Принцеса на пепелта

КЛЕТКА

СЛЕД ПИРШЕСТВОТО ПОЕМАМ САМА ОБРАТНО към покоите си, макар и да съм сигурна, че всички, покрай които минавам, смятат, че Сенките ми ме придружават. Едно от хубавите неща да имаш пазачи, известни с уменията си да се прикриват, е, че дори когато ги няма, всички си мислят, че са там.

Туптенето на сърцето ми отеква гръмко в цялото ми тяло, но не знам дали това се дължи на вълнение, или на паника, или на страх, или и на трите, взети заедно. Въпреки нощния хлад, по кожата ми е избила студена пот, която се втича в прашинките пепел от короната, и се спуска на вадички надолу по лицето ми. Изтривам ги с треперещи ръце и по дланите ми се хлъзва чернота.

Казвам си, почти му се вижда края. Почти. Ала независимо колко далеч от това място и от императора успея да избягам, знам, че никога няма да забравя нито тази нощ, нито похотливия му поглед, нито дланта му върху бедрото си. Започвам да се чудя дали някога ще заспивам спокойно.

Стигам до вратата на стаята си и щом я отварям, едва сдържам писъка си от изненада. Блейз и Херон седят на леглото ми в напрегната тишина.

Щом ме вижда, Херон скоква на крака и започва да ме засипва с въпроси, от които успявам да чуя само половината, а Блейз мълчаливо впива поглед в моя. На него не му е нужно да задава въпроси и съм сигурна, че ясно вижда всяка моя мисъл, сякаш е изписана на лицето ми.

Не знам какво да кажа, затова замълчавам и отивам към тоалетната масичка, за да се огледам. Момичето в отражението ме гледа напрегнато в пищната си рокля и сред кичурите коса, покриващи лицето й.

— Ето — Херон застава зад мен. — Ако искаш, мога да държа косата ти.

— Да, моля — промълвявам шепнешком.

Пръстите му с нежност сресват косата ми и я преместват от лицето ми. И в нея има пепел, покрила главата ми като сива пелена, ала няма какво да сторя. Сьорен ще дойде скоро и точно сега всичко трябва да бъде идеално. Докато Херон държи косата ми, наплисквам лицето си с вода, за да отмия потта, пепелта и грима.

Сетне си давам още само миг, докато попия лицето си с хавлия, а Херон отстъпва и пуска косата ми, която пада обратно върху раменете ми. Щом се обръщам да ги погледна, отново съм силна, сигурна и готова да царувам. Аз съм кралица Теодосия.

— Стана — казвам на Херон и Блейз, като поглеждам всеки поотделно. — Даже по-добре, отколкото очаквахме. Принцът направи сцена, като нарече императора себичен и му напомни за ненужните жертви. Честно казано, като видях как го гледаше императорът, ми се стори, че собственоръчно би убил Сьорен, макар че не мога да разчитам на това. Сьорен ще дойде тук съвсем скоро и всичко върви по план.

Блейз продължава да ме гледа в очите и кимва.

— Семейството на Елпис са на борда на кораб от Драгонсбейн. Артемизия ги очаква, за да се увери, че майка й ще удържи на думата си.

Херон бръква в джоба си и оттам изважда кожен ластик за коса, къс червен плат с бродиран върху него златист дракон и божествен камък.

— Отмъкнах ги — обявява той и ми ги подаде. — Разпилей ги наоколо, така че да изглежда, сякаш е имало битка.

Кимвам и ги взимам. За да ги нося някъде, ще ми е нужна друга рокля — някоя с джобове. Пък и без това нямам търпение да съблека тази.

— Сьорен ще дойде скоро — напомням им. И двамата трябва да сте излезли, преди да се е появил. Ще му кажа, че искам да поплавам, и той с удоволствие ще се съгласи, понеже му е по-приятно във водата, отколкото в двореца. На източното пристанище има малка лодка с червено знаме.

— Аз ще чакам в някоя от другите лодки наблизо. Трябва ни сигнал, ако се озовеш в опасност — отвръща Блейз.

— Ще се развикам. Какъв по-добър сигнал? — казвам му и се обръщам към Херон. — Това значи, че ти трябва да се заемеш с Елпис. Помниш ли къде живее тейнът?

— Помня — кимва Херон. Сетне тръгва към вратата, ала в последния момент се обръща, за да ме погледне. — Може ли да те прегърна?

— Ще се видим след по-малко от час — отвръщам усмихнато. — Но да, с удоволствие.

Той също се усмихва и се приближава, обвивайки ръцете си около мен. Беше хубава прегръдка — от онези, които те карат да се чувстваш защитена и обичана, и у дома. Отпускам се и се оставям на момента, преди да отстъпя.

— До скоро — подчертавам отново.

— До скоро — повтаря той и ме гушва отново, но този път за кратко. А после, тих и лек като вятъра, се измъква през вратата, оставяйки ни насаме с Блейз.

— Идеята да говориш насаме с принца хич не ми допада — подема тихо той.

— Знам — отвръщам. — Но не можеш да ни преследваш из тунелите, без да те забележат. Мога да се справя. А и ти сам го каза: Сьорен не би ме наранил.

— Но ще те нарани, ако реши, че се опитваш да го убиеш.

— Няма — отвръщам убедено.

Блейз замълчава.

— Мисля, че си способна да го убиеш, но не е нужно ти да си тази, която ще го направи.

— Това е война — напомням му. — Няма да ми бъде гузно.

Блейз поклаща глава с уморен поглед.

— Ще ти бъде.

В гърлото ми засяда буца, която преглъщам.

— Наистина е време да вървиш, Блейз — промълвявам. — Сьорен ще дойде скоро, а трябва да се преоблека.

Той кимва, ала дори не помръдва от мястото си.

— Блейз…

— Тръгвам, не се тревожи — отвръща той, а ръцете му шават неспокойно. — Просто… може би никога няма да се върнем тук, Тео. А това е нашият дом.

Думите му се забиват в гръдта ми, но поклащам глава.

— Това е клетка, пропита с кръвта на твърде много скъпи за нас хора. Отдавна вече не е никакъв дом.

— И все пак — подема той с пресипнал глас и пристъпва към мен. — Тук направихме първите си стъпки. Тук изрекохме първите си думи. И това е последното място, на което сме се чувствали истински щастливи.

Сдържам сълзите, които заплашват да покапят.

— Това са само стени, Блейз, и покриви, и подове. Да, пълни са със спомени, но без тях не са нищо повече.

Той утихва за момент, а сетне отпуска длани върху раменете ми. Привежда се и ме целува по челото.

— Пази се. И не прави нищо глупаво. Ще се видим скоро, Ваше Височество.

Чак след като си тръгна, осъзнавам, че никога не беше ме наричал така досега. За него винаги съм била просто Тео, но може би Тео — като Тора, няма да съществува още дълго. Скоро единственото, което ще остане, ще бъде кралица Теодосия и колкото и да ми се искаше това да се случи, не можех да не тъгувам за онази част от мен, която щеше да си отиде.