Принцеса на пепелта

СЪМНЕНИЕ

ТЕЙНЪТ СЕ ЗАВРЪЩА ОТ МИНИТЕ на следващия ден след отпътуването на Сьорен, но отровата стои набутана в матрака ми, заедно с камата и съсипаната нощница. Въпреки това, аз постоянно усещам тежестта й, която ме притиска отвсякъде. Убийството на тейна би било справедливо. То даже е необходимо. Нямам никакви съмнения по въпроса. Дори и на разстояние от него, долавям миризмата на прясна кръв. Астрейска кръв. Колко ли от моите хора е убил лично? Колко ли други са били убити по негова заповед? Колко от десетките хиляди мъртви астрейци дължат смъртта си на него? Предполагам, че става дума за огромен брой, иначе той нямаше да си заслужи титлата тейн.

Ако ставаше въпрос само за него, бих могла да го направя. Бих могла да излея отровата в гърлото му и без капчица чувство за вина. Бих могла да гледам как светлината напуска очите му и да се усмихвам. Може би след като го убия, това ще ми донесе известна доза умиротворение.

Но колкото по-дълго мисля за това, толкова по-сигурна ставам: просто не мога да убия Крес, така както не мога да изрежа собственото си сърце.

Моите Сенки най-вероятно забелязват колебанието ми. Те не го коментират, но аз, така или иначе, чувам техните присъди във всеки разговор, във всяко кратко мълчание. Те чакат и всеки ден, в който аз продължавам да се колебая, губя по малко от тяхната лоялност и уважение.

Тя не е твоя приятелка, повтарям си аз отново и отново, но знам, че това не е вярно. Помня момичето, което ме спаси от насилниците, което обърна срама от короната от пепел в бойна окраска, когато знаеше, че ще бъде наказано за това. Приятелката, която ме разсейваше от болката и белезите, като ми четеше от любимите си книги. Момичето, което е било моя приятелка дори когато е имало хиляди причини да ме избягва.

Тя е твой враг. Само че не е. Кресцентия може да е много неща — егоистка и пресметлива, — но тя не е жестока. Тя няма кръв по ръцете си и не е извършила друго престъпление освен да се роди в погрешната страна и в семейството на грешния човек. Това дали е причина, поради която да си заслужава да я убиеш? И убийството няма ли да ме превърне в подобие на императора?

Неведнъж се събуждам обляна в студена пот, макар сега вече да не ме преследват белязаното лице на тейна или дори жестоките очи на императора, а усмивката на Кресцентия. Тя протяга ръка към мен, както го направи преди толкова много години. „Сега вече ние сме приятелки“ — казва тя, точно както направи и тогава, а след това розовата й кожа посивява, а устата й зейва отворена в тих писък. Очите й — кървавочервени около сивите ириси — са впити в моите — обвиняващи, уплашени, предадени. Искам да й помогна, но съм замръзнала на място и единственото нещо, което мога да направя, е да гледам, докато животът напуска очите й, както си тръгна и от очите на майка ми.

Когато крясъците ми събуждат моите Сенки, аз ги залъгвам с лъжи, които са твърде лесни за вярване: че съм сънувала отново как тейнът убива майка ми или наказанията на императора. Те не ми вярват.

Въпреки че не виждам лицето му, мога да чуя съмнението му в начина, по който Блейз диша, да чуя предупрежденията му в безсмисленото сноване на краката му. Това е като повторение на играта с щипането — кой от нас ще се предаде пръв? За първи път съм доволна, че сме разделени от стена, защото знам, че ако той ме погледне в очите и ме попита какво не е наред, аз просто ще рухна. Заради едно каловаксийско момиче.

Те може да ме изоставят заради това, да ме обявят за изгубена кауза и да си тръгнат. Може да оставят императора да си получи почупените части от мен и да водят войната си другаде. Не знам дали бих ги обвинила, ако го сторят. Та каква кралица съм аз, ако поставям врага си пред своите хора?

Избягвам и Крес. На сутринта, след като Сьорен замина, тя се опита да ме посети, но аз й казах, че съм болна, което не беше съвсем лъжа, като се има предвид колко уморена бях от предишната вечер. Два дни след това тя ми изпрати писмо, в което ме молеше да я придружа до шивача, но аз й отвърнах, че имам урок по танци, който не мога да пропусна. Вчера тя отново се опита да ме посети, но аз помолих Хоа да не отговаря и да се преструва, че сме излезли. Тя ме погледна тревожно, но се съгласи.

Но ако има нещо, което знам за Кресцентия, то е, че тя е упорита.

Докато закусвам, пристига писмо с печата на Кресцентия, с което ме кани на бал с маски, за да отпразнуваме завръщането на тейна — покана, която не мисля, че ми е позволено да откажа, въпреки че това ще означава отново да нося онази забравена от бога корона от пепел, която пък ще превърне наличието на каквато и да е маска в нещо безполезно.

Показвам поканата на Хоа и докато тъмните й очи я преглеждат, челото между веждите й се набръчква. Тя поглежда нагоре към мен, объркана, след което кимва веднъж и излиза забързано от стаята. За един бал с маски е необходима много подготовка, убедена съм в това, а нямаме много време. За Кресцентия е типично да измисли нещо в последната минута, без да мисли кой всъщност ще свърши цялата работа. Но дори тази проява на недомислие не ме дразни така, както би се случило обичайно.

— Вълнуваща нощ? — казва Блейз, след като тя излиза.

— Бал с маски, за да се отпразнува завръщането на тейна от инспекцията на мините — обяснявам аз, докато отново сгъвам писмото. Те не ми отговарят и аз осъзнавам, че вероятно никога досега не са чували израза бал с маски. — Маскарад — обяснявам аз.

Те все още не казват нищо, но очакванията им са задушаващи.

— Наоколо ще се навъртат твърде много хора — обяснявам аз, преди някой да може да предложи това, за което си знам, че мислят. — Ще бъде твърде лесно да се допусне грешка и да се убие неправилен човек.

— Всички те са каловаксийци — напомня ми подигравателно Артемизия. — Няма грешен човек.

— А вие ще можете ли лесно да се сдобиете с още Енкатрио? Съмнявам се, защото иначе вече щяхте да сте отровили целия замък — отговарям аз и това я кара да се умълчи. Разтривам слепоочията си. Разговорът — и това, до което знам, че ще доведе — вече ми докарва главоболие. — Скоро ще го сторя, но трябва да избера правилния миг — казвам им аз. — Енкатрио не води до незабележима смърт, няма как да се каже, че е някаква злополука. А аз ще бъда най-лесният човек за набеждаване, освен ако няма друга, по-убедителна алтернатива. Трябва ми време да я открия.

Артемизия запазва мълчание, но дори и през стената успявам да усетя негодуванието й. Тя винаги е невъздържана, но този път сякаш има и нещо друго.

— Получихме вест от шпионин в мината Глейди — намесва се Херон след секунда. — Те са намалили наполовина дневните им дажби и изпращат деца на възможно най-ранна възраст да работят в мините. Някои са едва осемгодишни. Още не сме получили вести от другите мини, но е трудно да си представим, че това се случва само в Глейди.

— Наказания за бунта? — интересувам се аз.

— Да и не — отвръща Блейз, а гласът му е натежал от умора. Чудя се кога ли наистина е спал за последно. — Бунтът определено не помогна като цяло и със сигурност заради него е намалението на дажбите, но децата… На тях им свършват робите, които могат да работят, а те са по-алчни отвсякога.

Стомахът ми се свива.

— И тейнът е издал тази заповед по време на инспекцията си — заключавам аз. Те не ми противоречат. — Повярвайте ми, не бих искала нищо повече от това да го убия още тази вечер, но това би било глупаво действие и само ще влоши нещата, ако се провалим.

— Сигурна ли си, че точно това те кара да се колебаеш? — пита Артемизия, а изпълненият й със злъч глас е толкова тих, че едва я чувам.

— Арт! — изсъсква Херон.

— Не, всичко е наред — успокоявам го аз и се приближавам с една стъпка до стената на Артемизия. Заговарям с тон, наподобяващ нейния. Аз не мога да покажа съмнение, не мога да покажа страх. — Ако има нещо, което би искала да кажеш, Артемизия, моля те, не го спотайвай. Много се интересувам от това, което мислиш.

Посреща ме единствено мълчание, но това не ме кара да се чувствам по-добре, защото започвам да изпитвам съмнения. Не спрямо своята лоялност, а към себе си. Тези хора ми отнеха всичко — майка ми, страната ми, ума ми. Откакто Ампелио умря, аз очаквам момента, в който ще мога да си отмъстя и да погреба Тора завинаги. Сега този момент е настъпил, но аз не съм сигурна, че съм в достатъчна степен кралица, че да го направя.

След като съм обядвала сама — или поне колкото аз мога да съм сама — в покоите си, намирам навито на руло писмо, промушено под вратата ми и запечатано с печата на Сьорен — бълващ огън дракон. Пускам го в джоба на роклята си и изчаквам Хоа да изчисти храната от малката маса. Тя знае, че крия нещо, винаги го е знаела напоследък, но единственото, което прави, е да ме изгледа с разтревожените си очи.

Не за пръв път се чудя как точно ме вижда тя. Познава ме, откакто бях на седем години. Държала ме е, когато плачех. Завиваше ме в леглото. Аз й нямам доверие — мисля си, че тази част от мен, която вярва на хората, е непоправимо счупена, — но по някакъв странен начин я обичам. Това е сянката на любовта, която изпитвах към майка си — тя имаше приблизително същото телосложение, но притежаваше много повече цвят и топлина. Хоа понякога ме гледа така, сякаш вижда собствената си призрачна сянка. Но не мога да я попитам за това, а и тя със сигурност не би могла да ми разкаже каквото и да е, дори да се решах.

Когато вратата се затваря с щракане след нея, вадя писмото от джоба си, счупвам печата с кутрето си и го развивам.

— От принца ли е? — пита Блейз.

Не му отговарям, а само кимам. Почеркът на Сьорен представлява небрежни, набързо изписани драскулки и това го прави труден за четене.

Скъпа Тора,

Сънувах те снощи и когато се събудих тази сутрин, можех да се закълна, че ароматът ти се носи във въздуха около мен. Цяла седмица е така. Ти ме преследваш в ума ми, докато спя и докато съм буден. Постоянно искам да споделям мислите си с теб, или да чуя мнението ти. Обикновено очаквам с нетърпение времето надалеч от двора, когато оставам сам с екипажа ми в морето. Няма натиск, никакви формалности, никакви игри, с изключение на тези, които се играят с карти и бира.

Но сега бих дал всичко, за да се върна обратно в онзи забравен от бога дворец, защото ти ще бъдеш с мен.

Казано накратко: ти ми липсваш ужасно и аз постоянно се чудя дали и аз липсвам на теб.

Ерик непрекъснато ме поднася с теб, макар да подозирам, че малко ми завижда. Ако бях по-добър човек, щях да го насърча и да те оставя, защото знам, че той е по-безопасният избор за теб. И двамата знаем какъв ще бъде гневът на баща ми, ако научи колко много те обичам. Аз не съм достатъчно пожертвователен, за да отстъпя, макар че ако ти го поискаш от мен — със сигурност поне ще се опитам. Може да поискаш от мен океана и аз ще намеря начин да ти го дам.

Морето е спокойно и ако всичко мине толкова лесно, колкото би трябвало, аз ще се върна още преди новата луна с добри новини, които би следвало да направят баща ми много щастлив. Ако би искала да ми изпратиш писмо, а аз определено се надявам на това, остави го там, където намери моето, и вярвай, че то ще ме намери.

Твой,

Сьорен

Прочитам писмото два пъти, опитвам се да обуздая чувствата, които думите му пробуждат в мен. Ако бях сама, може би щях да се усмихна дори. Вероятно щях да притисна писмото до сърцето си, до устните си. Бих могла да си го представя в каютата му, само със свещ, която да му свети. Как се труди над думите и дъвче върха на перото си, докато се опитва да изложи мислите си върху хартия. Чудя се какво точно е сънувал с мен.

Но аз никога не съм сама и този път даже съм благодарна за това. Очите на моите Сенки правят дисекция на всяко потрепване в изражението ми, напомнят ми коя съм и какво е заложено. Те внимават глупавата, влюбена Тора да не си изгуби главата. Особено след нашата препирня по-рано, те търсят знаци, че изпитвам колебание. Затова и не мога да им призная, че ги имам.

Не мога да им позволя да узнаят, че част от мен си пада по принца, когото те очакват да убия.

— Не казва нищо интересно — подхващам аз, смачквам хартията в ръцете си и започвам да я късам на парченца. — Това е любовно писмо. Няма нищо за това, което прави. Морето е спокойно и той очаква пътуването да приключи лесно и бързо. Разбира се, това е било преди няколко дни.

— Ако морето е спокойно, както той казва, днес би следвало да стигне до Вектурианските острови — обажда се и Артемизия. Гласът й все още е остър. Очевидно нашият по-раншен спор не е забравен.

— Жалко, че никой от вас не е следовник на Хаза — отбелязвам аз, докато гледам надолу към събраните в ръцете ми парчета хартия. Те не са по-големи от кутрето ми, но аз не бих се учудила, ако императорът си има някой, който да проверява боклука ми, и той да успее да сглоби писмото.

Не за първи път започвам да се чудя дали пък не бих могла да ги изгоря. Ако кръвта на Хаза наистина тече във вените ми, то това би следвало да е нещо просто, дори и без да съм минала подходящото обучение. Само че няма да тествам тази теория. Никога. Аз израснах с истории за хора, които са се считали за достойни за сила, която не са заслужили сами в мините. Спомням си как боговете ги наказаха заради гордостта им или безразсъдството. В момента не мога да рискувам да си навлека гнева им, когато повече отвсякога само една грешка може да ме съсипе. Или да довърши Астрея.

Освен това майка ми ме чака в Отвъдното. Няма да застраша срещата си с нея заради миг на мощ.

— Арт — подсеща я Блейз и ме измъква от размислите ми.

— Аз мога да помогна с това — потвърждава тя.

Чувам плъзгането на врата, която се отваря и затваря, след което моята собствена врата се отваря и Артемизия пристъпва вътре, отмятайки качулката си назад и разкривайки за първи път лицето си.

Тя е толкова дребничка, че почти може да мине за дете, въпреки че бих предположила, че е почти на моята собствена възраст. Лицето й е продълговато, с високи и остри скули, тънки устни и тъмни, извити нагоре в краищата очи. Лунички обсипват носа и бузите й. Но най-невероятното нещо в нея е косата й. Тя виси до раменете й като прав, плътен лист, който е бял в корените и шокиращо небесносин в краищата. Той се движи и се променя на светлината, подобно на вода, като отразява забития в косата гребен с камък Сюта.

Някои пазители показват физически проявления на дарбите си. Съществуваше една стара история за Лусиена, известна пазителка на Глейди, чиято кожа била станала сива и твърда. Само че повечето маркировки са фини като белези. Ампелио веднъж ми показа своята: яркочервено изгаряне над сърцето му, което изглеждаше съвсем свежо. Той обаче ми каза, че то си е било там още откакто е завършил обучението си.

Артемизия ми хвърля раздразнен поглед и аз осъзнавам, че съм се вторачила в нея. Тя разтръсква коса над раменете си и тя преминава в тъмнокестеняво — същия цвят като моя. Нарочно ли ще ме имитира? Иска ми се да я попитам, но тя и без това вече е раздразнена от мен. По-добре да не я ядосвам допълнително.

— Съжалявам — извинявам се аз. — Просто ме изненада.

— Трябва да се опиташ да се събудиш с нея — шегува се тя, но изражението й си остава твърдо. Не я познавам достатъчно добре, за да разбера дали все още е ядосана, или просто си е такава.

— Красива е — пробвам се аз, надявайки се на усмивка. Тя само свива рамене.

— Голяма тежест е — отговаря ми. — Когато избягах от мините, всички търсеха момиче със синя коса, а без камък Сюта нямах достатъчно сили, за да я променям за повече от няколко минути. Имаш ли купа, в която да поставим парчетата?

Кимвам към моя будоар, където има празна купа, в която Хоа да забърква козметика. Тя ми я донася и аз пускам парчетата в нея. Тя задържа едната си ръка над купата, покривайки напълно горната част. Камъните в гребена й започват да мигат и проблясват, докато очите й се затварят плътно, а въздухът около нас започва да звънти от енергия. Тя спира толкова бързо, колкото е и започнала, и очите й отново рязко се отварят, разкривайки за миг синия си цвят, преди отново да придобият тъмнокафяв. Тя повдига ръката си от повърхността на купата и ние и двете се взираме в нея.

Парченцата хартия са изчезнали, превърнати са в малко по-гъста течност със същия цвят, който имаше пергаментът.

— Ти ги превърна във вода? — запитвам я аз.

— Не съвсем — отвръща тя, свивайки устни. — Ускорих процеса им на разлагане. Това в крайна сметка щеше да се случи от само себе си. Сега трябва само да се отървеш от това, което би следвало да е доста по-лесно. Препоръчвам да го изхвърлиш в цукалото си.

Тя ми предава купата и когато пръстите ни се докосват, усещам кожата й — хладна и гладка.

— Благодаря ти — казвам аз.

— Сега трябва да се заемем с отговора — напомня ми тя и сключва ръце пред себе си. — Блейз, Херон, убедена съм, че това ще ви е скучно. Направете една обиколка из двореца. Вижте дали няма да научите нещо ново.

Блейз се колебае.

— Арт… — предупреждава я той.

— О, не се притеснявай. Ще се държа любезно — изрича тя с усмивка, която е толкова сладка, че разбирам колко е фалшива.

Останалите най-вероятно също го осъзнават, защото Херон се изсмива силно, а Блейз въздъхва. И все пак те се съгласяват. Ботушите им затракват по камъните, врати се отварят и затварят отново. Веднага щом те тръгват, усмивката на Арт загрубява. Сядам на бюрото си и изваждам лист пергамент и перо, но нейното присъствие се усеща тежко зад рамото ми.

Тя иска да ме изнерви, да ми напомни, че имам по-голяма нужда от нея, отколкото тя от мен, но въобще не смятам да й доставя това удоволствие. Аз съм кралица и няма да позволя да бъда тормозена.

— Не мога да пиша, ако ти ще ми висиш така — тросвам се аз.

— Трябва да допускате и публика на пиесата ви — отговаря равно тя.

— Ако ще искам той да повярва, то и аз ще трябва да го сторя — обяснявам й аз. — Но в края на краищата аз много добре знам какво е истинско и какво — фалшиво.

— Така ли? — пита тя и накланя глава настрани. — Затова ли поставяш каловаксийските убийци пред своите хора?

Значи тя не е забравила по-раншния ни спор. Просто е изчаквала момента, в който ще остана сама и беззащитна. Но аз нямам нужда от Блейз, за да се застъпва за мен.

— Няма да рискувам живота ни и да действам прибързано, само за да можеш ти да си проведеш малкия тест.

Тя се смее, но този звук е напълно лишен от радост.

— Тест? Ти забрави ли какво стори тейнът с нашия народ? С майка ти?

Думите й жилят, но няма да й позволя да види неувереността ми.

— Не говорех за тейна — отвръщам й аз. — Искаш да разбереш дали съм по-лоялна към Кресцентия, отколкото към теб.

Тя свива рамене.

— О, аз ти нямам доверие от самото начало — признава тя. — Момичето беше идея на Блейз.

Думите са като удар в стомаха ми, но аз не мога да й позволя да види това. Не мога да покажа слабост, или тя ще се нахвърли.

— Нямам какво да доказвам. Нито на тях, нито на теб — заявявам аз и повдигам брадичка. — И не съм на път да унищожа всичко, върху което работим, само заради един набързо скалъпен план. Когато моментът настъпи — ще ударя.

Усмивката й е жестока и подигравателна.

— Разбира се, Ваше Височество.

Обръщам се с гръб към нея и се връщам към писмото си, мъча се да пренебрегна присъствието й и това, че чете над рамото ми.

Скъпи Сьорен,

Трудно ми е да повярвам, че и твоите мисли са така превзети от мен, колкото и моите от теб, дори и само заради това, че не мога да си представя как успяваш да командваш кораб в подобно състояние. Въобще не мога да кажа, че преди месец съм мислила за теб, но сега сякаш не мога да правя нищо друго. Завиждам ти, че имаш Ерик, с когото можеш да говориш за това, защото аз си нямам никого. Кресцентия няма нито да ме разбере, нито да ми прости, а и аз не бих могла да й се сърдя. Самата аз не мога да го разбера, но не мога да отрека, че сърцето ми е твое — независимо от това колко неприятности или опасности може да възникнат.

Над рамото ми Артемизия изсумтява подигравателно, което кара бузите ми да се затоплят.

Заради теб сега съм ужасяващо любопитна: за какво точно беше този твой сън? С нетърпение очаквам да се върнеш, за да можем да го преживеем в действителност.

Що се отнася до това, което искам от теб, то не е нищо толкова екстравагантно като морето, макар да го усещам също толкова огромно и невъзможно. Искам теб. Искам да мога да се разхождам на дневна светлина с моята ръка в твоята. Искам да мога да те целувам и да не се притеснявам от това кой ще ни види. И когато те сънувам — нещо, което ми се случва твърде често — аз си мечтая за свят, в който всичко това е възможно.

Моля те, разкажи ми за дните си и за това, което ги запълва. Моите са все така обикновени и скучни, както обичайно — често ги прекарвам в четене в покоите ми или в слушане на случайни клюки. Най-интересното нещо, което се случи, беше, че починалият лорд Гибралтър оставил богатството си на незаконното си дете вместо на съпругата и дъщерите си. Моля те, разкажи ми нещо по-увлекателно от това. Умолявам те.

Броя с нетърпение дните до новолунието и очаквам отново да мога да те прегърна.

Твоя,

Тора