Прокобата на Господаря Гад

1. Златното момче

Тя излезе от магазина тъкмо навреме, за да види как малкият й син играе на тротоара, а посивелият, измършавял мъж крачи към него подобно на амортизирана машина. Сърцето й в миг се сви. Жената скочи, сграбчи сина си за ръката и го дръпна настрани, за да го запази.

Мъжът отмина, без да обърне глава към тях. И докато гърбът му се отдалечаваше, тя изсъска след него:

— Върви си! Махай се! Засрами се!

Томас Ковенант не забави крачките си, равномерни като работата на часовник с навита докрай пружина. Но наум отвърна: „Да се засрамя ли? Да се засрамя?!“. Лицето му се разкриви яростно. „Пазете се! Иде нечистият изгнаник!“

Той виждаше как хората, между които вървеше — знаеше имената им, познаваше домовете и ръкостисканията им, — се дръпват встрани, за да са по-далеч от него. Някои май затаяваха и дъх. Безмълвните му вопли секнаха. Тези хора нямаха нужда от древния ритуал на тревожния възглас, за да са нащрек. Томас се съсредоточи, за да овладее неудържимия си порив да се озъби, и остави стегнатия механизъм на волята да го тласка напред крачка след крачка.

А очите му шареха нагоре-надолу, за да се увери, че нищо не се е разпорило или скъсало ненадейно по дрехите му. Търсеше драскотини по китките си, оглеждаше за промени белега, проточил се от основата на дясната му длан до мястото, където преди бяха безименният пръст и кутрето. Чуваше в главата си думите на лекарите, сякаш беше вчера: „ЗКТ, господин Ковенант. Зрителен контрол на тялото. Здравето ви зависи от това. Тези мъртви нерви няма да се съживят… и дори няма да узнаете, че сте се наранил, ако не свикнете да проверявате. Правете го постоянно и винаги мислете за това. Следващия път може и да не сте такъв късметлия“.

ЗКТ. Съкращението вече доминираше целия му живот.

„Лекари…“, процеди той язвително наум. Но без тях сигурно нямаше да оцелее и до този ден. Изобщо не бе подозирал за опасността. Немарливостта можеше да го убие.

Гледаше стъписаните, уплашени или престорено равнодушни лица (мнозина се държаха сякаш не го познаваха, колкото и малко да беше градчето), които оставяше зад гърба си, и му се искаше да е сигурен, че неговото лице изразява подобаващо презрение. Но животът в лицевите нерви май едва мъждукаше, макар лекарите да му втълпяваха, че това е илюзия в ранния стадий на заболяването. Никога не знаеше каква точно е маската, която слага за света. Жени, които някога охотно обсъждаха романа му в своя литературен клуб, сега се отдръпваха стреснато като от изрод или вампир. Внезапно го обзе предателска покруса от загубата. Сподави я жестоко, преди да е отнела опората изпод краката му.

Доближаваше с мрачна решимост целта, чрез която търсеше самоутвърждаване. Вече виждаше голямата табела две пресечки по-нататък — „Телефонна компания «Бел»“. Измина трите километра от фермата, която бе нарекъл Убежището, до града, за да плати сметката си за телефон. Разбира се, можеше да изпрати парите с пощенски запис, но свикна да приема подобна постъпка за малодушие, за отстъпление пред стената от лишения, която другите бяха издигнали.

Още докато го лекуваха в болницата, съпругата му Джоан се разведе с него. Взе невръстния им син и се пресели в друг щат. Престраши се да му отнеме само една вещ, до която се бе докосвал — колата, но заряза повечето си дрехи в къщата. После най-близките му съседи от двете страни, до чиито домове имаше цял километър, проглушиха ушите на всички с оплакванията си, че още живее сред тях. А когато Томас отказа да продаде имота, единият му съсед се махна от областта. И само три седмици след като се върна от болницата, от универсалния магазин (тъкмо минаваше покрай него, витрината беше изпъстрена с ярки обяви за намаления) започнаха да му доставят запасите вкъщи, независимо дали ги бе поръчал. Той подозираше, че щяха да го правят и ако спре да им плаща.

Сега вървеше по тротоара пред Съдебната палата, чиито стари сиви колони носеха гордо своето бреме от закони и въздаяние. Сградата, където бе лишен от семейството си, докато адвокат стоеше вместо него пред съдията. Дори стъпалата отпред лъщяха, сякаш някой ги пазеше да не бъдат опетнени от щъкащите нагоре-надолу човешки беди, търсещи тук удовлетворение. Джоан получи развод — кой хуманен закон би я задължил да отгледа детето си под един покрив с мъж като него? „Имаше ли сълзи? — попита той спомена за нея. — Или си се държала храбро? Или просто ти е олекнало?“ Устоя на желанието да се спаси с бягство — стори му се, че Великанските глави, увенчали колоните, го зяпат с погнуса и ей сега ще повърнат върху него.

В град с не повече от пет хиляди жители всичко беше събрано нагъсто. Томас стигна и до търговския център. През голямата стъклена витрина можеше да види няколкото гимназистки, избиращи евтини бижута, облегнати на щанда в предизвикателни пози. В гърлото му заседна буца. Усети се, че тези бедра и гърди го изпълват с неприязън — извивки, чакащи ласките на други мъже, но не и неговите. Той беше импотентен. С отмирането на нервите му сексът стана поредното нещо, което загуби. Нямаше как да облекчи нагона, ако ще да се докара до полуда с фантазии. Ненадейно видение едва не заличи от съзнанието му тротоара и хората пред него. Джоан носеше нощницата, която й бе купил, и гърдите й очертаваха примамливи сфери под тънкия плат. Томас изстена: „О, Джоан, как можа да го направиш? Едно болно тяло засенчва ли всичко друго?“.

Напрегна рамене все едно се канеше да удуши някого и потисна спомена. Такива приумици бяха слабост, която не можеше да си позволи, длъжен беше да ги стъпква безмилостно. Каза си, че предпочита омразата. Озлобените оцеляват. Дали горчилката не остана единственото, което беше способен да вкуси?

Откри уплашено, че стои насред тротоара, стиска юмруци, а раменете му треперят. Застави се грубо да тръгне отново. И в същия миг се блъсна в някого.

Нечист изгнаник!

Мъжът, на когото налетя, май бе облечен в изцапана, червеникавокафява престилка. Но Томас не спря да му се извини. Продължи напред, за да не преживее страха и отвращението и у този човек. Съвсем скоро походката му си възвърна механичната равномерност.

Този път доближи зданието на електрическата компания. Наскоро тя добави още една причина, подтикнала го да плати лично сметката си за телефон. Преди два месеца им изпрати чек за малка сума, защото не използваше много уреди. Върнаха му плика неотворен с прикачено уведомление, че лице, пожелало анонимност, е внесло аванс на негово име, който ще стигне поне за една година.

След дълго умуване той осъзна, че ако не се възпротиви на събитията, скоро не би имал никакъв стимул да се появява сред хората. Ето защо измина трите километра с намерението да плати сам сметката — искаше да покаже на себеподобните си, че не е съгласен да го лишат от статута му на човек. Разярен от отхвърлянето, той реши да се опълчи и да отстоява правата си, които му даваше фактът, че е от една кръв с тях.

Лично… Ами ако е закъснял? Ако сметката вече е платена? Тогава за какво изобщо дойде?

От тази мисъл пулсът му се ускори. Томас тутакси прехвърли вниманието си към задължителния ЗКТ и пак се вторачи в окачената над входа табела на „Бел“, която вече беше съвсем близо. Продължи, подтикван от напрежението, и установи, че в ума му в такт с крачките звучи песничка. Спомни си думите:

Глупавото стихче отекваше присмехулно, грубоватият му ритъм го връхлиташе обидно в бавна мелодия, подходяща за стриптийз. Томас се питаше дали някоя затлъстяла богиня нейде из мистичните небеса на мирозданието не стъкмява непохватно уродливата му съдба. „Момченце златно“, как пък не…

Но дори да отблъскваше тази мисъл с подигравка, по едно време той наистина беше златно момче. В някакъв смисъл. Щастливо женен. Имаше син. Написа роман в упоението на невежеството си, а после гледаше как цяла година книгата му се задържа в класациите за бестселъри. Затова сега разполагаше с предостатъчно пари.

„Колко по-добре щеше да бъде за мен, ако знаех, че пиша такава книга…“

Но тогава не знаеше. В онези дни дори не вярваше, че ще намери издател. Току-що се бе оженил за Джоан и двамата не мислеха нито за пари, нито за успех. Самият чист акт на сътворението възпламеняваше неговата фантазия, а подклаждащата душата магия на нейната гордост и съпричастие го превръщаха в мълния, която не угасваше след частица от секундата, а горя неспирно цели пет месеца в проточилото се буйство на виталността. То сякаш сътворяваше земните простори от нищото единствено чрез неукротимата сила на сиянието си — хълмове и канари, превити от неистов вятър дървета, обладани от нощта хора. Вдъхваше им живот ослепително белият лъч, забил се обратно в небесата от гръмоотвода на писането. И когато завърши книгата, се чувстваше изцеден и удовлетворен като от страстен миг, побрал любовните желания на цял един живот.

По онова време не му беше никак леко. Имаше толкова мъка във върховете и бездните, които превръщаха всяка написана дума в очертания от засъхнала черна кръв. А той не беше от хората, радващи се на висините, не преживяваше безгрижно тези необуздани емоции. Но въпреки всичко беше великолепно. Неспирното, съсредоточено в една посока напрежение изглеждаше най-чистото нещо в живота му. Величавата фрегата на душата му преплава славно този дълбок и опасен океан. Накрая изпрати ръкописа по пощата с чудата, но безметежна увереност.

През месеците, когато пишеше, а после чакаха отговора, живееха с парите, които тя припечелваше. Джоан Махт Ковенант беше спокойна жена, която по-лесно проявяваше чувствата си с поглед или изчервяване, отколкото с думи. Кожата й имаше златист оттенък, който й придаваше вид ту на пленителна силфида, ту на тържествуваща сукуба1. Но тя не беше нито едра, нито силна, затова Томас не можеше да се отърве от смайването, че Джоан изкарва прехраната си, като обуздава и дресира коне.

Думата „обуздава“ всъщност не описваше добре умението й да се погажда с животните. В нейната работа нямаше премерване на силите, не се виждаха разярени жребци със запенени ноздри, размахващи предни крака във въздуха. Томас си казваше, че Джоан не обуздава конете, а по-скоро ги прелъстява. С едно докосване укротяваше тръпнещите им мускули. От тихия й глас животните преставаха да вирят нервно уши. А яхнеше ли ги без седло, така стискаше телата им с крака, че нямаше страх, от който да се развилнеят. Случваше се някой кон да отхвърли властта й, но тя просто се смъкваше ловко от гърба му и го оставяше на мира, докато дивият поток на кръвта му се укроти. И започваше отново. Накрая пускаше коня да препуска в бесен галоп около фермата, за да му покаже, че може да се изтощи докрай, без нито за миг да й наложи волята си.

Томас неведнъж се изумяваше от дарбата й. Макар че Джоан го научи да язди, той не преодоля страха си от конете.

Нейната работа не им носеше купища пари, но поне не ги оставяше гладни до деня, когато се получи писмо от издателството, че приемат ръкописа. В този ден Джоан реши, че е време да има дете.

Подготовката на книгата за издаване се проточи цяла година и се издържаха с аванса, който Томас получи. Джоан също продължи да се занимава с коне докогато можеше, без да застрашава детето, което беше напът. Но щом тялото й подсказа, че не бива да го прави повече, тя престана. И целият й живот дотолкова се събра в мисълта за нарастването на това дете в утробата й, че често гледаше в унесено очакване.

Щом момчето се роди, Джоан заяви, че ще го нарече Роджър на баща си и дядо си.

Томас изпъшка, доближил на броени крачки телефонната компания.

Името не му хареса. Но лицето на мъничкия му син, прекрасно до най-незабележимата дребна черта, човешко в целостта си, изпълни душата му с мъчителна обич и гордост… Да, гордост от своето участие като баща в тази извечна тайна. А сега не знаеше къде е неговият син, отведен от Джоан. Защо не можеше да плаче вече?

В следващия миг някой подръпна настойчиво ръкава му.

— Ей, господине — чу изтънял от страх гласец. — Ей, господине!

Обърна се с напиращ в гърлото вик: „Не ме пипай! Аз съм нечистият изгнаник!“. Но изражението на момчето, хванало ръкава му, го възпря. Детето едва ли беше на повече от осем-девет години. Това момче не беше ли твърде малко, за да се поддаде чак толкова на страха? Само че по лицето му бяха избили петна, сякаш някой го бе принудил да направи нещо, от което изпадаше в ужас.

— Ей, господине — повтори хлапакът умолително, — вземете това. — И пъхна лист пожълтяла хартия в безчувствените пръсти на Томас. — Той ми каза да ви го дам. Иска да го прочетете. Моля ви, господине…

Пръстите на Томас неволно хванаха хартията.

— Той ли? Кой е той?

— Ей онзи — посочи момчето с трепереща ръка.

Погледна натам — старец в широко расо с цвят на мръсна охра стоеше на тротоара преди пресечката, която Томас отмина току-що. Мърмореше си под носа или по-скоро напяваше неясен брътвеж. Устата му оставаше отворена, но устните и долната челюст не помръдваха, за да артикулират звуците. Дългите, рошави кичури и брадата му се полюшваха на ветреца. Лицето му бе обърнато към небето, май зяпаше право в слънцето. С лявата си ръка държеше паничка за подаяния. Дясната ръка стискаше дълъг прът със закрепена отгоре табела, на която се четяха думите „Пазете се!“.

Пазете се ли?

За няколко необичайно протяжни секунди на Томас му се стори, че самият надпис е заплаха. Ужасяващи опасности напираха оттам към него с крясъци на лешояди. И сред тях в него се взираха очи — две очи като остри зъби, с ръфащ, гибелен поглед. Вторачваха се в Томас със студена и ненаситна злоба, като че той и никой друг беше мършата, за която жадуваха. В този миг го скова необясним страх.

Пазете се!

Но там имаше само надпис, закрепен на дървен прът. Томас потръпна и въздухът пред него се избистри.

— Иска да го прочетете — каза пак момчето.

— Не ме докосвай — промърмори Томас към пръстите, вкопчени в ръкава му. — Болен съм от проказа.

Но когато се озърна, момчето го нямаше.