Принцеса на пепелта

СПАСЕНИЕ

НЕ ЗНАМ КОЛКО ВРЕМЕ МИНАВА, а и не се опитвам да разбера. Не знам дали са минали секунди, или часове, откакто Блейз си тръгна. Единственото, което осъзнавам, е, че не си изиграх картите, и стражите ще дойдат за мен всеки момент, за да ме отведат на градския площад и да ме освободят от тази глава.

Но аз вярвам на Сьорен. Блейз ми каза, че идеята ми е глупава, но той не видя лицето на Сьорен в тунела. Не знае как принцът все още ме обича дори като държах камата си притисната в гърба му. Със сигурност ме обича и сега.

И аз все още го обичам, макар че би било много по-лесно, ако не беше така. Ако бях успяла да го убия, както се очакваше от мен. Досега щях да съм на половин свят разстояние оттук, недосегаема. Щях да съм свободна вместо в килия. Въпреки това не мога да се принудя да съжалявам. Защото знам. Знам, че все още имам шанс за свобода и шанс за бунт, в който може и да успеем и да не загубим.

Освен ако.

Освен ако императорът не го наблюдава толкова внимателно, колкото и мен.

Освен ако той не е затворен в килия близо до моята.

Освен ако той не е започнал да вярва, че всичко е било игра.

Но Сьорен е достатъчно умен, за да избяга от десетки стражи, от десетки клетки. Що се отнася до третото, той е твърде упорит. Дори и да има съмнения, ще иска да получи обяснение от мен и тогава ще мога да си го върна. Именно на това разчитам.

Трябва да съм заспала, защото ме пробужда звук от дрънченето на връзка ключове. Изправям се бързо и примигвам, очаквайки да видя там страж, който да ме отведе за екзекуцията ми, но това е Сьорен. Разбира се, че е Сьорен. Как можах въобще да се усъмня в него? Той е със същите дрехи, които носеше и по-рано, но сега те са разкъсани и пропити с кръв.

— Няма много време. — Дишането му е накъсано. — Някой скоро ще открие охраната и ти ще бъдеш първият затворник, когото ще проверят.

— Ти ме спасяваш — изричам аз бавно.

Дори и в най-простия план, който изложих пред Блейз, нещата не се случваха така. В моя план той пристигаше тук ядосан, наранен и изискващ обяснения, които не бях сигурна как да дам.

— Опитвам се — отвръща той и отваря вратата.

— Но тейнът, Кресцентия…

Той вдига ръка, за да ме спре.

— Сега и двамата вече имаме кръв по ръцете си.

— Аз се опитах да те убия — напомням му аз.

— Но не го направи. Ти ми прости. Сега и аз мога да ти простя.

Аз обаче не съм му простила. Просто не знам откъде да започна.

— Това, което казах на императора…

— Да. Със сигурност бих искал да чуя повече за това, но не съм убеден, че сега е най-подходящият момент — продължава той, докато поглежда през рамо. — Но си обещах, че ще те отведа оттук, и възнамерявам да си изпълня обещанието. Имам много въпроси и ако трябва да съм честен, и някои опасения, но за тях ще има достатъчно време утре. Първо обаче трябва да оживеем дотогава.

— Но…

— Обичаш ли ме? — прекъсва ме той.

— Да — изричам аз и това не е лъжа.

— Тогава имам план.

Неговото открито лице и сляпо доверие карат очите ми да се изпълнят с топли сълзи, на които няма да позволя да потекат. Но той е прав. В момента нямаме време за подобни неща.

— Какъв е планът ти? — питам аз вместо да побързам.

— Баща ми няма да спре да ни търси, без значение къде ще отидем — отбелязва той. — Рано или късно ще ни се наложи да му се противопоставим.

Убеждението в гласа му ме изненадва.

— И ти си готов да направиш това? — питам го аз.

Той поглежда настрани.

— Аз никога не съм искал да бъда император, Тора — признава той.

Името, с което ме назовава, ме дразни, но сега го игнорирам.

Той продължава.

— Но не мисля, че имам избор. Не и след Вектурианските острови. Той е жаден за власт и е луд и не само твоите хора страдат от него. — Той прави пауза. — Това, което каза на баща ми… Това, в което го обвини… — Той започва, но не успява да изрече думите. Макар и да е смятал, че баща му е способен да извърши множество ужасни неща, никога не си е представял, че ще посегне на майка му.

— Аз наистина го видях — потвърждавам. — Кресцентия също го видя, но съм сигурна, че сега вече би го отрекла.

Без да искам, се сещам за Крес, такава, каквато я видях за последен път. Мисля си за това, в което я превърнах. Но изтласквам образа й настрани.

Той се прокашля, иска да се концентрира върху настоящето, а не върху миналото.

— Както казах, ще трябва да му се противопоставим. Ти имаш съюзници. — Това не е въпрос, но аз кимвам. — Тогава с твоите хора и каквато подкрепа аз успея да събера… Може и да имаме шанс, ако го направим заедно.

— Заедно — повтарям аз като ехо.

— Женим се — продължава той, а по устните му заиграва лека усмивка. — Ще обединим страните и силите си и ще управляваме заедно.

— Ти ми предлагаш да се омъжа за теб — изричам аз, а думите имат противен вкус в устата ми. На майка ми не й се е налагало да се омъжва, за да получи короната, но това е един друг свят и аз не мога да отрека, че идеята си има и своите добри страни.

— Не искам да те притискам, но стражите ще са тук всеки момент…

— Да — отвръщам аз. — Ще се омъжа за теб.

Той преодолява разстоянието помежду ни и притиска устните си в моите в разгорещена целувка, в която се оставям да потъна за миг, макар да знам, че не мога да си го позволя. Ако беше само това… Но не е. Много повече е. Аз все още не мога да забравя за Вектурианските острови. И без значение какво му позволявам да си мисли, аз не знам дали някога ще мога да му простя това.

Той се отдръпва и поставя ръцете си от двете страни на лицето ми.

— Никога не съм си мислил, че мога да се противопоставя на баща си, докато не те видях да го правиш. Ти искаш бунт. Аз ще ти помогна да драснеш клечката кибрит.

Надявам се, че усмивката ми изглежда по-истинска, отколкото я усещам. Ето това е да си кралица, напомням си аз. Това включва да правиш трудни избори, да се принасяш в жертва за доброто на страната си. От това ми се гади, но аз знам, че то е необходимо, за да освободя хората си от тиранин, който иначе би се забавлявал, докато те горят. Ако майка ми ме гледа от Отвъдното, наистина се надявам да е съгласна.

Сьорен и аз бягаме надолу по тъмния коридор и през лабиринт от завои. Имам чувството, сякаш тичаме в кръг, но той, изглежда, знае къде отива и след малко и аз започвам да се ориентирам.

Не виждам дори на крачка пред себе си, а ръката му, която е хванала моята — топла и мазолеста, — ми дава повече успокоение, отколкото има правото да го прави. Това е ръката, която е издала заповедта да бъдат убити стотици мои хора, напомням си аз.

Докато преминаваме покрай една от килиите, оттам долита стон, който се опитвам да пренебрегна. Човекът е астреец. Това е повече от вероятно и ако аз бях по-безкористен човек, щях да се спра и да го спася. Но това беше стонът на умиращ човек и аз знам, че няма какво да направя за него. Ръцете ми и без това вече са толкова изцапани с кръв — на Ампелио, на тейна, на Елпис.

Краката ми се спъват в нещо голямо и аз едва не падам върху него, но Сьорен ме задържа на крака.

— Какво… — започвам аз, но гласът ми заглъхва, когато осъзнавам какво точно е.

Някой скоро ще намери стражите, бе казал Сьорен. Предполагах, че ги е заключил в някоя килия, може би проснати в безсъзнание. Не мислех, че ще убие собствените си хора, започвам да се чудя дали изобщо го познавам.

Поглъщам надигащия се жлъчен сок и прескачам първо едното тяло, а после и другото. Виждала съм толкова много смърт, че това вече не би трябвало да ме засяга толкова дълбоко, но уви, още не съм претръпнала. Отхвърлям мисълта за тях от ума си и ускорявам темпото, за да се придържам в крак с дългите, бързи крачки на Сьорен.

— Какъв е планът ти за бягство? — питам го тихо. — Нали не включва преминаване през двореца?

— Е, няма да е точно ходене — промърморва той под нос. — Предполагам, че ти имаш по-добър?

— Имам няколко.

Отдясно се дочуват гласове, които крещят и се приближават към нас, така че при първа възможност свивам вляво и издърпвам неохотно следващия ме Сьорен след мен.

— Това ще ни отведе още по-надълбоко в тъмниците — отбелязва той.

— Което означава, че няма да ни търсят тук. Поне не и на първо време — обяснявам му аз.

След което пускам ръката му, за да мога да опипвам стената, докато вървим. Опитвам се да разбера къде точно се намираме. Толкова много време е минало, откакто изследвах тези коридори с Блейз, че може и да греша, но не мисля така.

Допирът от ръката на Сьорен ми липсва, макар че веднага се опитвам да пренебрегна чувството, щом то се появява. Знам, че той все още е тук. Чувам дори как диша в тишината, но тук е толкова тъмно, че се чувствам съвсем сама. Той сякаш чува моите мисли и притиска ръката си върху долната част от гърба ми.

Понечвам да го накарам да я махне, но едновременно искам да бъде близо до мен.

— Какво търсиш? — пита ме той.

— Изход — признавам му аз, докато продължавам да опипвам. — Тук някъде има дупка с размера на моето кутре. Ако я натиснеш с пръчка, отваря се врата. Предназначена е за бягство, ако някога има бунт и стражът трябва да потърси помощ. Намерих я, когато бях дете, но императорът едва ли знае за нея.

— Къде отива? — интересува се той.

— Стига до един кръстопът. Единият път отива в тронната зала, а другият — до едно заливче на западния бряг. Предполагам, че не е далеч от мястото, на което е твоят кораб. Този коридор може също така да се използва за измъкване на хора, ако дворецът е под обсада.

Ампелио дълго моли майка ми да го използва, когато каловаксийците ни нападнаха, да ме вземе и да избяга, докато се съберат сили, но тя отказа. Кралиците не бягат, настояваше тя. В крайна сметка, това нямаше никакво значение. Само мигове по-късно, докато те спореха кой ще ме преведе през тунела, каловаксийците завзеха пристанището. Въпреки това не мога да не се зачудя какво ли би казала майка ми, ако можеше да ме види сега как бягам.

— Кой е там? — някакъв стържещ глас се обажда на астрейски от близката килия.

— Някакво момиче — добавя друг глас малко по-надолу.

За разлика от предишния човек, те не звучат, сякаш умират. Те звучат като ожаднели хора и съм сигурна, че умират за храна, но все още се крепят.

— Това не е какво да е момиче — обажда се друг един глас, но на жена. — Това е принцесата.

— Принцесата е заключена в нейната златна клетка — изрича подигравателно един от мъжете, преди да се изплюе.

Думите карат кожата ми да настръхне, макар да не мога да ги обвиня за тях. Това си беше самата истина. Преди.

— Кралицата напуска този забравен от боговете град и вие би трябвало да направите същото — обръщам се аз към тях на астрейски и взимам връзката с ключове от ръката на Сьорен. Има по един ключ за всяка от вратите на килиите, както и още няколко за многобройните врати, които запечатват тъмницата от останалата част от замъка.

— Те са престъпници — просъсква Сьорен тихо зад мен, макар да съм сигурна, че успяват да го чуят.

— Такива сме и ние — напомням му аз, преди да отключа първата врата и да се придвижа към следващата.

— Ти бягаш ли? — пита на астрейски човекът от първата килия. Килиите им миришат на урина, изпражнения и повръщано — толкова силно, че се замайвам.

— Прегрупираме се — сопвам се аз, пренебрегвайки гаденето си. — Ще събираме сили, ще създадем съюзи. Ако предпочитате да останете тук — свободни сте.

— Съюзниците ти включват ли принкити! — пита той и изплюва думата към Сьорен. Не бях чувала тази дума досега, но е лесно да се досетя какво означава. В груб превод: малък жълт принц. Сьорен може би не знае астрейски, но и той може да предположи, че това е някаква обида, и гледа навъсено до мен.

— Днес включват — отговарям аз, радвайки се, че Сьорен не може да ме разбере.

Мъжът се смее, но смехът се превръща в хриптене.

— Ти наистина си дъщеря на Ампелио — отбелязва той. Той не знае, че аз съм и убийцата на Ампелио. Ако го знаеше, нямаше да се смее. Все пак сравнението кара гордост да разцъфне в гърдите ми. — Пазител Сантино на вашите услуги, Ваше Височество. Пазител Хила и пазител Оларик също така.

Другите двама пазители поддържат изразените чувства. Имената им не ми звучат познато. А и аз не ги познавах всичките.

— За мен е удоволствие — уверявам ги и накланям глава. Въпреки всичко, не мога да сдържа усмивката си. — Изненадана съм, че императорът не ви е убил. Много глупаво от негова страна да остави живи пазители.

Хила изсумтява.

— Ама защо да ни убива, когато може да ни дои — обяснява тя. — Вземане на кръв по шест… седем пъти на ден за експериментите му. Одрана кожа. Пръсти, отрязани заради костите.

Точно толкова бързо, колкото се появи, усмивката ми изчезва. Гаденето отново се надига в стомаха ми, макар че този път то няма нищо общо с миризмата. Сьорен е знаел за това, напомням си аз, и с мълчанието си го е одобрявал. Искам да се отдръпна от него, но не мога. Погребвам разкъсаното си сърце надълбоко в гърдите си.

— Ще се присъедините ли към нас? — питам аз.

— Трябва да побързаме — прекъсва ме Сьорен и аз долавям раздразнението в гласа му.

— Ние само ще ви забавим — отговаря другият мъж — Оларик — облегнал тежестта на тялото си върху вратата на килията, за да може да се задържи изправен. — Но ще можем да ги позадържим.

— Та вие едва стоите прави — отбелязвам аз.

— Ако твоят принкити може да ни даде няколко от неговите божествени камъни, ние със сигурност ще се справим — казва Хила, докато подсмърча. — Глейди за мен, Хаза за другите.

Сьорен стои напрегнат до мен, усещайки, че те му се подиграват, и аз слагам ръка върху неговата, за да го успокоя.

— Те са се клели да защитават майка ми — обяснявам му аз на каловаксийски. — И следователно и мен. Те искат да ни спечелят малко време, но се нуждаят от божествени камъни, за да имат сили да се борят. Един — земя и два — огън. Имаш ли такива? — питам го аз, макар да съм сигурна, че има. Усетих камъните Хаза, които искряха помежду ни, когато той ме целуна. Чувствам ги как жужат дори и сега.

Той въздъхва, преди да се размърда. Изтръгва камъка Глейди от дръжката на меча си, като използва силата, която той му дава, а камъните Хаза измъква от подгъва на наметалото му. Дори и в приглушената светлина те мигат като далечни звезди. Подава им ги, но знам, че не е доволен от това.

— Имаш ли им доверие? — шепне ми той.

Не вярвам на никого. А и на теб със сигурност ти нямам доверие.

— Да — отвръщам аз.

— Ще задържим стражите известно време — уверява ме Хала.

До нея Оларик прави топка от огън в дланта на ръката си — достатъчно голяма, че да може да освети и петима ни. Трудно е да се разбере дали заради мръсотията и изсъхналата кръв, която покрива лицата им, но те изглеждат по-млади, отколкото си мислех, след като чух гласовете им — поне десетилетие по-млади от Ампелио. Те може би са били на моята възраст преди обсадата, току-що обучени и развълнувани от предстоящия им живот. Едва ли са си представяли, че ще стигнат дотук. Когато очите на Оларик попадат върху мен, ъглите им се смекчават в усмивка. Едно време трябва да е бил красавец, сигурно е бил от мъжете, които го осъзнават.

— Ти приличаш на майка си. И звучиш като нея — казва той на астрейски. — Когато я срещна в Отвъдното, ще й предам поздравите ти.

Искам да му кажа да не се държи глупаво и че ще се срещнем отново, но си замълчавам. Следващият път, когато ги видя, навярно ще бъде в Отвъдното, но се надявам, че няма да се присъединя към тях, преди да е минало още време. Но те се включват в тази битка, знаейки, че няма да излязат живи от нея.

Още хора умират за мен. И защо? Какво направих, за да го заслужа?

— Благодаря ви! — Пренебрегвайки вонята, пристъпвам напред и целувам всеки от тях по бузата. — Нека боговете ви напътстват.

— Да живее Кралицата на пламъка и яростта! — отвръщат те в хор, преди Оларик да издуха огъня и стъпките им да заглъхнат.

Оставам като вкоренена на мястото си, докато вече спирам да ги чувам. Накрая Сьорен поставя ръка на кръста ми и започва да ме води напред. Дълго време не говори, но след като завиваме зад един ъгъл, той се прокашля.

— Аз не познавам нито един от хората на баща ми, който би умрял с готовност заради него — отбелязва той. — Твоите хора те обичат.

— Та те дори не ме познават — отвръщам аз. Те нямаше да си вдигнат и пръста за мен, ако знаеха за нещата, които съм правила. — Но обичаха майка ми толкова много, че го правят заради нея.

Той не знае какво да отговори и аз се радвам, защото не съм много сигурна какво искам да чуя. Продължавам да чувам думите на пазителите в съзнанието ми, те ме зареждат с достатъчно надежда, която ме кара да слагам единия си крак пред другия по пътя към едно несигурно бъдеще. Ти наистина си дъщерята на Ампелио. Изглеждаш като майка си. И звучиш като нея. Да живее Кралицата на пламъка и яростта.