Прокобата на Господаря Гад

22. Катакомбите на Гръмовръх

Луната на Лигоча вгорчаваше като вкус на жлъч. Под нея реката се мяташе бумтящо в ждрелото, сякаш нещо я смазваше. Пръските и хлъзгавият мъх правеха всяка стъпка надолу от Наблюдателницата несигурна като в тресавище.

Томас настръхваше от уплаха. Когато дойде неговият ред да слиза, той се вцепени. Банор предложи да го носи и Томас намери у себе си остатъци от гордост, за да се застави да тръгне. Държеше се не само за въжето от лепка — Банор и Корик носеха жезъла му като парапет, за който да се хваща.

Скоро отрядът се промъкна към тесния път в оглушителното речно корито. Светеше им само факлата на Биринер. Алената пяна по водата привидно се мяташе към тях с ненаситността на зараза. Всяко стъпало беше по-хлъзгаво от предишното. Томас чу зад себе си нечий гръмък вик на ужас — един Ратник залитна. Стражите държаха въжето опънато и той веднага си стъпи на краката.

Томас усещаше болки в глезените от напипването на опора. Напрягаше се да си внуши, че краката му потъват в скалата и стават част от камъка. Така стискаше жезъла, че дланта му се изпоти и все му се струваше, че дървото му се изсулва. И коленете му започнаха да се подгъват.

Но Банор и Корик го крепяха. Разстоянието се смаляваше.

Томас стигна до относителната безопасност на пътя. Стоеше насред отряда между стената на ждрелото и коритото на реката. Ивицата небе посивяваше, но така мракът долу само се засилваше. Единствената факла на Биринер мъждукаше като изгубена в безмерна пустош.

По неволя крещяха, за да се чуват. Куаан изреди набързо заповеди към Ратниците и те провериха отново оръжията си. С няколко пестеливи жеста Тувор и останалите от Кръвната стража уточниха помежду си какво ще правят. Томас опря жезъла си в пътя и провери дали каменният нож е под пояса му — ножът на Атиаран. Споходи го неясното усещане, че е забравил нещо. Но преди да помисли какво може да е то, го разсея врявата наблизо.

Старият Биринер се бе развикал на Протал. Този път Грижовникът пренебрегна достолепието си. За да се пребори с рева на водата, той доближи набръчканото си лице до Протал и изръмжа:

— Не може! Що за риск!

Протал въртеше глава.

— Не можеш да водиш! Остави на мен!

Протал пак възрази мълчаливо.

— Разбира се! — напрягаше гърлото си Биринер, решен да надделее над гръмовния вой в коритото. — Не бива да го правиш! Аз мога! Знам пътищата! Разбира се. Само ти ли си достатъчно стар да ги изучиш? Познавам древните карти. Не съм глупак, да знаеш… ако ще да ти изглеждам… — той продължи с усилие — … безполезен дъртак. Трябва да ми позволиш!

И Протал се развика, без да влага гняв.

— Времето не стига! Не можем да се бавим. Биринер, приятелю, как да прехвърля първата опасност в този поход върху друг? Това е моето място.

— Глупак! — излая Биринер, готов на всякакво нахалство, за да се наложи. — И как ще виждаш?

— Как ще виждам ли?

— Разбира се! — Устните на стареца се извиха присмехулно. — Щял да върви отпред! И да рискува всичко! Ще си свети с огъня на Владетелите! Глупак! Лигоча ще те открие, преди да стигнеш до Моста пред леговищата!

Най-сетне Протал проумя.

— А… вярно. — Раменете му се превиха. — Твоята светлина е по-мъждива от моята. Лигоча несъмнено ще усети, че идваме, ако използвам жезъла си. — Протал се извъртя внезапно. — Тувор! Ще ни води Грижовникът Биринер! Пази го добре! Не позволявай нищо да застраши стария ми приятел.

Биринер се изпъчи, преоткрил достойнството в новото си задължение. Угаси факлата и я даде на Ратник, за да я прибере в снопа. Плъзна длан по края на своя жезъл и се появи пламък. Кимна рязко, вдигна жезъла и закрачи сковано към зейналата паст на Гръмовръх.

Терел и Корик тутакси изпревариха стария хайрбранд и тръгнаха двайсетина стъпки пред него. Други двама стражи вървяха зад Биринер. След тях бяха Протал и Морам, после още двама стражи, Лид, Томас и Банор. Куаан подреди Ратниците в три колони, следвани от двама стражи.

Томас вдигна глава, искаше да види за последен път Сол по сърцето в Наблюдателницата. Не успя да го различи в тъмата на ждрелото, а трябваше да внимава къде стъпва по тесния път. Навлезе под скалите, без да помаха за сбогом на Великана.

Така отрядът остави зад себе си слънце, небе, простори и трева наред с последната възможност за отстъпление и продължи в недрата на Гръмовръх.

Томас се пъхна в това царство на нощта като в кошмар. Доближи входа на пещерите без страх — толкова му олекна след слизането от Наблюдателницата, че поне за малко нямаше как да се поддаде на паника. Не се прости със Сол по сърцето, забрави нещо важно, но надделяваше очакването, че спазената уговорка ще го измъкне от съновидението, като съхрани способността му да оцелява.

Но небето, чийто безкрай почти не забелязваше досега, изчезна като отсечено с брадва, заменено от недостъпната за ума тежест на планината. Самото присъствие на каменната грамада над него смазваше, тътнеше в ушите му като призрачна гръмотевица. А грохотът на реката само се засили в гърлото на пещерата, сякаш болката на затворената вода стана още по-мъчителна. Тук пръските падаха с гъстотата на дъжд. Пламъкът на Биринер беше блед, обкръжен от ореол, почти размит в пренаситения с влага въздух. Пътят беше осеян с дупки и камъчета. Томас напрягаше вниманието си, като че търсеше поне откъслечен смисъл в слятата гълчава на преживяванията. Носеше надеждата си за избавление като щит.

Виждаше в нея единствената си защита. Отрядът изглеждаше жалък в слабостта си, безпомощен срещу обитателите на мрака — пещерни твари и Злотворни. Томас се препъваше в нощта, чиято плътност нарушаваше само огънят над жезъла на Биринер, и очакваше скоро да бъдат забелязани. Лигоча щеше да научи, слугите му щяха да изскочат от дълбините на леговищата, армията щеше да бъде отзована (а какво можеше да стори Сол по сърцето срещу хиляди пещерни твари?) и отрядът щеше да бъде смачкан като шепа самонадеяни мравки. И в тези мигове на прояснение или смърт той щеше да се спаси… или да умре. Нищо друго не можеше да си представи.

Вървеше сякаш се ослушваше за шума на започваща лавина.

По някое време откри промяна наоколо. Пътят продължаваше навътре почти хоризонтално, водата обаче падаше в недрата. Течението на реката се превръщаше във водопад. Тътенът отслабваше постепенно с изчезването на водата в бездната.

Влагата намаляваше и не поглъщаше толкова много от светлината, поддържана от Биринер. По-ясно личеше плътността на каменната стена. Когато Томас стъпеше по-тежко, твърдостта на пътя под краката му го разтърсваше от петата до гръбнака.

Пещерата около него би приличала на тунел, ако не беше пропастта отляво. Бореше се със смътните си страхове, съсредоточен в следващата крачка и пламъка. Реката се спускаше безпомощно и тътенът й стихваше подобно на пръсти, драскащи напразно да се хванат за нещо. Скоро започна да чува шумовете от движението на отряда. Озърна се да погледне отвора към ждрелото, но пътят или завиваше постепенно, или беше прекалено далече. И зад него нямаше нищо освен същата нощна тъма.

Още някакво усещане се прокрадваше в чернилката. Томас се взираше пред себе си, стараеше се да проумее какво долавяха сетивата му. Никой не продумваше — отрядът се вкопчваше в мълчанието от страх, че и стените могат да чуват.

След малко Биринер спря. Томас, Лид и Владетелите побързаха да отидат при стария хайрбранд. При него стоеше Терел.

— Пред нас е Мостът на леговищата — каза стражът. — Корик го наблюдава. Има пазачи.

Говореше тихо, но след дългата тишина сякаш нехаеше за опасността.

— Опасявах се от това — прошепна Протал. — Можем ли да се промъкнем близо до тях?

— Сенките от скалната светлина са плътни. Пазачите стоят на самия мост. Можем да ги доближим на изстрел с лък.

Морам повика едва чуто Куаан, а Протал попита:

— Колко са пазачите?

— Двама.

— Само двама ли?

Стражът вдигна рамене.

— И толкова стигат. Няма друг път към леговищата.

Но Протал издиша беззвучно:

— Само двама…

Май се чудеше каква опасност още не може да съзре.

Докато Върховният владетел умуваше, Морам говореше бързо на Куаан. Предводителят веднага се обърна към Ратниците и двама от тях отидоха при Терел, като опъваха тетивите на лъковете си. И двамата бяха високи и стройни жители на дървеното поселище. На слабата светлина ръцете им не изглеждаха достатъчно яки да огънат жилавото дърво на оръжията.

Протал се колебаеше, но накрая отхвърли опасенията и кимна на Терел. Стражът тутакси поведе двамата Ратници в разредения мрак пред отряда.

Протал прошепна неспокойно на останалите:

— Бъдете разумни. Ще рискувате само по моя заповед. Сърцето ми предусеща заплаха… странна опасност, назована в Знанието на Кевин… но сега не мога да си я спомня. Ах, тази памет! Точно това знание е толкова откъснато от всичко, което сме научили след Оскверняването… Всички мислете какво правите. И внимавайте всеки миг.

Той тръгна напред бавно до Биринер, отрядът го последва.

Ставаше все по-светло — оранжево-червено, мътно сияние от скалите, каквото Томас бе видял при срещата си с Лигоча в Кайрил Трендор. След малко всички се увериха, че пещерата завива рязко надясно, а издигащият се таван подсказваше, че се извива във висок купол зад завоя.

Преди да изминат половината разстояние до завоя, Корик се върна при тях, за да ги заведе на безопасно място. Посочи им Терел и двамата Ратници — те се бяха покатерили донякъде по дясната стена и се прикриваха на издатина до самия завой.

Корел вървеше близо до пропастта на реката и стигна до отвесна стена. Бездната като че изчезваше, погълната от скалата, заради която пътят се отклоняваше вдясно. Но и тази скала, и пропастта бяха осветени. Всъщност нямаше цяла стена, а огромен камък пред входа на гигантска кухина. Терел бе избрал място, откъдето Ратниците можеха да стрелят с лъковете си над камъка.

Корик се промъкна с Протал, Морам и Томас в сянката и накрая успяха да надникнат наляво иззад камъка. Томас видя пещера с много висок таван и равен под. Пропастта завиваше около камъка под прав ъгъл спрямо предишната си посока и свършваше при отсрещната стена. Пътят вече не следваше реката, но във външната половина на пещерата нямаше други пролуки.

На това място ширината на бездната беше поне петдесет стъпки. Над нея можеше да се мине само по внушителен мост, оформен от самите скали.

Морам прошепна:

— Само двама. Наистина стигат. Молете се за точни изстрели. Втори шанс нямаме.

Отначало Томас не забеляза пазачи. Два стълба от пулсираща, огнена скална светлина привлякоха погледа му към свода на моста. Взря се упорито и скоро различи черен силует до всеки стълб. Толкова близо до светлината оставаха почти невидими.

— Злотворни — изсумтя Протал. — Кълна се в Седемте, трябва да си спомня! Защо не са пещерни твари? Защо Лигоча хаби силите на Злотворни на този пост?

Томас не се заслушваше. Скалната светлина привличаше изцяло вниманието му, свързана с него по начин, за който можеше само да гадае.

Протал се овладя и каза тежко на Корик:

— Опитайте се. Няма какво друго да сторим.

Стражът кимна на Терел и две тетиви избръмчаха глухо. В следващия миг Злотворните се смалиха като черни камъчета в бездната.

Върховният владетел си отдъхна. Морам размаха ръка в поздрав към стрелците и се върна да обясни на останалите какво се случи и да даде нови заповеди. Ратниците зашумяха сдържано.

— Не се отпускайте! — процеди Протал. — Усещам, че опасността не е отминала.

Томас не помръдваше от мястото си, зяпаше в скалната светлина и стискаше юмрук. Случваше се нещо, което той не разбираше.

— Надвладетелю — тихо попита Протал, — какво виждаш?

— Сила. — Прекъсването на мислите му го подразни и гласът дращеше грубо в гърлото му. — Лигоча я има в такова изобилие, че да изглеждате глупаво. — Вдигна левия си юмрук. — Навън е ден, а виж…

Пръстенът пламтеше кърваво, пулсираше с ритъма на скалната светлина. Протал гледаше намръщено и съсредоточено халката. Устните му се изопнаха по зъбите, когато измънка:

— Нещо не е наред. Трябва да си спомня. Скалната светлина не може да причини това.

Морам дойде при тях и преди да забележи какво става, каза:

— Терел се върна. Готови сме да минем по моста.

Протал кимна разсеяно и чак тогава Морам зърна пръстена. На Томас му се причу скърцане със зъби. Владетелят протегна ръка и стисна юмрука му.

После се обърна и даде знак на отряда. Куаан поведе Ратниците, стражите вървяха с тях. Протал все така изглеждаше умислен, но тръгна отпред с Биринер. Томас се помъкна след тях към Моста пред леговищата.

Тувор и друг страж изпревариха Върховния владетел. Пристъпиха към моста, за да се уверят, че е безопасно Владетелите да минат по него.

Томас също вървеше натам като в транс. Скалната светлина го омайваше все по-силно. Усещаше как пръстенът се сгорещява. Налагаше се да принуждава ума си да човърка въпроса защо халката пак има кървав оттенък вместо оранжево-червеникав като сияйните колони. Само че отговорът оставаше недостъпен. Чувстваше натрапваща се промяна в себе си, на която не можеше да устои или да я измери, нито дори да вникне в нея. Дали пръстенът объркваше сетивата му, завърташе ги като ос към незнайни измерения?

Тувор и другият страж стъпиха на моста и тръгнаха нагоре по свода му. Протал задържаше отряда по-назад въпреки опасността да стоят на открито в скалната светлина. Вглеждаше се в стражите и подръпваше брадата си с трепереща ръка.

Томас знаеше, че странното омайване го покорява. И пещерата около него не беше същата. Тук-там каменните стени изглеждаха по-тънки, сякаш започваха да прозират. Куаан, Лид и Ратниците също ставаха прозрачни, заприличаха на привидения. Протал и Морам още бяха плътни, ала образът на Върховният владетел примигваше пред очите му. Само мъжете от Кръвната стража не изглеждаха все едно ще се размият в мъгла. И пръстенът си беше същият. Собствената плът на Томас беше някак смътна, дори се стресна, че пръстенът може да падне през нея. А до рамото му Банор оставаше корав, несмутим и застрашителен. Томас се плашеше, че с едно докосване стражът може да го разпилее като прах на вятъра.

Тувор доближаваше най-високата част от свода. На Томас му се привиждаше, че мостът ще се разпадне под краката на Първия страж.

Чак тогава забеляза обръча от блещукащ въздух, обвил средата на моста. Не знаеше какво е това, не го проумяваше, но беше уверен в ужасната му мощ.

И Тувор всеки миг щеше да прекрачи в кръга, запречил моста.

С усилие, подобно на гърч, Томас започна да се бори с вцепенението. Някакъв инстинкт не оставяше съмнение у него, че Първият страж ще бъде погубен. „Дори прокаженият не може…“, умоляваше се той. Уговорката със себе си не изискваше да мълчи, докато пред него някой умира. „Що за ад!“, възвърна си яростта той.

— Спри! — изхърка Томас. — Не виждаш ли?

Протал кресна незабавно:

— Тувор! Не мърдай! — Завъртя се в миг към Томас и попита нетърпеливо: — Какво има там? Ти какво виждаш?

Силата на неудържимия гняв му помагаше да вижда всичко по-плътно, но Протал наглед още беше застрашен да се разтвори във въздуха. Томас вдигна рязко ръката си с пръстена и избълва:

— Върни ги насам. Да не си сляп?! Това не е скалната светлина. Там горе има нещо друго.

Морам повика двамата стражи, но Протал само зяпаше Томас стъписан от страх. Изведнъж удари камъка пред краката си с металния край на жезъла и възкликна:

— Злотворни! И скалната светлина там е само… опора! О, да, сляп съм… сляп! Те поддържат силата!

Морам прошепна слисано:

— Тревожно слово?!

— Да!

— Възможно ли е? Нима Лигоча е овладял напълно Жезъла? Способен ли е да впрегне в слово такава мощ?

Протал вече вървеше към моста.

— Господаря Гад може да го научи — подхвърли през рамо. — Ние нямаме кой да ни помогне.

Върховният владетел вече вървеше по гърбицата на моста, следван от Тувор.

Омаята пак завладяваше Томас, но сега я познаваше малко по-добре и я отпъждаше с ругатни. Още виждаше блещукащия обръч на словото, когато Протал го доближи.

Върховният владетел вървеше бавно и спря на една крачка от словото. Стисна жезъла с лявата си ръка, а дясната вдигна с дланта напред. Прокашля се хрипкаво и запя. Повтаряше неуморно все същата мелодия и редеше думи на език, неразбираем за Томас — толкова древна реч, че звучеше овехтяла. Протал обаче напяваше тихо и уверено, сякаш подхвана скрит за останалите разговор с Тревожното слово.

Словото полека ставаше видимо за отряда, макар и само като събираща се мъгла. Във въздуха срещу дланта на Протал се появи смътен червен къс, който се преливаше подобно на парцалче от недостъпен за очите гоблен. Висящото бледочервено парче се разшири в голям, грубо очертан кръг пред ръката на Протал. Без да прекъсне напева и за миг, той вдигна ръка много предпазливо да измери височината на словото, после се премести встрани да огледа формата му. Така отрядът можеше да зърне част по част препятствието. Томас все повече разпалваше неукротимия си гняв и в неговите очи словото избледняваше. Накрая виждаше само каквото беше достъпно и за другите наоколо.

Най-сетне Протал отпусна ръката си и прекъсна песента. Червените късчета изчезнаха. Върна се тромаво при отряда, като че оставаше прав само благодарение на волята си. Но гледаше ясно, докато размишляваше над опасността.

— Тревожното слово — обясни начумерен — е оставено тук чрез мощта на Жезъла на закона, за да извести Лигоча, ако защитата му бъде пробита… и за да срути Моста пред леговищата при първия досег. — Гласът му носеше и видение за пропадане в бездната. — Сътворено е от огромна сила. След Оскверняването никой от Владетелите не е бил способен да извърши нещо подобно. А дори ако ние имахме силата да го премахнем, не бихме спечелили нищо, защото Лигоча щеше да бъде предупреден. И все пак има един благоприятен за нас признак. Такова слово не може да бъде поддържано без непрекъснато внимание. Трябва да бъде подсилвано постоянно, иначе започва да се разпада… но не достатъчно бързо, за да извлечем полза от това. Щом Лигоча е поставил тук Злотворни за пазачи, значи вниманието му е насочено другаде.

„Чудесно! — ръмжеше си Томас. — Страхотно!“ Ръцете го сърбяха от неустоимото желание да удуши някого.

Протал продължаваше:

— Щом Лигоча гледа в друга посока, възможно е да изкривим словото, без да го разкъсаме. — Пое си дъх и натърти: — Според мен можем да го направим. Това слово не е чак толкова чисто и страшно. — Изви глава да погледне Томас. — Боя се обаче за теб, Надвладетелю.

— За мен ли? — наежи се Томас, сякаш Върховният владетел го обвиняваше. — Защо?

— Опасявам се, че и доближаването на твоя пръстен до словото може да го премахне. Затова трябва да минеш последен. Но дори и така може да останем без изход от катакомбите, ако мостът рухне.

„Последен ли?“ Веднага си представи как го изоставят в този капан — дълбоката пропаст му преграждаше пътя към избавлението. Канеше се да възрази: „Нека мина пръв. Ако аз успея, ще може и всеки друг“. Но сам разбираше колко нелеп е доводът. „Бъди сговорчив — увещаваше се Томас. — Спазвай уговорката.“ От страх гласът му прозвуча враждебно:

— Заемайте се. Все някога ще изпратят нови пазачи.

Протал кимна, взря се изпитателно в него и му обърна гръб. Двамата с Морам тръгнаха към моста да се преборят със словото.

Тувор и Терел ги последваха с намотано въже от лепка. Вързаха краища за китките на Владетелите и за началото на моста, така ги предпазваха, в случай че мостът се срути. Протал и Морам спряха благоразумно на крачка от невидимото слово. Коленичиха заедно и започнаха да пеят.

Щом долният край на словото поаленя, те сложиха жезлите си успоредно върху камъка. Побутваха по мъничко, докато не ги нагласиха точно под преливащото се въплъщение на мощ. Смръзнаха се в тази поза за един безкраен миг, все едно умоляваха дървото да не прекъсне потока. Отвърна им спиращо дъха примигване в червеното блещукане, но Владетелите не спряха песента… и скоро словото се уравновеси.

Съсредоточено се заеха с най-трудното — започнаха да повдигат близките до тях краища на жезлите.

Другите от отряда ахнаха възхитени — виждаха как долният край на словото се огъваше, а под него оставаше пролука с формата на широк клин.

Щом върхът на пролуката се издигна повече от една стъпка над камъка, Владетелите застинаха. Банор и още двама стражи тутакси профучаха по гърбицата на моста, като размотаха още едно въже. Един по един пропълзяха под словото и издърпаха своя край на въжето отвъд другия край на моста.

Щом Банор закрепи въжето, Морам хвана и жезъла на Протал. Върховният владетел се промъкна под словото и на свой ред хвана жезлите, за да мине Морам. Дотогава и Биринер беше готов да изпълзи от другата страна. Зад него се промъкнаха Ратниците, следвани от Куаан и Лид.

Тувор и Терел минаха отдолу и отнесоха краищата на въжетата около Владетелите зад бездната. Последните стражи омотаха тичешком Томас с края на средното въже и също пропълзяха.

Той остана сам.

Облян в студената пот на страха и гнева, Томас тръгна по моста. Все му се струваше, че двете колони от скална светлина го следят недоверчиво. Томас продължаваше ожесточено по гърбицата и проклинаше Гад. Проклинаше и себе си заради уплахата. Вторачен в пролуката, той нажежи яростта си до бяло и доближи трепкащото проявление на сила. Пръстенът смъдеше на ръката му с всяка крачка, а мостът ставаше безплътен, сякаш се разтваряше под него. Словото пък надвисваше и изпълваше цялото пространство.

Томас обаче се държеше за опората на яростта. „Дори прокажен може!…“ Стигна до пролуката, отпусна се на колене и за миг погледна през блещукащата преграда към Владетелите. Лицата им лъщяха от пот, гласовете им се накъсваха в песента. Той впи пръсти в жезъла на Барадакас, легна по корем и запълзя.

Докато се промушваше под словото, чу кратко пискливо бръмчене на съпротива. Тогава пръстенът му блъвна студен червен пламък.

Томас вече беше от другата страна, а мостът и словото останаха непокътнати.

Запрепъва се припряно към края на моста и хвърли настрана въжето. Щом стъпи на сигурно място, само се обърна да види как Протал и Морам измъкват жезлите си изпод словото. После побърза да се махне от огромната кухина и се шмугна в тъмния тунел на пътя. Почти незабавно долови присъствието на Банор до рамото си, но не спря, докато тъмата, в която напираше, не стана непроницаема.

— Искам да бъда сам — изпъшка Томас от безсилен яд и натрупан страх. — Защо не ме оставиш на мира?

Банор отвърна със странно заваленото произношение на харучаите:

— Ти си Надвладетелят Ковенант. Ние сме Кръвната стража. Поверено ни е да бдим над живота ти.

Томас се облещи сърдито в непрогледния мрак, замислен за неестествената невъзмутимост на Кръвната стража. Що за обвързване беше това, заради което тяхната плът изглеждаше по-малко тленна от скалите в недрата на Гръмовръх? Зърна пръстена си — вече просветваше съвсем слабо. Откри, че завижда на Банор за безстрастното спокойствие, а собствената му нечестност го уязвява. В миг на гневно прозрение Томас се сопна:

— Това не е достатъчна причина.

Лесно си представи как Банор свива рамене едва забележимо, но красноречиво. Чакаше упорито в тъмния тунел отрядът да дойде.

Но когато Биринер го подмина с пламъка над жезъла и Томас зае мястото си в колоната, вечната нощ на катакомбите се струпа наоколо като безброй гадно ухилени зяпачи, жадуващи да се пролее кръв. Плащаше си за преживяната уплаха — раменете му се разтресоха от слабост, сякаш бе висял дълго на ръцете си, мислите му се вцепениха ледено.

Тревожното слово беше знак — Господаря Гад ги очакваше и знаеше, че не са били избити от ордата на Лигоча. Скалния червей не би могъл сам да изгради словото, камо ли да го направи толкова чувствително към бялото злато. Значи словото беше предназначено да послужи повече на Господаря Гад, вместо на Лигоча. Дали не беше изпитание, показващо силата и находчивостта на Владетелите… и уязвимостта на самия Томас? Каквато и да беше истината, словото бе сътворено от Господаря Гад. Томас не се съмняваше, че Презиращия знае всичко. Той бе измислил, подредил и направил неизбежно онова, което сполетя похода, всяка постъпка и решение. Лигоча беше невеж, луд и податлив на внушения. Скалния червей може би не разбираше и половината от постигнатото с насърченията на Господаря Гад.

Томас не се изненадваше от това, а го виждаше като признак за друга, по-тежка заплаха. Тази смъртна опасност, която сковаваше ума му така, че плътта можеше да я посрещне само с треперене, беше въплътена в халката от бяло злато. Единствената цел на сделката със себе си, на молбата му към ранихините беше да разделя немислимостта на Земята от съществуването й, за да не се сблъскат и да скъсат тънката нишка, свързваща го с живота. Но Господаря Гад използваше пръстена му тъкмо за да събере унищожително двете противоположности на безумието, от които Томас отчаяно се стремеше да избяга.

Колебаеше се дали да не захвърли пръстена, но знаеше, че няма да го направи. Твърде наситен беше със спомена за изгубена любов, чест и взаимно уважение, за да се отърве просто така от него. Пък и онзи стар просяк…

Ако уговорката се провалеше, не би му останало нищо, с което да се защити срещу мрака. Нищо освен собствената му склонност към тъмнината, към насилието. Способността му да убива. Осъзнаваше изтръпнал, че тези негови черти водят с неизбежността на проказата към унищожението на Земята.

Не смееше да се задълбава повече в обмисляне на положението. Засега можеше само да се мъкне подир пламъка на Биринер и да преповтаря всичко, което отхвърляше, подобно на лишен от надежда послушник, жадуващ за вяра.

Внимаваше къде стъпва, сякаш скалата не беше сигурна опора, а Биринер би го отвел отвъд ръба на пропаст.

Броденето в мрака носеше промени. Тунелът не изглеждаше същият. Струваше му се, че на едно или друго място започват други тунели, по някое време нощта наоколо придоби неизмерима дълбочина, все едно вървяха по сцената на амфитеатър. В това открито пространство Биринер се забави, преди да поведе спътниците си по толкова нисък коридор, че пламъкът от жезъла му почти докосваше тавана, и толкова тесен, че вървяха в колона по един.

Старият Грижовник сменяше посоката объркващо. След ниския тунел свърнаха рязко и тръгнаха надолу по склон, където не различаваха стени наблизо. Вървяха наляво или надясно според белези, видими единствено за Биринер, а черният въздух ставаше по-студен и някак по-противен, като че носеше дъх на Злотворни. Усещаха студа на внезапни повеи откъм процепи и проходи, зейващи недостъпно за зрението към леговища, скривалища и зали на пещерните твари.

По-надолу внезапният напор на въздуха тежеше от смрад. Погребан под земята, той бе попил векове на натрупана мръсотия, незнайно колко купчини непогребани мъртъвци и изоставени работилници за скверни деяния. Понякога вонята на леш се засилваше толкова, че Томас сякаш я виждаше. От отворите се чуваха и мразовити далечни звуци — трополенето на чакъл, срутен в бездънни бездни, скрибуцане на претоварени скали, звънтене на железни чукове, приглушен гробовен тътен и протяжни уморени въздишки от древните основи на планината. Самата тъма сумтеше и мърмореше, когато отрядът проникваше в нея.

Накрая се добраха до криволичеща стълба, изрязана в скална стена над неосветена, алчно дебнеща ги празнота. След това тръгнаха по извити тунели, по дъното на цепнатини, над остри издатини, около ями с пъшкаща в тях вода и застоял дъх, под арки като входове на грозни зали за тържества. Завиваха, катереха се, слизаха в тъмата като в пъклено преддверие, безпътно и гибелно, където само същината и степента на опасността можеше да се промени. За да е сигурен, че съществува, Томас усукваше между пръстите на лявата си ръка плата на туниката пред сърцето си.

На широки плоски места, които можеха да са големи помещения, издатини или върхове, заобиколени от пропадащи нанякъде склонове, отрядът спря три пъти да се засити със студена храна на светлината от жезъла на Биринер. Утоляването на глада помагаше, а гледката на други лица около пламъка сливаше и укрепваше издръжливостта им. Веднъж Куаан подхвърли шега насила, но гласът му така се губеше във вечната нощ, че никой не намери у себе си желание да отвърне. След всяка почивка тръгваха храбро и всеки път общата им непоколебимост се изпаряваше по-бързо, сякаш тъмата я поглъщаше още по-ненаситно.

По-късно Биринер ги изведе от студените тунели със смрадливия вятър. Навлязоха в тесни, задушни горещи проходи далече от основните леговища на пещерните твари. За да не бъдат забелязани, той избираше път през помъртвели пещери — безмълвни и изоставени, където нямаше много въздух, годен за дишане. Отрядът обаче вървеше нататък в безмълвно очакване да се натъкнат слепешком на бедствие.

Времето се точеше и Томас познаваше, че не са се промъквали дни наред единствено защото неговият пръстен не започваше да тлее в червено с изгрева на луната. Но накрая бялото злато замъждука алено като предвестие. Продължиха напред в нощта. Не можеха да си позволят сън или дори дълъг отдих. До пълнолунието, бележещо най-голямата сила на Лигоча, оставаше само един ден.

Тътреха се в тунел, чиито стени им се привиждаха съвсем малко извън кръга около люшкащото се пламъче. Внезапно Терел спря и изникна от мрака пред стария хайрбранд. Протал и Морам побързаха да отидат при тях заедно с Лид и Томас. Този път Терел говореше не чак толкова невъзмутимо:

— Доближават ни Злотворни… може би петдесетина. Видели са светлината.

Протал изохка, Морам изръмжа проклятие. Лид вдиша свистящо и измъкна светкавично въжето от косата си, все едно би могла да се опълчи с него на онези, които рамените виждаха в кошмарите си.

Преди някой друг да е сторил нещо, гласът на Биринер изпращя като съчка:

— След мен!

Хукна надясно в мрака.

Двама стражи веднага се втурнаха след него. Владетелите се поколебаха, Протал изкрещя „Меленкурион!“ и се метна в същата посока. Морам започна да реди заповеди и отрядът се приготви за битка.

Томас побягна натам, накъдето го водеше подскачащият пламък над Биринер. В гласа на стареца нямаше паника. Чуваше зад себе си шума от схватката. Не откъсваше поглед от светлината и навлезе в нисък тунел, където едва можеше да диша.

Биринер тичаше по тунела, все още на крачка-две пред стражите.

Изтрещя опърлящ гръм и ненадейно стена от синьо сияние обгърна Биринер. Ослепителна и искряща, тя препречи тунела от тавана до пода. Бучеше като пещ, а старецът висеше в нея неподвижен, с разперени ръце и сгърчено в агония тяло. До него жезълът припламна и се изпепели.

Без двоумене двамата стражи се устремиха към огнената преграда. Тя ги отхвърли с неподатливостта на камък. Пак скочиха и се опитваха да избутат Биринер от другата страна на стената. Не успяха. Старецът висеше, без да помръдне — овъглена жертва на паяжина от син огън.

Мъжете от Кръвната стража нямаше да се откажат лесно, но Върховният владетел дотича. Викаше, за да го чуят в силното бучене.

— Той ще умре! Подкрепете Морам!

Протал имаше вид на човек, изпаднал в умопомрачение. В очите му кипеше хаос. Доближи стената с разперени ръце и се опита да прегърне Биринер.

Огънят го запрати назад безмилостно. Той падна по лице и не се надигна веднага.

Зад тях битката се разгаряше. Злотворните се бяха подредили в клин и Морам трудно им устояваше дори с подкрепата на стражите и Ратниците. Вече бе отстъпил няколко крачки в началото на тунела. Не обръщаше внимание на виковете на Протал и силния шум от огнената стена.

Протал се изправи немощно. Главата му трепереше на уморения старчески врат. Все пак не гледаше диво както преди малко.

Почака да се опомни, защото знаеше, че е закъснял. Напрегна се и метна жезъла си към синьото сияние.

Обкованите с метал краища докоснаха преградата с непоносим проблясък. Томас не виждаше нищо в първите мигове, но когато очите му се проясниха, жезълът висеше в огнената стена. Биринер лежеше от другата й страна.

— Биринер! — изтръгна се вопъл от Върховния владетел.

Сигурно повярва отново, че ще помогне на поразения хайрбранд, ако стигне до него навреме. Пак се хвърли към стената и беше отблъснат.

Злотворните напираха свирепо, в гладно мълчание. Двама от Ратниците на Куаан бяха повалени още докато отрядът отстъпваше към тунела, друг умря с железен шип в сърцето. Една жена доближи прекалено клина от Злотворни, като се опитваше да намушка някой от тях и й отсякоха китката. Съпротивата на Морам срещу носителя на знанието начело на клина ставаше все по-безнадеждна. Около него стражите се биеха майсторски, но им беше трудно да намерят пролуки.

Томас се взираше в Биринер през синята преграда. Лицето на стария хайрбранд беше непокътнато, но очите зееха в смъртна мъка, сякаш тялото бе останало живо още миг, след като душата му е била изпепелена. Остатъците от наметалото висяха на овъглени парцалчета.

„След мен!“

В думите на стареца нямаше страх. Биринер бе измислил нещо. Викът му ехтеше и подканяше Томас.

„След мен!“

Томас бе забравил нещо важно. Прекрачи напред безразсъдно.

Морам се опитваше да напада по-успешно. Силата му пращеше подобно на мълния по дължината на жезъла, докато стоварваше удар след удар срещу носителя на знанието. Отслабен от неколцината повалени Злотворни, клинът започваше да поддава.

Томас спря на педя от преградата. Жезълът на Протал висеше в нея отвесно като знак. Огънят май по-скоро поглъщаше топлина, а не грееше. Томас усещаше как изстива и се вцепенява. Виждаше в ослепителното синьо сияние шанс да бъде изпепелен, да избяга.

Изведнъж старшият сред Злотворните нададе лаещ вопъл и изскочи от клина. Шмугна се покрай Морам и препусна по тунела към огнената стена… към коленичилия Върховен владетел. Очите на Морам светнаха яростно, но той не отклони вниманието си от битката. Изръмжа заповед към Куаан и се нахвърли още по-страшно срещу другите Злотворни.

Куаан хукна, свали тичешком лъка от раменете си, сложи стрела на тетивата и се приготви да стреля, преди носителя на знанието да се добере до Протал.

Томас чу безучастно хриптенето на Протал в безжизнения въздух:

— Надвладетелю! Пази се!

Не се вслуша. Брачната му халка пламтеше, сякаш осквернената луна се бе въплътила като скалната светлина на моста в Тревожно слово.

Посегна с лявата ръка, подвоуми се, но сграбчи жезъла на Върховния владетел.

Силата избухна — кървав огън изригна от пръстена срещу блещукащото синьо. Бръмченето изтъня и накрая стана недостъпно за слуха. От беззвучния взрив подът на тунела подскочи.

Синята преграда се разпадна.

Куаан закъсняваше — не би могъл да спаси Протал. Но Злотворния не нападна Върховния владетел, а го прескочи и налетя на Томас. Куаан опъна лъка с все сила и изпрати стрелата в гърба на съществото.

За малко Томас остана неподвижен, килнат неестествено встрани и облещен от ужас от неочаквания мрак. Бледи оранжеви пламъчета се плъзгаха по ръката му, но ослепителното синьо го нямаше. Огънят не причиняваше болка, макар че отначало се разпали, все едно Томас беше съчка. Само че беше студен и безсилен, скоро угасна в немощни проблясъци, като че Томас не беше достатъчно топъл, за да го поддържа.

Носителят на знанието, от чийто гръб стърчеше стрелата на Куаан, се вряза в него и го просна на каменния под.

По някое време Томас вдигна глава и се огледа мътно. Тунелът беше осветен само от отприщената сила на Морам, с която изтикваше назад Злотворните. После и тази светлина изчезна — съществата побягнаха. Тувор и другите стражи понечиха да ги подгонят, за да не отнесат вест на Лигоча, но Морам ги повика:

— Оставете ги! Вече ни разкриха.

В мрака се чуваха стонове и охкане. Скоро двама-трима от Ратниците запалиха факли, които хвърляха чудати бледи сенки по стените. Отрядът се събра около Морам и доближи коленичилия Протал. Върховният владетел прегръщаше обгореното тяло на Биринер. Не пожела да се потопи в съчувствието и скръбта на останалите.

— Продължавайте нататък — нареди отпаднало. — Открийте накъде ни водеше. Скоро ще се простя с него. Той водеше вместо мен…

Морам докосна състрадателно рамото му, но опасностите не им оставяха време за губене. Почти нямаше съмнение, че Лигоча вече е научил къде е отрядът — развихрените тук сили ги посочваха като обвинително насочен показалец.

— Защо? — недоумяваше гласно Морам. — Защо такава сила е била разположена тук? Това не е дело на Лигоча.

Събореният на пода Томас се обади с покрусен глас, ала отговаряше на съвсем друг въпрос.

— Забравих си дрехите… Останаха навън.

Морам се наведе над него. Освети лицето му с факлата и попита:

— Пострада ли? Не те разбирам. Защо са толкова важни старите ти дрехи?

Въпросът като че налагаше безкрайни обяснения, но думите на Томас се лееха лесно от вцепенението и мъглата в главата му.

— Пострадах, разбира се. Целият ми живот е страдание. — Не се слушаше какво казва. — Не разбираш ли? Когато се събудя и видя, че нося старите си дрехи, а не тази изцапана с мъх туника… Ами ето го доказателството, че наистина съм сънувал. Ако не беше толкова успокояващо, щях да се побъркам от ужас.

— Ти покори голяма сила — промълви Морам.

— Случайност. Стана от само себе си. Аз… аз се опитах да избягам. Да се изгоря.

Изтощението го победи. Той положи глава на камъка и заспа.

Отдихът му беше кратък — въздухът в тунела беше неприятен, а и отрядът вдигаше шум с шетнята си. Когато отвори очи, Лид и неколцина Ратници готвеха над малък огън. С треперлива песен и насълзени очи Протал си служеше със синия огън от жезъла, за да затвори раната на осакатената жена.

Томас гледаше как тя понася болката. Чак когато китката й бе превързана стегнато, Ратничката си позволи да се свлече в несвяст. Той се извърна, прималял от споделеното страдание. Изправи се непохватно, олюля се, докато стъпи здраво и опря ръка на стената. Стоеше превит от спазмите в стомаха, когато Морам се върна, придружен от Куаан, Корик и още двама стражи.

Предводителят на еомана носеше желязно сандъче.

Морам спря при огъня и заговори приглушено от смайване:

— Силата е била защита, поставена тук от Върховния владетел Кевин. След тунела има малка зала. Там намерихме Втората закрила от Знанието на Кевин… Втората от Седемте.

Лицето на Протал грейна от надежда.