Прокобата на Господаря Гад

19. Изборът на Носителя

Въжарят Ръста обясни на Протал, че обичаят на рамените е да оставят за храна на мършоядите мъртви зверове, посегнали на ранихините. Не искаха да оскърбят Земята, като заровят в нея креш, а да ги изгорят беше опасно в равнините. Затова ездачите можеха да си починат, щом конете им се отдалечат достатъчно от вонята на смърт. Въжарят отведе отряда почти цяла левга на юг, докато не прецени, че нощният вятър няма да смути животните. Най-сетне спряха за нощувка.

Томас спа на пресекулки с усещането, че в корема му е опряно острието на копие. Призори се чувстваше немощен, сякаш цяла нощ си беше разменял удари с глада. И щом носът му пак надуши острата миризма на отровната аманибхаван, очите му се насълзиха.

Не му се вярваше, че краката ще го крепят прав дълго. Но все още не намираше отговора, от който се нуждаеше. Не стигна до нови прозрения, зелените следи на Моринмос по туниката му бяха като неразгадаема писменост. Инстинкт, който смяташе за безпогрешен, го успокояваше, че ще намери каквото му липсва в екстремността на глада. Спътниците му се нахраниха и се приготвиха за път, той възседна замаяно Дура и потегли с тях. От очите му прокапваше понякога сълза, без да плаче. Бурните емоции напираха, само че не можеше да им даде воля. Мъката на проказата не допускаше подобно облекчение.

Противно на студената пепел на настроението му денят беше весел, огрян от ярко безоблачно слънце в бездънното небе над редуващите се хълмове. Скоро останалите в отряда се поддадоха на магията на равнините — заклинание, изтъкано от гордо препускащите ранихини. Често се случваше могъщите коне да ги подминават в тръс или в галоп, да се озъртат към тях със смях в очите и отекващо цвилене от гърлата. Щом ги видеха, Въжарите тичаха още по-пъргаво. По някое време Грейс и Тю запяха заедно.

Питен се размърда в ръцете на Сол по сърцето и забрави обичайната си сънливост денем, за да гледа ранихините със сянка на копнеж в иначе празните си очи. Протал и Морам седяха спокойни на седлата си. За пръв път след потеглянето от Весел камък знаеха, че нищо не застрашава отряда. А по лицето на Томас се стичаха сълзи като капки по стена.

Жежкото слънце го объркваше, главата му сякаш щеше да избухне и му се струваше, че стои на податлива под краката му височина, където огромни простори от трева напират да го захапят, подобно на вълци. Но лепката безотказно го задържаше на гърба на Дура. Накрая се унесе и в съня си танцуваше, плачеше и се любеше по волята на присмехулен кукловод.

Сепна се към средата на следобеда — планини заемаха почти целия хоризонт пред него. Отрядът беше изминал дълъг път, а конете припкаха чевръсто, все едно попиваха от равнините повече жизненост, отколкото можеха да задържат в себе си. Томас погледна към Човешкия дом и предусети, че там заблудената и безсмислена почит към неговата брачна халка ще доведе до представянето му пред ранихините, за да бъде избран или не като техен ездач. Не се съмняваше, че и това е било сред причините Протал да предпочете пътя през равнините Ра. Да почете Надвладетеля, Носителя на пръстена. Същински ад! Опитваше да се види яхнал ранихин, но въображението му отказваше да стигне толкова далече. Огромните, опасни, пращящи от земна сила коне повече от всичко друго, с изключение на Анделейн, въплъщаваха същността на Земята. А Джоан се беше занимавала с укротяване на коне. Незнайно защо от тази мисъл усети дразнене в носа и едва сдържа сълзите си, като изскърца със зъби.

До края на следобеда се взираше в планините. Израстваха пред очите на отряда, все едно върховете им тепърва се изправяха непохватно. Хребетът се извиваше в далечината на югозапад и североизток, но не беше висок колкото планините зад каменното поселище Митил. Затова пък се отличаваше със суровост. Томас не знаеше какво има отвъд хребета, нито искаше да научи. Тези непристъпни планини му вдъхваха смътно успокоение сякаш заставаха между него и нещо, което не би понесъл.

Отрядът продължи в бавен тръс към тях. Слънцето клонеше на запад в равнините, когато конниците навлязоха в подножието на стръмна издатина в хребета. Гърбовете им се обагриха в оранжево и розово с изкачването по последния склон преди широка плоска поляна под самите канари.

Най-сетне пристигнаха в Човешкия дом.

В долната си част грамадните скали се извиваха рязко навътре и образуваха пещера като дълбока изправена купа в камъка. Далече навътре, където бяха заслонени от стихиите, се редяха крепените от обръчи палатки, в които живееха семействата на рамените. Отпред, но също под защитата на скалната козирка, беше общото място с огньовете, където готвеха. Там танцуваха и пееха, когато не бяха в равнините с ранихините. Всичко изглеждаше пестеливо и оскъдно, сякаш за толкова поколения рамените не бяха спечелили благосклонността на планината. Човешкият дом не беше нищо повече от стан на бродещ из равнините народ.

Около седемдесет рамени се събраха да гледат наближаващия отряд. Почти всички бяха Усърдни в дома — младите и старите, както и онези, които се нуждаеха от безопасност и мека постеля. За разлика от Покорните на гривата и Въжарите те нямаха въжета.

Но Лид беше тук и излезе пъргаво пред останалите с още трима, които Томас също сметна за Покорни на гривата. Имаха на шиите си огърлици от цветя като нейната и бяха стегнали с въжета косите си, а не ги носеха на кръста. Отрядът спря и Протал слезе от коня пред Покорните на гривата. Поклони им се по местния обичай и те отвърнаха на поздрава.

— Приветствам ви отново, Владетели отдалече — каза Лид. — Привет, Носителю на пръстена, Върховен владетелю, Великане, Кръвна стража. Добре сте дошли при огъня и подслона на Човешкия дом.

Щом изрече думите, Усърдните в дома дойдоха бързешком изпод скалния навес. Всеки конник беше посрещнат с усмивка от Усърден в дома, който му поднасяше гривна от сплетени цветя и с ритуална тържественост я връзваше на дясната китка на госта.

Томас се смъкна от гърба на Дура и се озова пред хем стеснително, хем дръзко момиче на не повече от петнайсет-шестнайсет години. Чудесната черна коса падаше на раменете й и обрамчваше големи кафяви очи. Тя не се усмихваше, може би от страхопочитание пред Носителя на пръстена, владеещ бялото злато. Момичето внимателно протегна ръце, за да върже гривната на китката му.

Уханието го зашемети почти до пристъп на гадене. Гривната беше изплетена от аманибхаван. Силната миризма пареше в носа му като киселина и така изостри глада му, че Томас потръпна в конвулсии все едно повръщаше въображаеми буци празнота. Нищо не можеше да спре рукналите от очите му сълзи.

Усърдната в дома вдигна ръце и докосна сълзите му, сякаш бяха скъпоценност.

Зад него ранихините на стражите се отдалечаваха в галоп към свободата на равнините. Въжарите отвеждаха мустангите на отряда, за да ги настанят. Още рамени се събираха на поляната при новината, че потеглилите на поход са дошли. Томас обаче не откъсваше поглед от момичето, все едно беше някаква странна храна. Накрая тя отговори посвоему на погледа му:

— Аз съм Гай, Усърдна в дома. Скоро ще съм събрала достатъчно от споделеното знание, за да бъда с Въжарите. — И след миг колебание добави: — На мен възложиха да се грижа за теб, докато си наш гост. — Той не продумваше и тя каза припряно: — И други ще се радват да ти бъдат от полза, ако не приемаш моето гостоприемство.

Томас все така не отваряше уста, зает да потиска безполезната си сприхавост. Накрая събра сили за поредния отказ.

— Нищо не ми е нужно. Не ме докосвай.

Думите задираха в гърлото му.

Някой сложи ръка на рамото му. Озърна се — Сол по сърцето стоеше до него. Великанът беше навел глава да се взре в лицето му, но казаното от него се отзова на горестта в очите на Гай.

— Не се натъжавай, малка Усърдна в дома. Носителят на пръстена Ковенант ни подлага на изпитание. Не говори от сърце.

Тя се усмихна с благодарност на Сол по сърцето и се изпъчи с неочаквана дързост:

— Не съм толкова малка, Великане. Грамаден си, затова очите те лъжат. Скоро ще бъда с Въжарите.

Закачката й като че проникваше бавно в ума му, после коравата му брада трепна. И той се разсмя отведнъж. Веселието му се разнасяше все по-гръмко, отекваше под скалния навес над Човешкия дом, накрая сякаш самата планина го сподели и всички наоколо прихнаха, без да знаят защо точно. Още дълго Сол по сърцето огласяше поляната, сякаш издухваше натрупалия се боклук от душата си.

Но Томас се извърна, не можеше да понесе оглушителния товар на този смях. „Адове и кървища!… Какво ми причиняваш?“ Не беше открил никакво решение, а сега способността му да търпи лишения се беше изчерпала.

Затова щом Гай предложи да го отведе на мястото му за пиршеството, което Усърдните в дома бяха подготвили, той я последва безволево. По средата гореше голям огън. Повечето му спътници се бяха настанили в Човешкия дом. Имаше още два огъня и рамените разделиха отряда — стражите около първия, Куаан и Ратниците му около втория. А при средния бяха поканили Протал, Морам и Сол по сърцето. Четирима Покорни на гривата седнаха при Владетелите. Лора се беше настанила срещу Томас. Кръга допълваха Въжари, дошли от равнините с наставниците си.

Повечето Усърдни в дома шетаха около готварските огньове по-навътре, но по един стоеше зад всеки гост, за да го обслужва. Гай беше при Томас и си напяваше песничка, която му напомни за друга мелодия:

Въпреки дима и миризмата на гозби май долавяше и чистото ухание на трева от момичето.

Докато се гърбеше на сложения за него камък, последното зарево на залеза се плъзна оранжевозлатисто по навеса като дружеско прощаване. После слънцето се скри и нощта се разпростря над равнините. Огньовете останаха единствената светлина в Човешкия дом. Но храната, от която Томас се плашеше, не беше поднесена веднага. Първо някои от Въжарите танцуваха.

Трима подскачаха нависоко около огъня, при който седеше Томас, и пееха подобна на цвилене песен със сложен ритъм, отмерван с пляскане на ръце от Усърдните в дома. Плавните движения на ръцете и краката, внезапното изригване на бързина и тъмният загар като че въплъщаваха пулса на равнините — танцът просто го подсилваше така, че да стане видим за човешките очи. Често се навеждаха и пламъците хвърляха очертания на коне по стените и тавана.

Понякога бяха близо до Томас и той чуваше песента им:

Думите и танцът му подсказваха някакво тайно знание, необичаен поглед, към който би трябвало да се приобщи. Това чувство беше отблъскващо и вместо да гледа танцьорите, Томас се вторачи в жаравата на огъня. И когато танцът свърши, той още се взираше в сърцето на пламъците със смътна боязън.

Усърдните в дома започнаха да разнасят храна и напитки за насядалите около огньовете. Слагаха печено месо и диви картофи върху широки листа вместо чинии. Всичко беше поръсено щедро с редки подправки, които рамените харесваха много, и скоро спътниците от отряда се улисаха в пиршеството.

А Томас седеше като закърняло дърво и не поглеждаше гозбите, които Гай му предлагаше. Забил беше поглед в огъня — имаше един въглен, червен като нощното сияние на пръстена му. Занимаваше ума си със ЗКТ, проверяваше всяка точка от крайниците си и душата го болеше от подозрението, че ей сега ще открие неочакваното поредно петно на проказа. В собствените си очи той изглеждаше съсухрен.

След дългото мълчание някои подхванаха разговор. Протал и Морам върнаха листата на Усърдните в дома и се заприказваха с Покорните на гривата. Томас чуваше откъслечни изречения — обсъждаха него и посланието, което донесе, ролята му в съдбата на Земята.

Наблизо Сол по сърцето обясняваше на друг Покорен на гривата как са пострадали Лора и Питен.

Томас се зъбеше към огъня. Излишно беше да поглежда надолу, за да види кървавия оттенък, просмукал се в пръстена — усещаше и с тялото си болезненото излъчване на метала. Покри с длан халката и затрепери.

Каменният таван надвисваше като криле на безмилостно откровение и дебнеше за мига на най-голяма безпомощност, за да се стовари върху врата му. Гладът беше съкрушаващ.

— Полудявам — измънка Томас към пламъците.

Гай го подканяше да хапне, но той не отвръщаше.

По-нататък в кръга Протал обясняваше целта на похода. Покорните на гривата го слушаха с недоверие, като че не успяваха да свържат далечното зло и равнините Ра. Но Върховният владетел им разказа какво е било сторено в Анделейн.

Питен рееше мътен поглед в нощта, все едно очакваше луната да изгрее. До него Лора говореше тихо с Въжарите, благодарна за гостоприемството на рамените.

Сол по сърцето описваше ужасите, които бяха преживели двамата оцелели от дървеното поселище, и челото му се бръчкаше от усилието да сдържа чувствата си.

Огънят светеше като врата, зад която дебне смъртна заплаха. Вратът на Томас се вдърви от чувството колко е уязвим, а очите му се изцъклиха сляпо, прилични на дупки от чворове в дъска.

Зелените петна по туниката му го белязваха с предупреждение: „Прокажен нечист изгнаник“.

Скоро щеше да стигне до края на ЗКТ. Зад него беше невъзможността да повярва, че Земята е истинска. А пред него — невъзможността да повярва, че е измислица.

Гай влезе внезапно в кръга и му се изпречи с ръце на хълбоците и святкащи очи. Стоеше леко разкрачена и той виждаше кървавата жарава на огъня между бедрата й.

Вдигна глава да я погледне.

— Трябва да си вземеш от храната! Вече си полумъртъв от глад.

С тези изправени рамене дрехата й се изпъна на гърдите и му напомни за Лина.

Протал тъкмо казваше:

— Той не ни разказа всичко, което се е случило на Празника. Поругаването на Духчетата не е било възпряно… и все пак сме убедени, че се е опълчил някак на Злотворните. Неговата спътница обвинявала и себе си, и него за злото, съсипало Танца.

Томас се тресеше. „Като Лина… Лина?!“

Тъмата се вкопчи в него с ноктите на шемета.

„Лина?!“

За миг престана да вижда друго освен ревяща черна вода. Скочи като подхвърлен от невидима сила. Стори това на Лина… Онова? Стовари жезъла си в жаравата, все едно беше брадва. Не можеше да отпъди спомена, не можеше да го отхвърли. От силата на удара жезълът се извъртя в ръцете му и отхвърча. Във всички посоки се пръснаха искри и въглени. Стори й онова! Размаха сакатия си юмрук към Протал и изкрещя:

— Тя грешеше! Не можах да се спра! — „Лина! Какво направих!…“ — Аз съм прокажен!

И хората около него наскачаха, Морам го доближи бързо и протегна ръка да го укроти.

— По-кротко, Ковенант. Какво те мъчи? Тук сме гости…

Но още докато избълваше оправданието си, Томас знаеше, че Атиаран е права. Нали се видя как убива в битката при дървеното поселище — в глупостта си се заблуждаваше, че да бъде убиец е нещо ново за него, случи му се за пръв път. Но той не беше станал такъв отскоро… а още от началото на съновидението. От самото начало. В проблясък на озарение разбра, че няма разлика между извършеното от Злотворните спрямо Духчетата и неговата постъпка спрямо Лина. Томас служеше на Господаря Гад от първия си ден на Земята.

— Не! — изплю думата, сякаш потопен във вряща киселина. — Не, няма да го правя повече. Няма да бъда жертва занапред. Няма да ми прислужват деца.

Яростта го раздруса, докато виеше на самия себе си: „Ти я изнасили! Ти — вонящ гнусен негоднико!“.

Чувстваше се толкова слаб, сякаш осъзнаването на стореното разяждаше костите му.

— Невернико — натъртено изрече Морам, — какво не е наред?

— Не! — повтаряше Томас. — Не! — Насилваше се да вика, но гласът му звучеше глух, осакатен. — Няма… да… търпя… това. Не е правилно. Ще оцелея, чувате ли?

— Кой си ти? — изсъска Лид през изтънелите си устни.

С едно тръсване на главата и завъртане на китката освободи въжето от косата си и го стисна, готова да се нахвърли върху него.

Протал я хвана за ръката. Старческият глас хриптеше и властно, и умоляващо.

— Прости му, Покорна на гривата. Това не е нещо, което ще разбереш. У него е необузданата магия, която погубва мира. Трябва да прощаваме.

— Да прощавате ли?! — напъна се да изкрещи Томас. Краката му се подгънаха, но не падна. Банор го държеше. — Не можете да простите.

— Нима искаш да бъдеш наказан? — изумен промълви Морам. — Какво си сторил?

— Да искам ли?… — Томас се напрягаше да си спомни нещо. Най-после го откри. Знаеше какво трябва да направи. — Не. Призовете ранихините.

— Какво?! — сопна се Лид възмутено.

Всички рамени заговориха в гневна гълчава.

— Ранихините! Призовете ги.

— Ти луд ли си? Опомни се, Носителю на пръстена. Ние сме рамените. Ние не призоваваме… ние служим. Не ти е дадено да ги призоваваш. А и те не идват нощем.

— Казвам ти да ги призовеш! Аз! Призовете ги!

Нещо в страховитата му настойчивост я стъписа. Лид се подвоуми, взряна в него с озадачена ярост и неочаквано съчувствие, после се извъртя на пети и тръгна към откритата поляна.

Придържан от Банор, Томас се измъкна изпод тягостно надвисналата планина. Отрядът и рамените вървяха подире му, все едно оставяше след себе си вълна от недоумение и обида. Зад тях червената луна тъкмо се показваше над планината. Равнините в далечината отвъд хълмовете пред Човешкия дом вече бяха облени в алено. Този потоп сякаш лишаваше Земята от плътност, преобразяваше камък, пръст и трева в гнилоч и отровена с омраза кръв.

Всички се отдръпнаха встрани, за да бъде поляната огряна от огньовете.

Лид навлезе в мрака чак до края на поляната. Томас спря и се загледа в нея. Немощно, но решително се освободи от ръцете на Банор — сам се държеше на крака като изхвърлен от прилива кораб, възправен немислимо високо върху рифовете. Закрачи вдървено към Лид.

Пред него окървавеният простор лежеше подобно на мъртво вълнение и го придърпваше, докато се прокрадваше все по-близо с издигането на луната. Пръстенът тлееше студено. Томас се чувстваше като магнит. И небето, и земята бяха обагрени в алено. Вървеше напред, сякаш беше оста, около която се въртеше червената тъма — той и пръстенът му бяха силата, която носеше прилива на поруганата нощ. Скоро спря по средата на поляната.

Тишината обгърна събралите се да гледат.

Пред него Покорната на гривата разпери ръце като призив към мрака и нададе стряскащ пронизителен зов:

— Келенбхрабанал марушин! Рушин хайнин келенкоор рилинарунал! Ранихин Келенбхрабанал!

Изсвири веднъж и ехото прозвуча като писък.

Мълчанието притисна в протяжен миг поляната. Лид се върна ядно и когато минаваше край Томас, изрече:

— Призовах ги.

Той остана сам срещу обсадата на лунните лъчи.

Скоро обаче чу тътен на копита. Огромните коне се събираха в далечината и звукът се засилваше, сякаш самите хълмове се бяха устремили към Човешкия дом. Идваха десетки ранихини. Томас изопна коленете си назад, за да се задържи прав. Питаше се дали сърцето му не е прекалено слабо, за да продължи да тупти. Едва забелязваше как зад него всички притихнаха в очакване.

Привидя му се, че краят на равната поляна се надигна почервенял — цяла вълна от ранихини изскочи на открито. Едва ли не стотина от тях препуснаха като стена срещу Томас.

Рамените възклицаваха изумено и възторжено. Малцина от най-старите Покорни на гривата бяха виждали толкова ранихини на едно място.

А Томас знаеше, че пред него е най-гордото въплъщение на Земята и се боеше да не го стъпчат.

Гръмовната стена обаче свърна наляво и конете го заобиколиха отвсякъде. С развети гриви и опашки, с проблясващи край огньовете звезди по челата ранихините трополяха по тревата наоколо. От ударите на тежките копита ушите му звънтяха.

Кръгът се стесняваше. Развихрената им сила изостряше страха, завърташе го на място, сякаш се опитваше да застане с лице към всички едновременно. Сърцето му бъхтеше болезнено в гърдите. Томас се замая, залитна и се свлече на колене.

Изправи се обаче миг по-късно, стъпил нашироко, за да не го повлича тяхното кръжене. Лицето му се разкриви във вик, изгубен в грохота на копитата. Разпери ръце, все едно се подпираше в двете срещащи се стени от нощен мрак.

Бавно, мъчително кръгът застина с тропот и подскоци. Ранихините се обърнаха към Томас. Въртяха очи, няколко имаха пяна по бърните. Отначало не успяваше да разбере напиращото у тях чувство.

Откъм тълпата долетя внезапен крясък и Томас разпозна гласа на Лора. Озърна се — Питен тичаше към конете, Лора се опитваше да го догони, но беше закъсняла. Детето изненада всички, защото се бяха вторачили в Томас. Питен стигна до кръга и се мушна между трескаво пристъпващите копита на ранихините.

Изглеждаше невъзможно да не го премажат. Главата му не беше по-голяма от копитата. Томас видя сгоден случай, хвърли се по усет и издърпа момчето изпод един жребец.

Останалата без два пръста ръка не стискаше здраво и Питен се просна до него. Стана тутакси, метна се към Томас и го цапардоса колкото сили имаше.

— Мразят те! — изпищя момчето. — Махни се!

В алената светлина детското лице изглеждаше опустошено. Питен се боричкаше, но Томас го вдигна и го притисна към гърдите си с двете ръце. Не му позволяваше да мръдне, докато оглеждаше ранихините.

Чак сега разбра. Преди ги отбягваше толкова съсредоточено, че не забелязваше как реагират. Не го заплашваха. Тези могъщи животни се страхуваха до премала… от него. Не го поглеждаха в лицето, главите им изтръскваха парцали пяна. Мускулите на краката и гърдите им потръпваха. И все пак пристъпяха напред неохотно. Прастарата им роля се бе преобърнала — вместо да избират ездачите си, се покоряваха на неговия избор.

Незнаен порив го накара да изпъне лявата си ръка и да размаха студения червен пръстен срещу един ранихин. Конят се сепна и наведе глава, сякаш към него се спусна змия, но не отстъпи.

Томас пак прегърна Питен. Детето вече не се съпротивляваше бясно, все едно се задушава в ръцете му. Но Томас не го пусна. Взираше се оцъклен в ранихините и се олюляваше, загубил опора.

Само че беше стигнал до решението. Видя как ранихините разпознаха пръстена. Закрил сърцето си с Питен вместо щит, той извика дрезгаво като в ридание:

— Слушайте! Искам да се уговоря с вас. Разберете ме… По дяволите! Разберете ме. Искам уговорка. Слушайте. Не издържам… Разпадам се. Виждам… виждам какво става с вас. Боите се. Страхувате се от мен. Мислите ме за някакъв… Както и да е. Свободни сте. Не избирам никого от вас.

Ранихините го гледаха уплашено.

— Но трябва да направите нещо за мен. Трябва да ме оставите на мира! — Този вопъл почти го изцеди докрай. — Вие… Земята… Не искайте толкова много.

Знаеше обаче, че му е нужно и друго от тях в замяна на неговия отказ. Нещо повече от готовността им да търпят Неверника.

— Слушайте… слушайте! Ако сте ми необходими, най-добре ще е да дойдете. За да не ме принуждавате да бъда герой. Разберете ме. — От очите му се стичаха сълзи, без да плаче. — И… и още нещо. Само едно. Лина… Момиче, което живее в каменното поселище Митил. Дъщерята на Трел и Атиаран. Искам… искам един от вас да отиде при нея. И да го прави всяка година. В последното пълнолуние преди средата на пролетта. Ранихините са… нейната мечта.

Тръсна глава да се отърве от сълзите и видя, че ранихините го гледат, сякаш разбират всичко, което се опитваше да им каже.

— Сега си вървете — изхриптя Томас. — Проявете милост към мен.

С разтърсващо цвилене всички ранихини се вдигнаха на задните си крака около него и размахаха предните си копита във въздуха над главата му като обещание. Завъртяха се с буйно пръхтене на облекчение и се устремиха надалече от Човешкия дом. Оставаха недосегаеми за лунната светлина. Спуснаха се под поляната и изчезнаха, сякаш земята ги посрещна в любящи обятия.

Без да се бави, Лора доближи Томас и той й подаде Питен. Жената го изгледа вторачено и озадачено, преди да обърне гръб. Той се повлече след нея като човек, крепящ парчетата от себе си като непоносим товар. Чуваше слисаното мърморене на рамените — изумление, което ги накара да забравят колко оскърбителна за тях е постъпката му.

— Те се изправиха пред него… — шептяха наоколо.

Не го засягаше. Омръзна му извратеното чувство, че не е овладял, не е доказал и не е решил нищо.

Морам тръгна до него. Томас отбягваше погледа му, но долавяше почудата в гласа му.

— Надвладетелю… На никой смъртен мъж или жена не е оказвана такава чест. Мнозина са идвали в равнините и са се представяли на ранихините… но им е било отказвано. Само за Владетелката Тамаранта — моята майка, дошли пет от тях. Пет! По-голяма чест, отколкото смеела да мечтае. Думите не стигаха до нас. Ти отказа ли им?…

— Отказах — изпъшка Томас.

„Мразят ме.“

Остави Морам зад себе си и се затътри към вътрешността на Човешкия дом. Като кораб с прекършена мачта се насочи към най-близкия огън, на който бяха готвили. Рамените се отдръпваха със страхопочитание. Докопа първата храна, която зърна. Мръвката се изплъзна от сакатата му ръка, но той я задържа с другата, докато отхапваше настървено от нея.

Хранеше се претръпнал, поглъщаше, без да дъвче, и вземаше още и още с пълни шепи. Прииска му се да пие нещо. Огледа се — Сол по сърцето стоеше наблизо с мях диамантено питие, смален като играчка в огромната му ръка.

Томас взе мяха и го пресуши. Безучастно зачака питието да му подейства.

Случи се скоро — мъгла обгърна главата му. Чуваше звуците кухо, все едно се заслушваше в ставащото от дъното на кладенец. Знаеше, че ще се свлече в несвяст, и очакваше това жадно, но болката в гърдите го подтикна да каже:

— Великане… нуждая се от приятели.

— И защо си убеден, че ги нямаш?

Томас премигна и си спомни всичко сторено от него на Земята.

— Не говори глупости.

— Значи вярваш, че сме истински.

— Какво?!

Томас се опитваше да напипа смисъла на въпроса с безпръсти ръце.

— Смяташ, че сме способни да не ти простим — обясни Сол по сърцето. — А кой би ти простил по-лесно от собствения ти сън?

— Не — възрази Томас. — Сънищата… не прощават никога.

После пламъците на огъня и благото лице на Великана се изгубиха и той се катурна на земята в безпаметство.