене и длани.

Не бе изминал и три стъпки по плосък камък, когато се натъкна на труп. Плътта още не беше вкочанена, но гръдният кош се оказа студен и лепкав на пипане. Намокрената ръка на Томас миришеше на зловонна кръв.

Отдръпна се стреснато към склона и си наложи да замре, докато белите му дробове се напъваха със свистене, а коленете му трепереха. Злотворния, който му се нахвърли… Натрошен от падането. Искаше да се размърда, но не можеше. Находката го смрази като внезапно отваряне на врата към незнайна заплаха. Как това същество го набеляза, за да нападне? Наистина ли надушваше бялото злато?

Пръстенът замъждука. Кървавото просветване го превръщаше в кръгче от мътна жарава, в алени окови. Но светлината не стигаше дори да види пръста, на който беше халката. Грееше пагубно и го издаваше на всеки, който може би дебнеше наблизо, а не му даваше нищо освен страх.

И да искаше, не би забравил какво означава това. Окървавената от Лигоча луна се издигаше пълна над Земята.

Томас се присвиваше върху чакъла. Дори свирещото дишане сякаш го белязваше като жертва на зъби и нокти, толкова невидими в тъмата, че не успяваше да си ги представи. Той беше сам, безпомощен и окаян.

Освен ако измислеше как да се възползва от мощта на своя пръстен.

Отхвърли с погнуса хрумването в мига, когато се появи. Не! Никога! Като прокажен способността му да оцелява зависеше от безусловното приемане на факта, че е напълно безпомощен. Така повеляваше законът на проказата. Нямаше нищо по-смъртоносно, нищо по-унищожително за тялото и духа му от илюзията за сила. И то сила в съновидение. Преди да умре, би се превърнал във воняща развалина като онзи човек в лепрозариума.

Не!

По-добре веднага да сложи край на живота си. Всичко друго само не това.

Не знаеше колко дълго тъна в неведение, преди да чуе слаб шум в мрака — далечен и зловещ, сякаш чернилката наоколо започваше да диша тихо през стиснати зъби. Все едно нож го прободе в сърцето. Звукът се чуваше все по-ясно — тих съскащ дъх от много гърла. Натрапваше се във въздуха като зараза. Томас настръхна.

Идваха за него. Знаеха къде е заради пръстена и настъпваха.

Мярна му се споменът за уейнхим с железен прът в гърдите. Покри пръстена с дясната си ръка, но вече знаеше, че е безполезно. Започна да опипва трескаво камъните дано нещо му послужи като оръжие. Тогава си спомни за ножа. Усещаше го прекалено лек, за да му помогне, но го стисна и продължи да шари наоколо с дясната си ръка, без дори да знае какво търси.

Не спираше въпреки шума и накрая пръстите му докоснаха жезъла. Банор сигурно го беше изтървал.

Чуваше още по-добре тътренето на боси крака по камъните. Идваха да го заловят.

Жезълът… Това беше жезъл на хайрбранд. Даде му го Барадакас. Ако можеше да извлече светлина от него…

Но как?

Враговете надвисваха в мрака, по стъпките им личеше, че се плъзгат към него отгоре.

„Как?!“, отчайващо се питаше Томас, докато се опитваше да изтръгне огън от жезъла с напрежение на волята.

А стъпките доближаваха, чуваше и хрипкаво дишане.

Жезълът беше пламтял за него на Пролетния празник. С тресящи се от бързане ръце Томас притисна края на жезъла към кървавата жарава на пръстена. По дървото лумна червен пламък и веднага избледня до оранжево и жълто, докато се разгаряше. Внезапното сияние го заслепи, но той се изправи стремително и вдигна жезъла над главата си.

Стоеше в долния край на дълъг склон, който наполовина запълваше дъното на цепнатината. Подвижният чакъл му беше спасил живота при падането, като бе поел удара и го бе хързулнал надолу. И пред него, и зад гърба му стените на цепнатината се издигаха по-високо, отколкото огряваше пламъкът. Наблизо Злотворния лежеше изкривен в неестествена поза, а кръвта лъщеше по черната му кожа.

Към Томас се задаваше тълпа от пещерни твари. Още бяха на трийсетина крачки от него, но и отдалече го изненадаха с вида си. Не приличаха на другите, които беше виждал. Не само заради одеждите на кралска прислуга, пищни и гнусни. Тези изглеждаха преждевременно и неестествено състарени. Клепачите надвисваха върху червените очи, дългите им крайници се кривяха, сякаш някой беше огънал нарочно костите. Главите им провисваха на шии, които поне наглед още бяха дебели и силни да ги държат изправени. Тежките плоски длани и пръсти трепереха. Внушаваха усещането за израждане, за издевателства, но се тътреха непреклонно, сякаш чули обещанието да намерят покой в смъртта след тази последна задача.

Той се опомни от изненадата и размаха заплашително жезъла.

— Не ме пипайте! — изсумтя през зъби той. — Отдръпнете се! Имам уговорка…

С нищо не показаха, че са го чули, само дето не нападнаха. Малко оставаше да ги достигне с жезъла, когато се разделиха и го обкръжиха тромаво. Отстъпваха от едната страна, напираха от другата и така го принуждаваха да върви в посоката, откъдето дойдоха.

Щом проумя, че искат да го отведат някъде без схватка, той се подчини. Знаеше по инстинкт къде отиват. Крачеше бавно по дъното на цепнатината и стигна до стълба в лявата стена. Стъпалата бяха грубо издялани, но достатъчно широки по тях да стъпват няколко пещерни твари наведнъж. Томас не даваше воля на страха си от височини, като се плъзгаше покрай стената.

Изкачиха стотици стъпки, докато се озоват пред проход в стената. Макар че стъпалата продължаваха нагоре, пещерните твари го натикаха в отвора.

Краят на тесния тунел грееше със слюдеста скална светлина. Тварите се разбързаха, все едно подкарваха пленника си към ешафод.

Лъхна го жега, вмирисана на сяра. Томас излезе от тунела в Кайрил Трендор.

Позна лъщенето на множеството гладки повърхности по камъните, зловонието, разяжданата от разложението плът, няколкото входа, огнения танц на светлината по скупчените сталактити високо горе. Всичко беше прясно в паметта му, сякаш се връщаше тук от кошмар. Пещерните твари го избутаха в залата и се стълпиха да запречат тунела.

За втори път срещаше Лигоча, Скалния червей.

Лигоча стоеше присвит на ниския си подиум насред пещерата. Огромните му длани стискаха Жезъла на закона и отначало Томас го разпозна само по това. Лигоча се беше променил от някаква изнурителна тегоба. Щом зърна Томас, той се изсмя пискливо, но гласът му беше отслабнал, а в кикота му се долавяше истерия. Смехът не се проточи, Лигоча се изтощаваше бързо. Досущ като пещерните твари, довели насила Томас, и той беше остарял.

Но каквото беше навредило на тях, явно беше поразило него още по-лошо. С тези разкривени крайници трудно се задържаше прав. От провисналата му устна се точеха лиги. Потеше се обилно, като че вече не понасяше задуха в собствените си владения. Впиваше пръсти в Жезъла с неутолима страст, но и отчайващо безсилие. Само очите оставаха същите — с червен блясък, без зеници, те сякаш кипяха като злокобна лава, готова да поглъща ненаситно всичко по пътя си.

Томас изпитваше и погнуса, и съжаление. Нямаше обаче време да се чуди какво е сполетяло Лигоча. Напрегна се, щом пещерната твар закуцука измъчено към него.

С пъшкане от болката в краката Лигоча спря на няколко крачки от Томас. Откопчи едната си ръка от изваяните по Жезъла символи и посочи с треперещ пръст брачната халка на Томас. Докато говореше, се хилеше зъбато през рамо, като че играеше за невидим зрител. Гласът му беше немощен като ръцете и краката.

— Мой е! — изкашля Лигоча. — Ти обеща. Мой е. Господар на Жезъла и пръстена. Ти обеща. „Направи това — казваше ми. — Направи онова. Не ги мачкай още. Почакай.“ — Изплю се злобно. — „Убивай по-късно.“ Ти обеща пръстена, ако правя каквото казваш. — Сърдеше се като болно дете. — Лигоча. Господаря Лигоч! Власт! Сега е мой.

Примлясна сочно и протегна ръка да вземе пръстена.

Томас се подчини на отвращението. Замахна бързо с горящия жезъл и отблъсна ръката на Лигоча.

От удара жезълът на Барадакас се нацепи на трески, сякаш плътта на Лигоча беше освирепяло желязо.

Пещерната твар нададе кашлящ рев на ярост и заби железния край на Жезъла на закона в пода. Камъкът под краката на Томас подскочи и той се просна по гръб толкова тежко, че сърцето му едва не спря.

Лежеше зашеметен и безпомощен. През туптящия шум в ушите си чу виковете на Лигоча:

— Убийте го! Дайте пръстена!

Обърна се по корем. Потта смъдеше в очите му и той виждаше размазано пещерните твари, които се втурнаха към него. Усещаше сърцето си застинало в гърдите, краката не му се подчиняваха. Напъваше се задавено да си поеме въздух, докато се мъчеше да изпълзи встрани.

Първата твар го стисна за шията, но изведнъж падна със стон. Втора твар се стовари на пода и останалите се отдръпнаха втрещени. Проехтя уплашен вик:

— Кръвната стража! Господарю Лигоч, помогни ни!

— Глупак! — сопна се Лигоча и кашлица раздра дробовете му. — Страхливец! Аз съм могъщ! Избийте ги!

Томас се изправи, избърса очи и откри, че Банор стои до него. Туниката висеше разпорена от раменете му. Под голяма цицина на челото едното му око се беше подуло страховито. Но ръцете му бяха готови да ударят мигновено. Безизразните му очи проблясваха сдържано.

Томас изпита такова облекчение, че му се прииска да прегърне Банор. След дългите терзания в мрака внезапно се почувства спасен, дори на прага на избавлението. Резкият глас обаче не издаде какво преживяваше.

— Какво те забави толкова, по дяволите?

Пещерните твари се примъкваха към тях бавно и нерешително и ги обкръжиха. Отзад Лигоча беснееше прегракнало.

Банор отвърна със стряскащо нехайство, че след като убил Злотворния, се ударил лошо на скалния склон и паднал в несвяст. После не можал да намери Ковенант в тъмата. Насъскана от накъсаните резки заповеди на Лигоча, една пещерна твар нападна Томас в гръб. Банор се завъртя пъргаво и повали съществото с ритник.

— Пламъкът по твоя жезъл ми показа къде си — продължи той. — Реших да вървя след теб.

Млъкна, за да се нахвърли към двама от стоящите наблизо противници. Те избягаха стремглаво. Когато заговори отново, в странния глас на харучая пролича кристална откровеност.

— Не се притекох на помощ веднага, защото чаках доказателство, че не си враг на Владетелите.

Нещо от себеотрицанието и безметежността, с които Банор би посрещнал смъртта, се предаде на Томас и той отговори без помен от свадливост:

— Чудесно време си избрал да ме подложиш на изпитание.

— И Кръвната стража познава съмнението. Ние сме длъжни да се уверим.

Лигоча събра сили, за да кресне вбесен:

— Глупаци! Червеи! Боите се само от двамина! — Той се изплю на пода. — Гледайте сега! Господаря Лигоч убива.

Пещерните твари се отдръпнаха и той се затътри напред, държейки Жезъла на закона като брадва.

Банор скочи и го изрита в лицето.

Но колкото и да беше осакатен, Скалния червей преливаше от мощ. Не личеше да е усетил удара. С непохватна ярост вдигна Жезъла да изпепели Банор и Томас. Те нямаше какво да сторят срещу силата, която му беше подвластна.

Въпреки това Банор закри с тялото си Томас, който сковано очакваше болката да го освободи.

Само че Лигоча закъсня, защото забрави за другите заплахи. Докато вдигаше Жезъла, в Кайрил Трендор нахълта отрядът, воден от Първия страж Тувор и Върховния владетел Протал.

От раните и разкъсаните им дрехи личеше, че току-що са се разправили със защитниците на Лигоча отвън, но бяха оцелели и бяха преизпълнени с боен дух. Те нахлуха в залата като неудържима вълна. Протал възпря изблика на мощ от Жезъла със силен заповеден вик. И преди пещерните твари да се опомнят, Ратниците ги нападнаха и изтикаха от пещерата. След малко Лигоча остана сам в кръга от Ратници и стражи.

Бавно, обзет от смут, той се оттегли присвит към средата на подиума. Оглеждаше се сякаш не проумяваше какво се е случило. Но подобните на лопати ръце стискаха Жезъла в смъртна хватка.

Пламтящите очи придобиха нелепо хитро изражение. С отсечено кимане през рамо той просъска:

— Ето… това е честно. Честно. По-добро от обещанията. Всички те… тук. Дребни Владетели и Кръвна стража… Човеци. За да ги смажа. — Засмя се, но кашлицата го задави. — Да ги смажа! — избълва, щом се съвзе. — Да ги смажа с мощ. — От гърлото му се изтръгна звук като трошене на кости. — Сила! Дребни Владетели. Могъщ Лигоч. По-добро от обещанията.

Протал даде жезъла си на Морам и пристъпи към подиума заедно с Тувор. Вървеше изправен, излъчваше увереност и спокойствие. След толкова години на себеотрицание в очите му нямаше двоумене или примирение. Напълно различни от очите на Лигоча, които преливаха от задоволяването на безчет коварства… и алчно пристрастяване към властта. Когато Върховният владетел заговори, дори в старческото хриптене звучеше решимост.

— Откажи се! Чуй ме, Лигоч, Скален червей. Жезълът на закона не ти принадлежи. Не е предназначен за теб. Могъществото му трябва да бъде използвано единствено за здравето на Земята. Дай ми го.

Томас застана до Върховния владетел. Искаше да бъде по-близо до Жезъла.

Но Лигоча само промърмори:

— Силата? Да се откажа? Никога!

Устните му мърдаха дори когато млъкна, сякаш изповядваше таен замисъл.

— Предай ни Жезъла за твое добро — настоя Протал. — Нима си сляп за самия себе си? Не виждаш ли какво те е сполетяло? Тази сила не е за теб. Тя те унищожава. Използвал си Жезъла погрешно. Използвал си и Илеартския камък. Тези сили са смъртоносни. Господаря Гад те е измамил. Дай ми Жезъла. Ще се опитам да ти помогна.

Предложението оскърби Лигоча.

— Да ми помогнеш ли? — изкашля думите. — Глупак! Аз съм Господаря Лигоч. Повелител! Луната е моя. Силата е моя. Ти си мой. Мога да смазвам! Старче… Дребно Владетелче. Оставям те жив, за да ме разсмиваш. Да ми помогнеш ли! Не, танцувай. Танцувай за Господаря Лигоч. — Той размаха заплашително Жезъла. — Разсмей ме. Оставям те жив.

Протал вирна глава и изрече заповедно:

— Лигоч, Скален червей, откажи се от Жезъла!

Лигоча замахна в истеричен гърч.

Протал се хвърли напред да му попречи, но Тувор стигна пръв до пещерната твар. Стражът хвана края на Жезъла.

Олигавен от ярост, Лигоча ръгна желязната пета на Жезъла в тялото на Тувор. Проблесна кървава светлина. В този миг плътта на Първия страж стана прозрачна — отрядът виждаше костите му да пламтят като сухи клони. После той се килна назад в ръцете на Томас.

Той не можа да удържи на тежестта му и се свлече на колене. Прегърнал Тувор, Томас се вторачи във Върховния владетел.

Протал се хвърли към Лигоча. Държеше Жезъла с двете си ръце, за да не му позволи да удари с него. Двамата се сборичкаха.

Схватката изглеждаше непосилна за Протал. Колкото и да беше изнурен, Лигоча запазваше отчасти жилавостта на пещерна твар. А и мощта бушуваше у него. Протал беше твърде стар.

С Тувор в ръцете си Томас също не можеше да стори нищо.

— Помогни му! — изкрещя на Морам. — Ще загине!

Но Владетелят Морам обърна гръб на Протал и коленичи до Томас да види може ли да помогне някак на Тувор.

— Лигоча се опитва да задържи Жезъла със злоба — рече остро. — Върховният владетел може да изпее по-силна песен от тази.

Ужасѐн, Томас се развика:

— Ще бъде убит! Длъжен си да му помогнеш!

— Да му помогна ли? — Очите на Морам просветнаха заплашително. Болка и мъчителна сдържаност напрягаха гласа му. — Той не би се зарадвал на моята помощ. Протал е Върховен владетел. А въпреки положената от мен Клетва… — Морам се запъна от напиращите страсти. — … Аз бих смазал Лигоча.

В неговата уста любимата дума на пещерната твар издаваше отчаяние, което остави Томас безмълвен.

Гледаше задъхан борбата на Протал и се ужасяваше от опасността, от цената, която и двамата Владетели бяха готови да платят.

А около него се развихри битка. Пещерни твари се втурнаха от няколко посоки в Кайрил Трендор. Може би Лигоча ги беше призовал безмълвно. Отначало не бяха много на брой, но стигаха да се сражават с целия отряд. Само Морам не се хвърли в боя. Остана до Томас, опрял длан в бузата на Тувор сякаш парализиран от агонията му.

Куаан насилваше дрезгаво гласа си да надвика шумотевицата на оръжията и да подреди Ратниците си в кръг около подиума и Владетелите. Неговият еоман беше пострадал и от загуби, и от изтощение, но Куаан го предвождаше, като че защитата на Владетелите го правеше неподвластен на умора.

Ехтящите заплахи объркваха Томас. Протал и Лигоча се опитваха да се надвикат един друг досами него. Битката наоколо се разгаряше все по-яростно. Тувор издъхваше в скута му. Не можеше да му помогне. Скоро щяха да им препречат пътя за бягство и всички преживени изпитания щяха да се окажат напразни.

Не беше предвидил такъв завършек на своята уговорка.

Лигоча изтикваше полека Протал.

— Танцувай! — ръмжеше му свирепо.

Тувор се разтресе. Томас отклони поглед от Протал. Устните на Първия страж мърдаха, но не се чуваше нищо.

Морам понечи да го утеши.

— Не се бой. Това зло ще бъде победено… На Върховния владетел ще му стигнат силите. А твоето име ще бъде почитано навсякъде, където ценят доблестта.

Очите на Тувор обаче се взираха в Томас и той успя да прошепне една дума:

— Верен?

Цялото му тяло се изопна умоляващо. Томас не знаеше дали иска обещание или отсъждане, но отговори. Не можеше да откаже на един от Кръвната стража и да отхвърли призива на тази прескъпа преданост. Думата му присядаше, но той я изтика от гърлото си:

— Да.

Тувор потръпна за сетен път и умря с безизразен стон сякаш изопнатата струна на неговия обет се скъса. Томас го раздруса за раменете, но тялото увисна безжизнено.

На подиума Лигоча беше принудил Протал да коленичи и го извиваше назад, за да пречупи гръбнака му. В безпомощен гняв Томас нададе вой:

— Морам!

Владетелят кимна и скочи, но не нападна Лигоча. Вдигна жезъла си и изрева с глас, който заглуши врявата на битката:

— Меленкурион абата! Минас мил хабаал!

Целият жезъл се обви в ослепителен огън.

Мощта на словата отхвърли Лигоча крачка назад и Протал се изправи.

Още пещерни твари прииждаха в Кайрил Трендор и изтласкваха Куаан и Ратниците към подиума. Най-сетне Морам им се притече на помощ и нападна с бушуващите пламъци на жезъла си. Около него стражите бяха като вихрушки, въртяха се и налагаха пещерните твари толкова светкавично, че съществата нямаха време да им отвърнат със същото.

Бранителите на Лигоча обаче се събираха в пещерата. Отрядът изнемогваше от неумолимия им натиск.

Тогава Протал кресна в гълчавата:

— У мен е! Луната е свободна!

Стоеше тържествуващ на подиума, вдигнал Жезъла на закона в ръцете си. Лигоча лежеше в краката му и хриптеше като отчупено от скалата парче. Между пристъпите на непосилна горест съществото хъркаше:

— Върни го! Искам го…

Гледката уплаши пещерните твари и те се долепиха до стените на залата.

Щом битката секна, Куаан и Ратниците се обърнаха към Протал с дрезгави възгласи. Ликуваха от победата на Върховния владетел, сякаш беше извоювал бъдещето на Земята.

Но над всичко светлинките още се мятаха грозно по сталактитите на Кайрил Трендор.

Томас мигом погледна пръстена си. Все още тлееше в кърваво, вместо да е сребрист. Може луната да беше свободна, но самият той — не.

Преди радостното ехо да заглъхне, преди някой да помръдне, нов звук се стовари върху тях. Започна тихо, но се разрасна, докато загърмя в кухината като падащ таван. Смехът на Господаря Гад, преливащ от злорадство и неутолима омраза. Намаляващата тежест ги надмогваше, погребваше ги в собствената им безпомощност. Вцепеняваше ги и сякаш ги откъсваше от пулса и дишането им. Докато се трупаше на камари върху тях, те се почувстваха изгубени.

Дори Протал не шавна. Въпреки победата си изглеждаше стар и слаб, с помътнелите очи на човек, вторачен в собствения си ковчег. И Томас, който познаваше този смях, не можа да му се възпротиви.

Но Владетелят Морам скочи на подиума и завъртя своя жезъл над главата си, докато въздухът забръмча и синя мълния се заби нагоре в струпаните сталактити.

— Щом е тъй, покажи се, Презиращ! — прокънтя викът му. — Щом си толкова уверен, изправи се срещу нас сега! Страх ли те е да научиш, че може да си обречен?

Смехът избухна с още по-неукротимо пренебрежение, но предизвикателството на Морам му отне смразяващата сила. Протал докосна рамото на Морам. Ратниците стиснаха здраво мечовете си и застанаха в мрачна готовност до Владетелите.

Нови пещерни твари се стичаха в залата, макар че не нападаха. Лигоча ги видя и се подпря на осакатените си ръце. Очите му още кипяха кърваво, свирепостта и злобата щяха да ги разпалват до самия край. Задавен от кашлица, сякаш щеше да изхрачи сърцето си, той гъгнеше:

— Жезълът… Не знаете. Не можете да го използвате… Глупаци! Няма изход. Никакъв! Имам армии. Имам Камъка. — Напъна се неистово, за да го чуят през смеха. — Илеартският камък! Мощ и още мощ. Ще смазвам… — Размаха немощно ръка към бранителите си и изпищя пронизително: — Смажете ги!

Пещерните твари се устремиха напред, размахали оръжията си.