Прокобата на Господаря Гад

13. Вечерня

Когато минаваше между челюстите на портата, Томас стискаше здраво жезъла в лявата си ръка. Тунелът под кулата водеше към открит двор пред Твърдината. Осветяваха го само отразените слънчеви лъчи от двата му края. В камъка не бяха пробити нито врати, нито прозорци. Единствените отвори бяха тъмни шахти в тавана — вероятно имаха някакво предназначение в отбраната на крепостта. Чаткането на копитата отекваше по гладкия камък и изпълваше тунела като отглас от бой. Дори лекото почукване на жезъла се множеше около Томас, все едно негови сенки крачеха предпазливо отзад в скалното гърло.

Конниците излязоха в осветения двор. Тук камъкът беше издълбан до равнището на входа, за да се отвори пространство почти с ширината на кулата между високите отвесни стени. Насред равния двор имаше оградено място с пръст, в която растеше един-единствен стар гилден. От двете страни на дървото с посивяла кора искряха фонтанчета. Нататък се виждаха още каменни порти като водещата към крепостта, също отворени. Нямаше друг наземен вход за Твърдината, но над двора дървени мостчета се простираха от кулата към тераси във фасадата на Твърдината. Врати от двете страни на тунела даваха достъп до кулата.

Томас се взря в самата крепост. Южната и източната стена на двора тъмнееха, но горе все още блестяха на следобедното слънце. Погледнат оттук, Весел камък би могъл да послужи за опора на небето. За миг страхопочитанието го изкуши да си пожелае и той като Сол по сърцето да е свързан с Твърдината — поне в някакъв смисъл да почувства величието й отблизо. Искаше му се да има своето място тук. Първото впечатление отслабна и Томас се възпротиви на желанието си. Поредната съблазън, а той вече беше загубил твърде много от своята и бездруго крехка, но жизнено важна независимост. Намръщи се кисело и за да преодолее възхитата, притисна длан към пръстена. Щом си спомни, че го е скрил, увереността му се възвърна.

В това беше единствената надежда, която можеше да си представи, единственото решение от безизходния парадокс. Ако криеше пръстена и занапред, можеше да предаде посланието на Владетелите, да удовлетвори стремежа си да продължава напред, но и да избегне опасните очаквания и настояванията да употреби силата, които не би успял да изпълни. И Великанът, и Атиаран — може би неволно — му бяха дали поне малка свобода на избор. Току-виж, успее да се опази… стига да не се поддаде на следващи изкушения, а и Сол по сърцето да не издаде тайната му.

Понечи да заговори Великана, но се отказа. Откъм крепостта към тях идваха двама мъже. Приличаха на часовите. С тези плоски неразгадаеми лица не изглеждаха нито млади, нито стари, все едно връзката им с времето беше някак двусмислена. Вдъхваха такова усещане за непреклонност, че Томас за малко забрави намерението си да говори със Сол по сърцето. Крачеха равномерно по двора като одухотворени скали. Единият поздрави Великана, другият се обърна към Томас.

Щом застана пред него, започна с лек поклон:

— Аз съм Банор от Кръвната стража. Повериха те на моите грижи. Аз ще те заведа в приготвения за теб подслон.

Говореше неловко, като че не владееше свободно речта на Земята, но Томас долови в тона му сковаността на недоверието.

От това и от суровата непреклонност на Кръвната стража изведнъж опасенията му се пробудиха. Озърна се към Сол по сърцето и видя, че той поздрави другия страж с уважението на отдавнашно приятелство.

— Приветствам те, Корик! Нося на Кръвната стража почитта и верността на Великаните от Морска шир. В това знаменателно време сме горди да назовем стражите свои приятели.

Корик отвърна безизразно:

— Ние сме Кръвната стража. Покоите за теб са подготвени, за да си починеш. Да вървим.

Сол по сърцето се усмихна.

— Чудесно. Много съм уморен, приятелю.

Той тръгна с Корик към портата. Томас щеше да ги последва, но яката ръка на Банор го възпря.

— Ти ще дойдеш с мен — заяви той със същия безстрастен глас като другия страж.

— Сол по сърцето! — подвикна Томас нерешително. — Почакай ме.

Великанът подхвърли през рамо:

— Иди с Банор в мир. — Явно не подозираше за страховете на Томас, мислеше само за отдих и за Весел камък. — Ще се видим пак… утре.

Може би за него доверието към Кръвната стража се подразбираше.

— Твоето място е в кулата — добави Банор.

— В кулата ли? Защо?

Стражът сви рамене.

— Ако се питаш защо е така, ще получиш отговор. Но сега трябва да дойдеш с мен.

За миг Томас срещна невъзмутимия му поглед и прочете в него способността да наложи със сила дадените заповеди. Това само изостри безпокойството му. Дори в очите на Соранал и Барадакас, когато го плениха, помислили го за един от Бесовете, нямаше такова стаено, но безкомпромисно и неумолимо насилие. Старейшините на дървеното поселище бяха готови да постъпят жестоко тъкмо заради присъщата им благост. В погледа на Банор обаче не откриваше и намек, че се придържа към някаква Клетва на мира. И когато стражът тръгна към една от вратите на кулата, Томас го последва неуверено и уплашено.

Наближиха и вратата се отвори, а когато влязоха, тя се затвори зад тях, но Томас не видя кой или какво я задвижва. Озоваха се в шахта, празна по оста си, но покрай стените се виеше спираловидна стълба. Банор тръгна пръв по нея и стотина стъпки по-нагоре отвори друга врата. Зад нея Томас попадна в такава бъркотия от проходи, още стълби и врати, че скоро загуби представа за посоките. Банор го водеше ту насам, ту натам, нагоре и надолу по различен брой стъпала, по широки или тесни коридори и накрая Томас започна да се бои, че не би могъл да се измъкне от това място без водач. Понякога виждаше отдалеч други хора, повечето от Кръвната стража или Ратниците, но не се разминаха с никого. По едно време Банор спря насред коридор, в който наглед нямаше нищо, и с пестеливо движение на ръката отвори скрита врата. Томас влезе след него в просторна стая с балкон.

Придружителят му изчака да огледа помещението и каза:

— Повикай ме, ако се нуждаеш от нещо.

Излезе и затвори вратата.

Томас продължаваше да се озърта, стараеше се да запомни къде са всички опасни ъгли, ръбове и издатини. В стаята имаше легло, баня, маса с наредени на нея пълни съдове с храна, столове — на единия забеляза няколко ката дрехи. Насрещната стена беше украсена с гоблен. Нищо тук не представляваше пряка заплаха за него и скоро погледът му се върна към вратата.

Нямаше дръжка или резе, дори очертанията й не се различаваха добре. Как, по дяволите, да я отвори?

Побутна с рамо, опита се да впие пръсти в краищата и да дръпне. Изобщо не успя да помръдне тежката каменна плоча.

— Банор! — В миг страхът му се преобрази в гняв. — Що за гадост?! Отвори тази врата!

Почти незабавно плочата се завъртя навътре. Банор застана безстрастно в рамката. Очите му не изразяваха нищо.

— Не мога да я отворя! — сопна се Томас. — Какво е това, затвор ли?

Раменете на стража помръднаха леко.

— Наричай го както предпочиташ. Трябва да останеш тук, докато Владетелите не бъдат готови да те повикат.

— Докато Владетелите не бъдат готови… И какво да правя дотогава? Да си седя и да умувам ли?

— Нахрани се. Почини си. Прави каквото искаш.

— Ще ти кажа какво искам! Да не стоя тук и да не полудявам, докато чакам благоволението на тези ваши Владетели. Дойдох чак от Стражницата на Кевин, за да говоря с тях. Не съм си рискувал… — Застави се да млъкне. Виждаше, че на стража му е безразлично колко е вбесен той. Потисна гнева си и добави сковано: — Защо съм затворник?

— Вестителите може да са приятели, а може и да са врагове — отвърна Банор. — Как да знаем дали не си слуга на Разложението? Безопасността на Владетелите е поверена на нас. Първо ще се уверим какъв си и чак тогава ще ти позволим да ходиш навсякъде.

„Що за ад! — възкликна безмълвно Томас. — Само това ми трябваше.“ В стаята зад него сякаш го връхлетяха внезапно мрачните като лешояди мисли, които толкова се стараеше да отбягва. Как да се брани от тях, ако не може да продължи нататък? Неприятно му беше обаче да разголва страховете си пред хладния проницателен поглед на Банор. Застави се да го загърби.

— Предай им, че не ми харесва да чакам.

Разтреперан прекрачи към масата и взе каменна кана, пълна с пролетно вино.

Чу вратата да се затваря и отпи дълга глътка, все едно се опълчваше някому. Стиснал зъби въпреки чудесния бирен привкус на напитката, той огледа отново стаята, но толкова ядно сякаш очакваше тъмни привидения да изскочат от скривалищата си и да го нападнат.

Този път погледът му се спря на гоблена. В пъстрата картина преобладаваха тъмночервеното и небесносиньото. Позяпа в недоумение, преди да се досети, че изобразява легендата за Берек Полуръкия.

В средата изпъкваше фигурата на Берек, застинал в поза и на устрем, и на умиротворение. А наоколо бяха добавени сцени, събрали историята на Владетеля основател — всеотдайната му вярност към Кралицата, неутолимата жажда за власт на Краля, отричането на Кралицата от Краля, подвизите на Берек във войната, отчаянието му на Гръмовръх, победата на Огнелъвовете. Всичко внушаваше, че избавлението и изкуплението са постигнати чрез доблест, на косъм от гибелта… Дори Земята се е намесила, както е редно, на страната на правдата в тази война.

„По дяволите! — изпъшка Томас. — Трябва ли да понасям всичко това?“

Стиснал каменната съдина като единствената истинска вещ в стаята, той доближи балкона.

Спря на прага и опря длан на стената. Парапетът го делеше от триста-четиристотин стъпки пропаст до камъните на планинското подножие. Той вече усещаше наченките на световъртежа, свил корема му като спазъм за повръщане. Наложи си обаче да гледа, за да се ориентира в околността.

Балконът беше разположен в източната стена на кулата и откриваше изглед към равнината. Ниското следобедно слънце хвърляше сянка на стърчащата канара далеч на изток подобно на защитно покривало, а в меката светлина отвъд нея полята пъстрееха. Синкави ливади, кафяви разорани ниви и свежо зелени градини се преливаха с безкрая, а между тях посребрени от лъчите ручеи се промушваха на изток и на юг. Къщи, струпани тук-там в селца, хвърляха крехка мрежа на човешко присъствие в равнината. На север се разпростираха все по-широки ивици от лилав пирен и сивкава орлова папрат. Надясно Томас виждаше далечната Бяла река, криволичеща към Тротгард.

Гледката го подсети как се озова на това място — Сол по сърцето, Атиаран, Духчетата, Барадакас, убития уейнхим… Стори му се, че от равнината се надига замайваща вихрушка от спомени. Атиаран го обвиняваше, че допусна изтреблението на Духчетата. Но тя се отказа от справедливото си желание за възмездие. А той й причини такива беди…

Шмугна се обратно в стаята и се тръшна на стола до масата. Ръцете му се тресяха, не можеше да отпие от каната. Остави я, сви юмруци и притисна кокалчетата им към твърдия пръстен, скрит до сърцето му.

„Няма да мисля за това.“

Грозна гримаса набръчка челото му така, че сякаш черепът му се разкриви.

„Не съм Берек.“

Потъна в себе си, докато пляскането на надвиснали криле започна да отшумява и болката в корема отслабна. Чак тогава разгъна вкопчените си пръсти. Реши да утоли глада си, без да се замисля за невъзможната чувствителност на своите ръце.

На масата имаше няколко вида пушено и осолено месо, сирена и плодове, а и предостатъчно черен хляб. Хранеше се съсредоточено и сковано, досущ като марионетка, подчиняваща се на заповедите на волята. После смъкна дрехите си и се изкъпа, като се търкаше усърдно и проверяваше придирчиво за скрити рани по тялото си. Прерови оставените на стола дрехи и накрая избра бледосиня туника, която можеше да пристегне на кръста, за да скрие пръстена. Обръсна се старателно с ножа на Атиаран и със същото вдървено усърдие изпра собствените си дрехи, накрая ги просна по столовете. През цялото време мислите му се въртяха в ритъма на „Няма да…“ и „Аз не съм…“.

А вечерта настъпваше от запад над Весел камък. Томас сложи стол пред прага на балкона, за да гледа здрачаването, без да се плаши от височината. Все му се струваше, че тъмнината от неосветената стая се разпълзява навън по широкия свят, сякаш тя беше източникът на нощта. Скоро гърбът му настръхна от чувството, че празнината зад него гъмжи от лешояди.

Знаеше колко трескаво става желанието му да избяга от това съновидение.

Тропането по вратата го сепна, но той се отърси от мрачните си видения и отговори:

— Влезте… Влизайте де!

За миг се обърка, докато се мъчеше да напипа несъществуващата дръжка. После вратата се отвори и ярката светлина го заслепи.

Отначало различи три силуета — някой стоеше по-назад в коридора, другите двама бяха пред самата врата. Единият държеше в двете си ръце сияещи факли, другият беше прегърнал две гърнета с грейвлинг. Претоварените му очи ги видяха за малко да надвисват над него като в ореол и той се отдръпна, като премигваше начесто.

Двамата като че сметнаха това за покана да влязат. А зад тях се обади глас, който чудато звучеше и властен, и благ:

— Може ли да влезем? Аз съм Владетелят Морам…

— Разбира се — прекъсна го по-високият от стоящите отпред. Неговият глас пък беше груб и похабен от възрастта. — Нужна му е светлина, нали? Мракът съсухря сърцето. А как ще се сдобие със светлина, ако не влезем? Е, ако знаеше повече, би могъл и сам да си помогне. Разбира се. А и няма да сме тук задълго. Много сме заети. Тепърва трябва да отидем на вечернята. Може и Върховният владетел да има нови нареждания за нас. Бездруго закъсняваме — заради него, защото не знае нищо. Но пък сме чевръсти. Мракът съсухря сърцето. Вслушай се в думите ни, млади момко. Не можем да се връщаме пак само за да те избавим от невежеството ти.

Докато човекът подбутваше нетърпеливо думите от устата си като лениви слуги, зрението на Томас се проясни. По-високият силует пред него се открои гордо изправен. Принадлежеше на престарял мъж с издължено лице и брада, увиснала подобно на опърпано знаме почти до пъпа. Носеше наметало със сини кантове, изтъкано в дървеното поселище, а на главата си имаше венец от листа.

Влезлият с него май наскоро бе излязъл от юношеството си. Той пък носеше туника от каменното поселище със синьо везмо като еполети по раменете и гладкото му лице излъчваше бодрост. Гледаше стареца развеселен, но и с искрена привързаност.

Томас още се взираше в двамата, когато мъжът зад тях каза с укор:

— Биринер, той е гост.

Старецът млъкна от това напомняне за учтивост и Томас погледна към Владетеля Морам — жилав мъж с неговия ръст. Туниката му имаше цвета на флага на Върховния владетел и беше препасана с въгленовочерен пояс. С дясната си ръка стискаше дълъг жезъл.

Старецът се прокашля.

— Е, добре. Но това все пак отнема време, а ние закъсняваме. Трябва да подготвим вечернята. А и сбирката на Съвета. Разбира се. Ти си гост. Добре дошъл. Аз съм Биринер, хайрбранд на лилианрил и един от Грижовниците на Твърдината. Това ухилено пале е Торм, грейвлингас на радхамерл и също един от Грижовниците на Твърдината. Сега слушай и внимавай. — Той отиде с достолепни крачки към леглото. На стената над него имаше халка за факла. — Тези са направени за невежи млади хора като теб.

Пъхна пламтящия край на факлата в халката и светлината угасна, но щом го извади, засия отново след миг. Старецът нагласи тъмния край на факлата и отиде да постави втората на отсрещната стена.

През това време Торм сложи едното гърне с грейвлинг на масата, другото на поставката до мивката.

— Покрий ги, когато искаш да спиш — каза ведро.

Биринер пак се обади:

— Мракът съсухря сърцето. Пази се от него.

— Но приветливостта е като глътка, отпита от планински ручей — промърмори Торм и се подсмихна на някаква своя шега.

— Така е — отсече Биринер и излезе от стаята.

Торм се забави, колкото да намигне на Томас и да прошепне:

— Не е чак толкова трудно да се спогодиш с него, колкото си мислиш.

Морам затвори вратата и сега Томас можеше да огледа добре един от Владетелите. Устата на мъжа пред него беше леко извита в чезнеща усмивка към излезлите Грижовници, но очите над нея отрезвяваха. Сиво-сини със златисти петънца, те като че имаха опасното свойство да проникват през преструвките до скрития замисъл. И в същото време самите те може би криеха нещо могъщо и непознато, сякаш Морам беше способен да изненада дори съдбата, ако му остане един-единствен, последен шанс.

Томас се вторачи в жезъла на Морам, обкован в двата края с желязо досущ като Жезъла на закона, който зърна стиснат от плоските пръсти на Лигоча, но по този нямаше изрязани шарки. Владетелят скръсти ръце на гърдите си, хванал жезъла в сгъвката на лакътя.

Устните му се разтегляха и свиваха в смесица от веселие, неувереност и бдителност, докато говореше.

— Да започна отначало. Аз съм Владетелят Морам, син на Вариол. Добре дошъл във Весел камък, Томас Ковенант, Неверник и вестоносец. Имаме време преди вечернята. Дойдох по няколко причини. Първо — за да те приветствам тук, второ — за да отговоря на въпросите на един странник, дошъл на Земята… и накрая — да попитам с каква цел идваш да се явиш на Съвета. Моля те да ми простиш, ако изглеждам прекалено сдържан, но ти си странник и не знам как да те почета.

Томас искаше да му отговори, но още беше объркан от тъмнината и се нуждаеше от време, за да си събере мислите. Премигна и промърмори, за да наруши мълчанието:

— Този ваш страж се съмнява в мен.

Морам се подсмихна криво.

— Банор ми каза, че се смяташ за затворник. Това също ме подтикна да говоря с теб още тази вечер. Не сме свикнали да обременяваме с въпроси гостите, преди да са възстановили силите си. Но трябва да ти кажа поне нещо за Кръвната стража. Да седнем, а?

Владетелят се настани на стола и положи жезъла на коленете си толкова плавно, сякаш беше част от тялото му. И Томас седна до масата, без да отделя поглед от него.

— Томас Ковенант — продължи Морам, — казвам ти откровено, че виждам в теб приятел… или поне не си враг… Макар че това още не е проверено. Като наш гост ти дължим любезност. Положили сме Клетвата на мира. Но ти си ни толкова чужд, колкото и ние на теб. А Кръвната стража е дала обет, който по нищо не прилича на нашата клетва. Зарекли са се да служат на Владетелите и Весел камък — да ни бранят от всяка заплаха със силата на своята преданост. — Той въздъхна. — Такава вярност, опълчваща се дори на времето и смъртта, ни налага смирение. Но да оставим това засега. Ако следва само повелите на своя обет, всеки от Кръвната стража би те погубил мигновено, вдигнеш ли ръка срещу Владетел… всъщност срещу когото и да било от обитателите на Твърдината. Съветът обаче те повери на техните грижи. Не биха нарушили заповедта и за да не допусне да ти се случи нещо лошо, Банор или друг от Кръвната стража би пожертвал живота си.

Лицето на Томас явно издаде съмненията му, защото Морам натърти:

— Така е. Може би ще е добре, ако поразпиташ Банор за Кръвната стража. Вникнеш ли в корените на недоверчивостта му, едва ли ще се чувстваш толкова уязвен. Той е от народа на харучаите, а те живеят високо в Западните планини отвъд проходите, които сега наричаме Стражевия пролом. В първите години на Кевин като Върховен владетел те дошли на Земята… и останали. Обвързали се с обет, какъвто биха спазвали дори боговете. — Той помълча, унесен в размисъл. — Те били хора с гореща кръв и плодовито семе, множали войската си и се хвърляли в битки… Но заради предаността, на която са се обрекли, сега са се отрекли от всичко, не поглеждат жена и стареят. Повярвай ми, Томас Ковенант, тяхната всеотдайност е платена с цена, която никой не би могъл да предвиди… Да се посветят на една-единствена цел, не е лесно за тях, а награда им е само гордостта от безупречната, чиста вярност. И за отплата да стигнат до горчилката на съмнението… — Морам въздъхна отново и се усмихна смутено. — Говори за това с Банор. Аз съм твърде млад, за да ти разкажа всичко, както подобава.

„Твърде млад ли? — почуди се Томас. — А те колко стари са, щом е тъй?“ Но не зададе въпроса — боеше се, че историята, която би могъл да чуе от Морам, ще бъде не по-малко затрогваща от разказа на Сол по сърцето за Бездомните. Пак се съсредоточи и натърти:

— Трябва да говоря пред Съвета.

Морам отвърна невъзмутимо:

— Владетелите ще се съберат утре, за да изслушат и теб, и Сол по сърцето Носен от пяната. Не искаш ли да ми кажеш още сега? — Златистите искрици в очите му сякаш припламнаха от напрежение и той попита неочаквано: — Ти враг ли си, Невернико?

Томас трепна вътрешно, без да му проличи. Възприемаше изпитателния поглед на Владетеля като парене в ума си, но нямаше да отстъпи. Накрая изрече надменно:

— Нали си пророкът тук? Ти ми кажи.

— От Куаан ли чу това? — Усмивката на Морам отхвърляше враждебността. — Е, проявих склонност към ясновидство, когато допуснах в душата си тревогата от почервенялата луна. Може би способностите ми да прониквам в бъдещето изглеждат смайващи за теб. — Той забрави в миг кроткия присмех към самия себе си и повтори тежко: — Ти враг ли си?

Томас не се извърна, надяваше се и собствените му очи да изразяват корава неподатливост. „Няма да… Аз не съм…“

— Не съм ви никакъв по своя воля. Имам… послание за вас. Тъй или иначе, бях принуден да дойда тук, за да ви го предам. А по пътя имаше случки, които може би ще искате също да чуете.

— Разкажи ми — настоя Морам спокойно.

Томас се досещаше защо Владетелят иска от него да говори — за да го слуша, за да открие в гласа му искреността или двуличието.

Прехвърли в ума си думите на Гад и предпочете да опази душевното си равновесие.

— Не… Нека Съветът ме чуе. И веднъж стига. Езикът ще застърже в устата ми, ако трябва да повторя това.

Морам кимна сговорчиво, но веднага попита:

— Твоето послание обяснява ли скверната луна?

Томас неволно се озърна към балкона. Окървавената луна се рееше над хоризонта като кораб, понесъл зараза. Не можа да сдържи треперенето на гласа си.

— Той просто се перчи… Това е всичко. Само ни показва какво може да направи.

У него напираше вик: „Да гориш в ада дано, Гад! Духчетата бяха безпомощни! Какво ще сториш следващия път — ще насилваш деца ли?“.

— В трудни времена ни сполетява това — изпъшка Морам. Надигна се от стола и дръпна сгъваем параван, за да закрие балкона. — Ратниците наброяват по-малко от две хиляди, Кръвната стража — само петстотин. Твърде оскъдни са редиците им за всяка друга задача освен отбраната на Весел камък. А Владетелите сме само петима. Двама са вече стари, на края на силите си, и никой от нас не е овладял повече от нищожна частица от Първата закрила на Кевин. По-слаби приятели Земята не е имала в която и да е от епохите си. И с най-задружни усилия може да не постигнем нищо друго освен поникването на проскубана тревица в Кураш Пленетор.

— Преди бяхме повече — обясни той, щом се върна на стола, — но почти всички от най-способните от последното поколение, минали през Средището на знанията, предпочетоха Ритуала на освобождаването. Аз съм първият издържал изпитанията през последните петнайсет години. Уви, сърцето ми подсказва, че сега ще прибегнем до друга сила.

Стискащите жезъла пръсти побеляха и за миг очите му издадоха безизходицата, пред която са изправени.

— Тогава кажи на приятелите си да посрещнат твърдо вестите, които нося, защото няма да им харесат — неочаквано изрече Томас.

Но Морам си наложи спокойствие, все едно не беше чул предупреждението. Пръстите му се разтваряха един по един и оставиха жезъла да лежи в скута, без да го докосват. Накрая се усмихна кротко.

— Томас Ковенант, не ми липсват основания да приема, че не си враг. Ти носиш жезъл, създаден с лилианрил, и нож, изработен с радхамерл… а виждам и че жезълът е послужил в борба срещу много силен противник. Пък и аз си поприказвах със Сол по сърцето Носен от пяната. Други вече са ти се доверявали. Не мисля, че щеше да си пробиеш път чак дотук без тяхното доверие.

— По дяволите! — озъби се Томас. — Всичко разбираш наопаки. — Мяташе думите като камъни срещу фалшивия си образ. — Те ме принудиха да тръгна, не съм го поискал сам. Нямах избор още откакто започна цялата тази история.

Докосна гърдите си с върховете на пръстите, за да си напомни за единствения избор, който имаше сега.

— Значи идваш против желанието си — промълви Морам. — Имало е защо да те нарекат Неверника. Добре, да не говорим повече за това. Утре ще чуем твоя разказ пред Съвета. А сега… Опасявам се, че не оставих пролука за твоите въпроси. Настъпи времето за вечерня. Ще дойдеш ли с мен? Ако желаеш, ще продължим разговора си, докато вървим натам.

Томас кимна тутакси. Въпреки умората би се възползвал от всеки шанс да прави нещо, умът му да е зает. Неловкостта да бъде разпитван не беше чак толкова неприятна в сравнение с потискащите въпроси, които искаше да зададе за бялото злато. Надигна се и подкани:

— Да вървим тогава.

Владетелят веднага закрачи пред него по коридора, където завариха Банор, застанал до стената със скръстени ръце. Щом Морам и Томас го подминаха, той тръгна подире им, но Томас се изпречи, впи поглед в очите му и насочи показалец към него.

— И аз не ти се доверявам.

Извъртя се в сърдито задоволство и продължи нататък след Владетеля. Морам обаче изчака Банор да вземе факла от стаята. Стражът ги следваше на крачка зад лявото рамо на Томас. Скоро Томас пак се обърка от сложния план на кулата — същински лабиринт. Но след малко се озоваха в по-широко помещение, което завършваше с плътна стена. Ала Морам докосна камъка с жезъла си и той се завъртя навътре. Стояха пред мостче, простряло се над двора.

Щом зърна зейналата празнота долу, Томас отстъпи от вратата и промърмори:

— Не… хайде да не го правим. Аз ще си остана тук, ако нямате нищо против. — Кръвта нахлу в лицето му от срам, а по гърба му се стече студена струйка. — Не понасям да съм на високо.

Владетелят се взря в него с любопитство, но не и с присмех.

— Щом е така, ще минем по друг път.

Този път Томас се обля в пот от облекчение. Морам се върна по коридорите и започнаха дълго и криволичещо спускане, докато стигнат до една от вратите на кулата и прекосят двора.

Така Томас за пръв път попадна в същинския Весел камък.

Твърдината беше ярко осветена от факли и грейвлинг. Таваните бяха високи, а стените — раздалечени толкова, че да е удобно и за Великани. Просторът в крепостта се отличаваше несравнимо от оплетената теснотия в кулата. Сред това изобилие от дялан величав гранит, в такова открито пространство под товара на цяла планина Томас преживя остро собствената си нищожност и уязвимост. И отново си напомни колко го превъзхождат създателите на Весел камък.

Но Морам и Банор не станаха по-незначителни в очите му. Владетелят вървеше така, като че тези стени бяха естествената му среда, а пъргавата му снага само набираше жизненост в служба на това древно величие. Така непоклатимостта на Банор само изпъкваше още повече и внушаваше, че носи у себе си нещо, което почти се равнява по устойчивост на Весел камък. В сравнение с двамата Томас се почувства наполовина безтелесен, лишен от някаква особена същност, която би го направила реален в този свят.

Устните му се изопнаха в беззвучно ръмжене и раменете му се превиха, докато задуши тези мисли. С поредно мрачно усилие се застави да вижда само повърхностните детайли наоколо.

Навлязоха в много широк коридор, който общо взето беше прав, само завиваше по малко насам или натам, може би защото беше прокаран в зависимост от особеностите на скалата. Той водеше в планинските недра. На различни места с него се съединяваха още проходи, по които прииждаха мъже и жени. Томас предположи, че всички се събират за вечернята. Някои бяха воини с нагръдници и ленти на главите, дрехите на други показваха принадлежността им към каменни или дървени поселища. Стори му се, че разпознава у неколцина майсторството им в лилианрил или радхамерл. Мнозина други обаче явно имаха по-обикновени занятия, каквито поддържат живота в един град — готварство, чистене, градеж и поправки, отглеждане и прибиране на реколтата. Тук-там в множеството се виждаха и мъже от Кръвната стража. Често хората се усмихваха и покланяха с почит на Владетеля Морам и той се обръщаше във всички посоки, за да отвърне на поздравите. Но зад него Банор носеше факлата и вървеше право напред, сякаш беше сам в Твърдината.

Гъмжилото се сгъстяваше, но Морам свърна към една от стените и спря пред някаква врата. Отвори, погледна Банор и каза:

— Трябва да се присъединя към Върховния владетел. Идете с Томас Ковенант при хората в светилището. — После добави към Томас: — Утре в уречения час Банор ще те доведе в Средоточието.

Сега стражът вървеше пред Томас през Весел камък. По-нататък коридорът завършваше с две разклонения, които започваха под прав ъгъл от него и се извиваха в широка дъга. Хората навлизаха в тях отвсякъде. В стената на равни разстояния бяха врязани огромни врати. В тези врати се вливаше гъмжилото, но без суетене и блъскане.

От двете страни на всяка врата стояха грейвлингас и хайрбранд. Томас ги чуваше да изричат звучно:

— Ако носите нещо недобро в сърцата си, оставете го тук. Вътре не му е мястото.

Случваше се някой да протегне ръка и да ги докосне, все едно им предаваше товар.

При поредната врата Банор даде факлата си на пазещия хайрбранд, който я угаси с кратък напев и свити пръсти над пламъка, после я върна на стража.

Томас влезе след Банор и спря на балкон, обрамчващ огромна кухина. Нямаше друга светлина освен проникващата през всички отворени врати, но той видя още шест балкона над неговия. А повече от сто стъпки по-надолу беше равният под, където също се тълпяха хора освен на подиума в единия край. Балконите, макар и пълни, не бяха претъпкани — всеки можеше да вижда добре подиума.

Усети внезапен световъртеж, впи пръсти в стигащия до гърдите му парапет и притисна разтуптяното си сърце към него. Във Весел камък замайването го дебнеше навсякъде. Но твърдият гранит даваше опора и Томас се пребори със страха, отметнал глава, за да не гледа към дъното на залата.

Незнайно защо се учуди, че скалната кухина не е отворена към небето — куполът на тавана се издигаше стотици стъпки над най-високия балкон. Не различаваше подробности, но като че откриваше изваяни в камъка фигури — огромни силуети в смътните движения на танц.

Светлината стана по-мъждива — затваряха вратите. Мракът запълни кухината, сякаш нощта беше пресъздадена нарочно. Скоро залата беше отделена напълно от всякаква светлина и в пустотата шумоленето и дишането на хората се разнасяха като шетане на неспокоен дух. В тази чернилка Томас се чувстваше откъснат от всичко, лишен от опора и захвърлен в космическата бездна. Тежките скали около Твърдината го притискаха. Той неволно опря рамо в непоклатимия Банор.

После на подиума проблесна пламък… не, два пламъка от факла, запалена с лилианрил, и гърне с грейвлинг. Светлинките бяха мънички насред огромното пространство, но разкриха пред погледите Биринер и Торм, застанали в двата края. Зад всеки Грижовник имаше по две фигури в сини одежди — Владетелят Морам и стара жена, опряла се на ръката му зад Биринер, жена и старец зад Торм. Между двете групи стоеше друг мъж в синя дреха. Гордата му осанка не се поддаваше на възрастта, проличала в бялата коса и брада. Томас се досети, че това е Върховният владетел Протал.

Мъжът вдигна жезъла си и удари три пъти с металния му край по гладкия камък на подиума. Макар да не беше прегърбен, гласът му издаваше годините.

— Сега е вечернята в Твърдината на Владетелите — древния Весел камък, изваяното от Великаните въплъщение на всичко, в което вярваме. Добре сте дошли, силни духом и слаби, просветлени и помрачени, с кръвта, костите, жилите, умовете и душите си, в благоденствие и несгоди. Нека настане мир около вас и във вас. Това време сме посветили на службата си в името на Земята.

А другите Владетели отвърнаха:

— Нека има изцеление и надежда, сърдечност и подслон на Земята за всички, които й служат. И за вас, застаналите пред нас, свързани пряко със земната сила и знанията, посветените в лилианрил и радхамерл, учещите, Пазителите и воините. И за вас, стоящите горе, които всеки ден поддържате огъня и събирате плодовете на живота. И за Великаните, стражите и странниците сред нас. И за далечните ранихини, рамени, хора от каменни и дървени поселища, за всички братя и сестри по вярност. Всички ние сме Владетели на Земята. Добре сте дошли и бъдете верни.

Светлинките бяха толкова малки в огромното, гъмжащо от народ светилище, но оставаха ярки и отчетливи като видение на ненакърнена доблест. Огрени от тях, Владетелите запяха химн:

Щом ехото от гласовете им заглъхна, Протал заговори отново:

— Ние сме новите поддръжници на Земята — поклонници и служители на земната мощ. Заклети и посветени да възстановим Знанието на Кевин и да изцелим Земята от всичко безплодно и противоестествено, от опустошение или извращение. Заклети и посветени сме също на мира, в равновесие с всички други обети, въпреки натрапчивите подбуди на безразсъдството. Защото благостта е единственото възможно обещание, за да не оскверним повторно Земята.

Хората пред подиума отговориха в един глас:

— Няма да оскверним повторно Земята, ако ще усилието да овладеем себе си да ни съсухри в корена на нашия живот. И няма да намерим покой, докато сянката на някогашното ни безразсъдство не бъде заличена от сърцето на Земята, а тъмата не престане да пречи на растежа и живота.

Протал им каза:

— Никой не се съсухря в служба на Земята. Всеотдайността дава нови сили за труд, докато низкопоклонството само засилва унижението. Можем да се стремим храбро от знание към знание, ако смелостта ни устои и решимостта е твърда, а мъдростта не бъде помрачена от сянката. Ние сме новите поддръжници на Земята — поклонници и служители на земната мощ.

Всички запяха заедно с Върховния владетел. И този слят общ хор звънеше и ехтеше в светилището, сякаш неговият уморен глас извличаше напираща подземна сила. Докато отекваха могъщите звуци, Протал склони глава смирено.

Но щом гласовете стихнаха, той отметна глава и разпери ръце, сякаш оголваше гърдите си за тежък упрек.

— Ах, приятели мои! — извика Върховният владетел. — Поклонници и служители на Земята, защо се провалихме така в усилията да вникнем в Знанията на Кевин? Кой от нас успя да умножи някак наученото от нашите предшественици? Имаме Първата закрила в ръцете си — четем написаното и до голяма степен разбираме думите, но не проникваме в тайните. Пречи ни някакъв недостатък у нас, невярна нагласа, погрешна постъпка, лоша сплав на намеренията. Нямам съмнения в чистотата на нашата цел — тя е целта на Върховния владетел Кевин, а преди него и на Лорик, Деймлон и Доблестното сърце, но тя е и по-мъдра, защото никога няма да вдигнем ръка срещу Земята в безумно отчаяние. Но в какво тогава сме сбъркали, че не проумяваме онова, което ни е дадено?

Щом гласът заглъхна, светилището се смълча за малко и кухината се изпълни с преглътнати сълзи, като че множеството смяташе провала за свой. Отекна обаче нов, жизнен глас — на Сол по сърцето Носен от пяната:

— Владетелю, не сме на края на усилията си. Вярно, делото на нашия живот беше да разберем и да подредим постигнатото от предците. Но трудът ще ни отвори вратата към бъдещето. Нашите деца и техните деца ще напредват, защото не сме се обезсърчили, защото вярата и смелостта са най-добрите дарове, които можем да предадем на потомците. А на Земята има тайни, за които не знаем нищо — те носят и надежда, и заплаха. Не унивайте, Скални братя. Вашата вяра е по-ценна от всичко.

„Но вие нямате време! — изпъшка Томас. — Вяра ли? Деца ли? Гад ще ви унищожи.“

А в ума му представата за Владетелите се преобърна отведнъж. Те не бяха някакви висши същества, творящи съдби, а смъртни като самия него, познаващи безсилието. Гад щеше да ги съсипе…

За миг дръпна ръце от парапета, сякаш се канеше да изкрещи своята вест за обреченост на събраните тук. Но замайването тутакси надделя. Той залитна и се опря на камъка, после се вкопчи в рамото на Банор.

„Отсега са им отмерени най-много седем пъти по седем години на Земята…“

От него се искаше да им прочете смъртната присъда.

— Изведи ме оттук! — продрано помоли Томас. — Не издържам…

Банор го задържа прав и го дръпна навътре. Внезапно се отвори врата към яркия коридор отвън. Томас едва не се пльосна през прага. Без да продума, стражът запали факлата си от един светилник на стената и хвана Томас, за да го крепи.

— Не ме пипай! — процеди той. — Не виждаш ли, че съм болен?

Никакво изражение не промени лицето на Банор. Все така безстрастно той обърна гръб и двамата се отдалечиха от светилището.

Томас вървеше превит, притиснал длан към корема си, все едно щеше да повърне. „Отсега са им отмерени най-много…“ Как да им помогне? Не можеше да помогне дори на себе си. Объркан и потиснат, той се довлече до стаята си в кулата и спря на средата, а Банор върна факлата в халката на стената и излезе. Томас се хвана за главата. Струваше му се, че мозъкът му се пръска на късчета.

„Нищо от това не ми се случва! Как успяват да ми го причинят?“

Извъртя се към гоблена, сякаш очакваше той да му подскаже отговор. Но образите само помрачиха още повече душата му и го вбесиха като неочаквана обида. „По дяволите, Берек! Да не си въобразяваш, че е толкова лесно? Да не мислиш, че най-обикновеното човешко отчаяние е достатъчно и ако се почувстваш твърде зле, нещо космическо или поне чудодейно непременно ще се случи, за да те избави? Проклет да си! Та той ще ги изтреби! Ти си същият нечист изгнаник като мен, но дори не го знаеш!“

Пръстите му се свиха като изскочили нокти на звяр, той се спусна напред и ги заби в гоблена сякаш вярваше, че ще издере подла лъжа от паметта на света. Дебелата тъкан не поддаде, но Томас все пак успя да я смъкне от стената. Отвори яростно балкона, извлече гоблена в аленеещата злокобно нощ и го преметна през парапета. Гобленът падна като мъртво листо през зимата.

„Аз не съм Берек!“

Прибра се задъхан в стаята и припряно закри с паравана кървавата нощ навън. Захвърли туниката, облече своите долни дрехи, угаси светлината и се тръшна на леглото. Но и мекият чист допир на чаршафите по кожата му не го успокои.