Принцеса на пепелта

ГРАДИНА

ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ВСЕКИ МОМЕНТ ИМПЕРАТОРЪТ ще разбере, че съм говорила с Елпис. Няма да има никакво значение, че никой не ни е чул какво сме си казали. Аз ще си платя, така или иначе. Заслужава си — знам, че си заслужава, — но това не прави по-лесно очакването брадвата да се стовари. Спя малко и когато сънувам, единственото, което виждам, е повтарящата се отново и отново екзекуция на Ампелио. Понякога мястото му бива заето от Блейз. Понякога от Елпис. Понякога Кресцентия лежи в краката ми и се моли за живота си, докато аз държа острие до гърлото й.

Без значение кой е в съня ми, той винаги завършва по един и същи начин и аз винаги се събуждам, крещейки. Моите Сенки не реагират. Те вече са свикнали с това.

Вече минаха четири дни, откакто видях корабите. Пет дни, откакто се срещнах с Блейз. Единственото, което можах да върша, бе да чакам. Не ми е трудно отново да приема живота си като Тора, да присъствам на обеди и танци, да прекарвам следобедите с Крес в библиотеката на баща й. Но все по-често, в непредсказуеми моменти, у мен се връща усещането, че животът, който живея, е една лъжа.

Затова продължавам да запълвам ума си с мисли за Вектурианските острови. Там определено се случва нещо. Нещо, което изисква флотилия от военни кораби, командвани от самия принц. Само че не знам какво. А не мога да поемам повече рискове по този въпрос. Вектурианските острови не са тук, техните проблеми не са наши и колкото и да се страхувам, че съдбата им ще бъде подобна на тази на Астрея, все пак си имам моите хора, за които да мисля.

А освен това може и да не е нищо особено. Принц Сьорен и Ерик бяха потайни наистина, но е възможно да са искали да скрият нещо друго. Чувала съм разкази за уменията на принц Сьорен в битка, но те винаги са били от втора ръка и подозирам, че е възможно да са доста преувеличени, за да направят принца да изглежда като бог. Убедена съм, че в тях има и частица истина. Той е по-слаб като конструкция в сравнение с повечето други каловаксийски воини, но мускулите му са си на място. Вчера ги видях достатъчно ясно, макар да прогонвам тази мисъл веднага щом се появява.

Но ако аз бях императорът и имах само един наследник, защо щях да го изпращам в опасна битка? Това ми се струваше глупаво. При това императорът може да е всичко друго, но определено не е глупак. Не, по-добре да остави всички да повярват, че смелият принц е изпратен да се бие, така всички ще говорят за това колко храбър и силен е той. Никой не би узнал истината, с изключение на Сьорен и неговия екипаж, а те не биха си позволили да го коментират.

Това обяснение изглежда толкова правдоподобно, че започвам да вярвам в него, но има нещо, което не се връзва, и аз не успявам да го схвана. То е по-скоро чувство, отколкото нещо друго, но не мога да го игнорирам.

На вратата се почука — сковано и официално. Не е лекото и мелодично потропване на Крес. Хоа загрява един чифт маши за коса в камината, затова аз отивам да отворя. Краката ми са като от камък. Единствените хора, които чукат по този начин, са стражите и на мен не ми се налага да се досетя какво искат. Последните ми белези все още не са напълно излекувани. Идеята за камшик, който отново да ги разтвори, кара тялото ми да затрепери и аз не мога да го спра.

Не трябваше да говоря с Елпис. Не трябваше да се срещам с Блейз. Трябваше да поддържам щастието на императора, така че и той да ме пази в безопасност.

Ами останалите? напомням си аз. Ами осемдесетте хиляди мъртви? Двадесетте хиляди, които все още се нуждаят от мен?

Ще издържа, ще оцелея, ще го надживея. Повтарям си тази мантра наум, дори когато Тора надделява в съзнанието ми, а паниката й превръща ума ми в буря.

Моите хора са преживели много по-лоши неща от бой с камшик, напомням си аз. Най-малкото тази вечер аз ще бъда добре нахранена и на топло. Поне някой непознат няма да се натрапи в леглото ми. Поне не и тази вечер.

Поемам си последен дъх, макар и колебливо, и отварям вратата. От външната страна стои един строг страж, облечен в пурпурна униформа, и сърцето ми почти престава да бие. Той обаче не е от хората на императора. Колкото и много да са те, аз вече разпознавам лицата им навсякъде. Те са така надълбоко жигосани в паметта ми, че дори ме преследват в кошмарите ми. А този човек не е от тях и аз едва не изплаквам от облекчение.

Той вади един квадратен плик от джоба на униформата си и ми го предава, а изражението на лицето му е замръзнало в тънка, права линия.

— От негово кралско височество принц Сьорен — уведомява ме той, сякаш избродирания на униформата му кралски герб не е достатъчен, за да се досетя. — Той помоли да изчакам за отговор.

Разкъсвам плика с ръбчето на розовия си нокът и преглеждам набързо написаните от принца думи.

Тора,

Съжалявам, че те изоставих онзи ден, но се надявам, че си се насладила на обиколката. Ще ми позволиш ли да ти се извиня с един обяд, преди да тръгна?

Сьорен

Препрочитам думите два пъти, премисляйки какво да отговоря, какво да си облека, за какво да му говоря. Отнема ми миг, за да осъзная най-добрия път, по който мога да поема — онзи, който със сигурност ще задържи юздите в ръката ми. Блейз каза, че Сьорен ме желае още повече, тъй като не може да ме има.

Аз поглеждам нагоре към стража и му се усмихвам с най-сладката си усмивка, макар че тя като че ли не успява да свърши работа. Изражението на лицето му си остава застинало.

— Нямам отговор — отвръщам му аз. — Приятен ден.

Правя лек реверанс и затварям здраво вратата, преди той да запротестира.

Есенният въздух е душен и тежи върху кожата ми, докато преминавам през някогашната градина на майка ми. Споменът ми за нея е неясен, но тук аз усещам присъствието й по-силно, откъдето и да е другаде. Спомням си цвят и миризма, които са толкова упоителни, че ме обвиват като одеяло. Цветя, трева и пръст. Те оставаха по майка ми дори когато прекарваше целия ден в тронната зала или в ходене из града.

Обичаше да бъде кралица, обичаше хората си, обичаше задълженията си, но най-щастлива беше тук, с пръст, цапаща полите й, и живот в ръцете си.

— При грижи и време от най-малките семена могат да израснат най-големите дървета — казваше ми тя и поставяше ръцете си върху моите, за да ги ръководи, докато засаждахме семена, а после тупахме влажната земя над тях.

Ампелио обичаше да казва, че ако тя не беше кралица, щеше да стане страхотен пазител на Глейди.

Тук вече не расте нищо повече. Без усърдните грижи на майка ми, градината избуя с бурени и храсталак, а ако има нещо, което императорът не може да понася, то това е дивата природа. Той запали всичко, когато бях на седем години. Видях пламъците и усетих дима от прозореца на спалнята си и така и не можех да спра да плача, колкото и да се опитваше да ме успокои Хоа. Имах чувството, че губя майка си отново.

Дори девет години по-късно въздухът все още носи усещането за пепел, въпреки че овъглените останки от градината отдавна бяха изчистени, а пръстта бе павирана със сиви квадратни камъни. Майка ми нямаше да я разпознае сега, с твърдата настилка и малкото дървета, които пробиват пукнатините, сякаш бяха пръсти на скелет, хвърлящи сянка. Няма никакъв цвят — дори и дърветата са достатъчно умни да оставят листата си да поникнат.

Преди градината беше винаги пълна с хора. Спомням си как играех тук с Блейз и останалите деца от двореца, когато времето беше хубаво. Имаше десетки придворни, които се разхождаха измежду дърветата и храстите, облечени в акварелните си хитони. Художници с техните палитри с бои, инструменти или тетрадки, които седяха сами, докато работеха. Двойки измъкващи се заедно на не толкова тайни срещи.

Сега тя е пуста. Каловаксийците предпочитат слънчевите павилиони, създадени на обществените балкони, за да се възползват по-добре от светлината и морския бриз. Аз съм ходила там няколко пъти с Кресцентия и въпреки че и каловаксийците играят, работят, клюкарстват и флиртуват, усещането не е същото. Колкото и изгоряло и почупено да е това място, то е единствената част от двореца, която все още усещам като свой дом.

Само че днес тук не ме води желанието да усетя утеха. Мъчех се да открия места, на които да мога да се срещна с Блейз — след като той се свърже с мен, — но в двореца не са много местата, където действително се чувствам сама. Градината е наблюдавана от тридесет дворцови прозореца. Знам, защото току-що ги преброих два пъти и докато правех това, успях да зърна за кратко Сенките. Те наблюдават от три различни прозореца, а черните им качулки са нахлузени, поради което не мога да различа лицата им.

Градината е изложена на показ, но това може и да не е толкова лошо като за място за евентуална среща. Ще има хора, които ще ни видят заедно, но ако той се занимава с това да подрязва дърветата или да търка камъните, това няма да изглежда странно, а каловаксийците имат лошия навик да не обръщат никакво внимание на робите. Няма как да ни подслушват, а това е нещото, което е наистина важно.

— Лейди Тора.

Мъжкият глас ме кара да подскоча. За разлика от Кресцентия, аз не съм придружавана от камериерки, които да пазят репутацията ми. Моите Сенки наблюдават от разстояние, разбира се, но тяхната работа не е толкова да ме пазят в безопасност, колкото да ме държат изкъсо.

Все пак познавам този глас и откакто получих писмото му тази сутрин, аз го очаквах.

Принц Сьорен прекосява каменната градина и върви към мен, заобиколен от двама стражи, чиито заповеди със сигурност са много по-различни от тези на моите. Въпреки че те са на Сьорен, а не на императора — те не са от онези, които са ме влачили през залите, за да отговарям за престъпления, които не съм извършила, не са от онези, които се редуваха с камшика — ала погледът им е също толкова студен и едва потискам потръпването си.

Те обаче не са тук заради мен. Не и днес.

Правя реверанс.

— Ваше Височество! — изричам аз, докато се изправям. — Какво ви води днес тук?

Той ме гледа укорително.

— Ваше Височество… Стори ми се, че говорихме по въпроса.

— Вие бяхте този, който пръв ме нарече лейди — отбелязвам аз.

Сьорен прави гримаса, но очите му се смеят. Това като че ли е най-близкото му до веселието изражение.

— Заради старите навици, предполагам. Да започнем отново. Здравей, Тора — поздравява той и леко кимва с глава.

Името кара кожата ми да настръхне, макар да ми е по-познато от истинското ми име. Теодосия. Казвам се Теодосия, напомням си аз. И скоро ще мога да го извикам с пълен глас. Само че не и днес. Днес аз съм Тора. Сладка, престорено свенлива, безпомощна Тора.

— Здравей, Сьорен. Какво те води тук днес? — питам аз и накланям глава на една страна.

Той поглежда към каменната градина без интерес.

— Всъщност търсех теб — уведомява ме той и ми подава ръка. Нямам друг избор освен да я поема.

— О? — отвръщам аз. Въпреки че очаквах да ме потърси, не мога да не се сетя, че последния път, когато Сьорен дойде да ме вземе, бе за да ме заведе на екзекуцията на Ампелио. Не мога да не се запитам дали този път не става дума за Блейз. Или за Елпис.

Макар да се опитвам, вероятно не успявам да прикрия притеснението си, защото той полага свободната си ръка върху моята и я стиска успокояващо.

— Нищо подобно — изрича той и биещото ми сърце незабавно се забавя. — Ти изглеждаш… — Той се прокашля. — Тази рокля е много хубава.

— О, благодаря ти — отвръщам поглед, сякаш съм засрамена. Сякаш отново не съм направила нарочна така, че да покажа няколко сантиметра повече кожа, отколкото е прието. Този път горната част е сравнително консервативна — шафрановожълта коприна обгръща раменете ми с широки ивици, а деколтето е достатъчно високо, че да покрива ключицата ми. Помолих Хоа да завърже корсажа по-стегнато около торса ми, отколкото го прави обикновено, така че да подчертава извивката на талията ми и да я закрепи с рубинената игла на лявото ми бедро малко по-високо от обичайното, така че цепката ми също така да започва от по-високо. Сега, всяка стъпка, която правя, разкрива половината от крака ми. Тренирах да ходя така близо час тази сутрин пред огледалото, опитвайки се да намери точния баланс между възбуждащото желания и вулгарността. Ако начинът, по който той ме гледа, е показателен, значи съм успяла. — Скоро тръгваш, нали? — питам го аз. — Да обезопасиш търговските пътища?

— След четири дни — кимва в потвърждение той. Не мога да не се възхитя на начина, по който не се срамува от лъжата.

Той замълчава за миг, леко изнервен на вид, и аз се чудя дали гордостта му ще му позволи да спомене писмото.

— Съжалявам, че лично не можах да продължа с обиколката на кораба…

— О, няма защо. Беше много мило от твоя страна да се погрижиш за Кресцентия, а и Ерик страхотно те замести. Корабът ви е красив. Той вече има ли си име?

— Всъщност има. Екипажът… — Очите му се отклоняват. — Те… Ние… решихме да го наречем на името на лейди Кресцентия.

— Разбира се — съгласявам се аз. В действителност въобще не ми пука как е избрал да назове кораба си, но той очаква това да ме интересува, затова коя съм аз, че да го разочаровам? Нека си вярва, че съм загрижена за нещо толкова глупаво. Аз стягам усмивката си така, че тя да изглежда леко неестествена.

— Това е чудесно име. Та в края на краищата тя беше първата дама, която стъпи на борда, нали?

— Вие и двете стъпихте — напомня ми той. — Но… — той замлъква, неспособен да довърши.

— Но аз не съм истинска лейди — допълвам аз. — Даже никак. Те са казали така, нали?

Той поклаща глава, но не го отрича.

— Те решиха, че това ще ни донесе лош късмет. Аз не бях съгласен, Тора. Нито пък Ерик. Но…

— Разбирам — отговарям аз и го правя да звучи така, сякаш в действителност не го проумявам.

Номерът със Сьорен, осъзнавам аз, е да го оставя да вярва, че той успява да види през мен, през ролята, която играя, за всички останали. Но той не може. Не и в действителност. Винаги трябва да има поне още един предпазен слой, така че той да продължи да гледа, а аз да запазя главата си.

— Чух какво казаха за мен — продължавам аз, като снижавам глас, макар да съм сигурна, че и бездруго стражата може да ме чуе. — Те смятат, че съм твоята любовница. Разбира се, те използваха доста по-вулгарна дума, която аз няма да повторя.

Може и да е лъжа, но той много лесно повярва в нея. Ръката му под пръстите ми се сковава.

— Кой каза това? — пита той.

— Това има ли значение? — отговарям аз. — Разбира се, че ще мислят така. Вероятно и стражите ти смятат така. Онзи поне, който ми предаде писмото ти, със сигурност си мисли така — натъртвам аз и поглеждам към тях, макар те да държат очите си учтиво отклонени в друга посока. Стражът с писмото не е тук. — Дори и аз бих го повярвала, ако не знаех. Защо иначе би ме търсил така, Сьорен? За да ме поканиш на обяд ли?

Той мълчи няколко секунди и аз започвам да се притеснявам, че съм започнала да навивам въдицата, преди още да е клъвнал стръвта. Принцът се обръща към пазачите си и махва с ръка. Без нито дума, те се обръщат и влизат вътре, макар да съм сигурна, че оттам все още ни наблюдават. Просто вече не слушат.

— Това няма особено да помогне — уверявам го аз. — Аз нямам придружител и ако ти наистина си мислиш, че пазачите ти не клюкарстват колкото всички останали…

Ушите му почервеняват и той се обръща към мен.

— Тогава, значи, ти си получила писмото ми — прекъсва ме той. — Не ми отговори.

Прехапвам устната си.

— Не мислех, че щеше да е уместно да приема поканата ти, но и не бях сигурна, че ми е позволено да откажа. Липсата на отговор ми се стори най-добрият възможен отговор.

— Разбира се, че можеше да откажеш — уверява ме той, изглеждаше изненадан. — Това ли искаше да направиш?

Аз въздишам отчаяно и поглеждам настрани.

— Няма значение какво искам аз — отвръщам му аз. Липсата на отговор ще го побърка още повече. — Трябваше да поканиш Кресцентия. Тя те харесва и е доста по-подходяща за теб като спътница.

Очаквам, че принцът ще го отрече, но той не го прави.

— На мен ми харесва да прекарвам време с теб, Тора — признава той вместо това. — И това беше само обяд.

Сьорен има слабост към спасяването на девици в беда и ролята ми е много лесна за пресъздаване. Единственото, което е нужно, са уголемени очи, колебливи усмивки и вълк, който да ме гони по петите.

— Не мисля, че баща ти би одобрил — изяснявам му аз.

Той се намръщва.

— Защото си астрейка? Не мисля, че някой мисли за теб по този начин.

Понякога си мисля, че може би Сьорен е различен от другите каловаксийци. Той не донася на баща си предателските неща, които наговорих, и дори му се противопостави от мое име, когато императорът поиска от мен да екзекутирам Ампелио. Но като се изключи това, той е точно като тях. Не разбира нищо.

— Може и да си прав — съгласявам се вместо да продължавам да споря. Имам един коз, който ми остава да изиграя, и той ми бе даден от Кресцентия. — Той планира скоро да ме ожени за каловаксиец.

— Откъде го чу? — пита той, разтревожен. Аз потискам усмивката си и се опитвам да изглеждам притеснена.

— Кресцентия е дочула разговор между нейния и твоя баща на тази тема. Предполагам, че има смисъл. Аз съм на подходяща възраст и току-що доказах своята лоялност. Никой не може да ме обвини в съчувствие към робите, откакто убих лидера на техния бунт.

— За кого?

Аз повдигам рамене, но оставям изражението ми да помръкне.

— Тя спомена, че лорд Далгаард е предложил най-много, за да притежава последната принцеса на Астрея — информирам го аз и допускам само частица киселина в гласа си.

Предателство е дори да използвам тази титла, за да се опиша, макар това също да е обида и за мен. Аз не съм принцеса. Аз съм кралица и това е нещо съвсем различно. Но Сьорен сякаш харесва проблясъците на честност и аз не мога да си представя, че би ме предал. Това е хазарт, признавам, но не е ли такъв светът. Един грешен ход може да ме погребе, но без правилните ходове аз ще си остана завинаги пленената кралица на една поробена страна. Колко време ще мине, преди Тора да ме превземе изцяло? Преди да изгубя и малкото надежда, която ми е останала, и да й се оставя?

Сьорен преглъща и свежда поглед. Той е бил в повече битки, отколкото аз мога да назова, но заплахата от страна на лорд Далгаард го оставя безмълвен. Поглежда през рамото ми към мястото, на което стражите му чакат — достатъчно отдалечено, че да не ни чуват.

Аз снижавам гласа си и продължавам умолително, като се пресягам, за да докосна леко ръката му.

— Аз направих всичко, което той поиска от мен, Сьорен. Дадох му всичко, което пожела от мен, и при това без да се оплаквам, опитвах се да покажа, че мога да бъда лоялен гражданин. Но моля… Моля те, не го оставяй да направи това. Ти знаеш всичко за лорд Далгаард и неговите нещастни съпруги. Аз нямам зестра, семейство или положение. Има само една причина, поради която той да плати на баща ти толкова много за ръката ми.

Изражението му се втвърдява като гранит.

— Не мога да се противопоставя на баща си, Тора.

Аз отпускам ръката си и поклащам глава. Поемам си дъх, сякаш за да се успокоя, и заставам малко по-изправена. Когато поглеждам обратно към Сьорен, оставям друг слой от маската да се намести. Този е студен като лед.

— Съжалявам, Ваше Височество — изричам аз сковано. — Прекрачих границите си, а не трябваше. Аз просто си помислих, че вие… Исках… — Поклащам глава и оставям очите ми да се задържат върху неговите, изпълнени с разочарование, преди да ги извърна и да премигна тежко, сякаш бих могла да заплача всеки момент. — Трябва да вървя.

Обръщам се, за да си тръгна, но точно както се и надявам, той се пресяга, за да ме хване за ръката. Оттук ми е нужен само леко трепване на мускула, съвсем мъничък наклон на рамото ми, който ще накара вече и без това разхлабения ръкав на роклята ми да се свлече и да му позволи да зърне покриващите гърба ми белези. Той знаеше, че те са там. Присъствал беше, когато много от тях ми бяха причинени. И все пак го чувам как си поема рязко дъх при този нов поглед. Издърпвам ръката си от неговата и набързо намествам ръкава, за да ги прикрия. Очите ми гледат надолу, сякаш ме е срам от тези белези.

— Съжалявам — изрича той, докато аз забързано се отдалечавам от него.

Не съм много сигурна за какво точно ми се извинява, но това няма никакво значение. Не се налага да поглеждам към него, за да знам, че той е точно там, където имах нужда да се озове: готов да ми се притече на помощ, дори и ако това изкопае пропаст между него и баща му. Единственото, което трябва да направя сега, е да изчакам резултатите и да се надявам, че те няма да ми струват прекалено скъпо.