Прокобата на Господаря Гад

4. Стражницата на Кевин

Той се притисна към камъка и не помръдна дълго — радваше се на слънчевата топлина, защото беше измръзнал до кости. Вятърът свиреше еднообразно, но не брулеше. И скоро след какофонията, съпровождаща изчезването на Гад, дочу далечни птичи песни. Лежеше неподвижно и дишаше дълбоко, за да събере нови сили в ръцете и краката си, отдъхваше си от приключилия кошмар.

Накрая обаче си спомни, че при уличното произшествие наблизо имаше няколко души. Мълчанието им беше странно, а и градът бе притихнал. Полицейската кола явно го беше ударила по-зле, отколкото си представяше. Вечното безпокойство на прокажения го подтикна да се подпре на длани и колене.

Оказа се, че е на някаква гладка скала с формата на почти правилен кръг, широка десетина стъпки. Обграждаше я стена, висока три стъпки. Над него се беше ширнала синева, сякаш равният камък се бе пренесъл в небето.

„Не…“ Въздухът задра в гърлото му като шкурка. „Къде?…“

Нечий задъхан глас изневиделица извика:

— Привет!

Не откриваше посоката.

Звучеше неясно поради разстоянието, досущ като при халюцинация.

— Привет! — чу повторно.

Сърцето му ускори ход. „Това пък какво беше?“

— Ей, ти, върху Стражницата на Кевин! В беда ли си?

„Какво, по дяволите…“

Изведнъж чу как някой се катери зад него. Мускулите му трепнаха, той се хвърли към ниската стена и се обърна с гръб към нея.

Празно пространство отвъд стената го делеше от планина. Тя се надигаше грамадна от хълмовете в подножието, стърчащи наравно с неговата площадка и назъбените й склонове заемаха почти половината хоризонт. В първия миг се заблуди, че е съвсем близо до този връх, но осъзна, че е поне на хвърлей камък от него.

Точно срещу планината имаше пролука в каменната ограда. И тихото шумолене на катерещия се човек стигаше до ушите му оттам.

Искаше му се да отиде до пролуката и да погледне, но сърцето му бумтеше твърде тежко, не му позволяваше да се надигне. А и Томас се боеше от това, което би могъл да види.

Звуците доближаваха. Преди да е направил нещо, едно момиче подаде глава и рамене и се подпря на равния камък. Щом го зърна, тя замря и се вторачи в него, както и той в нея.

Дългата пищна коса, кестенява, с проблясъци на мед, се ветрееше около тялото й. Имаше тъмен загар, а в горната част на синята й рокля бяха извезани бели листа. Тежкото дишане и зачервеното лице като че издаваха умора от дълго изкачване, но тя срещна погледа на Томас с явна почуда и любопитство.

Не изглеждаше на повече от шестнайсет години.

Момичето го разглеждаше толкова откровено, че засили смущението му. Томас пък се блещеше срещу нея, сякаш беше привидение.

Тя се поколеба и промълви задъхано:

— Добре ли си? — После вълнението пришпори думите й: — Не знаех дали да дойда сама или да потърся помощ. От хълмовете видях сив облак над Стражницата на Кевин, в него наглед се водеше битка. Видях те да се изправяш, а после да падаш. Не знаех що да сторя. И накрая си рекох, че е по-добре малка помощ навреме, отколкото голяма — твърде късно. Затова дойдох. — Тя затвори уста, но тутакси повтори: — Добре ли си?

„Добре ли?“

„Блъсна го кола!…“

Дланите му бяха само одраскани и леко натъртени, може би от опита да се подпре на тях при падането. Усещаше слаба болка и в главата, откакто я удари в камъка. Но дрехите му бяха здрави, по тях не личеше колата да го е съборила и да го е тътрузила по асфалта.

Смушка гръдния си кош с безчувствените си пръсти, после корема и краката, но никъде не усети по-остри болки. Май почти не беше пострадал.

Но нали колата го бе блъснала в някоя част на тялото?

„Добре ли си?“

Томас погледна момичето, сякаш му беше задало напълно безсмислен въпрос.

Тя не чу отговор, но събра смелост, покатери се през пролуката и застана пред него на фона на планината. Томас видя, че дрехата й прилича на дълга туника, пристегната в кръста с бяла връв. Момичето носеше сандали, завързани на глезените. Тя беше стройна, с тъничка фигура. Гледаше го с широко отворени очи, в които преливаха страх, неувереност и очакване. Направи две крачки към него, като че доближаваше опасност, после се отпусна на колене, за да се взре отблизо в неговите застинали, втрещени очи.

„Що за адска история?!“

— Как бих могла да ти помогна? — заговори тя почтително. — Ти си странник на Земята… Поне това виждам. Пребори се със скверен облак. Кажи какво искаш. — Мълчанието му, изглежда, я потискаше и тя сведе поглед. — Нищо ли няма да кажеш?

„Какво става с мен?!“

Миг по-късно момичето ахна и посочи стъписано дясната му ръка.

— Полуръкия! Нима легендите оживяват?! — Лицето й се озари от почуда. — Берек Полуръкия!… Истина ли е?

Берек ли? Отначало Томас не си спомни кога беше чувал името. Изведнъж се сети. Берек! Обзет от смразяваща паника, той разбра, че кошмарът не е свършил — и Господаря Гад, и момичето бяха част от него.

Отново му се привидя тъма, стаена зад яркото синьо небе. Тя надвисваше над главата му като размахани криле на лешояд.

„Къде?…“

Надигна се тромаво, страхът сковаваше ставите му.

И пред него незабавно се откри смайваща гледка, нахлу в очите му като удар, изострил сетивата докрай. Стоеше върху каменна площадка, издигната на поне четири хиляди стъпки. Някъде долу се рееха птици. В чистия, кристално прозрачен въздух земните простори му се струваха безмерни, чак го засмъдяха очите от усилието да обхване всичко с поглед. Точно под него започваше верига от хълмове, равнини се стелеха към хоризонта и от двете му страни. Река лъкатушеше сребристо откъм възвишенията вляво. Във всичко долавяше блясъка на пролет, сякаш светът се е родил току-що, окъпан в роса.

„По дяволите!“

Шеметната височина го лишаваше от опора. Крилете от мрак пляскаха към главата му. Замайването разлюля земята.

Не проумяваше къде е. Никога не беше виждал тази местност. Как беше попаднал тук? Блъсна го полицейска кола, после Гад го пренесе тук… Как тъй Гад го е пренесъл?!

„Тук? Невредим?“

Залитна вцепенен към момичето и планината. С три несигурни стъпки се озова при пролуката в парапета. И там видя, че е в горния край на тънък каменен отломък, щръкнал косо нагоре от подножието на склона — досущ замръзнал пръст, сочещ обвинително към небето. В него бяха врязани стръмни стъпала.

Усети световъртеж и си каза: „Трябва да се махна оттук. Всичко това просто не ми се случва“.

Безумието на мига се стовари с цялата си тежест върху него и той се олюля, бездната зейна озъбено под него. Вече се накланяше напред, когато момичето го сграбчи за ръката и го дръпна с все сила. Томас се завъртя и тупна на равните камъни, обрамчени от парапета, присви колене към гърдите си и закри лицето си с длани.

„Лудост!“, изкрещя безмълвно.

„Как?“

„Невъзможно!“

Отчаяно си втълпяваше, че беше тръгнал да пресича улицата. На зелен светофар.

„Къде?“

Блъсна го полицейска кола.

„Невъзможно!“

Тя беше фучала право към сърцето му и го бе блъснала.

Без да го нарани ли?!

„Полудявам. Побъркан съм, да, побъркан.“

Без да го нарани…

„Кошмар. Нищо от това не е истинско… не е истинско…“

В бесния водовъртеж на злочестината си усети ненадейно как нечии пръсти стискат ръката му силно и настойчиво. Докосването го задържа като котва.

„Кошмар… Сънувам. Сънувам!“

Мисълта просветна в паниката му със силата на прозрение. Разбира се, че сънуваше. Трескаво се мъчеше да възстанови случилото се. Блъсна го полицейска кола. Изпаднал е в несвяст. Има мозъчно сътресение. Може да остане в безсъзнание часове… дори дни наред. И ето че му се присънват тези неща.

Това беше отговорът. Вкопчи се в него, както момичето държеше вкочанената му от напрежение ръка. Така се избавяше от световъртежа, отхвърляше мъчещите се да го оплетат страхове. Само че не успяваше — мракът продължаваше да му налита все едно Томас беше мърша, захвърлена от Гад.

„И откъде се е взел този сън?“

Не му се умуваше над това, щеше да го докара до лудост.

„Не мисли! Не се опитвай да разбереш. Безумието… е единствената опасност. Оцелявай! Съвземи се! Направи нещо. Не гледай назад.“

Застави се да отвори очи. Щом се съсредоточи в слънчевите лъчи, тъмата отстъпи, сля се с околността, пренесе се мудно назад като в очакване той да се озърне и да се превърне в нейна плячка.

Момичето още беше коленичило до него. Стискаше сакатата му китка с двете си ръце и гледаше толкова угрижено, че сякаш щеше да заплаче.

— Берек… — промълви неловко, щом срещна погледа му. — О, Берек, какво страдание те е налегнало? Не знам що да сторя.

Но тя вече беше направила предостатъчно — помогна му да се овладее, да се възпротиви на опасните въпроси, чиито отговори не намираше. Пръстите му обаче оставаха безчувствени, усещаше допира й само с част от китката си. Томас успя да се подпре и да седне, макар че му призля от усилието.

— Прокажен съм — каза отпаднало. — Не ме пипай.

Тя разтвори пръсти нерешително, май не схвана смисъла на думите или се съмняваше, че самият той знае какво говори.

Обзет от слабост, Томас не премери движението и дръпна ръката си по-грубо от необходимото. Момичето прехапа устни от притеснение. Може би реши, че го е оскърбила някак, и се отдалечи заднешком до отсрещния парапет.

Но той виждаше, че интересът й към него е непреодолим. Не успя да запази мълчание дълго и попита тихо:

— Не подобава да те докосвам, тъй ли? Не исках да те обидя. Ти си Берек Полуръкия, Владетелят основател. Налетя ти някакво зло, което не успях да различа. Как бих могла да гледам отстрани, докато страдаш така?

— Прокажен съм — само повтори той, като се опитваше да пести сили. Изражението й обаче показваше, че думата не означава нищо за нея. — Нося зараза… болен съм. Не познаваш тази опасност.

— Ако те докосна, аз също ли ще… нося зараза?

— Кой знае? — Томас не можеше да повярва на очите и ушите си, затова попита: — Не си ли чувала за проказата?

— Не — промълви момичето с предишното удивление. — Не. — Поклати глава и косата й се люшна леко около лицето. — Но не се боя.

— Трябва да се страхуваш! — извика дрезгаво Томас, подтикнат от нейното незнание или простодушие. — Тази болест разяжда — накрая пръстите, китките и стъпалата, ръцете и краката загниват и окапват. Тази болест ослепява и загрозява.

— Може ли да бъде излекувана? Дали Владетелите…

— Няма лек.

Идеше му да продължи, да избълва поне отчасти враждебността, която Гад загнезди у него, но се почувства изцеден, нямаше с какво да подклажда гнева. Нуждаеше се от отдих и време, за да обмисли положението си.

— Щом е тъй, как да ти помогна? Не знам какво да направя. Ти си Берек Полу…

— Не съм — въздъхна Томас. Момичето трепна и той повтори пред изненадания й поглед: — Не съм.

— Кой си тогава? Ръката ти е знамение, според преданията Берек Полуръкия можело да се завърне. Ти Владетел ли си?

С жест, натежал от умора, той спря въпросите й. Трябваше да помисли. Но когато затвори очи и облегна глава на камъка, страхът го налегна отново. По-добре да се размърда, да продължи напред… да избяга накъдето го поведе съновидението.

Пак се вторачи в лицето на момичето. За пръв път забеляза, че е хубава. Дори страхопочитанието и напрегнатото вслушване в неговите думи му харесваха. Пък и тя не се боеше от прокажени…

След още миг колебание той каза:

— Аз съм Томас Ковенант.

— Томас Ковенант ли? — Тя се запъна на думите. — Странно име… както е странен и видът ти. Томас Ковенант — повтори и бавно склони глава.

„Странно ли…“ Същото важеше и за нея. Томас нямаше представа още на какво ще се натъкне в съня си. Тепърва щеше да открива какво го е сполетяло. Реши да постъпи като нея.

— А ти коя си?

— Аз съм Лина — представи се момичето официално, — дъщеря на Атиаран. Моят баща е Трел, създател на грейвлингас, майстор на радхамерл. Домът ни е каменното поселище Митил. Ти бил ли си в нашето каменно поселище?

— Не.

Томас се изкушаваше да я попита какви са тези каменни поселища, но се сети за по-важен въпрос.

— Къде… — Думата заседна в гърлото му, като че с нея опасно угаждаше на страха. — Къде сме?

— Ние сме на Стражницата на Кевин. — Тя се изправи пъргаво и протегна ръце към равнината и небето. — Погледни!

Томас стисна зъби, обърна се и коленичи до парапета. Опрял гърди в ръба му, той се застави да погледне.

— Това е Земята — продължи Лина весело, може би просторите я радваха. — Продължава далеч отвъд достъпното за очите ни на север, запад и изток, но в старите песни се разказва, че Върховният владетел Кевин заставал тук и наблюдавал цялата Земя и всички народи на нея. Ето защо мястото е наречено Стражницата на Кевин. Възможно ли е да не знаеш това?

Повяваше хладен ветрец, но Томас се препоти. Замайването блъскаше в слепоочията му и само впиващият се твърд ръб срещу сърцето му го накара да се опомни.

— Не знам нищо — изпъшка той над бездната.

Лина се озърна разтревожено, но след малко пак се обърна към Земята. Посочи с тънката си ръка на северозапад.

— Там е река Митил. Нашето каменно поселище е разположено до нея, само че този връх го скрива. Митил извира от Южния хребет зад нас и се влива в Черната река. Там са северните покрайнини на Южните равнини, където почвата не е щедра и малцина живеят там. В целите Южни равнини има само пет каменни поселища. Но сред онези възвишения, губещи се на север, има няколко дървени поселища. На изток от хълмовете са равнините Ра. — Гласът й зазвуча още по-ведро: — Там е домът на дивите свободни коне — ранихините и техните пазители рамените. Препускат в галоп на петдесет левги из равнините и не служат на онзи, когото не са избрали сами. Ах, Томас Ковенант — въздъхна Лина, — как си мечтая да видя тези коне! Повечето хора от народа ни се задоволяват с каквото имат — не пътешестват, дори не са виждали и едно дървено поселище. Аз пък искам да бродя из равнините Ра и да гледам вихрения бяг на конете.

Тя мълча дълго, преди да заговори отново.

— Планините ей там са Южният хребет. Зад тях е Пустошта, а нататък е Сивата пустиня. Никой не живее там, никой не прекосява тези места. Цялата Земя е на север, запад и изток от нас. Тук е Стражницата на Кевин, където най-могъщите Древни владетели са били по време на последната битка, преди да ни сполети Опустошението. Нашият народ пази спомена, затова отбягва Стражницата като място на зла прокоба. Но моята майка Атиаран ме водеше тук, за да опознавам Земята. А след две години ще достигна възрастта, когато мога да уча в Средището на знанията като майка си. Знаеш ли — добави Лина гордо, — че моята майка се е учила при Пазителите на знанията? — Тя се вгледа в Томас в очакване, после сведе поглед. — Но и ти си от Владетелите, не ти казвам нищо ново. Слушаш ме, колкото да се присмиваш на невежеството ми.

Унесен в гласа й и потиснат от замайването, предизвикано от бездната, Томас за миг беше споходен от видение — Земята след Ритуала на оскверняването, извършен от Кевин. Сияйното утро беше помрачено от разхвърляните тук-там безплодни хълмове, навятата пръст, струйките воняща вода между застояли локви в руслото на реката. Над всичко беше паднал похлупакът на тишината и застиналостта — без растения, без птици, буболечки, животни, хора. Нищо живо, което да наруши безмълвието с бръмчене, потрепване на листо, ръмжене или помахване с ръка. После образът се размаза, прогонен от пот като сълзи в очите му. Томас се откъсна от видението и пак облегна гръб на каменната ограда.

— Не — промърмори на Лина. „Нищо не разбираш…“ — Отдавна забравих смеха.

Сега си мислеше, че открива пътя, по който да продължи, за да избяга от мрачното безумие. В краткото прозрение за Опустошението намери изхода от сънищата си. Пропусна обясненията нарочно, за да не задава и да не отговаря на някои въпроси, и направо каза:

— Трябва да отида при Съвета на владетелите.

По изражението й отгатна, че иска да го попита за причината. Но момичето явно реши, че не й приляга любопитството. Споменаването на Съвета само я увери, че е познала какъв е той. Тя прекрачи към стълбата.

— Ела, ще отидем в каменното ни поселище. Там ще измислят как да те отведат във Весел камък.

Щом помисли за стълбата, Томас пак се омърлуши. Как да слезе по нея? Не можеше дори да надникне над парапета, без да му се завие свят. Лина го подкани още веднъж, той обаче поклати глава. Все пак не биваше да седи тук бездеен…

Озадачи момичето с въпрос:

— Колко време е минало от Опустошението?

— Не знам — отвърна тя посърнало. — Но хората от Южните равнини са прекосили планините на връщане от Безплодната пустош преди дванайсет поколения. Според преданията Върховният владетел Кевин ги предупредил… и те се спасили с бягство. Едва оцелявали в дивите земи пет столетия само чрез своето майсторство на радхамерл. Не можем да забравим завещаното от миналото. Щом навърши петнайсет години, всеки от нас полага Клетвата на мира. За нас най-скъпоценни са животът и хубостта на Земята.

Томас почти не я слушаше, но се нуждаеше от звука на гласа й, докато търсеше сили у себе си. Помъчи се да измисли друг въпрос. Вдиша дълбоко и попита:

— Ти какво търсеше в планината?… Как попадна тук и успя да ме видиш?

— Оглеждах камъните. Уча се на суру-па-мерл. Известно ли ти е това умение?

— Не. Обясни ми.

— Това е занаят, на който ме учи Асенс, сестра на майка ми. Тя пък го е научила при Томал, най-изкусния майстор, откакто го има нашето каменно поселище. И той е бил в Средището на знанията. Суру-па-мерл е умението да създаваш образи от камъни, без да ги лепиш или оформяш наново. Бродя из възвишенията и се взирам в очертанията на камъните и отломките. А когато намеря форма, която разбирам, отнасям камъка у дома и му намирам място в равновесие или съчетание с други форми. Така се създават нови образи. Понякога, ако ми стигне смелостта, изглаждам някоя издатина, за да съединя по-здраво камъните. Така пресъздавам съсипаните тайни на Земята и дарявам красота на хората.

— Сигурно е твърде трудно да измисляш образ — промърмори Томас, — а после да намериш камъните, които му съответстват.

— Не това е начинът. Гледам камъните, за да открия формите, които вече съдържат. Не моля Земята да ми даде кон. Същината на дарбата е да видиш какво Земята е избрала да ти даде. Може и да е кон, не се знае.

— Иска ми се да видя какво твориш… — каза Томас разсеяно.

Стълбата го подмамваше също като изкушението да се отдаде на нехайството, което подронваше спасителната дисциплина на прокажените, за да загубят китките и ходилата си, а накрая и живота си.

Но нали сънуваше? За да понесеш съновидението, най-добре е да се носиш в потока му до края. Налагаше се да слезе по тези стъпала, за да оцелее. Нямаше нищо по-важно.

Той се изправи рязко, дори неочаквано за себе си. Застана точно в средата на кръга, без да се взира в небето и планината или дългото спускане. Огледа себе си много внимателно. Търсеше във все още живите си нерви някакви болежки или тръпки, проверяваше дали дрехите му са скъсани и разпорени, после се вторачи в безчувствените си пръсти и длани.

Трябваше най-сетне да остави тази стълба зад гърба си.

Щеше да се справи, защото това беше сън — нямаше как да го погуби. И защото не издържаше вече мрака, изпълзяващ наоколо.

— Сега ме чуй! — сопна се на Лина. — Трябва да сляза пръв. Не ме гледай толкова учудено. Вече ти казах, че съм прокажен. Ръцете и ходилата ми не усещат нищо. Не знам колко силно стискам с пръстите. И… не понасям добре височините. Може да падна. Затова не искам да си под мен. Ти… — Томас са запъна, но продължи: — Ти се отнесе човешки с мен, а не ми се е случвало отдавна.

Тя сгуши глава в раменете си от грубия му тон.

— Защо се гневиш? С какво те засегнах?

„Държиш се мило!“, озъби се мислено той. Лицето му сивееше от страх, когато се обърна, подпря се на колене и длани и изпълзя заднешком през пролуката.

Заради първия пристъп на уплахата беше затворил очи, когато спусна краката си към следващите стъпала. Нямаше обаче да се справи със слизането без помощта на зрението. Навикът на прокажения да следи какво става с него и да бъде бдителен с всички сетива се оказа прекалено силен. Но отвореше ли очи, бездната от двете страни го замайваше. Мъчеше се да гледа само издяланите камъни пред себе си. Веднага осъзна, че най-страшна е липсата на чувствителност в ходилата. Ръцете си поне виждаше лесно, болката в лактите и напрежението в раменете от силното стискане не бяха илюзия. За да види къде стъпва, се налагаше да погледне и в пропастта. Познаваше, че е опрял крак в стъпалото само по пренесената върху глезена тежест на тялото. Когато сводът на ходилото се изопнеше неочаквано, Томас се подпираше по-здраво на ръце и наместваше крака си на стъпалото. Опита се да изстрелва краката си със сила, за да познае по удара кога е опрял ходило в ръба на следващото стъпало. Сбъркаше ли обаче в движението, улучваше ръбовете с костите на подбедрицата или коленете и от острата болка краката му се подгъваха.

Смъкваше се стъпало по стъпало, взираше се в китките си, а потта заливаше очите му. Проклинаше съдбата, лишила го от пръсти. Два пръста по-малко, с които да се спаси. Липсваше половината му китка и той усещаше, че отдясно хваща по-слабо, затова тялото му все се изместваше встрани. Непрекъснато се опитваше да не стъпва по-надясно, за да е стабилен, но често налучкваше само празно пространство.

Нямаше как и да избърше потта от разлютените си очи, която почти го заслепяваше. Боеше се дори да тръсне глава, за да не загуби равновесие. Гърбът и раменете му вече се схващаха. Стискаше зъби, за да не помоли за помощ.

Лина май се досети за мъките му, защото извика:

— Стигнахме до половината!

Томас продължи пълзенето надолу.

Долавяше безпомощно, че започва да изостава. Мускулите му се изтощаваха от прекаленото напрежение в коленете и лактите. С всяко стъпало губеше контрол над слизането. Наложи си да спре за почивка, макар че ужасът виеше безмълвно в главата му спускането да свърши по-скоро. В миг на диво заслепение очакваше да се обърне и да скочи с надеждата, че е доближил достатъчно планинския склон и няма да загине. После чу шумоленето от краката на Лина съвсем близо до главата си.

Дъхът му свистеше между зъбите и трудно разбра думите й.

— Томас Ковенант, бъди силен! Остават само петдесетина стъпала!

Той затрепери толкова неудържимо, че за малко да падне от стълбата и пак запълзя надолу.

Накрая имаше само хаос от гърчове в мускулите… когато откри, че се е проснал по корем в подножието на Стражницата, задъхан от болките в ръцете и краката. Още дълго лежа, притиснал длани към лицето си, заслушан в хриптенето, с което въздухът проникваше в дробовете му.

Когато се реши да погледне нагоре, видя синьото небе и дългия черен пръст на Стражницата, сочещ слънцето по пладне. Видя и надвисналия планински склон, а лицето на Лина беше толкова близо, че косата й едва не се плъзгаше по бузите му.