Принцеса на пепелта

АМИНЕТ

ТУНЕЛЪТ Е ТЕСЕН И СЕ налага да се пълзи близо пет минути, преди да стане достатъчно висок, че да е възможно да се ходи през него наведен и в индианска нишка. След още десет минути той вече има размерите на обикновен коридор и Сьорен закрачва до мен. Оттук тръгват и се вият множество тунели, които отиват кой знае къде. Блейз и аз така и не сме ги открили, но сега те могат да се окажат полезни.

Макар че няма никаква светлина, очите ми се адаптират достатъчно, за да мога да видя мръсотията, размазана по бузата му и по светлата му коса. Съдейки по начина, по който ми се усмихва, аз съм сигурна, че съм в абсолютно същото състояние, но нямам нищо против. Определено предпочитам мръсотията пред пепелта. Опитвам се да пренебрегна трепета в стомаха си, породен от усмивката му, но тя толкова рядко озарява лицето му, че не мога да се въздържа и се усмихвам в отговор.

— Имаш нещо — обяснявам му аз и се пресягам, за да изтъркам мръсотията от бузата му. Кожата му е хладна под върховете на пръстите ми и леко груба от призрачната му набола брада. Рязко отпускам ръка и ускорявам крачка. — Как намери този тунел? — интересувам се аз.

— Дворецът е пълен с тунели — информира ме той. — Трябва просто да ги потърсиш. Този отива до стаята ми, както и до няколко други стаи в северното крило. Има един тунел, който мисля, че отива в тъмницата, но не съм го използвал.

— Чувствам се малко глупаво, че така и не съм разбрала за вратата в гардероба ми — обяснявам му аз.

— Е, с тези Сенки, които те наблюдават, трудно можеш да се отдадеш на изследване на района — отбелязва той. — Те винаги ли са там?

— Винаги — потвърждавам с въздишка, която се надявам да прилича на изпълнена с тъга, без да звучи като хленч. — Затова се наричат Сенки.

— Дори и когато спиш? Дори и когато се преобличаш? — Той се мръщи.

— Не мога да направя нищо особено по въпроса — посочвам аз, надявайки се, че това няма да засили рицарското му чувство до следващото му ниво и че няма да опита да ме отърве от тях. Не съм много сигурна как бих могла да го разубедя, без да прозвуча подозрително.

— Според слуховете те и бездруго са евнуси. Императорът не би искал да рискува някой да повреди собствеността му — добавям аз с многозначителен поглед. Въпреки мрака, на мен ми се струва, че той като че ли позеленява от яд. — Къде отиваме, Сьорен? — питам все пак.

— Още малко нататък — отвръща ми той, докато върви с няколко стъпки пред мен и опипва каменните стени.

— Това ли е всичко, което ще ми кажеш? — шегувам се аз.

Той поглежда през рамо към мен и повдига вежди.

— А аз си мислех, че елементът на изненада ще те впечатли и ще засили желанието ти за приключения — информира ме той.

— Какво те прави толкова сигурен, че въобще имам такова желание? — продължавам аз закачката.

— Наречи го интуиция. — Той намира камъка, който търси, и го избутва навътре. Този се движи много по-лесно от онзи, който използвах за срещата ми с Блейз.

Външният въздух целува кожата ми, изненадващо студен и миришещ на морска сол.

— Пристанището? — питам аз, докато излизам от тунела. Под краката ми земята се променя от камък на пясък. В далечината се разбиват вълни. — Не. Плажът — осъзнавам аз и примижавам, за да огледам хоризонта.

— Ти каза, че обичаш морето — казва ми той. — И аз също. Но не това е изненадата.

Той ме хваща за ръката толкова непринудено, сякаш го е правил хиляди пъти досега. Пръстите ми се преплитат с неговите, а мазолестата му длан се притиска в моята, докато ме дърпа след себе си. Макар да знам, че всичко това е част от игра, която оркестрирам, нещо в мен иска да го пусне не защото докосването му е отблъскващо, а защото би следвало да бъде, а пък не е. Точно както посочи Артемизия, това е синът на мъжа, който е унищожил всичко и всички, които някога съм обичала. Момчето, което изби деветима от моите хора само защото баща му нареди да го направи. Аз не би следвало да искам да ме докосва, но го правя.

Той ме води през една дюна към брега, където вълните се плискат в пясъка, и малка тъмна форма се поклаща само на няколко метра от нас. Лодка, ако може наистина да се нарече така. Това не е нито дракар, нито дори шхуна. Това е едномачтова платноходка с голяма мачта, малък корпус и сгънато черно платно.

— Ти обеща на Сенките ми, че ще се върна след два часа — напомням му аз. — Какво точно си намислил?

— Само едно кратко пътуване. Не се притеснявай, тя е изключително бърза — ще имаме достатъчно време — уверява ме той.

Помага ми да се изкача в люлеещата се платноходка, преди да ме последва, и запалва фенера, висящ на мачтата. Когато той светва, лодката се облива от приглушена, златиста светлина. Тя е малка и лека като структура, в типичен каловаксийски стил. На празната палуба има проснато дебело вълнено одеяло, върху което има кошница от ракита и втори фенер, който не позволява на вятъра да го изгаси. Сьорен се захваща за работа, развързва въжето, което държи лодката към скалите.

— Долу има кабина, ако предпочиташ да влезеш вътре — предлага той.

— Не, тук горе ми харесва — отвръщам аз. С откритото небе над мен, почти се чувствам свободна. — Имаш ли нужда от помощ?

— А, ето това е най-страхотното нещо на „Уоз“. Тази лодка няма нужда от екипаж. Единствено от мен — обяснява ми той, преди да ми подхвърли кутия с кибрит. Колкото и малка да е тя, това е най-опасното нещо, което са ми поверявали при толкова малко надзор. Нямам право дори да използвам нож за пържола, когато ям сама в стаята, макар да не разбирам кого точно си мислят, че ще се пробвам да убия. Хоа ли? Или може би се притесняват, че ще опитам да се самоубия.

— Можеш ли да запалиш другия фенер?

Отвръщам му, че мога, макар да не съм сигурна в това. Виждала съм други хора да палят кибрит, но никога не съм го правила сама. Първите ми опити са непохватни и счупвам няколко клечки, преди най-накрая да запаля една. Изплашвам се толкова много, че едва не я изпускам. Но успявам да запаля фитила, преди клечката да е изгорила пръстите ми.

— Уоз — повтарям аз като ехо след като фенерът е запален. След това се отпускам до него и лягам по гръб, взирайки се в черното кадифено небе отгоре, обсипано с хиляди диаманти. — Ти си нарекъл кораба си на Богинята на котките?

— Това е дълга история. — Той дърпа един лост на мачтата, който кара платното да се развие и да изплющи на вятъра.

— Имаме само два часа — напомням му, подпирам се на лактите си и наблюдавам как регулира ъгъла на платното, за да улови вятъра. Бялата му риза се развява и повдига от бриза, разкривайки твърдите мускули на стомаха му. Опитвам се да не се вглеждам, но той улавя погледа ми и се усмихва.

— Ще стигнат. — Преглежда платното за последен път, колкото да се увери, че ще се отправим в правилната посока, след което идва и сяда до мен — по-близо, отколкото си мисля, че би посмял, ако бяхме където и да е другаде. Помежду ни все още има два-три сантиметра, но дори и това малко пространство се усеща като наелектризиран въздух, преди да удари мълния. — Лодката е подарък от баща ми за седмия ми рожден ден, но тогава тя беше просто един корпус. Ние имаме традиция момчетата сами да изградят първия си кораб. Отне ми четири години, преди тя да става за морето, и после още две, преди да се превърне в нещо, с което да мога да се гордея. Сега обаче е най-бързата в пристанището.

— Впечатляващо — признавам аз и поглаждам с ръка пода от полирано дърво, отвъд ръба на одеялото. — Но какво общо има това с котките?

Пръстите му си играят с една бримка в одеялото и раздърпват вълната.

— Доковете са пълни с котки, сигурно си ги забелязала. Разбира се, по-опитните моряци знаят и разпръскват кори от портокали по палубите си, за да държат котките настрани от лодките си, но никой не се сети да ми каже за това. Предполагам, че са се забавлявали да гледат арогантния принц как умира от неудобството, когато заварва на корабчето си десетки котки, които лежат и го чакат. На всичкото отгоре те взеха, че ме харесаха. Някои от тях ме следваха из пристанището като малки патенца, тътрещи се след майка си. Мъжете започнаха да ме наричат Уозкин.

Дете на Уоз. Определено не е от най-свирепите прякори. Засмивам се, опитвам се да го скрия, но виждам, че Сьорен също се смее. Не мисля, че досега съм го чувала да се смее, но нещо в него се промени, откакто напуснахме двореца. Той е по-мек, по-прям тук.

— Прякорът си беше заслужен, признавам — поклаща глава той. — А и аз самият се бях привързал към малките зверове. Те не притесняваха никого. Корабът си беше все така топъл и миришеше на риба — продължава той и вдига рамене. Опитва се да направи историята забавна, но в очите му има тъмнина, която не иска да се махне.

— На баща ти не му е харесало, че наследникът му е бил свързан с богинята на котките — досещам се аз.

Изражението му е напрегнато.

— Той смяташе, че това е непристойно за който и да е каловаксиец, да не говорим пък за принц. Каза ми, че или аз трябва да се погрижа за това, или той ще се намеси. Бях на девет, но вече знаех какво означават думите му. И аз се опитах, но обелките от портокали не помогнаха. Те толкова бяха свикнали с мен, толкова се бяха привързали, че каквото и да направех, нямаше да се махнат.

— И той ги е убил ли? — предполагам аз.

Сьорен се поколебава, преди да поклати глава.

— Аз го направих — признава си той. — Изглеждаше ми… по-благородно. Те бяха моя отговорност. И аз го направих колкото се може по-безболезнено. Отрових водата, която им дадох. След това никой повече не ме нарече Уозкин. Поне не и в лицето ми.

Той гледа право напред, сините му очи са се залепили за хоризонта, а изражението му се е върнало към обичайната смръщена твърдост.

Това е тъжната история на едно защитено дете. Мъртвите домашни любимци не са толкова трагични, след като си видял как майка ти бива заклана, когато си намушкала собствения си баща в гърба, докато той ти е пеел приспивна песен. Но все пак това е неговата болка. Неговата загуба на илюзии. Това е моментът, в който е престанал да бъде дете. Имам ли право да кажа, че това не е ужасно?

— Съжалявам — изричам аз.

Той поклаща глава и се насилва да се усмихне.

— Баща ми не е станал император, защото е бил мил човек. Ти го знаеш по-добре от всеки друг.

— А аз пък си мислих, че е станал император, защото се е родил в правилното семейство.

Поглежда ме косо.

— Като трети син — допълва. — Ти не си ли чувала историята?

— Майка ти ми разказа за сватбата си. Тя част от тази история ли е? — подпитвам аз и се мръщя. Императрицата ми беше казала, че той е убил братята си, но по неясно какви причини аз си ги бях представила по-млади. Виждала съм как втори или трети синове се държат в света около тях. Те са гладни за вниманието и обичта на всеки, или пък се опитват с всички сили да станат невидими. Императорът не прави ни едно от двете. Той се държи като господар на земята, по която ходи, господар на въздуха, който диша. Предполагам, че затова бях решила, че е роден такъв.

Сьорен свива рамене.

— Когато баща ми иска нещо, той си го взима — заключава той. — Другите да вървят по дяволите.

В думите му има нотка на огорчение, но собствената ми ярост го удавя. Моята страна беше едно от онези неща, които той е искал. Както и моите хора. Самата мен. Това така и не свършва и никога няма да свърши. Не и докато някой не го спре.

— Като капитан на този чудесен кораб аз имам правото да налагам правила — обявява Сьорен отривисто.

— Правила? — питам аз и повдигам вежди.

— Е, едно правило — поправя се той. — Повече никакви разговори за баща ми.

— Или какво? Ще ме хвърлиш зад борда ли? — дразня го аз.

— Има талпа, по която да балансираш — той се изправя и отваря кошницата от ракита, от която изважда бутилка вино, — но няма никакви чаши.

— Деликатната ми дамска чувствителност протестира най-яростно — заявявам аз.

— За талпата или за липсата на чаши? — пита той, вадейки със зъби тапата от бутилката.

— Липсата на чаши. Предполагам, че талпата е добре полирана. — Той ми подава отворената бутилка вино и аз отпивам малка глътка, преди да му я върна обратно. Даже не е глътка — трябва да запазя разсъдъка си. — Какво друго си донесъл? — питам аз и кимам към кошницата.

Той пие на големи глътки, преди да ми върне бутилката и да започне да ровичка в кошницата. Изважда от там малка какаова торта, все още топла от фурната, и две вилици.

— Вилици! — възкликвам аз и пляскам с ръце от радост. — Ако не беше донесъл вилици, мисля, че с удоволствие щях да мина по талпата.

Той ми подава едната, но когато се пресягам да я взема, той я издърпва назад.

— Само ми обещай, че няма да ме наръгаш с нея — моли ме той. Гласът му е шеговит, но в стомаха ми се излива чувство на вина.

— Не ставай глупав — възмущавам се аз шеговито. — Ако те убия тук, как ще се върна на брега?

Той се усмихва и ми подава вилицата. Не съм сигурна дали това се дължи на самата торта, или на всичко останало — океана, чувството за свобода, начина, по който Сьорен ме гледа, — но това е най-вкусното нещо, което някога съм опитвала. Макар тортата да е достатъчно голяма, за поне четирима души, след малко от нея не остава нищо освен трохи. И двамата сме преяли и лежим мързеливо по гръб, с глави, допрени под ъгъл една до друга.

— Каква е астрейската дума за торта? — пита ме той ненадейно.

Това е опасен въпрос. След обсадата, всеки път, когато проговорех на астрейски, аз бивах удряна. Силен шамар по лицето, юмрук в ребрата ми, от който ми оставаха синини, ритник в стомаха, който ми изкарваше въздуха. Не знаех ни дума на каловаксийски, но се научих бързо. Когато го говорех с моите Сенки, е друго, но сега се усещам като в капан. Когато се обръщам, за да погледна Сьорен, лицето му е открито и невинно.

— Крейя — отговарям след секунда. — Но думата се отнася за по-леки торти, обикновено лимонени или от някакъв друг вид цитрусови плодове. Те бяха по-често срещани. А тази биха нарекли дарейя.

— Дарейя — повтаря като ехо той със силен акцент. — А вино?

Надигам бутилката. Виното е леко и свежо и въпреки че съм изпила само наполовина от това, което Сьорен погълна, вече чувствам как то се прониква в мен, затопля ме и ме успокоява като кашмирено одеяло.

— Винта — уча го аз. — Това нашето щеше да е пола винта. Ако беше червено, щеше да е роей винта.

— Пола винта. — Той взима бутилката от мен и отпива още една глътка. — А кораб?

— Баут.

— Вятър?

— Озамини.

— Koca? — Той се пресяга, за да докосне моята, завъртайки един кичур около пръста си. Аз го гледам омаяно. Приближавам се неусетно до него. Това са чувствата на Тора. Те не ми принадлежат. Аз знам кои са враговете ми.

— Фолти — изричам аз след секунда.

— Океан? — Усещам дъха му по бузата си, докато той се приближава още по-близо. Лицето му сега заема целия ми кръгозор, заличавайки небето, звездите, луната. Единственото, което виждам, е него.

— Сютана. — Думата излиза като издихание.

— Целувка? — Очите му остават вперени в моите.

Преглъщам.

— Амине.

— Амине — повтаря той, наслаждавайки се на всяка сричка.

Би следвало да съм подготвена за устните му, които се придвижват към моите. Колкото и малко опит да имам, знам, че целувката предстои. Това е, над което работих още от първата ми среща с Блейз. Но не съм подготвена за това колко много искам той да го направи. Не аз като Тора, пречупеното момиче, или Теодосия, отмъстителната кралица. Само Тео — и двете заедно, и същевременно ни една от тях. Само аз. И може би тук навън, където няма кой да ни види освен звездите, аз мога да бъда себе си дори и само за миг.

Така че, когато той ме целува, аз си позволявам да отвърна на целувката му, просто защото го желая. Искам да усетя устата му върху моята и да вкуся дъха му. Искам да почувствам мазолестите му ръце върху кожата ми. Искам да се свия в прегръдката му, докато не забравя Блейз, Ампелио, майка ми и десетките хиляди хора, които се нуждаят от мен. Докато ние не станем двама безименни, без минало, само с бъдеще.

Но аз не мога да забравя, нито за миг.

— Амине — прошепва отново Сьорен срещу устните ми, преди да се отпусне по гръб. — Не те доведох тук заради това, нали знаеш?

— Знам — отвръщам аз, опитвайки се да се окопитя.

Аз съм Теодосия Айрин Хазара, кралица на пламъка и яростта. Аз съм единствената надежда за моя народ. Не мога да ги предам.

— Ако целта ти беше да ме съблазниш, то нямаше да започнеш с историята за котките — продължавам аз.

Той се засмива и ме бутва леко по рамото.

— Аз просто… осъзнах, че няма да те видя поне няколко седмици. И никак не ми хареса да си мисля за това.

Обръщам се на една страна, за да съм лице в лице с него, и се подпирам на лакътя си. На трептящата светлина от фенера неговите черти са по-меки, невинни.

— Ти също ще ми липсваш, Сьорен — тихо му признавам аз.

Той се смръщва.

— Наистина ли? — Пресяга се и хваща ръката ми, проследявайки на случаен принцип линиите по дланта ми с показалец. Колкото и дребен да е този жест, той все пак ме кара да настръхна. — Как?

— Какво как?

— Как можеш да ме гледаш и да не виждаш него? — Устата му се изкривява, докато изрича думите. Не е нужно да питам кого има предвид.

— Е, сега вече се налага да се отправиш по талпата — уведомявам го аз и издърпвам ръката си от неговата. — Може и да си капитан, но не можеш да нарушаваш собствените си правила…

— Говоря сериозно, Тора — отбелязва той. Макар името да ме пробожда в корема, аз съм благодарна за него. Имах нужда от напомнянето, че този балон, който създадохме, не е реален. Че човека, когото той вижда, когато ме погледне, не е истински.

— Преди не можех — признавам му. — Всички вие ми бяхте неразличими — ти, императорът, тейнът. — Аз поклащам глава и поемам дълбоко дъх. — Можеш ли да си представиш какво беше да се събудиш в свят, в който си в безопасност, обичан и щастлив, и да заспиш в Друг, в който всички, които си обичал, са мъртви и ти си заобиколен от непознати, които ти позволяват да живееш само защото това е удобно за тях?

— Не.

— Не — повтарям и аз. — Защото ти беше само с една година по-голям от мен, когато това се случи. Вината не беше твоя и аз го знам. Ти не си баща ти.

— Но…

— Ти не си баща ти! — отново казвам аз, но този път по-твърдо.

Изражението му се смекчава и аз осъзнавам колко много е имал нужда да чуе тези думи, дори и да не им вярва. Може би неговият интерес към мен не е обикновено желание да спаси девица в беда. Част от него също иска да бъде спасен. Ако той е оцапан от греховете на баща си, тогава може би аз съм единственият човек, който може да му ги опрости.

Приближавам се още до него и вдигам ръка, за да я поставя на бузата му. Очите му са тъмни като водата около нас.

— Яна кребести — изричам аз.

Чувствам как буцата в гърлото му подскача, докато той преглъща.

— Какво означава това?

Всъщност може да означава всичко, а и той няма как да знае дали му казвам истината. Можех да му каже, че планирам да го убия, че мразя всеки каловаксиец в Астрея — включително и него, и че няма да се спра, докато не ги видя всичките мъртви. Той така и нямаше да разбере разликата.

— Означава: вярвам ти.

— Яна кребести — повтаря той.

Преодолявам малкото пространство помежду ни и докосвам устните му с моите. Първоначално леко, а после, след като ръката му се вкопчва в пуснатата ми коса, закотвяйки ме към себе си, мекотата изчезва. Целуваме се така, сякаш се опитваме да докажем нещо, макар изобщо не мога да си спомня какво точно. Вече не помня коя съм точно. Съзнанието ми се замъглява — Тора, Тео, Теодосия. Всичко се изплъзва, докато единственото, което има значение, са устните, езиците, ръцете и дъхът, който никога не е достатъчен. Претъркулвам се върху него и косата ми пада около нас като завеса, която ни откъсва от останалата част на света. Сега е по-лесно отвсякога да се преструваме, че нищо друго не съществува освен това, освен нас.

Той най-вероятно усеща същото, защото когато вече не можем да се целуваме, той просто ме задържа до себе си, лицето ми е притиснато в извивката на врата му и той прошепва в ухото ми:

— Можем да продължим да плаваме. След ден ще бъдем близо до Естена. До седмица ще сме преминали Тиморий. След месец — Брака. А след това, кой знае. Можем да плаваме, докато стигнем някъде, където никой не ни познава.

Колкото и предателски да звучи това, мога да си го представя. Живот, в който короната — дали от злато, или от пепел — не се стоварва тежко на главата ми. Живот, в който не съм отговорна за хиляди хора, които са гладни, слаби и бити всеки ден. Живот, в който мога просто да бъда момиче, целуващо момче, просто защото така го искам, вместо да съм кралица, целуваща принц, защото той е ключът към възстановяването на страната й. Това би бил хубав живот и доста по-лесен в много отношения. Но няма да е моят живот и макар той може би да мрази баща си и неговия свят, нямаше да бъде и неговият живот.

Все пак е хубаво за кратко да се престорим.

— Чувала съм, че в Брака имат деликатес, наречен инту накара — нарушавам тишината аз.

Той се смее.

— Сурова морска змия. Това е деликатес само защото е голяма рядкост, а не защото е много вкусно. Повярвай ми. Има точно този вкус, който можеш да си представиш за змия.

Сбръчквам нос и целувам малката част открита кожа на рамото му, точно над яката на ризата му.

— А ако въпреки това искам да го пробвам? — питам аз.

— Тогава ще получиш всичкото инту накара, което пожелаеш — уверява ме той. Пръстите му са заплетени в косата ми, която той разресва напосоки. — Макар че много съжалявам да го кажа, но след това няма да има амине.

— Аминеи — поправям го аз. — Множественото число е аминеи. — Например тази сутрин се събудих, без никога да съм получавала амине, но към момента вече преживях три аминеи. С две различни момчета. Изтласквам от мислите си спомена за Блейз и неговата объркваща целувка и се концентрирам върху Сьорен. — Но защо казваш така?

— Защото инту накара е известно с това, че причинява ужасен дъх.

— Така ли? — питам аз и се подпирам на ръката си, докато поглеждам надолу към него. — Мисля, че няма да успееш да се въздържиш.

Ръката му оставя косата ми и се премества по-долу на кръста ми.

— Мисля, че подценяваш вонята. Казват, че можеш да я надушиш от четвърт миля.

— Отвратително — съгласявам се и аз.

Той се смее и отново ни прекатурва, така че сега да се извисява над мен, а златистата му коса, която е дълга до раменете му, да гъделичка бузите ми, докато той още веднъж ме целува мързеливо и бавно по устните. Когато Сьорен се отдръпва, аз се повдигам и чак тогава прекъсвам целувката.

— Някой друг ден ще те заведа в Брака и ще можеш да изядеш точно толкова инту накара, колкото искаш, но вече почти е време да те връщам.

Сядам и го наблюдавам как се връща към руля, завърта лодката в обратна посока и ни насочва към брега. Сезоните се сменят и нощта е станала изненадващо студена, така че когато се изправям, издърпвам одеялото около себе си, обвивам го около раменете си и отивам зад него. Откритите части на ръцете му настръхват, така че аз обвивам одеялото и около него. Ако се изправя на върха на пръстите си, ще съм достатъчно висока, за да поставя брадичката си върху рамото му.

— Обещаваш ли? — питам го аз.

— Обещавам ли какво? — отговаря той, като обръща леко глава, така че дъхът му да докосва устните ми.

— Да ме отведеш оттук.

Ъглите на лицето му се втвърдяват и аз отново започвам да се тревожа, че съм надценила картите си. Говоренето на астрейски и цялото това среднощно плаване може да се смятат за предателства, но те са дребни. Такива, които могат да бъдат опростени, макар и не без съответната цена. Но бягство — не само смътни планове, а истинско обещание, — това е нещо напълно различно. А Сьорен е достатъчно умен, за да знае това. Той е достатъчно умен, за да разбере какво точно искам от него.

Той въздъхва и целува челото ми.

— Някой ден — отронва той. Не е достатъчно, но поне е начало.