Принцеса на пепелта

ЕЛПИС

КОГАТО СЛИЗАМЕ ОТ КОРАБА, ПО-МЛАДАТА от робините на Кресцентия ме чака на дока. Казвам на Ерик, че ще се моля да се върне жив и здрав, което кара ушите му да почервенеят. Чудя се дали пък не притежавам повече власт, отколкото съзнавам — не само със Сьорен, но с мъжете като цяло. Това не е нещо, върху което съм мислила много, но то със сигурност би могло да бъде полезно.

Когато се приближавам, очите на момичето се стрелкат встрани, за да избегнат моите.

— Принцът придружи лейди Кресцентия обратно до замъка, но обещаха да изпратят каретата скоро и за нас — изрича тя на един дъх. Макар да е слабичка до точката на недохранването, бузите й все още имат детска закръгленост. Големите й тъмни очи са потънали надълбоко в лицето й и я правят да изглежда много по-голяма.

Тя не прави реверанс, но пък астрейските роби никога не го правят. Това може лесно да бъде изтълкувано като нежелание да се отдаде уважение на суверен и доста хора загубиха живота си заради това. Императорът е направил всичко по силите си, за да ме изолира от моите хора. Преди никога не съм разбирала това. Мислех си, че той просто е жесток и затова издига толкова много стени около мен. Но ако не бях толкова самотна, ако не се чувствах толкова изолирана, може би аз нямаше да съм толкова отчаяна, че да се пречупя до такава степен, да се превърна в това, което той иска.

Никой не може да твърди, че императорът не е умен. Но сега съм решена да бъда по-умна от него.

Императорът никога нямаше да одобри да остана насаме с астреец, независимо от това, че Сенките ми са наблизо. Но може би това е мъничката свобода, която ми закупи екзекуцията на Ампелио. Няма да я похабя.

— Бих предпочела да ходя, ако нямаш нищо против — казвам й аз. — Как те наричат?

Тя се поколебава, а очите й като на кошута се стрелкат наоколо. Тя знае, че моите Сенки са също тук.

— Елпис — отговаря тя. Толкова тихо, че едва я чувам.

— Имаш ли нещо против да ходиш, Елпис? — питам я аз.

Тя захапва долната си устна за няколко секунди, започвам да се притеснявам, че ще я разкървави.

— Ще ни се наложи да минем през робския квартал, милейди — предупреждава ме тя. — По това време на деня ще е безлюден, но…

— Аз нямам нищо против, ако и ти нямаш.

— Аз… Аз нямам нищо против — уверява ме тя, а гласът й укрепва. — Само дето нямаме пазач.

— Имаме моите Сенки — уведомявам я аз, макар да се съмнявам, че биха вдигнали и пръст, за да ме опазят. Те не са от този тип охрана. Тя вероятно също го знае, защото се смръщва още повече. Поколебавам се един дъх време, преди да продължа. — Мисля, че и двете знаем, че едва ли има някой в по-голяма безопасност от мен, Елпис, докато минава през робския квартал. — Това не казва нищо в действителност. Думи, които могат да се разчетат по десетки различни начини, но в очите й заискрява разбиране.

— Раз… Разбира се, ми… лейди.

Не мога да я обвинявам за нейното притеснение. Тя е била по-малка от мен, когато се е започнала обсадата. За нея Астрея е нещо като приказка за духове. Не съм сигурна дали това я прави повече или по-малко опасен човек, на когото да се довериш. Не мога да спра спомена за това какво се случи последния път, когато наистина се доверих на някого. Не мога да спра спомена за това как Фелиси ме предаде на императора без никакво колебание. Този път обаче залогът е много по-голям от разкървавения ми гръб. Аз трябва да съм сигурна в нея.

Изкушавам се да се огледам за моите Сенки, докато вървим, но вече знам, че няма да ги видя, а това само ще ме направи да изглеждам подозрителна. Може и да видя парче от черна тъкан, стрелкащо се през близките алеи, или да чуя меки стъпки наблизо, но нищо повече. Те са обучени да бъдат невидими и нечути, а освен това съм убедена, че имат множество божествени камъни, които да им помагат в това. Чувала съм, че пелерините, обрамчени с камъни от Озам, могат да направят носещия ги невидим за известно време и почти безшумен, а с помощта на достатъчно камъни Сюта те могат да променят чертите си за няколко мига, така че аз дори да мина покрай някой от тях, може и да не разбера.

Те ще кажат на императора за разходката, макар че се съмнявам да се осмелят да се приближат достатъчно, за да чуят за какво си говорим. Той няма да се зарадва, ако разбере, че съм разменила думи — независимо колко невинни са били — с астрейски роб. Гласът на Тора звучи отново в съзнанието ми, приканвайки ме да внимавам за собствената ми безопасност, но този на Блейз е по-силен. Двайсет хиляди. След всичко, което са изстрадали моите хора, аз мога да преживея още няколко удара с камшик. Той няма да ме убие за нещо подобно.

Елпис сигурно ще бъде наказана от тейна така, както той смята за подходящо, но Крес ще се застъпи и ще поеме вината за това, че поначало ни е принудила да останем сами заедно. Тейнът е най-могъщият воин във всички страни, за които някога съм чувала, но дори и той е безсилен пред дъщеря си.

Това е риск, така е, но ако мога да се доверя на Елпис, той е необходим.

— С родителите си ли живееш в тази област? — разпитвам я аз.

— Да, милейди — отговаря тя предпазливо. — Е, поне с майка ми и с моя по-малък брат. Баща ми умря по време на завоеванието.

Завоеванието е името, което каловаксийците дадоха на обсадата. Предполагам, че това им звучи малко по-почтено. Да покориш нещо диво вместо да обсадиш нещо беззащитно.

— Много съжалявам да чуя това — признавам й аз. — На колко години е брат ти?

Тя се поколебава.

— Скоро ще стане на десет — отвръща тя, в гласа й се усети рязкост. — Той ми е полубрат.

— О — възкликвам аз и я поглеждам несигурно. Дори в двора има жени, които имат извънбрачни деца, и това е далеч по-малко срамно за вдовица, отколкото за девица. Но ако изчисленията ми са верни, обсадата тъкмо е била приключила, когато майка й е забременяла. Парчетата се наместват и аз разбирам какво премълчава Елпис.

Правата на завоевателите позволяваха на воините да тероризират, ограбват и поробят моите хора без страх от възмездие, но аз така и никога не съм се замисляла за всичко, което може би е последвало. Изнасилване. Няма да си позволя да заобикалям тази дума или да използвам някой от многото евфемизми, за да се опитам да я приглуша. Още една несправедливост, пред която са били изправени моите хора. Още едно нещо, за което се заклевам, че ще бъде платено.

Елпис няма такъв опит в прикриването на гнева си като мен.

Той се изписва върху лицето й като думи върху страница. Очевиден е в напрежението в челюстта й и в начина, по който очите й се вторачват. С подобен поглед би могла да вкамени човек.

Бързо се оглеждам, търсейки издайническото блещукане. Дори и най-силните пазители Сюта се затрудняват да задържат илюзиите, когато са изложени на пряка слънчева светлина, а аз съм сигурна, че моите Сенки са далеч по-слаби, без значение с колко много камъни са обрамчени наметалата им. Улицата около нас е открита и празна, макар че те едва ли са твърде далеч.

Елпис не е лоялна към императора. Вече съм сигурна в това. Но това не означава, че ще бъде лоялна към мен. В края на краищата аз не съм нейната кралица. Аз съм едно разглезено, закриляно момиче, което е приятелка с тази, която я държи в окови.

— Той изглежда ли като тях? — питам я на астрейски, гласът ми е тих като шепот. Продължавам да поддържам усмивката си широка, така че да заблудя моите Сенки и те да си мислят, че бръщолевя за нещо глупаво и нямащо значение. Надявам се, че след като са ме наблюдавали години да не върша нищо интересно и сега няма да очакват нещо повече.

Аз разчовърквам рана. Елпис потръпва при думите ми, но аз не я оставям. Нуждая се от гнева й. Искам тя да знае, че бремето не е само нейно. Че и аз съм на нейна страна.

Очите й се стесняват, тя отваря уста, за да отговори, но после пак я стисва.

— Да — започва тя на каловаксийски, преди да премине на астрейски и да сниши гласа си, така че дори аз едва я чувам. — Какво искате от мен, милейди? — пита ме тя, а гласът й е напрегнат.

— Не става въпрос за това какво искам аз, Елпис — шепна й аз, докато криволичим надолу по напукания паваж. Улиците са пусти, макар от счупените прозорци да ни наблюдават потънали в лицата очи. Деца, твърде малки, за да работят, болни, възрастни. — Ти какво искаш?

Очите й се стрелкат във всички посоки и търсят ушите, които винаги слушат, очите, които винаги наблюдават. Но не и тук, уверявам себе си. Не са достатъчно близо. Само че дори аз самата не си вярвам напълно. Толкова много пъти съм грешала досега.

— Това някакъв номер ли е, милейди? — пита тя, преминавайки обратно на каловаксийски.

Тя не ми вярва. А и защо би го направила? От години ме гледа с Крес. Нито веднъж не съм я погледнала. Нито веднъж не съм й дала и най-малкия знак, че съм нещо друго, различно от Принцесата на пепелта. Тя би била пълна глупачка да ми се довери, а животът, който е имала, е бил прекалено груб, за да остане глупава.

— Не. — Знам какво има нужда да чуе тя. Оглеждам се отново наоколо и го виждам — едва доловимо блещукане във въздуха, но на шест метра от нас, дебнещо в сянката на една разпадаща се сграда. Те няма да ме чуят, но аз се принуждавам да се разсмея силно, запазвам замръзналата на лицето си усмивка и говоря на астрейски като допълнителна предпазна мярка. — И не съм ти милейди, Елпис. Аз съм твоята кралица. — Мога да усетя как тя рязко си поема дъх, но все още не ми отговаря. — Усмихни се — приканвам я аз и тя незабавно се подчинява, макар в очите й да се таи страх. — Те се опитаха да ме пречупят, Елпис, и почти успяха. Позволих на страха ми да ме укроти. Позволих им да ме покорят. Но това приключи! Сега ще ги накарам да си платят. За всичко, което са сторили на нас и на нашата страна. На нашите бащи и майки. Ще ми помогнеш ли?

Това е риск. Елпис е израснала в този свят. Тя никога не е познавала нищо друго. Тя би могла да се обърне срещу мен заради свободата си и достатъчното храна, която получава, за да запази семейството си задоволено и дори аз не бих могла да я виня за това. Този свят е трудно място за оцеляване на астрейци, а и реално не съм виждала най-ужасната му част. Аз нямам по-голямо право от императора да се наричам неин владетел, а и какво значение има това за нея, след като тя е в безопасност, на топло и нахранена?

Но когато очите й срещат моите, те горят, изпълнени с отрова. Погледът й е смъртоносен, но не е насочен към мен. Гневът й само храни моя, докато и двата не се изравняват. Омраза за омраза.

— Да, Ваше Величество! — прошепва тя, препъвайки се в астрейските думи. Аз съм доста изненадана, че въобще ги знае.

Тя не рискува да направи реверанс или да наведе глава, но аз и не искам да го прави. Нямам нужда да ми засвидетелства уважение или да провъзгласява лоялността си. Аз съм нейна кралица и затова мое задължение е да я защитавам, а не обратното.

— Има ли хора, на които се доверяваш безрезервно? — питам я аз.

— Да — отвръща тя без колебание.

— Това е грешен отговор. Не се доверяваш на никого, докато той не си го заслужи. Аз съм правила тази грешка преди и съм страдала заради това. Императорът няма да си губи времето да те наказва. Той направо ще те убие, разбираш ли?

Тя прехапва устната си, преди да си спомни, че ни наблюдават.

— Да, разбрах смешката — отговаря тя през смях, който звучи изненадващо естествен. Дори не си прави труда да сниши глас или да говори на астрейски. Добро момиче. Дава им нещо, дори то да е незначително.

— Единствения човек, на когото можеш да се довериш, е едно момче. Той сервираше вчера на банкета. Малко по-голям от мен, с черна, късо подстригана коса? По-висок от повечето мъже, с яркозелени очи. И един белег тук — добавям аз, докато показвам с пръст разстоянието от моето слепоочие до ъгъла на устата ми, преструвайки се, че просто се почесвам.

Елпис кимва бавно.

— Мисля, че го познавам — кимва тя.

— Мислиш, или го познаваш? — притискам я аз.

— Аз… Аз го познавам — казва тя с по-голяма увереност. — В двореца не работят много млади мъже, но има един, който започна преди два дни. Той имаше документи, с които го освобождаваха от мините?

Фалшифицирани, убедена съм. Най-вероятно няма да издържат дълго, преди да бъдат разкрити. Никой не бива освободен от мините, освен при смърт.

— Именно той е — потвърждавам аз на каловаксийски.

Тя ми се усмихва.

— Можеше просто да кажеш красивото момче. Всички момичета припадат по него.

Аз сподавям напиращия кикот.

— Би ли могла да му предадеш едно съобщение?

— Да, не би трябвало да е трудно. Лейди Кресцентия не забелязва много неща, особено когато си има нова книга, която да занимава ума й. Баща й ни държи по-изкъсо, но тази сутрин той тръгна да наглежда мините. След бунта императорът иска да се вземат допълнителни предпазни мерки.

Още полезна информация, макар и вестите да не са добри. Аз мога само да си представя какво ще включват тези допълнителни предпазни мерки, но съм убедена, че ще последват множество трупове.

— Добре — продължавам аз. — Представи му се. Кажи му, че аз те изпращам. — Той, разбира се, няма да й повярва. Това е типичното нещо, което шпионин на императора би му казал, за да ни хване. — Ние бяхме заедно в двореца като деца преди обсадата. Името на нашата бавачка беше София, но ние я наричахме „Птичката“, защото тя имаше възможно най-красивия глас. Ако той не ти вярва, кажи му, че аз съм ти разказала за нея.

— И какво би искала да му кажа? — пита ме тя.

— Кажи му… Кажи му, че аз изпълнявам своята част от сделката, но че ми трябва начин да се срещна лично с него.