Прокобата на Господаря Гад

17. Огнен край

Тази нощ отрядът избра за бивака си тясна долина между каменисти склонове на половин левга от гъсто затревения Анделейн. Ратниците бяха по-весели — присъщата им жизненост надделя над опасенията от последните дни, разменяха си истории и пееха. И макар че Владетелите мълчаха, явно слушаха с удоволствие, а Морам и Куаан няколко пъти прихнаха.

Томас не споделяше изблика на веселие. Пустотата в душата му затискаше като с тежък похлупак чувствата, виждаше се отделен и недосегаем. Легна, преди воините да са довършили последната песен.

Нечия ръка стисна рамото му през нощта. Отвори очи — Великанът беше приклекнал до него. Луната залязваше.

— Вдигай се — прошепна Сол по сърцето. — Ранихините ни предупредиха. Подгонили са ни вълци. Може би след тях идват и Злотворни. Трябва да се махнем.

Томас премигна сънено.

— Защо? Няма ли да ни последват?

— Побързай, Надвладетелю! Терел, Корик и към една трета от еомана остават тук в засада. Ще разпръснат глутницата. Ела.

Томас обаче се инатеше.

— И какво от това? Ще отстъпят и пак ще ни подгонят. Остави ме да спя.

— Приятелю, изчерпваш търпението ми. Вдигни се и ще ти обясня.

Томас въздъхна и се измъкна изпод одеялата. Докато пристягаше пояса на туниката си, закопчаваше сандалите на краката си и вземаше жезъла и ножа, неговата доброволна помощничка набързо сгъна постелята му и доведе Дура.

Владетелите и стражите вече бяха на конете си. Щом се подготвиха и Ратниците, Биринер угаси и последните въглени от жаравата и възседна сковано коня си. Ездачите веднага напуснаха тясната долина, като избираха пътя по неравния терен под червеното сияние на скриващата се луна.

Земята под копитата на Дура приличаше на бавно съсирваща се кръв и Томас притисна длан към пръстена на гърдите си, за да го опази от алената светлина. Около него отрядът се движеше колкото може по-тихо, всяко подрънкване на метал биваше заглушавано тутакси. Ранихините бяха по-безшумни от сенки, а на широките им гърбове стражите седяха като статуи.

Когато луната се скри, мракът донесе успокоение. Могъщите ранихини избираха безопасен път за останалите коне между тях.

Изминаха две-три левги и на всички започна да им олеква. Не чуваха нищо, не долавяха заплаха. Най-сетне Сол по сърцето изпълни обещанието си.

— Просто е — прошепна Великанът. — Щом разпръснат вълците, Корик и Терел ще ги поведат по лъжлива следа. Ще тръгнат на изток в Анделейн, право към Гръмовръх, докато объркат преследвачите. След това ще завият и ще се присъединят към нас.

— Защо? — попита Томас полугласно.

Морам продължи обяснението:

— Съмняваме се, че Лигоча може да разбере нашата цел. Може би самият поход му изглежда твърде глупаво начинание. Щом притежава Жезъла, не сме ли безумци сами да се запътим към него? Но щом въпреки всичко сме тръгнали натам, да вървим на юг, също е безразсъдство, защото губим време, а неговата сила расте с всеки ден. Ще очаква да свърнем на изток, за да нападнем — Корик и Терел ще подлъжат съгледвачите му, че сме постъпили точно така. Ако започне да се чуди къде сме, няма да отгатне истинските ни намерения. Ще ни търси в Анделейн и ще укрепва отбраната си в Гръмовръх. А повярва ли, че сме решили да го нападнем, ще повярва и че сме овладели мощта на твоето бяло злато.

Томас се замисли и попита:

— А какво ще прави Гад през това време?

— Тъкмо този въпрос си задаваме и ние — въздъхна Морам. — От това зависи съдбата на нашия поход… и на Земята. — Той мълча дълго. — Във виденията ми той се смее…

Томас трепна при спомена за смазващия смях на Господаря Гад и също млъкна.

Конниците се промъкваха напред в мрака, поверили участта си на ранихините. Когато се зазори, засадата срещу вълците беше останала далеч зад тях.

Четири дни яздиха упорито по петнайсет левги, за да се доберат до река Митил, южната граница на Анделейн. Отрядът продължаваше на югоизток, без да знаят какво е сполетяло малцината с Корик. Макар че само осмина се бяха отделили от отряда, без тях се чувстваха някак жалки и безсилни.

А изгубиха и утехата да виждат Анделейн само на около левга отляво. От изгрев до залез всеки поглед се впиваше в източния хоризонт и виждаше пустота, от която така и не се появяваха конниците на Корик. Сол по сърцето начесто се отклоняваше към най-близкия хълм и изтичваше догоре, за да погледне надалече, и пак се връщаше при другите задъхан, без да ги зарадва с нещо. Можеха само да си представят кошмари наяве, с които да обяснят отсъствието на Корик.

Приемаха негласно, че дори многобройна глутница не би надделяла над двамина от Кръвната стража, яхнали своите ранихини Хурин и Брабха. Значи са се натъкнали на малка армия от Злотворни, смятаха в отряда, макар Протал да възразяваше, че Корик може да е изминал много левги в търсене на река или друго място, където вълците да загубят следите на групата. Доводът на Върховния владетел беше разумен, но под окървавената луна звучеше някак кухо. На лицето на предводителя Куаан сякаш се беше врязала увереността, че шестима от бойците му вече са загинали.

Затова в здрача на четвъртия ден излязоха потиснати на брега на Митил. Отляво стърчеше стръмно възвишение, което сякаш бележеше пределите на Анделейн и бдеше над северния бряг. Ивицата чакъл в подножието беше тясна и едва можеха да минат в колона по един покрай канарата, но Протал избра тази пътека пред навлизането в буйното течение на реката. Единствено Тувор яздеше пред него, когато поеха на изток.

Разпръснати по неволя, конниците бяха твърде уязвими и всички кривяха шии, за да гледат към върха на скалата. Още не бяха подминали препятствието, когато чуха вик отгоре. Между камъните се надигна Терел.

Отвърнаха ликуващо на поздрава му, забързаха и попаднаха в широка тревиста долина, където два ранихина и пет мустанга пасяха встрани от реката.

Мустангите бяха съсипани — краката им се подгъваха, едва събираха сили да се хранят.

Пет, повтори си Томас. Внушаваше си претръпнал, че е сбъркал в броенето.

От хълма вече слизаше Корик с петима Ратници. Куаан кресна гневно, скочи от коня си и хукна към него.

— Айрин! Къде е Айрин? В името на Седемте, кажи какво й се случи!

Корик не отговори, докато не застана пред Протал заедно с Ратниците. В очите на Томас те бяха чудата група — петима бойци, преливащи от вълнение, смелост и скръб и един страж, безстрастен като патриарх. Не би могъл да познае дали Корик изпитва задоволство или болка.

В едната си ръка държеше издута торба, но не каза нищо за нея отначало. Поздрави Протал и продължи:

— Върховен владетелю, виждам, че си добре. Преследваха ли ви?

— Не видяхме преследвачи — угнетено отвърна Протал.

— Добре, щом е тъй. И ние смятахме, че сме изпълнили задачата си.

Протал кимна и Корик подхвана разказа си.

— Пресрещнахме вълците и се постарахме да разпилеем глутницата. Но те бяха креш… — изплю думата стражът — … и не се отказваха лесно. Затова ги подмамихме на изток. Не поискаха да навлязат в Анделейн. Виеха зад нас, но изостанаха и ги наблюдавахме как се насочват на север. Ние продължихме на изток. Ден по-късно потеглихме на юг, но се натъкнахме на безчинстваща орда. Силата им беше по-голяма, отколкото допускахме — Злотворни и пещерни твари се биеха заедно, а с тях имаше и грифон.

Слушателите му замърмориха слисано и огорчено, а стражът прекъсна разказа, за да изрече дълго проклятие на гърления език на харучаите.

— Айрин се пожертва, за да избягаме, но се отклонихме надалече. Дойдохме тук малко преди вас. — Ноздрите на Корик се издуха от отвращение, когато вдигна торбата. — Тази сутрин зърнахме ястреб над нас. Летеше странно. Простреляхме го.

Бръкна в торбата и извади трупа на птицата. Над извитата остра човка имаше само едно око — безумно облещен кръг в средата на челото.

Дори и мъртва, тази твар сякаш излъчваше злоба. Ястребът беше изрод, създаден от злото заради зло, противоестествена рожба на сила, която се осмеляваше да поругава природата. Гърлото на Томас се стегна, повръщаше му се. Трудно чуваше гласа на Протал:

— Това е сторено чрез Илеартския камък. Как би могъл Жезълът на закона да позволи такова гнусно злодеяние? Приятели, вижте какво върши нашият враг. Милосърдие е да отнемаме живота на такива твари.

Протал се извърна, още по-угнетен от наученото. Куаан и Биринер изгориха уродливия ястреб. Скоро Ратниците, които бяха останали с Корик, допълниха разказа му за тези четири дни. Всички слушаха напрегнато за схватката, отнела живота на Айрин.

Ранихинът Брабха пръв надушил опасността и предупредил Корик. Той веднага скрил всички в гъста горичка, където причакали ордата. Опрял ухо до земята и се заслушал — сред нашествениците освен Злотворни имало и пещерни твари, които не умеели да стъпват тихо. Пресметнал, че общо са не повече от петнайсетина. Питал се какво повелява дългът му — да опази групата, за да брани Владетелите, или да навреди на враговете на Владетелите. Обетът на Кръвната стража го обвързваше със закрилата на Владетелите, не на Земята. Избрал сражението, защото се надявал да изненадат врага и силите да им стигнат и за двете задачи, без да загубят никого.

Решението му ги спасило. Преценили по-късно, че горичката щяла да се превърне в капан — животинският страх на мустангите би ги издал.

В тъмата след залеза на луната ордата напредвала, без да осветява пътя си. Дори зорките очи на стражите не различавали нищо повече от смътните силуети на враговете. Вятърът духал встрани и ранихините не открили каква опасност ги дебне.

Щом нашествениците излезли на поляната, Корик дал знак и Ратниците изскочили от горичката зад него и Терел. Ранихините изпреварили веднага останалите. Корик и Терел тъкмо се врязали сред враговете, когато чули дивото цвилене на другите коне. Извъртели се и видели шестимата Ратници да укротяват с мъка мустангите, а над тях кръжал грифонът. Той бил подобно на лъв същество с яки криле, които можели да го пренасят по въздуха на къси разстояния. Плашел конете и налитал на ездачите им. Корик и Терел се втурнали обратно, а подире им хукнала ордата.

Стражите се нахвърлили върху грифона, но той се пазел с ноктестите си крака и нямал уязвими места, където да го поразят без оръжия. После ордата ги връхлетяла. В мелето Корик се изправил върху Брабха, за да скочи към грифона при първия сгоден случай. Но Айрин го изпреварила. Успяла да изтръгне дълъг меч от ръцете на една пещерна твар. Грифонът я сграбчил с ноктите си и докато я разкъсвал, тя му отсякла главата.

Тогава в битката се врязала друга орда. В страха си конете на Ратниците не били способни на друго освен на бягство. Корик повел групата си на североизток, враговете ги гонели по петите. Докато се отърват от потерята, навлезли толкова навътре в Анделейн, че успели да се върнат при отряда чак на четвъртия ден.

Още не бяха приготвили вечерята и повя хладен вятър от север, който се засилваше. Отначало ги ободряваше със свежите ухания на Анделейн, но с наближаващия изгрев на луната започна да брули свирепо долината. Томас долавяше колко е неестествен — случваше му се не за пръв път. Вятърът пришпорваше като с камшик плътни облаци на юг.

Ставаше късно, но никой в отряда не мислеше за сън, сякаш самият вятър беше наситен със смут. В двата края на бивака Сол по сърцето и Куаан крачеха неспокойно напред-назад. Повечето Ратници седяха прегърбени около огъня, стиснали оръжията си. Биринер ръчкаше недоволно жаравата. Протал и Морам се бяха изправили неподвижно, като че се опитваха да разчетат вятъра с нервните окончания на кожата на лицата си. Томас беше овесил глава под напора на спомените.

Само Вариол и Тамаранта не се поддаваха на унинието. Гледаха унесено и сънено пламъците, а отблясъците играеха като нетрайни писмена по челата им.

А около бивака стражите стърчаха, подобно на изваяния.

Накрая Морам изрази с думи общото предчувствие.

— Случва се нещо… Страшна беда. Този вятър не е обикновен.

Под облаците лунното зарево оцвети източния хоризонт. Понякога на Томас му се привиждаха оранжеви искри в аленото, но не беше сигурен. Скришом погледна пръстена си и видя същото оранжево да пробива от време на време през кървавия оттенък. Не каза нищо — прекалено силен беше срамът от властта на Лигоча над него.

Истинска буря тъй и не започна. Вятърът не носеше нищо освен облаци и обезсърчаване на отряда. Накрая повечето Ратници задрямаха, треперещи насън от вятъра.

Нямаше и зора, облаците закриваха слънцето, но промяната във вятъра събуди всички. Обръщаше се бавно на запад, отслабваше и се затопляше, но пак не усещаха нищо добро в него. Неколцина Ратници се измъкнаха изпод одеялата с оръжие в ръка.

Хапнаха припряно, настръхнали от скритите във вятъра смътни опасения. Старият хайрбранд Биринер се досети пръв. Както предъвкваше залък хляб, той скочи като зашлевен. Разтресе се от усилието, докато гледаше гневно на изток, и изплю залъка си на земята.

— Гори! — изсъска той. — Вятърът… Помирисах. Гори! Но какво? Надушвам… изгоряло… дърво! Дърво! — нададе вой Биринер. — Дръзнали са!

Всички се вторачиха в него, докато Морам не избълва:

— Дървеното поселище е в пламъци!

Всички се разтичаха. Стражите изсвириха пронизително на ранихините. Протал раздаваше отсечени заповеди, които Куаан повтаряше с дрезгави викове. Някои Ратници хукнаха да оседлаят конете, други събираха снаряжението. Когато Томас яхна Дура, отрядът беше готов да потегли. Препуснаха в галоп по брега на Митил.

Но конете скоро се превърнаха в спънка. Дори по-бодрите нямаше как да се мерят по бързина с ранихините, а мустангите, върнали се с Корик от Анделейн, не се бяха възстановили. И неравната местност ги бавеше. Протал изпрати двама стражи напред като съгледвачи и нареди отрядът да забави ход. Томас дочуваше Куаан да скърца със зъби, но нищо не можеха да направят.

По пладне стигнаха до брода през Митил и вече виждаха дим точно на юг, а миризмата на изгоряло тегнеше във въздуха. Протал реши да спрат, за да напоят конете, после продължиха упорито напред, като подкарваха най-слабите животни, които бяха на предела на издръжливостта си.

Няколко левги по-нататък се влачеха още по-мудно, а съгледвачите още не бяха се върнали. Съмнението дали не са попаднали в засада набръчкваше челото на Протал, а очите му проблясваха като топчета полиран гранит. Той заповяда да продължат ходом и изпрати двама стражи напред.

Те се върнаха, преди отрядът да измине още една левга, и съобщиха, че дървеното поселище е затрито. Наоколо било безлюдно, а по следите личало, че първите съгледвачи са продължили на юг.

Протал поведе отряда в тръс и накрая се добраха до останките.

Натъкнаха се на пъклено зверство. След пожара тлеещото дърво стърчеше не повече от сто стъпки над земята, овъгленият дънер се беше сцепил чак до долу и двете половини се бяха наклонили на различни страни. По краищата им горе още пробягваха пламъци, а в подножието на исполинското някога дърво земята беше осеяна с трупове. Други убити жители на поселището бяха пръснати по поляната на юг.

Покрай тази мъртвешка нишка се виждаха няколко повалени пещерни твари, до дървото пък имаше само един труп на Злотворен. Лежеше на дългия си гръб с лице към дървото. Сажденочерният труп беше изкривен също като железния прът, който още стискаше. Наблизо се въргаляше тежка желязна плоча, широка почти десет стъпки.

Смрад на обгоряла плът се стелеше навсякъде по поляната. Щом си спомни за децата в дървеното поселище, Томас се присви от спазми в корема.

Владетелите бяха втрещени от гледката, още не можеха да повярват, че хора под тяхната опека са били изтребени така безогледно. След малко Първият страж Тувор им описа накратко сражението, като съдеше по оставените следи.

Обитателите на поселището не бяха имали дори нищожен шанс.

Според него в късния следобед на предишния ден огромна орда от пещерни твари и Злотворни обкръжила дървото. Не доближавали, за да не ги поразяват стрелите. Вместо да нападнат всички вкупом, изпратили напред неколцина — почти нямаше съмнение, че са били Злотворни — под прикритието на желязната плоча. Злотворните успели да подпалят дървото.

— Нескопосано стъкнат огън — вметна Биринер. Пристъпи към дънера и чукна по него с жезъла си. Падна овъглено парче кора и отдолу лъсна бяла дървесина. — Силният огън поглъща всичко — мърмореше старецът. — Малко е оставало да издържат. Само да пуснеш пламъците и дървото се запазва. Или пък ако техният хайрбранд е знаел… ако се беше подготвил. Можел е да даде още сила на дървото. Можели са да оцелеят. Ех, да бях аз тук… Не биха могли да сторят това на дърво, за което съм се погрижил…

Тувор обясни, че щом огънят се разгорял, нападателите трябвало само да обстрелват клоните, за да попречат на гасенето… и да чакат отчаяните хора да се опитат да избягат. Така били избити онези, чиито тела се виждаха на поляната. Когато пожарът прекратил съпротивата на жителите, носителят на знания сред Злотворните разцепил дървото, за да довърши унищожението и за да паднат последните оцелели на земята.

Биринер пак се обади:

— Узнал е… що е възмездие. Ама че глупак — не е бил господар на собствената си мощ. Дървото го е повалило. Добро дърво. Дори изгоряло, не е било мъртво. Този хайрбранд… е смел човек. Отвърнал е на удара. И… преди Оскверняването лилианрил би спасил какъвто живот е останал. — Той се озъби, като че предизвикваше някой да го упрекне. — Но не и сега. Това не мога да го направя.

Достолепната му осанка се стопи и той се обърна тъжно към дървото, сякаш го молеше безмълвно за прошка.

Томас не се усъмни в догадките на Тувор, прекалено зле се чувстваше от дъха на пролятата кръв. Сол по сърцето обаче не изглеждаше толкова зашеметен. Той подхвана с мрачен глас:

— Това не е дело на Лигоча. Никоя пещерна твар не може да измисли подобен план. Ветрове и облаци, за да прикрие нападението, в случай че има кой да се притече на помощ наблизо. Желязо, за да се предпазват, носено от незнайно колко далече. Нападение без прахосване на силите. Във всичко тук личи намесата на Душегубеца. Камък и море!…

Гласът му пресекна внезапно, той се извърна и подхвана своя напев, за да дойде на себе си.

Куаан наруши мълчанието.

— Но защо тук? — В гласа му се долавяше сянка на паника. — Защо са нападнали това място?

Нещо в тона му, витаещата загуба на самообладание сред храбрите, но неопитни и потресени млади Ратници накара Протал да върне мислите си от пустошта в настоящето. Върховният владетел отговори строго:

— Предводителю Куаан, имаме много работа. Конете ще отдъхват, но ние трябва да се потрудим. Ще изкопаем гробове за мъртвите. След тази гибелна за тях беда е неуместно да предадем телата им на погребален огън. Възложи задачата на своите Ратници. Копайте там — посочи той тревата на стотина крачки от унищоженото дърво. — Ние ще пренесем мъртвите в гробовете.

Напевът на Сол по сърцето спря.

— Не. Аз ще ги нося — помоли Великанът. — Искам да ги почета.

— Така да бъде — съгласи се Протал. — Ние ще приготвим храната и ще обмислим положението, в което се озовахме.

Обърна се към Тувор и му нареди да разположи часови. Първият страж отговори, че осмина не стигат да бдят навсякъде на такава огромна поляна, но ако изпрати ранихините да обикалят хълмовете, не би се наложило да иска помощ от еомана. Той помълча, преди да попита дали да търсят липсващите съгледвачи.

— Ще чакаме — отвърна тежко Протал.

Тувор кимна и отиде при ранихините, които стояха наблизо и гледаха с трескави очи обгорелите трупове около дървото. Събраха се веднага при Първия страж, готови да изпълнят молбата му, и съвсем скоро препуснаха във всички посоки към краищата на поляната.

Владетелите взеха торбите с хранителни припаси и се заеха да приготвят гозби на малкия огън, който Биринер накладе за тях. Ратници отведоха конете там, където вятърът не носеше миризмите откъм дървото, свалиха седлата и ги спънаха, после се върнаха при останалите да копаят.

Сол по сърцето внимаваше на всяка крачка, за да не настъпи мъртвец. Стигна до тежката желязна плоча, успя да я вдигне и я пренесе извън пръстена от тела. Започна да слага полека трупове върху плочата и да ги пренася като с шейна до гробовете. Кожата на изпъкналото му чело се опъваше и свиваше от потисканите чувства, очите му святкаха с опасна възбуда.

Отначало Томас се оказа единственият, който нямаше какво да върши, и това го притесни. Вонята на изгоряла плът непрекъснато му натрапваше видения за дървеното поселище каквото го беше напуснал преди броени дни — високо и гордо, с пълнокръвен живот и прекрасни обитатели.

Нуждаеше се от нещо, което да го защити от виденията.

Забеляза, че на отряда липсват инструменти — имаха само няколко малки кирки и лопати. Повечето Ратници се мъчеха да ровят пръстта с мечовете си или с голи ръце. Томас тръгна към дървото. Имаше много разпилени клони и някои, макар и овъглени, бяха със здрава сърцевина. Нямаше как да не върви между труповете, подбра по-дебели клони, които не можеше да пречупи на коляното си. Отнесе ги встрани и с ножа си ги издялка в колове. Тази работа изцапа с чернилка и ръцете, и туниката му. Ножът се измъкваше и въртеше заради липсващите пръсти, но той упорстваше.

Раздаде коловете на Ратниците, които започнаха да изравят пръстта по-чевръсто. Във всеки продълговат ров трябваше да се поберат поне десетина мъртъвци. С помощта на Томас Ратниците довършваха рововете по-бързо, отколкото Сол по сърцето ги запълваше.

Към края на следобеда Протал повика отряда да се нахранят. По това време бяха погребали почти половината мъртъвци. На никого не му беше до храна — гърдите им лютяха от смрадливия въздух, очите им се бяха уморили да гледат изтерзана плът. Върховният владетел настоя. Томас се подвоуми, но само докато хапна от гозбата. Владетелите бяха приготвили гъсто вариво, каквото той още не бе опитвал на Земята. Вкусът разпали глада, а щом преглътна, уталожи и мъката му. Сам се учуди на лакомията си.

Повечето Ратници се бяха заситили, а слънцето клонеше към залез, когато далечен зов ги накара да се огледат настръхнали. Часовият в южния край на поляната отговори и след малко двамата изчезнали стражи се появиха в галоп. Техните ранихини бяха плувнали в пот.

Водеха още двама — жена и момче на около четири години, жители на дървеното поселище. И на двамата им личеше, че са преживели страховита битка.

Разказът на съгледвачите беше кратък. Видели накъде са побягнали оцелелите и някои следи им подсказали, че не всички са избити. Враговете се били махнали отдавна и нямало защо да се връщат при Владетелите, за да ги предупредят. Решили да търсят живи бегълци.

След пладне настигнали жената и детето, които тичали обезумели. Сторило им се, че са ранени. Момчето не било на себе си, а умът на жената ту се прояснявал, ту бръщолевела несвързано. Тя разпознала приятели в мъжете от Кръвната стража, но не можела да им каже нищо. Разсъдъкът й надделял за малко и започнала да ги уверява, че един лечител от Необвързаните живеел само на левга от мястото. Съгледвачите я придружили до пещерата, но изглеждало, че е необитаема от много време. Затова довели двамата оцелели обратно в поселището.

Двамата стояха пред Владетелите, жената стискаше отпуснатата ръчичка на детето. Момчето въртеше глава равнодушно, но нито се взираше в лицата, нито се заслушваше в гласове. Помътнелите му очи бяха неестествено тъмни, сякаш ги изпълваше черна кръв.

— Това е Питен, син на Соранал — неочаквано заговори жената. — Харесва коне.

— Вярно е — обади се единият съгледвач. — Сложих момчето пред мен на ранихина и то го галеше по шията.

Томас не ги слушаше, а гледаше жената. Объркано се опитваше да отсее следите от битката по лицето й — раните, изгарянията, мръсотията и отоците.

— Лора?… — промълви неуверено.

Слънцето се скриваше, но залез нямаше. Облаците се трупаха на хоризонта и краткият здрач притъмняваше бързо в нощ. Въздухът притискаше всичко живо със задушна гъстота, а мракът сякаш се потеше в тревожно очакване.

— Да, познавам те — безсилно отвърна жената. — Ти си Томас Ковенант, Неверник и носител на бяло злато. Приличаш на Берек Полуръкия. Джеханум каза истината. Сполетя ни голямо зло. — Тя изричаше думите усърдно, все едно се опитваше да ги подреди върху острието на меч. — Аз съм Лора, дъщеря на Анамар, и съм една от старейшините на дървеното поселище. Съгледвачите ни сигурно са били избити. Не ни предупредиха. Може би…

Равновесието се наруши и от гърлото й изригна само прегракнал стон:

— Ъън, ъън, ъън…

Изглеждаше, че се бори отчаяно с изгубеното си дар слово. Очите й пламтяха от яростно усилие, главата й се мяташе в желанието да говори. Но измежду кривящите се устни излизаше само все същото „ъън, ъън“.

Стражът обясни:

— Така я намерихме. Понякога може да говори, миг по-късно — не може.

Щом го чу, Лора се насили жестоко, отхвърляйки казаното от него.

— Аз съм Лора… от старейшините в дървеното поселище. Съгледвачите ни сигурно са били избити. Аз съм Лора, аз съм Лора… Пазете се… — Гласът й премина в стон. — Ъън, ъън… — Паниката й изригна. — Паз… ъън, ъън! Паз… ъън. Аз съм Лора. Вие сте Владетелите. Вие трябва да… ъън, ъън.

Тя още се бореше, когато Томас огледа отряда. Всички се бяха вторачили в Лора. Вариол и Тамаранта се просълзиха.

— Някой да направи нещо — призова Томас покрусен. — Някой…

Лора стисна гърлото си със свободната си ръка и изпищя:

— Трябва да ме чуете!

Коленете й се подгънаха. Протал пристъпи към нея и я хвана, преди да падне. Със стряскаща сила стисна раменете й и я задържа права пред себе си.

— Спри! — заповяда той. — Не говори повече. Слушай ме и ми отговаряй с кимане на глава.

Очите й блеснаха с надежда и тя се успокои.

— А сега чуй — сдържано каза Върховният владетел, впил поглед в опустошените й очи. — Ти не си луда. Умът ти е ясен. Направили са ти нещо.

Тя закима енергично — „да“.

— Когато вашите хора са се опитали да избягат, ти си била пленена.

„Да.“

— И детето също.

„Да.“

— Направили са нещо и на него, нали?

„Да.“

— Знаеш ли какво му сториха?

Тя поклати глава — „не“.

— Едно и също ли ви сториха?

„Не.“

— Тъй… — въздъхна Протал. — Пленили са двама ви, вместо да ви убият. И носителят на знания сред Злотворните ви е въздействал.

Лора потрепери и кимна — „да“.

— Навредил ви е.

„Да.“

— Затова сега ти е трудно да говориш.

„Да.“

— Ту можеш, ту не можеш да говориш.

„Не.“

— Не?

Протал се замисли и Томас се намеси:

— По дяволите! Накарай я да пише.

Лора тръсна глава и вдигна свободната си ръка — трепереше неудържимо.

Протал отсече:

— Значи има неща, които не можеш да изречеш.

„Да.“

— Нападателите не искат да ни кажеш нещо.

„Да.“

— Ако е така… — Върховният владетел се поколеба, сякаш не вярваше на собствените си мисли. — Значи нападателите са знаели, че ще бъдете намерени — от нас или от други, които са дошли твърде късно да помогнат на дървеното поселище.

„Да.“

— И затова сте побягнали на юг към дървените поселища в Банян и каменните поселища край Южния хребет.

Лора кимна, но изражението й показваше, че не е схванал същината.

Протал се взря в нея и промърмори:

— В името на Седемте!… Това не ни помага. За такива въпроси и отговори е нужно време, а сърцето ми подсказва, че то не стига. Какво са сторили на момчето? Как е възможно нападателите да са знаели, че ние… че който и да е ще дойде? Какво ли е научила тя, щом носителят на знания се е боял да не бъде издадено? Не, трябва да измислим друг начин.

Томас зърна с ъгълчето на окото си Вариол и Тамаранта, които разстилаха одеяла близо до огъня. За миг се стъписа така, че вниманието му се откъсна от Лора. Беше доловил в очите им тъжно и чудато потайно изражение. Не го разгада, но незнайно защо си спомни, че те знаеха какво ще реши Протал за похода още преди той да стигне до решението си.

— Върховен владетелю… — неловко се запъна Биринер.

— Да? — промълви Протал, без да се обърне.

— Онзи младок, грейвлингас Торм, ме изпрати с дар от радхамерл. Едва не помислих, че ми се подиграва. Целебна глина…

— Целебна глина? — изненадано повтори Протал. — Имаш ли от нея?

— Разбира се. Не съм глупак, да знаеш. Поддържам я влажна. Торм се опита да ми обясни. Все едно нищо не знам.

Протал овладя нетърпението си и каза:

— Моля те, донеси я.

След малко Биринер му даде малко каменно гърне, пълно с влажната искряща глина.

— Внимавайте — предупреди ги Томас, споходен от скорошен спомен, — ще я приспи.

Но Протал не се поколеба. Загреба цяла шепа от глината, чиито златисти люспици уловиха светлината от огъня и догарящото дърво. Внимателно намаза челото, бузите и шията на Лора.

Томас разсеяно забеляза, че Морам вече не е при Протал и Лора, а е отишъл при Вариол и Тамаранта и като че спореше за нещо. Те лежаха един до друг по гръб, хванати за ръце, а той стоеше над тях, все едно се опитваше да пропъди сянка. Не можа да ги разубеди. Въпреки възраженията му Тамаранта промълви:

— Така е по-добре, синко.

Вариол промърмори:

— Горката Лора. Само това можем да направим.

Томас огледа набързо останалите от отряда. Ратниците слушаха като омагьосани откъслечните отговори на Лора, но хлътналите под челото очи на Сол по сърцето обхождаха трескаво поляната и май съзираха опасност. Томас пак се обърна към жената, по гърба му се прокрадна плашещо студена тръпка.

От първия досег с глината мъките на Лора само се засилиха. Лицето й се сгърчи като в предсмъртна гримаса, устните се изопнаха в беззвучен крясък. Раздруса я жесток гърч и кризата затихна. Тя тупна на колене и заплака, сякаш бяха извадили нож, забит в мозъка й.

Протал коленичи до нея и я успокои с прегръдка, като зачака безмълвно тя да се овладее. Лора потисна риданията си и се надигна с вик:

— Бягайте! Трябва да бягате! Това е засада! В капан сте!

Но предупреждението закъсня. Тувор се връщаше тичешком от поста си, следван по петите от другите стражи.

— Пригответе се за нападение — съобщи с глух глас той. — Обкръжени сме. Препречили са пътя на ранихините, за да не ни известят навреме. Ще има битка.

Томас не успяваше да осмисли неминуемостта на чутото. Протал забълва заповеди и бивакът започна да се опразва. Ратници и стражи се хвърляха в още празните ровове и се криеха в изтърбушената основа на дървото.

— Оставете конете! — отсече Тувор. — Ранихините ще пробият към тях да ги защитят, ако е възможно.

Протал повери Лора и детето на Сол по сърцето, който ги настани сами в един ров и ги покри с желязната плоча. После Протал и Морам скочиха в най-южния изкоп. Томас остана да стърчи на мястото си. Замаяно гледаше как Биринер угаси огъня до мъждукащи въглени и отиде да долепи гръб до обгорения дънер на дървото. Томас още не беше намерил време да премисли стореното с Лора, потресен от участта й.

Отначало й позволили да узнае онова, което би могло да спаси Владетелите… и й отнели способността да го съобщи. А усилията й да изрече предупреждението само правеха провала неизбежен — Владетелите се опитваха да я разберат, вместо да се махнат час по-скоро оттук. Но всичко, на което тя беше подложена, се оказа ненужно и излишно. Капанът щеше да щракне и бездруго. Във всеки миг от страданието й Томас чуваше смеха на Господаря Гад.

Докосването на Банор по рамото го разтърси. Стражът каза с равен глас, сякаш отбелязваше времето:

— Ела, Надвладетелю. Трябва да се скриеш. Необходимо е.

„Необходимо ли? — Томас понечи да изкрещи: — Знаеш ли какво й е направил?!“

Но щом се обърна, видя Вариол и Тамаранта легнали до гаснещата жарава, пазени само от двама стражи. Та те щяха да ги убият!

Но друга част от мозъка му настоя: „И с мен прави същото. Съвсем същото“.

— Не ме пипай! — изръмжа на Банор. — Адове и огньове! Няма ли да се научиш най-после?

Без да се двоуми, Банор го сграбчи и го натика в най-близкия ров, където едва се смести — Сол по сърцето беше приклекнал долу, за да не му стърчи главата. Банор обаче успя да се свре в изкопа, прострял ръце над Томас.

В бивака се възцари пепелявата тишина на страха. И най-сетне мъчителното очакване на нападението застигна Томас. Сърцето му се разтуптя, по челото му се застича пот. Гаденето сякаш затъкна гърлото му с пръст. Насилваше се да преглътне и не успяваше. „Не! — задъхваше се. — Не така! Аз няма да…“

Точно каквото беше сполетяло Лора.

Настървен остър вой раздра въздуха на фона на засилващ се нетърпелив тропот. Томас рискува да надникне над ръба на изкопания гроб и видя поляната обкръжена от черни силуети и очи като гореща лава. Настъпваха бавно, за да могат всички в бивака да предвкусят неизбежния си край. А над предната редица се носеха тъмните очертания на пляскащ с криле звяр.

Томас се присви и в уплахата си наблюдаваше атаката като прокуден — отстрани.

Обръчът от пещерни твари и Злотворни се стягаше около поляната към обречения бивак и стената от тела се сгъстяваше, като с всяка крачка отнемаше и последния шанс отрядът да си пробие път с бой. Шумът от тропащи крака се засилваше, като че искаха да смажат и тревата. Вече се чуваше и ропот от сподавено ръмжене, съскане през стиснати зъби, бълбукащо преглъщане и радостно лигавене, примесени със зловонен вятър от останките на съсипаните животи. Пещерните твари пъхтяха като безумци, научени с изтезания да предвкусват убийствата, докато Злотворните душеха въздуха влажно и мляскащо. Над всичко се натрапваше тежкият ритъм на крилете на грифона като погребален барабан.

Конете се разцвилиха. Безмерният ужас от тези звуци накара Томас да се надигне, колкото да види, че мустангите са невредими. Обръчът се раздели, за да ги заобиколи, само няколко пещерни твари останаха, за да ги развържат и отведат. Конете се бореха диво, но силата на пещерните твари ги хипнотизираше.

Обръчът се сви на стотина стъпки от изкопите. Томас се сгуши до самото дъно на рова. Трудно се престрашаваше да вдишва въздух. Отрядът беше безпомощен в скривалищата си.

Тогава нападателите се разкрещяха:

— Само петима ли?

— С толкова коне?

— Измамиха ни!

Вбесени от малкото жертви, почти една трета от тях нарушиха строя и се хвърлиха към огъня.

Отрядът тутакси се възползва от това.

От цвиленето на ранихините въздухът зазвъня със силата на бойни рогове и те се понесоха гръмовно от изток към пленените мустанги.

Биринер се дръпна встрани от разцепения дънер. Завъртя жезъла над главата си, удари обгореното дърво и то лумна ослепително срещу нападателите.

Протал и Морам изскочиха от изкопа и жезлите им забълваха син огън. С вик „Меленкурион!“ стовариха мощта си и стоящите най-близо пещерни твари и Злотворни отстъпиха в ужас от пламъците.

Ратници и стражи излизаха устремно от рововете и тичаха откъм дървото.

Зад тях тътнеше туловището на Сол по сърцето Носен от пяната, надал рядко чувания боен вик на Великаните.

С вопли на страх и ярост, с огън, светкавични удари и стържене на срещнали се остриета битката избухна.

Отрядът имаше срещу себе си десетократно по-многоброен враг.

Погледът на Томас се мяташе от сцена към сцена. Стражите се разпределиха мигновено и по двама защитаваха всеки Владетел — един застана до Биринер, а Банор бдеше над рова, където се беше изправил Томас. Ратниците се биеха на групи по петима, пазеха си взаимно гърбовете, врязваха се заедно в плътните редици и отстъпваха заедно. Морам тичаше наоколо, за да открие предводители или носители на знанието сред враговете. Протал застана по средата и гръмогласно предупреждаваше за опасност или раздаваше нови заповеди.

Сол по сърцето се сражаваше сам. Вилнееше като берсеркер5, стоварваше юмруците си, риташе и размяташе каквото докопа. Бойният му вик се превърна в неспирен оглушителен рев. Отначало изглеждаше толкова могъщ, че би могъл да се разправи с цялата орда. Но скоро и пещерните твари показаха огромната си сила. Нахвърляха се вкупом и тежестта на четирима стигаше да го събори. Той се изправяше веднага и около него се разхвърчаваха тела като парцалени кукли. Но скоро пролича, че ако напорът на пещерните твари стане по-масиран, ще загине.

Вариол и Тамаранта бяха не по-малко застрашени. Лежаха неподвижно насред сражението и четирима стражи се бореха неистово да ги опазят. Някои от нападателите опитаха да стрелят с лъкове по тях. Стражите отбиваха стрелите встрани с голи ръце. Полетяха и копия, накрая пещерните твари се втурнаха към тях с мечове и тояги в ръцете. Без оръжие и без подкрепа стражите ги отблъскваха с бързина, точност и умение — ударите и ритниците им винаги улучваха целта. Справяха се изумително. Скоро около двамата Владетели се натрупа кръг от мъртви и загубили свяст пещерни твари. Но също като Сол по сърцето стражите бяха уязвими срещу задружни нападатели.

Протал изпрати група Ратници на помощ.

Томас се загледа в Морам, започнал странно противоборство с трийсет-четирийсет Злотворни. Те бяха малко в сравнение с пещерните твари и се събраха на едно място в клин зад най-високия — техния носител на знанието. Явно в този строй можеха да му предават цялата си мощ. Носителят на знанието размахваше ятаган с огнено острие, на който Морам се противопоставяше с пламтящия си жезъл. От сблъсъка се разлитаха нажежени искри, които пърлеха въздуха.

Битката стигна и до изкопа на Томас. Неясни фигури го прескачаха, а Банор се въртеше бясно, за да отбива копията. Дотича жена от Ратниците да се бие до него — същата, която беше поела грижите за Томас. Двамата с Банор се сражаваха за живота му.

Той притисна ръце до гърдите си, сякаш искаше да защити пръстена. Пръстите му неусетно стиснаха метала.

Между мяркащите се крака видя за малко Протал, който също беше нападнат от един грифон. Мушкаше с обгърнатия в пламъци жезъл като с копие към кръжащия грифон. Размаханите криле на звяра можеха да го съборят, но той запазваше равновесие и се опитваше да прониже грифона със синия огън. Само че чудовището беше възседнато от друг носител на знанието сред Злотворните, който отбиваше ударите с черната си тояга.

Томас гледаше занемял, а битката се разгаряше все по-свирепо. Наоколо падаха тела, някои се надигаха и пак се стоварваха на земята. Кървави пръски полепнаха по него. От другата страна Великанът се изправи сред цяла тълпа пещерни твари, но те тутакси се струпаха отгоре му. Протал се опря на коляно под натиска на враговете. Клинът от Злотворни изтласкваше Морам, двамата стражи до него с мъка го бранеха от нападение в гръб.

Томас усещаше гърлото си натъпкано с пясък.

А двама Ратници вече лежаха сред повалените пещерни твари около Вариол и Тамаранта. Към един от стражите, зад чийто гръб беше Владетелката, се устремиха три пещерни твари с копия. Той счупи дръжката на първото с кос удар на дланта си и скочи високо над второто, като успя да ритне противника в лицето. Но този път и неговата смайваща пъргавина не беше достатъчна. Третата твар го хвана за ръката, първата пък незабавно се вкопчи в глезена му. Веднага опънаха тялото на хванатия мъж и третата твар се опита да го прободе в корема.

Смразен от безсилие, Томас гледаше как стражът се сгърчи с все сила и придърпа тварите така, че острието само одраска гърба му. Миг по-късно заби юмрук и крак в слабините на единия от враговете си. Те го изтърваха и залитнаха, стражът се търкулна по земята, но третата твар го изрита толкова свирепо, че го запрати далече от Тамаранта. Изрева тържествуващо и скочи напред с високо вдигнато копие, за да го забие в легналата Владетелка.

Смъртната заплаха над Тамаранта отърси Томас от страха. Без да се замисли, той изхвърча от скривалището си и хукна към нея. Тя беше толкова стара и безпомощна, че нищо не можеше да го удържи.

— Залегни! — кресна Ратничката след него.

Внезапната му поява над изкопа отвлече вниманието й и даде шанс на враговете. Тя не успя да отбие поредния удар и мечът я прониза в хълбока. Томас обаче не видя това — тичаше към Тамаранта… ала явно бе закъснял безнадеждно.

Пещерната твар замахна.

В последния миг обаче стражът спаси Тамаранта, като се хвърли върху нея и острието се заби в гърба му.

Томас се метна към пещерната твар и се опита да я намушка с каменния си нож. Оръжието се изметна в сакатата му ръка и само одраска плешката на гадината, после падна на земята.

Противникът се извъртя и го просна на земята с тежък удар в лицето. Томас беше зашеметен, но Банор го спаси. Пещерната твар се биеше яростно, сякаш смъртта на първия убит страж я вдъхновяваше. Понесе ударите, докопа Банор с яките си ръце и започна да го стиска неумолимо. Стражът я блъскаше с юмруци по ушите и очите, но обезумялото същество го мачкаше все по-злобно.

Главата на Томас зазвъня от пробудена ярост. Още се олюляваше, но грабна жезъла, оставен до лежащата Тамаранта. Тя не помръдна, а и през ум не му мина да чака позволение. Извъртя се диво и цапардоса с колкото сила имаше главата на пещерната твар.

В беззвучен алено-бял взрив врагът се срути мъртъв.

Макар и заслепен от изблика на сила, Томас разпозна злокобния червен оттенък. Зрението му се проясни и той се вторачи в ръцете си… и в пръстена. Не помнеше да го е вадил, но халката си беше на безименния му пръст и проблясваше в червено, въпреки че облаци закриваха луната.

Друга пещерна твар му се изпречи и той замахна по инстинкт с жезъла. Съществото се свлече в ярък проблясък — този път наситено червен.

Привичният му бесен гняв избухна и в главата му надделя жаждата за насилие.

— Гад! — кресна Томас, все едно виждаше Презиращия пред себе си.

Налетя в най-гъстото меле като луд, повали още една пещерна твар, и втора, и трета. Само че не внимаваше къде стъпва. След третия удар се преметна в изкоп и дълго лежа безчувствен в гроба, изкопан за други. Когато се изправи, трепереше от погнуса.

Над него битката продължаваше трескаво. Той не знаеше колко от нападателите са мъртви или тежко ранени. Но беше настъпил някакъв поврат, отрядът се сражаваше по-организирано. Протал се изплъзна на грифона и дотича да отърве Сол по сърцето. Великанът стана, облян в кръв, и на свой ред се счепка с грифона, а Протал застана до Морам срещу Злотворните. Банор пазеше Томас, Куаан пък събра Ратниците около Вариол и Тамаранта.

Щом освободиха другите коне, ранихините се врязаха в битката. И докато тъпчеха и хапеха пещерните твари, Протал и Морам заедно вдигнаха сияещите си жезли срещу замаха на носителя на знанието. Нажеженият ятаган се строши и силата се върна към Злотворния, който падна бездиханен на земята. Другите побързаха да пренаредят клина, за да бъде един от тях отпред, но най-могъщият беше мъртъв и те се разколебаха.

Сол по сърцето издебна грифона. Звярът тъкмо се спускаше към Ратниците около Вариол и Тамаранта, когато Великанът изрева, скочи нависоко и го сграбчи с две ръце в мъртвешка хватка. Смъкна го на земята с тежестта си и двамата се затъркаляха по хлъзгавата от кръв трева. Летящият с грифона Злотворен се просна тежко и Куаан го обезглави, преди да е вдигнал тоягата си.

Грифонът виеше грозно от бяс и болка, извиваше се в ръцете на Сол по сърцето и се мъчеше да го докопа с клюн и нокти. Великанът го притискаше с цялата си сила, не му позволяваше да мръдне и се напъваше да го смаже, преди да бъде разкъсан.

Почти беше успял да остане невредим. След още едно неимоверно усилие се чу силното пращене на костите на грифона, който умря с последен писък. Сол по сърцето полежа още малко до него, за да си поеме дъх, и чак тогава се изправи тромаво. Кожата на челото му беше разпорена до костта, но той беше неукротим. Избърса кръвта от очите си, втурна се и разблъска с туловището си клина от Злотворни.

Те изобщо не се помайваха и побягнаха. Преди Великанът да се надигне, Злотворните изчезнаха в тъмата.

Бягството им като че отне изведнъж безумната смелост на пещерните твари и те не можаха да устоят на огнените жезли на Владетелите. Огласиха с вопли на ужас поражението си, докато се разпръскваха на всички страни, далече от горящото дърво. След секунди и последните се изнизаха тичешком от поляната.

Сол по сърцето ги подгони. Проклинаше на своя език и ги преследваше, сякаш си беше наумил да ги изпотъпче всичките. Той също изчезна мигом в мрака и скоро вече гласът му не се чуваше. Затова пък начесто долиташе приглушен от разстоянието писък, когато догонваше още някоя пещерна твар.

Тувор попита Протал дали да изпрати неколцина стражи след него, но Върховният владетел поклати глава.

— Направихме достатъчно — изхриптя той. — Спомни си Клетвата на мира.

Оцелелите от отряда постояха изтощени, докато не започна да им олеква в тишината, нарушавана само от пъхтенето им и стоновете на съсечените пещерни твари. Никой не помръдваше. В ушите на Томас тишината звучеше като молитва. Той се измъкна треперещ от рова. Озърташе се с изцъклени очи и навсякъде виждаше жертвите на битката.

Сгърчени пещерни твари бяха натръшкани на купчини из бивака — около стотина мъртви, издъхващи и осакатени. Кръвта им беше опръскала всичко наоколо. Десет Злотворни също бяха убити. Петима Ратници нямаше да потеглят никога повече със своя еоман, а сред останалите нямаше никой без рани. Но от стражите беше загинал само един.

С тежка въздишка, която противоречеше на думите му, Протал каза:

— Късметлии сме.

— Късметлии ли? — със смътна изненада повтори Томас.

— Да, късметлии сме. — Старческото хриптене отстъпи за малко пред гнева. — Помисли, всички можехме да умрем тук. Представи си тази атака при пълнолуние. Не забравяй, че докато мислите на Лигоча са обърнати насам, той не усилва отбраната на Гръмовръх. Платихме… — гърлото му се сви за миг — … платихме ниска цена за живота и надеждите си.

Томас не каза нищо. Цялото това насилие го замайваше. Всички от дървеното поселище избити… също пещерни твари… Злотворни… Ратничката, която се грижеше за него. А дори не знаеше името й. Сол по сърцето убиваше… и самият той беше убил пет…

Тресеше се, но потребността да говори напираше. Трябваше да се защити. Гадеше му се от потрес.

— Прав беше Сол по сърцето — дрезгаво каза Томас. — Това е дело на Гад.

Не личеше някой да го е чул. Стражите отидоха при ранихините и доведоха коня на своята паднала съратничка близо до огъня. Вдигнаха мъртвата полека, настаниха я върху гърба на ранихина и я вързаха с ивици лепка. Отдръпнаха се безмълвно с почтителен жест и ранихинът препусна в галоп към Западните планини и Стражевия пролом. Отнасяше загиналата у дома.

— Гад е намислил всичко.

Някои стражи се заеха да лекуват раните на ранихините, други застанаха на пост около поляната.

Ратниците обикаляха да намерят живи пещерни твари. Изправяха насила онези, които не бяха смъртоносно ранени, и ги прогонваха от бивака. Останалите струпваха откъм северната страна на дървото, за да ги изгорят.

— И това ни води към два извода — продължи Томас въпреки потрепването на гласа си. — Същото е, което причинява на мен. Урок — като стореното с Лора. Разкрива ни какво прави, защото е убеден, че знанието няма да ни помогне. Иска да се наслади докрай на отчаянието ни.

С помощта на двама Ратници Протал измъкна Лора и Питен от изкопа. Силите на жената бяха изчерпани и макар да стоеше права, почти беше в несвяст. Но момчето плъзна длани по окървавената трева и си облиза пръстите.

Томас изстена и се обърна, за да не гледа.

— Другото е, че Гад много иска да се захванем с Лигоча, без да го е еня дали ще умрем. Подлъгал е Лигоча да ни нападне тук, за да не се занимава с отбраната си. Значи Гад знае какво вършим, ако ще Лигоча да не знае.

Протал се сепваше от писъците в далечината, но Морам не се заслушваше. Докато останалите шетаха из бивака, той коленичи до Вариол и Тамаранта. Наведе се над родителите си и тялото му застина под изцапаната с кръв туника.

— Казвам ви, това е част от замисъла на Гад. По дяволите! Не ме ли чувате?

Морам се изправи рязко с лице към Томас и май се канеше да избълва проклятие срещу него, но по лицето и в гласа му имаше само сълзи.

— Мъртви са! Вариол и Тамаранта, баща и майка на тялото и душата ми…

Сега и Томас видя мъртвешкия цвят на старческите лица.

— Не може да бъде! — провикна се един Ратник. — Не видях да ги докосне оръжие. Кръвната стража ги защити.

Протал се спусна към Вариол и Тамаранта. Докосна гърдите и главите им, преви рамене и въздъхна.

— И все пак са мъртви.

Двамата старци лежаха усмихнати.

Ратниците спряха работата си. Воините от еомана, забравили преумората и собствената си мъка, се събраха, склонили глави пред Морам и скъпите му покойници. Владетелят се наведе и вдигна Вариол и Тамаранта в прегръдката си — леки, сякаш се бяха отърсили от тленната си тежест. Сълзите блестяха по бузите му, но раменете му не трепваха.

Умът на Томас се размъти. Бродеше в мъгла и думите му се редяха като изтръгнати от вятър.

— Искате да кажете, че ние… аз… ние… Заради два трупа?

Морам май не го чуваше, но гримаса като спазъм разкриви лицето на Протал. Куаан побърза да доближи Томас, впи пръсти в лакътя му и прошепна:

— Ако пак отвориш уста, ще ти строша ръката.

— Не ме пипай — сопна се Томас, но гласът му беше вял.

Подчини се, залутан в своята мъгла.

Около него отрядът се подготвяше за ритуал. Протал даде своя жезъл на един Ратник, взе жезлите на мъртвите Владетели и ги задържа с изпънати ръце като дар. Морам застана с лице към горящото дърво, изправил Вариол и Тамаранта в обятията си. Тишината беше смазваща. Той чака дълго, преди да запее не по-силно от река, шумоляща кротко между бреговете си.

Щом млъкна, раменете му подскочиха, сякаш не можеха да понесат товара без поне едно ридание за мъртвите.

— О, Създателю! — провикна се Морам скръбно. — Как да ги почета? Поразен съм в сърцето и погълнат от работата, която се пада на мен. Ти трябва да ги почетеш както бе почитан от тях.

Откъм пределите на светлия кръг от пламъците на дървото се чу цвиленето на Хинарил като скръбен вик. Огромната дореста кобила зарита във въздуха с предните си крака и препусна на изток.

Морам промълви отново:

Той положи бавно Вариол на тревата, вдигна Тамаранта с двете си ръце и извика прегракнало:

— Привет!

Сложи тялото й в процепа на дървото. И преди пламъците да обгорят кожата й, Морам вдигна Вариол и постави тялото му до нейното със същия вик. Усмивките им се виждаха още миг-два, преди огънят да ги обгърне.

„Вече са били мъртви — вайкаше се Томас. — А стражът загина…“ В объркването си не можеше да различи мъката от гнева.

Морам се обърна към отряда, но погледът му като че се насочи само към Томас.

— Приятели, дано намерите утеха за цялата си скръб — започна благо. — За Вариол и Тамаранта дойде краят. Кой би могъл да им го откаже? Те знаеха кога ще ги споходи смъртта. Съзряха завършека на живота си в пепелищата на дървеното поселище и с радост ни подкрепиха и в последния си сън. Те решиха да привлекат нападението към себе си, за да оцелеем ние. И кой би могъл да каже, че не се изправиха срещу велико изпитание? Помнете Клетвата и бдете над мира.

Ратниците отвърнаха с прощален поздрав, разперили ръце, сякаш откриваха сърцата си за мъртвите. После Куаан ги поведе да довършат мрачната си задача — струпването на купчина на мъртвите пещерни твари и погребването на убитите жители на поселището.

Щом се отдалечиха, Протал каза на Морам:

— Жезълът на владетеля Вариол се предава от баща на син. Вземи го. Ако преживеем този поход и достигнем отново до време на мир, овладей го. Това беше жезъл на Върховен владетел.

Морам го прие с поклон.

Протал поумува, преди да реши, и заговори на Томас:

— Ти си послужи с жезъла на Владетелката Тамаранта. Вземи го — ще откриеш, че помага по-дейно на пръстена ти от жезъл, изработен от хайрбранд. Силата на лилианрил е различна от тази на Владетелите, а ти, Томас Ковенант, си Надвладетел.

Томас помнеше червеното сияние, изригващо от парчето дърво и убиващо наред.

— Изгорете го.

Очите на Морам се присвиха застрашително, но Протал сви рамене кротко, отнесе жезъла на Тамаранта и го пъхна в процепа на догарящото дърво. Металните краища просветнаха в зелено и Морам изкрещя:

— Пазете се от дървото!

Всички мигом се отдръпнаха настрани. Чу се остър пукот като от разкъсани въжета. В процепа избухна син пламък и съсипаното дърво се стовари на парчета върху тревата, сякаш сърцевината му най-накрая умря. Отломките се разгоряха буйно.

До ушите на Томас стигна сумтенето на Биринер:

— Сторено от Неверника…

„Не ме пипай!“, процеди беззвучно Томас.

Боеше се да мисли. Тъмата наоколо дебнеше като криле на лешояд, а ужасът витаеше вездесъщо. Не понасяше кървавия цвят на пръстена си, не понасяше и това, в което се беше превърнал самият той. Озърташе се, все едно търсеше с кого да се сбие.

Тогава ненадейно се върна Сол по сърцето Носен от пяната.

Дотътри се в нощта като въплътен символ на изтреблението. Целият беше облян в кръв — и чужда, и своя. Раната на челото му беше покрила лицето му с тъмна влага, през която хлътналите очи гледаха преситено и окаяно. По пръстите му още лепнеха късчета плът от пещерни твари.

Питен посочи Великана с пръст и се ухили широко. Лора тутакси сграбчи ръката му и го поведе към постелята, приготвена за тях от Ратниците.

Протал и Морам доближиха загрижено Великана, но той ги подмина и приклекна до огъня, сякаш искаше да си сгрее душата. Стонът, с който се отпусна на земята, напомняше за пукаща се скала.

Томас отиде при него. Явното страдание на Сол по сърцето разпали собствената му гневна скръб дотолкова, че не можеше да говори. Та нали и той уби пет пещерни твари… пет! Пръстенът му беше пропит с кръв.

— Е, сигурно удоволствието е било голямо! — изръмжа той. — Дано си се забавлявал добре.

От другия край на бивака Куаан изсъска заплашително. Протал пристъпи към Томас и каза тихо:

— Недей да се гавриш с него. Моля те. Той е Великан и го измъчва каамора — огънят на мъката. Нима нямаше предостатъчно болка тази нощ?

Сол по сърцето заговори, сякаш пламъците го омагьосваха и не можеше да чуе никого. Гласът му звучеше жално, коленичил пред огъня като оплаквачка.

— Ах, братя и сестри, видяхте ли ме? Видя ли това, народе мой? Ето докъде стигнахме. Не съм сам, Великани. Чувствам и вас в себе си, вашата воля в моята. И вие не бихте постъпили другояче, нито мъката ви щеше да е различна. Камък и море! Тъй чезнем — изгубеният дом и слабото семе ни направиха нещо по-дребно, отколкото бяхме. Но оставаме ли верни дори сега? Верни ли? Нима твърдостта води до това? Вижте ме! Възхищавате ли ми се? Воня на омраза и ненужна смърт.

Думите му бяха като мразовит повей. Той отметна глава назад и подхвана един от своите напеви.

Тази звучна жалба се проточи толкова, че малко оставаше Томас да закрещи. Идеше му или да прегърне Великана, или да го срита, само и само да престане. Засърбяха го пръстите от напиращ бяс. „Стига! — пъшкаше наум. — Не издържам!“

Миг по-късно Сол по сърцето млъкна, склонил глава. Не шавна дълго, като че се подготвяше за нещо. Накрая попита отпаднало:

— Колко от нашите загубихме?

— Малцина — увери го Протал. — Имахме късмет. И твоята доблест допринесе за победата.

— Кои? — измъчено настоя Великанът.

Протал въздъхна и изброи имената на загиналите, включително и двамата Владетели.

— Камък и море! — извика Сол по сърцето.

Раменете му се свиха, когато пъхна ръцете си в огъня.

Ратниците ахнаха, стоящият до Томас Върховен владетел се вцепени. Но така повеляваше каамора на Великаните и никой не посмя да се намеси.

Лицето на Сол по сърцето се изопна и въпреки това той не помръдваше. Изглеждаше, че очите му ще изскочат от кухините си, ала ръцете му оставаха в огъня, сякаш можеше да го изцели или поне да го пречисти от кръвта. От трескавия пулс на страданието коричката по раната на челото му се пропука, кръвта пак рукна покрай очите му и се стече по бузите в брадата.

Томас се дръпна встрани от Протал, отиде непохватно до коленичилия Великан и каза с яростно напрежение, от което гласът му прозвуча някак ехидно, без да го е искал:

— Е, сега вече е време някой да ти се смее.

Главата му едва стигаше до рамото на Сол по сърцето.

Отначало Великанът не показа да го е чул, но раменете му се отпуснаха. Бавно и тромаво, като че се отказваше със съжаление от мъчението, той извади ръцете си от огъня. Нямаше никакви следи по плътта, неуязвима за пламъци, но кръв не се виждаше.

Пръстите му бяха сковани от болка, сви ги болезнено, преди да извие окървавената си глава към Томас.

Срещна неподвижния му поглед и попита, все едно оспорваше и заклеймяваше:

— Нищо ли не чувстваш?

— Да чувствам ли? — изстена Томас. — Аз съм прокажен.

— Дори към малкия Питен? Към едно дете?

Молбата изкуши Томас да приеме това страховито съчувствие като подобие на отговор за неговата дилема. Знаеше обаче, че то не стига, знаеше до дъното на проказата си, че няма да го задоволи.

— И ние ги убивахме — изграчи той. — Аз убивах… не се различавам от тях.

Обърна се внезапно и се отдалечи в нощта, за да скрие срама си. Бойното поле му подхождаше, ноздрите му бяха претръпнали от вонята на смърт. По едно време се спъна и се просна сред мъртвите върху попитата с кръв пръст, заобиколен от гробове и погребални клади.

Децата! Той беше причинил техните писъци и гибел. Гад беше нападнал дървеното поселище заради неговия пръстен от бяло злато. „Никога повече… аз няма…“ Гласът му изтъня във вопъл.

„Повече няма да убивам.“