Прокобата на Господаря Гад

10. Празникът на пролетта

Барадакас пъргаво измъкна тояга изпод наметалото си и я вдигна още докато пристъпваше бързо към Томас, който се защити по инстинкт. Успя да се наведе и да грабне падналия ломилиалор с лявата си ръка. И когато Барадакас замахна към главата му, той го цапардоса по мишницата с пръта.

Тоягата се пръсна на трески в облак от бели искри. Барадакас отхвръкна назад като от взрив.

Силата на удара разтърси ръката на Томас чак до лакътя и пръстите му станаха безчувствени за малко. Парчето дърво щеше да се изхлузи от хватката му. Той се вторачи в пръта. „Какво, по дяволите…“

Но нямото изумление на старейшините и свитото на пода тяло му помогнаха да се съвземе. „Ще ме подлагате на изпитание, а? Негодници…“ Стисна пръта по средата с дясната си ръка, както го беше държал Барадакас. Пак усещаше лъскавото дърво хлъзгаво. Все му се струваше, че се измъква, макар то да не помръдваше. Стисна го по-здраво и вложи в погледа си към старейшините целия гняв, който беше разпалило отношението им към него.

— Бихте ли ми обяснили отново как това нещо го отхвърли…

Соранал и Лора стояха от двете страни на Атиаран, Малинър беше до стената срещу тях. Омурнил и Падриас се наведоха над падналия хайрбранд. Докато очите на Томас шареха по всеки от тях, Атиаран се вторачи навъсено в него.

— В древни времена — започна тя, — когато Върховният владетел Кевин се доверил на Сивия убиец, му поднесъл безценни дарове — оркрест и ломилиалор. И макар че тези дарове били изгубени скоро, те не уличили Сивия убиец, докато ги притежавал. Може би всесилната магия побеждава истината.

„Е, много ти благодаря! — Томас я парна с поглед. — Какво се опитва да ми навлече тази жена?!“

Лора изрече отпаднало:

— Така гласи преданието. Но е истина и че сме само хора от дървено поселище, не Владетели. Не ни е по силите да намерим отговора. Не помним друг случай, когато при изпитание за установяване на истината хайрбранд, овладял лилианрил, да е бил повален. Според песента „той ще спаси или обрече Земята“. Да се надяваме, че не сме се обрекли с нашето недоверие. — Тя неуверено протегна ръка към Томас. — Приветстваме те, Невернико! Моля те да ни простиш съмненията и добре дошъл в дървеното поселище.

Устните му се кривяха, малко оставаше да избухне. По очите й обаче разбра, че извинението е искрено, и ядът му се укроти. Още се чудеше как да постъпи, когато промърмори:

— Да забравим за това.

И Лора, и Соранал се поклониха, явно сметнали, че прие молбата им за прошка. После се огледаха към Барадакас, който се изправи замаяно. Плъзна длани по лицето си, все едно махаше полепнали паяжини, и увери Омурнил и Падриас, че не е пострадал. Едновременно слисан и стреснат, той също протегна ръка за поздрав.

Томас му кимна мрачно. Не изчака Барадакас да го помоли и побърза да му върне ломилиалора, за да се избави от дразнещото усещане.

Барадакас взе пръта, усмихна се криво сякаш беше станал свидетел на нечие поражение и го пъхна под наметалото си. Със същата усмивка той каза на Томас:

— Невернико, не е нужно да оставаме тук. Ти още не си се заситил, гнети те и умората от пътуването. Ще приемеш ли гостоприемството на моя дом?

Поканата изненада Томас. Първо се почуди може ли да се довери на Барадакас — виждаше го спокоен, без никаква враждебност, но усмивката му беше по-трудна за разгадаване от извинението на Лора. Помисли обаче, че с Барадакас ще бъде по-безопасно, отколкото с всички старейшини накуп, и отвърна неохотно:

— Това е чест за мен.

Барадакас се поклони.

— Приемането на дар е чест за даряващия.

Озърна се към другите от поселището и щом кимнаха в знак на съгласие, напусна стаята в сърцевината на дървото.

Томас пък се обърна към Атиаран, но тя вече говореше тихо на Соранал. Без да се бави, той също излезе на дебелия клон.

Нощта, обгърнала великанското дърво, сега беше озарена от светлините на поселището, които напомняха колко нависоко е дори без да се вижда земята ниско долу. Томас се хвана за рамото на Барадакас.

— Близо е — кротко го успокои Барадакас. — Само ще се покатерим до следващия клон. Аз ще бъда зад теб, спокойно, няма да паднеш.

Макар че изруга беззвучно през зъби, Томас се вкопчи в пречките на стълбата. О, какво не би дал да се върне в безопасността на кухината, но самолюбието и гневът не му позволиха. А и усещаше дървото на стълбата сигурно, едва ли не лепнещо под пръстите си. Барадакас сложи длан на гърба му, за да го насърчи, и Томас започна да се катери тромаво.

Изкачването наистина беше кратко. На няколко крачки от ствола започваха разклоненията и образуваха дома на Барадакас. Томас се хвана за рамото на домакина, за да стигне до входа, и прекрачи прага сякаш тласнат от вятъра на спасението.

Озова се в спретнато жилище с две стаи. Сплетени клони създаваха част от пода и всички стени, дори и преградата между стаите. Таванът също беше купол от по-тънки клони и листа. В първата стая имаше широки извивки като удобни столове, срещу тях висеше хамак. Беше чисто и топло — дом на човек, отдаден на знанието. Това малко смути Томас, все едно самото жилище му подсказваше, че Барадакас може да бъде опасен.

Докато оглеждаше стаята, домакинът сложи факли на всяка стена и ги накара да светнат, като разтърка краищата им с длани и промърмори нещо. Влезе във вътрешната стая и след малко се върна с поднос, на който имаше нарязан хляб и сирене, голяма чепка грозде и дървена кана. Сложи трикрака масичка между столовете, постави подноса на нея и покани с жест Томас да се настани.

Щом зърна храната, Томас усети колко е гладен. Два дни беше ял само алианта. Изчака, докато Барадакас се поклони за миг пред храната, и чак тогава седна. Също като домакина сложи парчета сирене и зърна грозде между филиите мек хляб, като си сипваше често пролетно вино от каната. Докато залъга малко глада си, не говореше, виждаше само храната пред себе си.

Не забравяше обаче в чий дом се намира и какво се бе случило помежду им преди малко.

Барадакас разтреби, но остави каната при Томас. Щом се върна от вътрешната стая, той каза:

— И тъй, Невернико, има ли още нещо, което би искал?

Томас отпи поредната голяма глътка пролетно вино и отвърна безгрижно, доколкото му беше по силите:

— Искам отговори. В онази зала ти беше готов… да ми строшиш главата. И ми се стори, че онова… парче от Висшето дърво доста те раздруса. Защо ме покани тук накрая?

Барадакас се поколеба, като че умуваше колко откровен да бъде. После отскочи до вътрешната стая, върна се с гладък жезъл, дълъг почти шест стъпки, и седна на хамака срещу Томас. Зае се да излъска бялата дървесина на жезъла с парче плат.

— Има не една причина, Томас Ковенант. Ти се нуждаеше от място, където да се наспиш, а моят дом е най-близо до сърцевината на дървото… и е удобен за човек, който се бои от високото. А нито аз, нито ти сме необходими за обмислянето на пътя ви и помощ тази нощ. Атиаран познава Земята и нейните отговори за пътуването ви са достатъчни. Соранал и Лора пък могат да й окажат цялата помощ, която поиска.

Томас се взираше в неуморно работещите ръце и светлите проницателни очи на Барадакас. Споходи го странната догадка, че изпитанието продължава, а сблъсъкът заради ломилиалора е бил само началото. Но пролетното вино беше разхлабило стегнатите възли на страха и колебанията. Не се безпокоеше, затова настоя:

— Продължавай.

— Исках и да ти се извиня чрез предложеното от мен гостоприемство. Аз понечих да ти сторя зло, а щом съм нарушил Клетвата на мира, трябва да поправя стореното. Ако ти се беше оказал слуга на Сивия убиец, стигаше и че сме те заловили. Ако пък беше пострадал, така бих лишил Владетелите от възможността да те подложат на свое изпитание. Не бях прав. А когато ти взе падналия ломилиалор и огънят му ме порази, се убедих колко голяма е грешката ми. Надявам се да я залича.

Томас долавяше искреността му, но чувството, че Барадакас го проверява пак, само се изостри. Впи поглед в очите на домакина и натърти:

— Все още не си отговорил на въпросите ми.

Без да се изненада, Барадакас на свой ред попита:

— А има ли други причини? Какво съзираш в мен?

— Все още ме подлагаш на изпитание — изръмжа Томас.

Домакинът кимна бавно.

— Може би… Може и тъй да е. — Той се изправи и опря единия край на жезъла в пода, докато плъзгаше още веднъж длан по гладката му повърхност. — Погледни, Томас Ковенант — направих жезъл за теб. Когато започнах работата, си мислех, че ще бъде за мен. Сега разбирам, че не съм познал. Вземи го. Току-виж ти послужил, когато не разполагаш нито с помощ, нито със съвет. — Долови мярналия се в очите на Томас въпрос и отвърна: — Не е направен от Висшето дърво. И все пак е хубав жезъл. Позволи ми да ти го подаря.

Томас поклати глава.

— Първо довърши изпитанието.

Изведнъж Барадакас вдигна жезъла и удари силно с края му пода пред краката си. За миг целият грамаден клон се разлюля като при ураган. По-малките клони се замятаха на всички страни, а домът заподскача подобно на тресчица по морските вълни. Томас се изплаши, че цялото дърво ще падне, и се вкопчи в странния си стол. Но сътресението спря почти незабавно. Барадакас се вторачи със светлите си очи в Томас и заговори тихо:

— Чуй ме, Невернико. Всяко изпитание води до истината само доколкото тя е достъпна за изпитващия. А аз усетих силата ти. Откакто се пазят и множат знанията на лилианрил, нито един хайрбранд не е бил поразяван от Висшето дърво. Ние сме негови приятели, а не врагове. Пред теб обаче аз съм слаб като дете. Не мога да изтръгна истината насила. Макар че те подложих на изпитание, сега пак не знам дали не си самият Сив убиец, дошъл да превърне в пепел живота на Земята.

Вбесен от думите му, Томас избухна:

— Що за глупости!

Барадакас пристъпи по-наблизо и впи изпитателен поглед в очите му. Томас се смути, долавяше как този хайрбранд наднича и в онова, което би искал да опази скрито. „О, защо мръсникът Гад трябваше да се захваща с мен? — помисли с омраза. — Не съм искал да му ставам вестоносец.“

Зениците на Барадакас се разшириха внезапно и той отстъпи стъписано, като че открил нещо с изумителна мощ. Краката му опряха в хамака и той седна, вторачен в ръцете си, които стискаха треперещи жезъла. След малко заговори, като внимателно подбираше думите си:

— Прав си, някога може и да помъдрея толкова, че да знам на какво трябва да се разчита, но сега се нуждая от време, за да разбера… Вярвам ти, приятелю. В последното изпитание не би ни оставил да загинем. Вземи — подаде пак жезъла. — Няма ли да приемеш моя дар?

Томас не отговори веднага. И той трепереше, трябваше да се успокои, за да не секне гласът му.

— Защо? Защо ми вярваш?

Очите на Барадакас блестяха, сякаш щеше да се просълзи, но той изрече с усмивка:

— Ти си човек, която разбира колко скъпоценна е красотата.

Томас се облещи при тези думи, а след миг се извърна. Обзе го срам и объркан, той се почувства опетнен пред доверието на Барадакас. Но тутакси настръхна: „Продължавай нататък! Оцелявай! Какво общо има доверието с това?“. Пресегна се рязко и взе жезъла.

Усети го чист в ръцете си, като че беше издялан от най-здравото дърво с безмерна любов и отдаденост. Стисна дървото и се вторачи в него, все едно очакваше да получи невинността, която му липсваше.

А след малко сам се изненада от дългата си прозявка. Чак сега разбра колко е изнемощял. Опита се да прогони умората, но усилието само предизвика нова прозявка.

Барадакас се усмихна благо, надигна се от хамака и го посочи на госта.

Томас уж не искаше да заспи, но щом се изтегна на хамака, му се стори, че изпитото пролетно вино замая главата му и той се унесе с поклащането на клона от ветреца.

Спа дълбоко. Съня му тревожеха само споменът за съсредоточено търсещия поглед на хайрбранда и усещането как хванатият ломилиалор се изплъзва, колкото и силно да стискаха пръстите му. Когато се събуди на следващата сутрин, ръцете го боляха, все едно се беше борил с ангел цяла нощ.

Отвори очи и зърна Атиаран, седнала отсреща в стаята. Тя стана и доближи хамака.

— Хайде, Томас Ковенант. Вече пропускаме утрото.

Той се загледа в нея. На лицето й беше легнала още по-дълбока сянка на изтощение. Досети се, че е будувала повечето време в разговор със старейшините. И все пак изглеждаше насърчена от споделеното и чутото сякаш беше открила някаква надежда.

Той се радваше на всичко, което би отслабило враждебността й към него, и побърза да се надигне от леглото, сякаш изпитваше същия оптимизъм. Въпреки умората в ръцете беше удивително ободрен — дали пък самото дружеско гостоприемство на дървеното поселище не му беше дало тази отмора? Без да се бави, Томас си наплиска лицето, избърса се с големи листа от дървото, провери внимателно дали не се е наранил някъде и оправи дрехите си за път. На трикраката масичка имаше сложен хляб и когато той отчупи краешник, за да закуси, откри вътре и запечено месо. Докато дъвчеше усилено, отиде да надникне през единия прозорец.

Атиаран застана до него и двамата се загледаха на север през листака. В далечината се виждаше река, течаща на изток, а отвъд нея хълмовете се простираха чак до хоризонта. Но още нещо освен реката делеше тези северни възвишения от другите, покрай които бяха вървели, откакто напуснаха каменното поселище Митил. Земята отвъд реката привидно трептеше в слънчевата утрин като вода, течаща в плитчини… сякаш потайните скални недра на Земята се провиждаха на повърхността и се откриваха за онези, които бяха способни да ги съзрат. Застанал високо на дървото, Томас се досещаше, че вижда нещо, недостъпно дори за неговия тепърва изострящ се взор.

— Там — подхвана смирено Атиаран, като че говореше за светиня — се намира Анделейн. Барадакас е избрал добре мястото за дома си, щом има такъв изглед. Тук река Митил тече на изток, преди да продължи отново на север към Грейвин Трендор и Реката на утехата. А нататък са хълмовете на Анделейн — целебното за душите богатство на Земята. Да знаеш, Ковенант, че самата гледка ми вдъхва смелост. А Соранал ми описа път, който може би ще сбъдне най-съкровената ми мечта… Ако ни провърви и не се бавим, може и да зърнем онова, което ще оправдае донякъде моята припряност. Време е да тръгваме. Готов ли си?

„Не съм — рече си Томас. — Не и за слизане по стълбата около това дърво.“ Но само кимна. Атиаран беше донесла и неговата раница и докато тя излизаше от дома на Барадакас, той нагласи ремъците на раменете си, без да обръща внимание на смъденето в мускулите на ръцете си. После взе подарения жезъл и се стегна, за да поеме риска на спускането от дървеното поселище.

Вдиша дълбоко, опря се на жезъла за по-добро равновесие, пристъпи от вратата и се затътри тромаво към относителната безопасност на дънера.

След това му стана по-леко. Пъхна жезъла под ремъците на раницата и вече можеше да се държи с двете ръце за стълбата. Усещаше пречките й устойчиви и това го насърчаваше. Преди да се е спуснал и наполовина, сърцето му престана да блъска неистово. Разчиташе достатъчно на опората, за да се озърта към жилищата и хората, които подминаваше.

Накрая се добра до най-ниските клони и слезе след Атиаран на земята. Старейшините се бяха събрали долу, за да ги изпроводят. Томас видя Барадакас и хвана жезъла, за да му покаже, че не пренебрегва подаръка. Изви устни в отговор на усмивката му.

— Е, носители на посланието — подхвана Лора след малко, — казахте ни, че участта на Земята е бреме, с което сте се нагърбили. Вярваме ви. Тъжно е за нас, че не можем да облекчим вашия товар, но е ясно, че никой друг не може да ви замести в това начинание. Предложихме ви скромната помощ, която е по силите ни. Остава ни само да браним домовете си и да се молим за вас. Желаем ви да пристигнете скоро за доброто на цялата Земя. А за вас ще е добре, ако се доберете до целта си преди Празника. Всеки, който го види, е дарен с чудни знамения за надежда. Атиаран, спътнице на Трел, върви в мир и не забравяй предаността. Помни пътя, който Соранал ти описа, и не се отклонявай от него. Томас Ковенант, Неверник и странник на тази Земя — бъди й верен. И в мрачен час си спомни за жезъла на нашия хайрбранд. А сега тръгвайте.

Атиаран отвърна тържествено като при ритуал:

— Тръгваме и ще запомним дървеното поселище с подслона, подкрепата и надеждата, които ни дадохте.

Тя се поклони, докосвайки челото си с длани, а после разпери ръце. Томас не знаеше как да постъпи, но наподоби жеста й. Старейшините също се поклониха бавно и Атиаран пое на север, Томас пък се втурна подире й като листо, подхванато от вятъра на нейната решителност.

Не се огледаха нито веднъж. Отдъхнали и освежени в прекрасното дървено поселище, те крачеха бодро, устремени напред. Всеки от двамата посвоему жадуваше да стигне до Анделейн, знаеха и че Джеханум е потеглил не на север, а на изток. Вървяха неуморно между все по-богатата зеленина по склоновете и стигнаха брега на Митил в ранния следобед.

Прекосиха реката по широка плитчина. Преди да нагази във водата, Атиаран си събу сандалите. Томас, подтикнат от смътна догадка, също смъкна от краката си тежките обувки и чорапите, дори нави нагоре крачолите на панталона си. Усещаше и оттук пищното ухание на хълмовете и незнайно защо му се стори, че трябва да нагази бос в Митил, за да е готов да се промени и плътта му да усети трудно доловимата същност на Анделейн. Когато стъпи на северния бряг, почувства жизнеността на тези земи и с ходилата си.

Толкова хареса силното усещане, че не искаше пак да се обува, но си отказа това удоволствие, за да не изостава от Атиаран. Тръгна след нея по посочената им от Соранал пътека, която ги улесняваше да минат напряко през Анделейн. Чудеше се на разликите, които откриваше след преминаването на реката.

Не се съмняваше в промяната, но тя не се състоеше само в отделните подробности. Повечето дървета бяха по-високи и могъщи от южните си сродници. Изобилието от алианта покриваше цели склонове с ярката си зеленина. В долчинките избуяваше нависоко ароматна трева. Цветя се поклащаха с ветреца, сякаш бяха изскочили весело преди миг-два от подхранващата ги пръст. Наоколо щъкаха горски животинки — катерички, зайци, язовци, и рядко се стряскаха от двамата човеци, преминаващи през владенията им. Истинската разлика обаче беше в пълнотата — Анделейнските хълмове насищаха всички сетива на Томас с по-чиста представа за здраве от всяко друго преживяване досега. Впечатлението, че всичко е както подобава, беше толкова отчетливо и той започна да съжалява за принадлежността си към свят, където здравето беше нещо смътно и достъпно единствено за разсъдъка. По едно време се питаше как би понесъл завръщането, след като се събуди. Но красотата на Анделейн го накара да отхвърли тези тревоги. Опасна прелест — не защото криеше коварство или вреда, а защото изкушаваше. Скоро забрави за болестта, ЗКТ, Презиращия и гнева.

Потънал в тази толкова осезаема жизненост на хълмовете, Томас недоумяваше, че Атиаран не поиска да поспрат на едно или друго място. Навлизаха левга след левга в тези грейнали от живот земи, а той искаше да спре при всяко ново откритие, всеки нов дол или поляна, да попие всичко, което се изпречваше пред очите му, за да го направи част от себе си и да го опази от бъдеща горест и разруха. Но Атиаран вървеше упорито, будеше го рано и спираше късно за отдих. Погледът й оставаше вперен в далечината и трупащата се умора не стигаше до очите й. Явно за нея дори тези хълмове бледнееха пред очакването на Празника, за който не казваше нищо. Томас нямаше избор освен да се пришпорва сам подире й — нейната воля не търпеше бавене.

Втората вечер след тръгването им от дървеното поселище беше толкова ясна, че притъмняването не им попречи и Атиаран продължи напред чак до полунощ. Щом се заситиха, Томас поседя загледан в небето и ярките звезди. Смаляващият се сърп на луната беше високо и бялото му сребро беше само бледо напомняне за страховитата светлина през първата му нощ на Земята. Той подхвърли небрежно:

— Ще има новолуние след няколко дни.

Погледът на Атиаран се изостри, сякаш я подозираше, че е разкрил някаква нейна тайна. Замълча и Томас не разбра дали е реагирала така на спомен или на очакването за нещо предстоящо.

И следващият ден започна великолепно. Росата искреше като диаманти в тревата и по листата. Въздух, свеж като първото дихание на Земята, разнасяше из хълмовете тръпчив мирис на алианта и борика, ухание на гилден и божур. Томас откриваше в душата си някакво подобие на блаженство и вървеше след Атиаран, като че беше доволен от принудата. Но една случка в ранния следобед помрачи цялата му радост и го жегна чак до костите. Крачеше по естествен проход между гъсто обрасли с дървета възвишения и се наслаждаваше на гъвкавата трева под краката си, но съвсем неочаквано стъпи на място, което му се стори по-застрашително от плаващи пясъци.

По инстинкт отскочи три крачки назад и усещането за опасност изчезна тутакси. Нервите му обаче го помнеха от пръстите по цялата дължина на крака.

Обзет от изненада и обида, той дори не помисли да извика на Атиаран, а доближи предпазливо мястото и го опипа плахо с единия крак. Този път не усети нищо освен тучната трева на Анделейн. Наведе се и плъзна длани по стръковете във всички посоки. Но каквото и да беше събудило усещанията му с натрапчивостта си, вече го нямаше. Томас постоя озадачен и продължи по пътя си — отначало неуверено, в очакване пак да бъде изненадан. Но всичко отново беше наситено с чиста, трептяща жизненост. Скоро се затича, за да догони Атиаран.

Привечер усещането за злина го опари отново, все едно беше стъпил в киселина. Този път погнусата го завладя и той се метна напред, сякаш се спасяваше от мълния. Извика през зъби, преди да се възпре. Атиаран се върна тичешком и го завари да скубе разярен стиски трева.

— Тук! — задра гласът му, докато блъскаше с юмрук земята. — По дяволите! Тук беше…

Атиаран премигваше стъписана. Той се изправи със скок и насочи пръст обвиняващо към земята.

— Ти не го ли усети? Ето там беше. Дяволите го взели! — Показалецът му трепереше. — Как така си го пропуснала?

— Нищо не усетих — сдържано отвърна тя.

Томас потръпна и отпусна ръка.

— Почувствах се, все едно… все едно стъпих в плаващи пясъци… или киселина… или… — спомни си изведнъж за убития уейнхим — … или все едно предусетих убийство.

Атиаран приклекна бавно до мястото, което той й показа. Загледа се, после го докосна с длани, надигна се и каза:

— Не усещам нищо.

— Вече го няма — прекъсна я Томас.

— Но пък аз нямам усета на радхамерл — продължи тя. — Случвало ли се е и преди?

— Веднъж. По-рано днес.

Атиаран въздъхна.

— Ех, да бях Владетел, щях да знам какво да сторя. Сигурно има зло, загнездено дълбоко в Земята… и то твърде силно, щом и Анделейнските хълмове вече не са недосегаеми. Но това зло е още ново и неуверено. Не се застоява на едно място. Нека се надяваме, че ще го изпреварим. Колко сме слаби! С всеки изминат ден бързината ни отслабва.

Тя се загърна плътно в робата си и продължи напред в здрача. Вървяха неспирно до среднощ, когато изтъняващият полумесец се издигна нависоко по пътя си сред звездите.

На другия ден Томас усещаше по-често гърчовете на злото в тревата. Два пъти преди пладне, четири пъти следобед и вечерта единият или другият му крак се отдръпваше с яростен тик от поредната туфа трева. Докато Атиаран реши да спрат за нощувка, нервите му от ходилата до корените на зъбите звъняха от напрежение. Томас чувстваше с цялата си душа, че заразените места са оскърбление, дори предателство към Анделейн, където всяка друга форма, очертание, оттенък на небето, дърво, стрък или хълм бяха безмерно богатство. Онези набези, болежки и ужилвания го настройваха против волята му недоверчиво към опората под нозете му, сякаш самите устои на Земята бяха разклатени.

През петия ден, откакто напуснаха дървеното поселище, усещаше по-рядко злината сякаш нашествието набираше сила. По пладне се натъкна на място, което не изчезна след първото докосване. Щом стъпи отново там, долови потрепване като от болка в пръстта. Ходилото му изтръпна бързо, заболяха го чак челюстите от стискане, но той не отстъпи. Повика Атиаран, коленичи в тревата и опря длани на мястото.

За своя изненада не усети нищо.

Атиаран също опипа пръстта и се вторачи в Томас, свила вежди. Тя също не откриваше нищо.

Но щом опря крак в мястото, той се увери, че болката още я има. Чегърташе чак в мозъка му, овлажни челото му от пот и изтръгна ръмжене от гърлото му. Мъчението плъзна и в костите, студенината на изтръпването се прокрадна нагоре по крака му и Томас се наведе да пъхне пръсти под подметката на обувката си. За ръцете му все така нямаше нищо особено. Оказа се, че само ходилото му е чувствително към заплахата.

Мигновен подтик го застави да смъкне едната обувка, да махне чорапа и да стъпи с бос крак. Този път противоречието го смая още повече. Болката проникваше през обут крак, но не и през бос. Той обаче знаеше твърде добре какво усеща — злината се коренеше в земята, не в обувката.

Преди да се овладее, вече беше захвърлил и другата обувка заедно с чорапа. Тръшна се на тревата и стисна с две ръце натежалата си глава.

— Нямам сандали за теб — неловко промълви Атиаран. — Ще се нуждаеш от обувките, пътуването ни далеч не е завършило.

Томас не й обръщаше внимание. Знаеше без никакво съмнение, че е разпознал опасност, открил е заплаха, която е изкривявала съзнанието му дни наред, без да го съзнава.

„Така ли ще го постигнеш, Гад? — изсъска наум. — Първо нервите ми се съживяват. После Анделейн ме унася да се забравя… Накрая си захвърлям обувките. Това ли било? Ще рушиш навиците ми да се пазя един по един, за да не мога да се защитя? Така ли си намислил да ме затриеш?“

— Трябва да продължим — обади се Атиаран. — Решавай какво ще правиш.

„Да решава ли? Ама че ад…“ Томас стана рязко и процеди настръхнал:

— Не е толкова лесно.

Отиде да си вземе обувките и чорапите.

„Оцелявай!“

Напъха ходилата си в обувките, после ги върза, сякаш си слагаше броня.

До края на деня се дръпваше веднага от всяко заразено място в земята и следваше мрачно Атиаран. Дори в погледа му личеше как стиска зъби. Отхвърляше от мислите си жилещото зло, за да съхрани своята цялост, представата за самия себе си. Привечер вече му се струваше, че успява. След един особено гнусен пристъп на изтръпване в крака набезите спряха. Не знаеше дали ще се подновят, но поне засега се отърва от тях.

Този път притъмня повече заради облаците и Атиаран по неволя спря по-рано от обичайното. Не можаха да си починат добре. Лек, но равномерен дъждец накваси одеялата им и ги държа будни почти през цялата нощ, свити под провисналите клони на една върба.

На шестото утро обаче зората беше светла и пълна с бликащата, ликуваща радост на Анделейн. Атиаран я посрещна с припряност и нетърпение във всеки свой жест. Подканяше Томас по-ведро и дружелюбно откогато и да било по време на прехода им. Жаждата й да бързат беше заразителна и Томас се поддаде охотно, защото го спасяваше от умуване за следващите нападения на злината. Двамата дори подтичваха в началото на деня, благодатен за пътуване.

В прохладата ясното слънце насърчаваше, пътеката ги водеше равна и права, жилавите туфи трева сякаш сторваха път на Атиаран и Томас с всяка крачка. Нетърпението й го подтикваше да изминава левга след левга. По пладне Атиаран малко укроти вървежа си, за да хапнат в движение от скъпоценния плод, но не се бавиха. С наближаването на вечерта отново ускориха ход, почти до бяг.

Накрая необозначената пътека, която й бяха описали в дървеното поселище, ги изведе до широка долина. Поспряха само колкото Атиаран да огледа местността, после тя се устреми нагоре по дълъг полегат склон, който се издигаше на изток. Избра да минат между два гилдена, израснали стотина разкрача над долината. Томас вървеше със същите дълги припрени крачки, без да задава въпроси, за да не се уморява и задъхва излишно.

Така се катереха по склона — Атиаран с вирната глава и развяна коса, сякаш виждаше пред себе си обсипаните със звезди порти на рая, а подире й Томас насилваше краката си да не се отказват. Зад тях слънцето се спускаше под хоризонта като протяжна въздишка, а пред тях хълмът привидно се издигаше чак до небето.

Томас се слиса, когато Атиаран стъпи на билото, спря като закована, стисна раменете му и го завъртя с ликуващ вик:

— Вече сме тук! Дойдохме навреме!

Той залитна и тупна на тревата. Полежа задъхан, не му стигаха сили дори да я погледне. Но тя май беше забравила за него. Гледаше втренчено към източния склон на хълма и възклицаваше с накъсан глас от изтощение, възторг и почит:

— Банас Ниморам! О, радостно сърце на Анделейн… Доживях този миг.

Омаян от гласа й, Томас се надигна и така се вторачи в същата посока, все едно очакваше да съзре въплътената душа на Анделейн.

Не можа да потисне дълбоката си въздишка на разочарование. Не виждаше нищо, което да се мери с блаженството на Атиаран — нищо още по-цъфтящо от здраве или по-скъпоценно от безбройните гледки, покрай които тя беше претичала бездушно. Под него тревата се спускаше в гладка широка падина, наместила се между хълмовете като огромна чаша, от която да пие нощното небе. Слънцето беше залязло и той не различаваше добре очертанията на този дол, но и звездите стигаха да му покажат, че никакви дървета или храсти не нарушават равната повърхност. Дори човек можеше да се заблуди, че някой нарочно я е загладил. Тази нощ звездите блещукаха още по-весело, сякаш тъмата на новолунието ги предизвикваше да бъдат максимално ярки. Томас обаче си каза, че и това не стига да оправдае преумората, просмукала се чак до костите му.

Атиаран обаче не пренебрегна сумтенето му. Хвана ръката му и каза:

— Още недей да ме упрекваш.

Издърпа го да застане по-напред. Под клоните на последното дърво на ръба на падината тя пусна раницата си на земята, седна и се облегна на дънера, загледана надолу. Когато Томас се настани до нея, тя продължи тихо:

— Овладей неистовото си сърце, Ковенант. Дойдохме навреме. Сега е Банас Ниморам — новолуние в апогея на пролетта. През моя живот още не беше имало такава рядка нощ на красотата. Не съди по себе си за Земята. Почакай. Това е Банас Ниморам, Празникът на пролетта — най-прекрасното от всички съкровища на Земята. Ако не смутиш всичко тук с гнева си, ще видим Танца на Духчетата в Анделейн.

Гласът й беше звучен сякаш пееше и Томас долови силата, скрита в обещанието, макар и да не го разбираше. Но въпросите бяха неуместни и той се настрои да чака какво ще ги споходи.

Не беше трудно. Първо Атиаран отчупи по парче хляб, разделиха си и остатъците от пролетното вино. Храната и питието смекчиха тежестта на изтощението. Нощта напредваше и Томас откри, че полъхът откъм падината носеше отмора и благост. Когато напълни дробовете си, въздухът уталожи грижите и страховете му, остави настрана всичко освен себе си и възвиси Томас до спокойно очакване. Той се остави на повеите на ветреца и се облегна удобно на дървото. Рамото на Атиаран се опря за миг в неговото с топлота, сякаш му беше простила.

Първата светлинка затрепка и все едно всичко в нощта изведнъж стана по-отчетливо. Томас зърна в другия край на падината пламъче като запалена свещ — изглеждаше мъничко в далечината, но много ярко. Поклащаше се в оранжево-жълто сякаш държеше свещ в ръката си. Обзе го странната увереност, че разстоянието няма никакво значение и ако пламъчето беше на тревата пред него, пак би се побрало на дланта му.

Щом Духчето се появи, Атиаран издиша напрегнато през зъби, а Томас изопна гръб в опит да се съсредоточи.

Пламъчето се въртеше в кръг, докато се спускаше в дола. Още слизаше към дъното, когато второ изникна при северния ръб на падината. Още две навлязоха от юг… и с внезапност, която лиши от смисъл броенето, незнайно колко светлинки започнаха да се стичат към дола от всички посоки. Някои минаваха на десетина стъпки от Томас и Атиаран, но като че не забелязваха зрителите. Всяка описваше кръговете си, сякаш беше сама насред хълмовете. Пламъчетата образуваха златист купол, през който звездите едва се виждаха, а отделни Духчета се полюшваха и завъртаха едни около други, може би поздравявайки се, докато се подреждаха плътно в средата.

Томас гледаше величавото прииждане на хиляди пламъчета в падината и не смееше да си поеме дъх. В безмерната си почуда той се чувстваше като неканен наблюдател на мистичен ритуал, който не е бил предназначен за човешки очи. Притискаше длан към гърдите си, все едно шансът да види Празника до края зависеше от безшумното му дишане. Дали не се боеше, че всеки звук може да оскверни този огнен събор, да подплаши и разпръсне Духчетата?

Сред събраните пламъчета неочаквано настъпи промяна. Към небето се извиси песен без думи и откъм центъра на падината кръжащите поотделно се подредиха в неспирен танц. Изглеждаше, че всяко Духче е намерило мястото си в огромното въртящо се колело, запълнило дола. Но по средата нямаше светлина — колелото се въртеше около главина от непрогледна тъма, която не приемаше сиянието.

Песента се разнасяше в нощта. Отделните пламъчета сякаш се бяха впуснали в свой танц с различни движения и поклащания, но запазваха мястото си в общата подредба. Между центъра и ръба на падината се оформяха още кръгове, един в друг. Духчетата кръжаха ту навън, ту навътре в тях, но подвижната картина не се нарушаваше нито за миг. Всяко пламъче наглед беше само за себе си, загадъчно улисано в Танца, но оставаше и съвършена част от цялото. Светлината се разгаряше, накрая сякаш и звездите избледняха, а нощта се отдръпна като далечен зрител на Празника.

Изумителната прелест на Танца превръщаше тръпнещото очакване на Томас в болезнен копнеж.

Променило се беше още нещо, но той не го забеляза, докато Атиаран не докосна ръката му. Щом усети допира на пръстите й, изведнъж го прониза откритието, че сияещото колело се извива бавно, без черната главина да помръдне. Кръгът се проточваше към двамата зрители и скоро сърпът несъмнено сочеше към Томас.

В отговор той като че започна да чувства още по-изострено песента на пламъчетата — печална и възторжена като разкъсваща душата жалейка, но и безстрастна като върховно, безапелационно потвърждение на истина. Доближаващите светлинки го изпълваха с омая и страхопочитание. Той сгуши глава в раменете си, без да може да шавне. Завъртане след завъртане те се стремяха към Томас, който опря длани в коленете си и замря безмълвен пред огнените танцьори.

Съвсем скоро краят на този дълъг сърп от кръга спря над него и той виждаше как всяко пламъче му се покланя, щом го доближи в кръженето си. После краят се спусна и ритъмът на Танца се забави сякаш всяко Духче искаше да остане още мъничко при Томас. След малко светлинките минаваха толкова наблизо, че би могъл да ги докосне. Миг по-късно цялата дълга ръка на Танца, протегната към него, припламна — може би знак, че събралите се за Празника стигнаха до общо решение. Най-близкото Духче се премести върху ръката му с брачната халка.

Томас трепна, очакваше пламъкът да го изгори, но нямаше и помен от болка. Огънчето се настани, все едно пръстенът му беше фитил, и Томас долови слаб отглас от песента на Празника. Духчето подскачаше и танцуваше весело, сякаш се зареждаше от метала. Цветът му се промени полека от яркото жълто-оранжево в сребристобяло.

Щом се преобрази напълно, то отскочи и следващото зае мястото му. Пламъчетата се редуваха върху пръстена и засияваха в сребристо. Страховете на Томас стихваха и върволицата се забърза. Скоро тънката колона от искрящобели Духчета почти достигна останалите в Танца. Новите пламъчета се плъзгаха припряно върху пръстена, може би в нетърпението си да достигнат някакъв върховен миг в съществуването си, щом се съединят с бялото злато.

Вълнението му надделя, не можеше да седи повече. Той се изправи стремително и протегна ръка, за да не се спускат излишно Духчетата при досега си с халката.

Атиаран застана до него. Той не забелязваше нищо освен преобразяването, което неговият пръстен пораждаше незнайно как, но тя се взря в другия край на Танца. Видя нещо и ноктите й се, впиха отчаяно в ръката му.

— Не! В името на Седемте! Не бива да го позволим!

Викът й прекъсна унеса му и той също се вторачи в отсрещния склон на падината.

— Ето там! — сочеше Атиаран. — Ето какво е означавало усетеното от теб зло!

Той се олюля от гледката като прободен в сърцето.

Откъм североизточния ръб на дола в златистото сияние нахлуваше клин от мрак, толкова тъмен и недостъпен за светлината, сякаш беше самото люпило на нощта. Този клин напираше надолу към Танца и в песента на пламъчетата се натрапи шум като тропот на разбойници с окървавени ботуши. Навлизаше неотклонно и скоро върхът му се вряза в Танца и започна да доближава средата.

Томас видя ужасѐн, че Танцът нито спря, нито се забави, макар че още при първия досег песента на Духчетата замлъкна като осквернена. Пламъчетата си кръжаха — дали не разбираха какво ги сполетява, или бяха безпомощни? С допира си до черния клин изчезваха, сякаш пропадаха в бездна. И нито едно не се появяваше отново от мрака.

— Но те ще загинат! — извика неистово Атиаран. — Не могат да спрат, не могат да избягат. Трябва да продължат до края на Танца. Всички ще умрат — всяко Духче, всеки ярък светлик на Земята! Не бива да се случва. Помогни им, Ковенант, помогни им!

Томас обаче не знаеше как да им помогне. Стоеше вцепенен. Блещеше се потресен към черния клин, все едно гледаше с безсилна ярост как някой безумец гризе пръстите му, защото е закъснял да се защити и сега няма ръце, с които да го отблъсне. Ножът на Триок се изплъзна от отмалелите му пръсти и се търкулна нанякъде в нощта.

„Как?“

Още миг-два Атиаран го дърпаше бясно.

— Ковенант! Помогни им! — изкрещя за сетен път тя в лицето му.

После се извъртя и хукна надолу да пресрещне клина.

„Духчетата…“

Това го изтръгна от вцепенението. Грабна подарения му от Барадакас жезъл, сниши се под танцуващите светлинки и изтича след Атиаран. Пришпорваше го нещо, подобно на лудост. По средата на склона успя да настигне жената. Избута я зад себе си и се хвърли към настъпващия клин, тласкан от сляпата увереност, че трябва да се добере до средата на Танца, преди тъмата да го е погълнала.

Атиаран завика зад него:

— Внимавай! Това са Злотворните! Изчадията на Демондимите!

С отчаян напън той изскочи в празната главина на колелото от светлинки и се закова на място.

Отблизо вече различаваше какво представлява клинът — високи скупчени фигури с толкова черна плът, че нямаше никакви отблясъци и отражения по нея. Нападателите поглъщаха всяко Духче, което докоснеше клина.

Злотворните не спираха да се промъкват навътре. Отпред беше най-едрият от тях. Приличаше на уголемен противен уейнхим — източено туловище, по-къси ръце и крака с равна дължина, щръкнали островърхи уши, лице без очи, което зейналите ноздри запълваха почти изцяло. Широката уста хващаше като в капан всяко Духче, озовало се наблизо. От ноздрите му се процеждаше слуз. Когато Томас спря срещу тази твар, носът й помръдна, като че надуши нова плячка, и устата заръмжа в призив към останалите. Клинът се устреми жадно напред.

Атиаран застана до Томас и извика в ухото му:

— Ръката ти! Виж си ръката!

Той рязко вдигна лявата ръка пред очите си. Едно Духче още танцуваше безгрижно в сияйна белота върху пръстена.

Водачът на Злотворните също стигна до средата на Танца и спря. Нападателите се струпаха, опрели рамене зад него. Тъмни, гадни и безжалостни, те точеха лиги и налапваха всяко безпомощно Духче, изпречило се на пътя им.

Томас се поколеба, но Атиаран настоя гневно:

— Веднага! Порази ги веднага!

Той пристъпи треперещ, но нямаше представа какво да стори.

Стоящият отпред Злотворен тутакси размаха дълъг нож с нажежено кървавочервено острие, което разпръскваше нечиста мощ наоколо. Томас и Атиаран отстъпиха неволно.

Злотворния вдигна ножа за удар.

Без да се замисли, Томас изпъна към муцуната му ръката си с бялото сияйно Духче. Изчадието заръмжа от болка и отскочи назад.

Внезапна догадка накара Томас да докосне пламъчето с края на жезъла. Ослепителен бял огън припламна от жезъла, дори златото на Танца избледня. Водачът на Злотворните се отдръпна още малко.

Но миг по-късно си възвърна решимостта. Метна се към двамата човеци и прониза с червеното острие сърцевината на белия огън.

Последва чутовен сблъсък. Разхвърчаха се искри, сякаш въздухът се възпламени.

Но Злотворния беше обигран в своята сила. Могъществото му изпълни падината с тежък скърцащ тътен, все едно огромна тежест смазваше канара. Усилието му беше достатъчно да угаси огъня, разпален от Томас.

Той и Атиаран отхвръкнаха назад и се проснаха по гръб на тревата. С тържествуващи гърлени вопли Злотворните налетяха да ги довършат.

Томас видя червеното острие и се присви в примирено очакване на края. Атиаран обаче се изправи пъргаво и извика:

— Меленкурион! Меленкурион абата!

Гласът й прозвуча немощно пред победното ръмжене, но тя ги пресрещна храбро, вкопчи се в ръката на водача им и му попречи да нанесе поредния удар.

А от западната страна на дола долетя отговор. Кънтящ от безмерен гняв глас изкрещя:

— Меленкурион абата! Бинас мил Банас Ниморам хабаал! Меленкурион абата! Абата Ниморам!

Тези звуци прогониха паниката на Томас и той се надигна да помогне на Атиаран. Но и двамата заедно бяха безсилни да възпрат водача на Злотворните, който повторно ги събори на земята и връхлетя върху тях.

Не успя обаче да ги унищожи, защото нечие могъщо тяло прескочи падналите и го сграбчи. Двамата се счепкаха свирепо, после новодошлият изтръгна ножа с кървавочервеното острие и го заби в сърцето на гнусната твар.

Другите Злотворни заръмжаха, но Томас чу и нов шум — стори му се, че цяла тълпа боси деца тичат към него. Вдигна глава. В дола нахлуваше поток от малки животинки — зайци, язовци, невестулки, къртици, лисици, дори няколко кучета. Безмълвно и стремително те нападнаха Злотворните.

Духчетата се разпръснаха. Докато Томас и Атиаран ставаха замаяно, и последното пламъче беше изчезнало от падината.

Но Злотворните не побягнаха. Натискът на животните изглеждаше само дребна неприятност за тях. Във внезапно спусналия се мрак тварите наедряха, като че светлината им беше пречила досега. Вече не се притискаха плътно един до друг и в ръцете им блестяха като лава десетки остриета. Започна страховито клане.

Преди Томас да осъзнае какво се случва, спасителят им исполин се обърна и процеди:

— Тръгвайте! Идете на север към реката. Аз освободих Духчетата. Сега ще ви дам време да избягате. Хайде!

— Не! — задъхана възрази Атиаран. — Ти ще си единственият човек тук. Животните няма да се справят. Трябва да те подкрепим в битката.

— И всички заедно няма да се справим! — възкликна той. — Нима забрави задачата си? Длъжни сте да стигнете до Владетелите… Длъжни сте! Лигоча трябва да си плати прескъпо за това оскверняване. Вървете! Не мога да ви дам много време!

Той се обърна, с нов вик „Меленкурион абата!“ се заби насред гъмжилото и започна да поваля Злотворните с тежките си юмруци.

Атиаран се наведе да грабне жезъла на Барадакас и побягна на север. Томас тичаше след нея с такава сила, все едно очакваше всеки миг ножовете на Злотворните да го прободат в гърба. Звездната светлина им стигаше да виждат къде стъпват. Напрягаха се да изкатерят по-бързо склона, без да се озъртат за преследвачи. Бояха се да мислят за друго освен за нуждата да се отдалечат по-скоро. Щом стигнаха до ръба и продължиха нататък, звуците от кървавата схватка заглъхнаха изведнъж. Никой не ги гонеше. Но те тичаха неспирно, докато не замряха за миг от пронизителен предсмъртен вик, събрал мъка и изчерпани сили ведно.

Атиаран се свлече на колене и разплакана опря чело в земята.

— Мъртъв е! Необвързаният е мъртъв! Жалко за Земята! Всички мои пътеки свършват със зло, всеки мой избор носи гибел. От самото начало навличам беди. Няма да дочакаме нов Празник и аз нося вината за това. — Тя обърна лицето си към Томас и изхълца: — Удари ме с жезъла, Ковенант, та да се свърши!

Той се взираше изтръпнал в неописуемата горест, събрана в очите й. Чувстваше се опустошен от болка и прахосана ярост и не разбираше защо тя се порицава така. Наведе се да вземе жезъла, хвана ръката на Атиаран и я застави да се изправи. После я поведе зашеметен в нощта, докато тя изплаче скръбта си. И той би заплакал, но в дългата си битка с лишенията на проказата беше забравил това облекчение. Сега можеше само да върви. Усети, че Атиаран се опомня, накрая тя продължи без помощта му на крачка-две встрани. Знаеше, че го обвинява за нещо, но в безсънната нощ на бягство не можеше да мисли за това.