Принцеса на пепелта

БЕЛСИМЕРА

КОГАТО СЕ ВРЪЩАМ В СТАЯТА си, правя всичко възможно, за да запазя бурята от страх и съмнение, погребана дълбоко в мен. Викове, сълзи и огън дращят по гърлото ми, но аз ги преглъщам всичките надолу, надолу, надолу. Не мога да си позволя да изглеждам слаба. Не и когато моите Сенки ме гледат. Но мен винаги някой ме наблюдава, нали? Винаги очакват нещо от мен, винаги чакат да се подхлъзна.

Със спокойни и премерени стъпки аз се отправям към съда с вода, който седи на масата ми, и потапям ръце в него. Ръцете, които той докосна. Търкам ги, докато не стават червени и студени, но това с нищо не помага. Все още чувствам докосването на императора. Все още усещам опасността той да увисне около врата ми като примка.

В близост до съда има пемза, така че аз решавам да я използвам, като я вкопавам във всяка част на ръцете ми — дланите, горните части, пръстите ми, дори и пространствата помежду им. Това обаче няма никакво значение. Никога няма да е достатъчно. Дори когато кокалчетата ми започват да кървят и водата порозовява. Дори когато кожата ми изгубва сетивността си.

Добро момиче. Ти порасна изключително красива като за дивачка. Би могла да ми покажеш точно колко си ми благодарна.

Един сподавен вик нарушава тишината и аз се оглеждам за източника, преди да осъзная, че идва от мен. Че аз съм тази, която плаче, и че сега, когато това най-сетне се отприщи, просто не мога да го спра. Краката ми поддават и аз падам на пода, събаряйки с мен и легенчето, което наквасва полата на роклята ми с кървава вода.

Не ме интересува. Дори не ми пука, когато вратата се отваря — дори и ако това е Хоа, готова да изтича при императора. Нека го направи. Това е твърде много. Не мога да направя това. Аз не съм кралица. Аз съм уплашено момиче. Не съм достатъчно силна.

Към мен се приближават стъпки и аз поглеждам нагоре. Виждам Артемизия с нейното черно наметало, с разпуснатата по раменете й коса в индиговосиньо и нещо, което може и да е жалост в твърдите й очи.

— Ставай! — приканва ме тя, а гласът й е нежен.

Трябва да я послушам. Не бива да й позволявам да ме види така. Тя и без това вече си мисли, че съм безполезна. Не искам да й доказвам, че е права. Въпреки това не мога да се движа. Не мога нищо друго да правя освен да плача.

Въздишайки силно, тя пада на колене пред мен и се пресяга към кървавите ми ръце, но аз ги отдръпвам назад и ги притискам към стомаха си.

— Аз няма да те нараня! — сопва се тя. — Дай да видя колко зле е положението.

Колебливо, аз й ги подавам и потръпвам, когато тя ги обръща не чак толкова нежно.

— Херон? — извиква тя през рамо към мястото, където в рамките на вратата стои високо момче с пясъчноруса коса — бледо и изглеждащо, като че ли ще повърне. — Малко помощ?

Думите й сякаш запращат енергийна мълния през него и той се отърсва от обзелото го вцепенение, след което идва да седне от другата ми страна. Той се извисява над мен с поне една глава и изглежда поразен. Отгатвам характерните черти на тайнственото момче, което стоеше зад стената през последните няколко месеца — гласът на разума. Откривам ги в мекотата на лешниковите му очи, в несиметричната дъга на устата му.

Той поема едната ми ръка от Артемизия и сам проверява нанесените поражения. Ръката ми потъва в неговата, но усещането е утешително.

— Не е чак толкова зле — установява той след миг. — Мога да го оправя.

Гърлото ми е като прежулено от плач, но не мога да се спра.

— Къде е Блейз? — успявам да попитам между две ридания.

— Решихме, че за него е най-добре да се поразходи и да се успокои след това избухване — обяснява ми Артемизия.

Столът. Падането на императора. Блейз е бил. Кимвам и се опитвам да поема дълбоко въздух, но дишам на пресекулки.

— Не мога… Не мога повече да правя това. — Не съм искала да изрека тези думи, но язовирната стена в мен се е пропукала и нямам никакъв контрол над това, което излиза успоредно със сълзите.

— Тогава недей! — Гласът на Артемизия е много груб.

— Арт! — предупреждава я Херон, но тя не му обръща внимание.

— Предай се! Побъркай се като императрицата! Какво те спира?

Думите й ме изгарят, но поне пресушават сълзите ми.

— Има двадесет хиляди души, които разчитат на мен — прошепвам аз повече на себе си, отколкото на тях. — Ако се откажа…

— Повечето от тях така и няма да разберат разликата — довършва тя. Думите са жестоки, но борбеността е изчезнала от гласа й. Тя звучи толкова уморена, колкото се усещам и аз. — Ти може и да си кралицата, но си само едно момиче. Революцията няма да спре само защото ти ще го сториш. Тя не приключи, когато Ампелио умря, а той бе направил далеч повече от теб. Ако ти умреш, или аз умра, или Херои, или Блейз… Ние всички сме просто парченца. Правим каквото можем, но в крайна сметка всички сме заменими. Дори и ти.

— Тогава защо изобщо да го правим? — питам я аз. Думите ми излизат с горчивина, макар да не искам точно това. Аз просто наистина искам да узная отговора.

Тя дълго време не казва нищо. И точно когато напълно съм се отказала от надеждата да получа отговор, тя проговаря. Гласът й е тих и спокоен и така непривичен за стремителната и гръмогласна Артемизия, която вече познавах.

— Защото така действа и водата. Реката тече, притискайки камъка, макар да знае, че няма да го помръдне. Не е и нужно. След един дълъг период от време ще са минали достатъчно течения и тогава дори най-силният камък ще поддаде. Може да отнеме цял живот или повече, но водата не се отказва.

— Нищо няма да го спре. Аз се опитах… Исках да го отровя и почти го направих, но той е твърде бдителен. Параноичен дори. Не мога да спечеля срещу него.

— Не! — потвърждава тя. — Най-вероятно не можеш.

— Арт! — предупреждава я отново Херон. В ръката, която той държи, усещам иглички, сякаш е изтръпнала.

— Няма да я лъжа — сопва се тя.

— Ние няма да позволим това да се случи — уверява ме Херон. — Веднага щом принцът се върне, ще те изкараме оттук.

— След като го убия, искаш да кажеш. Както и тейна, и Крес.

Ако Блейз беше тук, той най-вероятно щеше да ми каже, че приоритетът ни е моята сигурност. Би започнал да прави планове как всички да напуснем незабавно и аз не съм сигурна дали този път щях да имам куража да му откажа. Но той не е тук.

— Да — отвръща Артемизия и аз почти усещам облекчение от честността й.

Херон пуска ръката ми и взима другата. Кожата отново е мека и чиста, все едно никога не се е разпадала. Той поема другата ръка и започва отново.

— В мините… — продължава Артемизия, привличайки вниманието ми обратно към себе си. Тя не гледа към мен, а вместо това се взира в гравираната плочка и очертава линиите с малкия си пръст. — Аз бързо се научих как да използвам единствения лост, който имах, с един от пазачите. Това… също си беше вид изтезание, но той ми даваше в замяна допълнителни порции и най-лесните смени. Гледаше в другата посока, когато моят малък брат не теглеше както трябва. Аз си казвах… Казвах си, че него го е грижа за мен, че дори може би и мен ме е грижа за него. По-лесно е да лъжеш себе си, нали?

Не, искам да кажа. Това не е същото нещо. Но започвам да си мисля, че може би наистина е така. Какво беше казал Блейз? Че животните в плен заобичват господарите си. Може би това е единственият начин да се оцелее.

Когато тя отново проговаря, нежността е изчезнала.

— Но когато брат ми се побърка заради мините и същият този страж разби главата му в един камък на два метра от мен, аз прозрях истината. — Дишането й се накъсва. — В течение на месеци заспивах до убиеца на брат си и се молех на боговете, които познавах, да ме вземат и мен. — Тя се засмива, но звукът е грозен. — Никога преди не съм се молила. Така и не виждах никаква полза от това. Не вярвах на нищо от това, дори и докато измислях думите. Все още не знам дали вярвам. Единственото, което знам обаче, е, че ставах по-силна и по-силна, докато накрая не придобих волята да прережа гърлото на стража, докато той спеше.

Тъмните й очи проблясват, срещат моите и в тях има някакво разбиране, което никога не съм очаквала от нея.

— Ние не сме определяни от нещата, които правим, за да оцелеем. Не се и извиняваме за тях — тихо продължава тя. — Възможно е да са те пречупили, но затова пък сега си по-остро и смъртоносно оръжие. И е време да удариш.

Когато Артемизия и Херон си тръгват, аз не мога да стоя неподвижно. Само че това не е същата паническа енергия от малко по-рано — в мислите ми има мир, перспектива. Аз виждам ситуацията отново — дистанцирано, все едно се случва на някой друг. Умът ми е зает и затова и ръцете ми копнеят за нещо друго, което да направят.

Отивам до скривалището си в матрака и започвам да тършувам, за да намеря нощницата, съсипана на първата ми среща с Блейз, която сякаш е била преди цял един живот. Платът, който едно време беше бял, сега е сив от мръсотията и пепелта.

Той се разкъсва лесно на ивици, макар те да са кални и оръфани по краищата. Нямаше да са такива, ако ми бе позволено да използвам ножици. Но и така ще стане.

Артемизия и Херон не казват нищо, докато ме гледат как навивам всяка лента в калпава розетка, обвързана с парчета сено от вътрешността на матрака. След няколко минути Блейз влиза в стаята си отвъд стената, без да каже и дума, но аз едва го чувам. Почти не усещам никого от тях. Единственото, което съществува, са пръстите ми, розетките и умът ми, който преценява всеки възможен изход.

Въпреки че знам какво трябва да направя, не мога да не се замисля дали майка ми щеше да направи същия избор в моето положение. Ако най-скъпата й приятелка имаше властта да съсипе страната й и можеше да използва тази си сила във всеки един момент? При такъв голям залог, щеше ли да й се довери, че няма да го стори, или щеше да постави хората си на първо място?

Истината е, че аз не знам какво щеше да направи майка ми. За мен тя е наполовина спомен и наполовина въображение.

Връзвам и последната от четирите розетки и ги събирам в ръцете си.

— Честита Белсимера! — изричам аз в тишината.

Херои се размърдва зад стената си.

— Ама сега не е… — започва той, но млъква.

— Днес ли е? — пита Блейз.

Аз свивам рамене.

— Не знам… Аз на практика бях забравила за това. Но Елпис казва, че е сега, и аз й вярвам. Тя сигурно знае.

Последователно провирам по една розетка през дупката във всяка стена.

— Знам, че не е много — казвам аз, когато ми остава само една, за Елпис следващия път, когато я видя. — Но аз държа всички вие да знаете, че дори когато ние не сме съгласни по някой въпрос, вие сте мои приятели. Не! Вие сте моето семейство. Аз ви вярвам, макар да усещам, че невинаги знам как да ви го покажа. И се надявам всички вие да знаете, че бих дала живота си за вашия без каквото и да е колебание. Никога няма да мога да изразя подходящо колко съм ви благодарна за това, че не само дойдохте тук, за да ми помогнете, но и че останахте, въпреки че аз не улесних нещата за вас. Благодаря ви!

Дълго време никой от тях не проговаря и аз започвам да се притеснявам, че съм отишла твърде далеч или съм казала твърде много. Те ще мислят за мен като за една сантиментална глупачка, която няма нищо общо с това да бъде нечия кралица.

Накрая Херон се прокашля.

— Ти си от семейството — потвърждава той, което по някакъв начин е много по-добре, отколкото да каже, че съм неговата кралица. — Хората от семейството не си тръгват.

— Освен това — допълва Арт, — аз го намирам за много забавно, когато се опитваш да спориш. Тогава най-много ми харесваш.

Изненадвам се от собствения си смях, но нейният идва секунда по-късно. Тя е моя приятелка, давам си сметка аз. Не по същия начин, по който е Крес. Не от тези приятелки, с които се наслаждавам на леки разговори, не от тези, с които танцувам или изпробвам рокли. Може и да съм я харесвала отначало, но тя е тук, когато имам нужда от нея по начин, по който Крес не може да бъде. Тази мисъл стяга гърлото ми, но се опитвам да преглътна бучката в него. Белсимера е щастлив повод.

— Когато бяхме деца — намесва се и Блейз, с усмивка в гласа, — ти винаги ми подаряваше цвете, помниш ли?

— Не — признавам аз и сядам на леглото си. Поглеждам цветето в ръката ми. То не е толкова красиво, колкото подареното ми от Елпис, но се надявам, че на нея ще й хареса. — Това беше толкова отдавна. Спомените ми са неясни. Ала добре си спомням как ги правех с майка ми и те ставаха много по-хубави от тези.

— Наистина бяха — съгласява се той. — И през двете години преди обсадата, ти винаги се опитваше да ми дадеш най-хубавото, което имаше, а аз все бягах от теб.

— Не си спомням това — отвръщам аз, докато гледам към стената му. — И защо?

— Защото ти даваше цветята си с допълнителни условия — обяснява той. — И целуваше всеки, на когото подаряваше цвете.

— Не съм го правила — отвръщам през смях.

— Правеше го — настоява той. — Всяка Белсимера ти подскачаше из двореца с кошницата си с цветя и ги подаряваше на всеки, който видеше, като искаше в замяна по една целувка. Всички те смятаха за много странна, но се съобразяваха с изискването ти. Никой не можеше да ти откаже. Заради титлата й — обръща се той към останалите. — Всички я обичаха.

— Аз съм израснал в едно малко селце на източния бряг — намесва се и Херон. — Дори и ние там бяхме чували за теб и затова как всеки, който те е срещал, те обиквал.

Думите му ме стоплят и изваждат един мъгляв спомен, макар да не съм сигурна колко от него е реалност. Спомням си кошницата от ракита, която виси на ръката ми. Спомням си прислужници, готвачи и пазители, които се навеждат пред мен или ме повдигат, за да ме целунат по бузата или челото ми и да изрекат: „Благодаря ти, принцесо. Ще го пазя завинаги. Честита Белсимера!“.

— Блейз очевидно не е бил сред тях — опитвам се да го подразня.

Той се поколебава за минута.

— Напротив — опровергава ме той. — Но въпреки това ти си оставаше момиче, което ме преследва и изисква целувка. Не беше нещо лично. На тази възраст дори отказвах да целувам и майка си.

— Ние на кораба никога не сме празнували — признава Артемизия. — Майка ми е астрейка, но екипажът й беше събран от къде ли не. Ако празнувахме всеки празник, никога нямаше да свършим каквото и да е. Това е първото ми честване.

— Знаеш ли историята? — питам я аз.

— Не мисля. Майка ми ме научи на имената на боговете, но тя не си пада особено по истории — признава тя.

В началото съм малко неуверена, но когато стигам до частта, в която Сюта прави цветята за Глейди, гласът на майка ми поема разказа и историята се излива от мен, без дори да ми се налага да си я припомням. Аз съм по-добра като публика, отколкото като разказвач, и когато обяснявам как Белсимия израснала от любовта и приятелството между двете богини, от очите ми потичат сълзи.

— Във версията, която съм чувал — тихо допълва Херон, — не сълзата на Глейди е причината за появата на Белсимия от цветето, а целувката, с която дарила Сюта.

— Моите родители пък спореха дали Белсимия е израснала от цветето, или пък се е превърнала на цвете — обяснява Блейз.

— Не мога да си представя твоите родителите да спорят за каквото и да е — признавам му аз. — Те бяха винаги толкова щастливи.

Блейз не продумва толкова дълго, че започвам да се притеснявам дали не съм го разстроила.

— Баща ми обясняваше, че те спорели, защото прекалено много се обичали. Каза, че ще разбера, когато порасна.

Думите му звучат по-скоро като признание, отколкото като спомен, и макар че всички го слушат, аз знам, че те са предназначени за мен. Бузите ми пламват и аз обръщам лицето си така, че той да не може да го види.

Той се покашля.

— Докато бях навън… за да се успокоя, аз малко поразсъждавах — продължава той. — За дъщерята на тейна… — Той се поколебава. — Не е необходимо. Права си. — Усещам как думите му причиняват болка, но и на мен не ми доставят радост да ги чуя.

— Блейз! — възмущава се Артемизия.

— Арт! — намесва се и Херон, а в гласа му се долавя леко предупреждение.

— Ако някой от вас може да посочи една причина, поради която се налага да убием момичето, която да няма нищо общо с чувствата на Тео към нея, ще съм щастлив да я чуя. — Блейз звучи толкова много като баща си, че сърцето ми подскача в гърдите ми.

Артемизия трябва да има отговор на това. Дори Херон трябва да има какво да каже, някакъв аргумент, подкрепящ убийството на Крес. Изчаквам. Нямам търпение да чуя. Но те и двамата остават мълчаливи. Стискам здраво очи, преди да се принудя да говоря.

— Тя знае, че замислям нещо — не успявам да се въздържа аз. — Не е сигурна какво точно, но знае, че работя срещу императора. Знае за Сьорен и мен и знае, че съм й откраднала камъни. Няма да ме издаде на императора, докато си мисли, че се разкайвам. Убедих я, че е така. Но колко ли време това ще продължи? Тя иска да бъде принцеса и ако реши, че аз й стоя на пътя… — Гласът ми замира, в мен се надига разкъсващо ме ридание.

Боли ме от това, че го изричам на глас. Не само емоционално — усещам физическа болка в гърдите си, остра като нож. Защото независимо от това, което искам да кажа за лоялността, приятелството или дълга, истината е изумително проста: аз избрах Крес пред моите хора, а тя постави амбицията си пред мен. Направих грешка и тя няма да се повтори.

— Ето ти причината — обръщам се аз към Блейз. — Ще го направя веднага щом Сьорен се върне, преди тя да има възможност да промени мнението си. Дори и без доказателства, те ще ме заподозрат, така че ще трябва да приключа с това. Тейнът, Крес и Сьорен, а след това изчезваме. Знам, че не можем да освободим робите тук по пътя ни в изгнание — това ще ни забави твърде много, — но Елпис и семейството й идват с нас. Мисля, че й го дължим след всичко, което направи за нас. Това ще бъде ли проблем?

Не разпознавам собствения си глас — авторитетен, хладнокръвен. Звуча като по-възрастна, отколкото съм, по-твърда, отколкото съм. Не звуча като майка си — не съвсем, — но си мисля, че е възможно да звуча като кралица.

— Не! — отвръща Блейз след миг. — Няма никакъв проблем.