Принцеса на пепелта

СЪЮЗНИК

МАЙКА МИ МИ КАЗВАШЕ, ЧЕ ако се молим на боговете, те ще ни защитят от злото. Но също така си спомням как, когато каловаксийците дойдоха, и двете се молехме и се молехме, и молехме, но това не ни помогна. Аз не вярвах, че ще я убият, защото смятах, че боговете никога няма да го позволят. Тя щеше да си остане кралица, докато не я отнесеше старостта — такава трябваше да е съдбата й. Дори когато кръвта започна да шурти от шията й, а ръката й се разхлаби около моята, аз все още не можех да повярвам. Мислех, че майка ми е безсмъртна, дори и след като светлината напусна очите й.

След това плаках. А после се разгневих. Не само срещу каловаксийците, но и срещу боговете, защото бяха оставили майка ми да умре, когато трябваше да я защитават. Аз ги замених с по-отмъстителните богове на каловаксийците, но това, така или иначе, нямаше никакво значение. Онази част от мен — частта, която се надяваше — се беше пречупила.

Сега се опитвам да се моля, докато лежа в леглото и очаквам полунощ. Моля се отчаяно и безнадеждно на всички богове, които познавам от всякакви религии, и не оставям и думичка да излезе през устните ми. В тишината присъствието на моите Сенки е още по-осезаемо. Ереста е смъртно престъпление и аз съм сигурна, че те ще се избият помежду си за възможността да ме предадат на императора, дори и ако по този начин те единствено успеят да се отърват от нещо, което вероятно за тях е наистина ужасна работа. На тях даже не им е позволено да си говорят един с друг, въпреки че често нарушават това правило. Обикновено като заспивам, ги чувам как си шептят помежду си.

Сега за първи път, откакто се помня, в стаята ми цари тишина.

Какъв е шансът в същата вечер, в която се появява Блейз и организира среща с мен, да не присъства нормалната ми охрана? Много по-малък от шанса да попадна в капан. В ума ми отново изниква Фелиси и виждам ядосаното, зачервено лице на императора, който чака с камшик в ръката.

Този път той със сигурност ще ме убие.

Но ако това не е капан, ако Блейз наистина ме чака в кухненската изба и е бил сред поддръжниците на Ампелио, той със сигурност ще има план как да спаси мен и Астрея. Как може да не отида? Майка ми винаги казваше, че една кралица поставя страната си преди всичко друго — дори пред живота си. В крайна сметка, тя направи именно това. И ако сега беше на мое място, много добре знам какво щеше да направи.

Когато наближава полунощ, аз отмятам завивката и се измъквам от безопасността на леглото си. Все още не се чува никакъв звук отвъд стените, така че се приближавам до една от дупките.

Единственото, което дочувам, е леко, равномерно дишане. Същият звук идва от всяка една от трите дупки. Възможно е, разбира се, всички те да са се наяли и напили прекалено много на банкета, след което да са заспали дълбоко, но не вярвам в съвпаденията. Блейз трябва да има пръст в това.

Освен ако не го е направил императорът.

Не си слагам обувки, защото без тях стъпките ми ще са по-тихи и ако ме хванат, ще мога да кажа, че съм имала нужда от вода. Съмнявам се императорът да го повярва, но поне звучи като правдоподобна лъжа.

Ръката ми се задържа върху дръжката на вратата. Толкова е лесно да пропълзя обратно в леглото си и да прогоня завинаги мислите за Блейз, Ампелио и майка ми. Мога да погреба Теодосия дълбоко в себе си, докато не остане само Тора. Мога да продължа да се грижа императорът да е щастлив, а той ще ме държи в безопасност.

Но не мога да се върна. Не и след Ампелио.

Поемам дълбоко дъх и се насилвам да завъртя топката на вратата, за да изляза в коридора. Избата е в западното крило на двореца — под основните кухни, — така че трябва да свия вляво. Или пък дали не беше вдясно? В тъмнината не мога да съм сигурна за нищо. Един погрешен завой, един погрешен коридор, един човек, който не би трябвало да е там, и това ще е краят. Тази мисъл едва не ме кара да затичам обратно към леглото, но аз знам, че там ме очаква само по-бавна смърт — и за мен, и за страната ми.

Трябва да направя избор. Трябва да се доверя на себе си. Тръгвам вляво.

Звуците на късните вечерни гуляйджии се издигат нагоре по величественото стълбище и се носят надолу по коридорите към мен — музика и пиян смях, викове на веселие за сметка на Астрея. Някой вдига тост за Принцесата на пепелта и те започват да разказват мръсни вицове, които съм чувала толкова често, че се стичат по гърба ми като олио. Ще ми се наложи да премина покрай тях, за да стигна до кухните — ужасяваща перспектива, като се има предвид състоянието им, — но най-вероятно има определена причина, поради която Блейз определи кухненската изба като място за среща не само защото там е тъмно и пусто по това време на нощта. Най-вероятно е заради тунелите.

Преди обсадата Блейз беше твърдо решен да проучи всички тайни проходи на територията на замъка и начерта десетки карти, които само той можеше да си разчете. И тъй като той често бе принуден да ме мъкне със себе си, аз също бях ги откривала с него. Едва ли сме намерили всички, но през онази година и нещо, която прекарахме в изследване на замъка, бяхме открили десетки. Включително един, който води от източното крило на двореца до кухненската изба.

Само че след толкова много години би било прекалено лесно да пропусна точното място. Тъмнината не ми помага, а аз така и не се осмелих да взема свещ. Когато достигам до коридора, за който съм почти сигурна, че е правилният, аз протягам ръка и опипвам камъните. Преди камъкът беше на нивото на очите ми, но сега най-вероятно трябва да е някъде на височината на талията ми. Как е възможно да съм пораснала толкова много, имам чувството, че едва вчера гледах как майка ми умира?

Но пък всичко това беше в един друг живот.

Почти съм на път да се откажа да го търся, когато пръстите ми напипват камък, който леко е издаден напред.

— Като носа на пазителя Алексис — беше отбелязал Блейз през смях, когато го намерихме за първи път. Пазителят Алексис имаше нос, който се извиваше като лък, готов за стрелба, и обичаше да разказва шеги, които аз не разбирах. Вероятно вече е мъртъв.

Завъртам камъка веднъж по посока на часовниковата стрелка и два пъти по посока, обратна на часовниковата стрелка, преди да го подпра с рамо. Налага се да повторя завъртането още няколко пъти, преди проходът да се отвори, но това е хубаво. Означава, че никой не е използвал този тунел от доста дълго време. Хвърлям един последен поглед назад, за да съм сигурна, че не ме следят, влизам вътре и го затварям зад мен.

Тунелът е тесен и тъмен. Налага ми се да опипвам обвитите в прах стени, за да намеря пътя си. Трябваше да донеса свещ. И обувки. Никой не е бил в този тунел поне от десетилетие и камъните, които образуват стените и пода, са покрити с мръсотия и прах, които полепват по босите ми крака и длани.

Пътят криволичи доста по-дълго, отколкото си спомням, завивайки по начин, който ме кара да мисля, че се въртя в кръг. Доста често през камъните се дочуват приглушени гласове и макар да знам, че те няма как да знаят, че съм тук, аз все пак задържам дъх, докато преминавам покрай тях. Така или иначе, убедена съм, че всичко ще завърши с моята смърт, но това няма никакво значение. Дори този опит да е напразен и да ме убият, дори да е капан, единственото нещо, което мога да сторя, е това.

След известно време, което ми се струва като цяла вечност, камъните под пръстите ми преминават в дърво и аз клякам, за да разчистя с ръцете си праха и мръсотията възможно най-добре. Студената метална дръжка е залостена и ръждясала. Налага се да използвам цялото си телесно тегло, за да я накарам да се завърти на една четвърт. После го правя отново и отново, докато ръцете ми не започват да горят, но в крайна сметка вратата най-сетне се открехва достатъчно широко, за да се промъкна през нея.

— Ехо? — прошепвам аз в мрака.

Ако си спомням правилно, има триметрово разстояние до каменния под на избата, а с моите боси крака няма да мога да направя скока без помощ.

Звук от тътрещи се, приближаващи стъпки.

— Сама ли си? — пита той на астрейски. Отнема ми няколко секунди, за да успея да регистрирам думите.

Налага ми се да си преведа отговора в главата, преди да го изрека, мразейки се, докато го правя. Дори и мислите ми вече са на каловаксийски.

— А ти? — питам аз.

— Не, реших да доведа и няколко стражи, че и императора.

Аз замръзвам, макар да съм почти сигурна, че той се шегува. А той най-вероятно е доловил колебанието ми, защото въздъхва нетърпеливо.

— Сам съм! Скачай, ще те хвана.

— Само дето вече не съм на шест години, Блейз. И съм доста по-тежка — предупреждавам го аз.

— А пък аз съм доста по-силен. Такъв е резултатът от пет години труд в Земната мина.

Аз не успявам да измисля отговор на това. Едно време външните мини са били най-чистите места в страната, благословени от самите богове, но сега те са изградени от кошмари. След като каловаксийците нахлуха, те изпратиха десетки хиляди астрейци да вадят божествени камъни в мините, които да продават из цял свят на хора без подходящото обучение, неспособни да ги владеят. Резултатите от това са слаби изблици на магия, които бързо изтощават камъните и оставят хората в отчаяна нужда за още, още и още, а каловаксийците — твърде щастливи, че могат да им ги набавят — на правилната цена.

Но добиването на магия в мините е труден бизнес. Болшинството хора не могат да издържат твърде дълго там, без да полудеят. Някои успяват само няколко дни. Други могат да работят там с години, преди да бъдат окончателно убити като бесни кучета от каловаксийските коменданти.

— Ти си бил в мините? — шепна аз.

— Да — потвърждава той. — А сега побързай и скачай, Тео. Нямаме много време.

Тео.

Теодосия.

Ти си единствената надежда на нашия народ, Теодосия.

Пренебрегвам натрапчивото желание да се върна и приплъзвам първо краката си през дупката. За по-малко от секунда падам свободно, преди ръцете на Блейз да ме спрат — едната под коленете ми, а другата — зад гърба ми. Той веднага ме пуска на земята.

На очите ми им отнема известно време, за да се приспособят към тъмнината, и тогава лицето му идва на фокус. За разлика от банкетната зала, сега мога наистина да го огледам без никакви последствия. Лицето му е издължено, каквото беше и това на баща му, но с тъмнозелени очи, които е наследил от майка си. И макар телосложението му да е мършаво — няма нищо по костите си освен твърди мускули и пепелявокафява кожа, в челюстта му има твърдост, все едно е винаги ядосан, гладен, или и двете. Дълъг, блед белег прорязва лицето му от лявото слепоочие до ъгъла на устата му и аз потръпвам, когато си представям какво ли е би могло да го причини. Той винаги се е извисявал над мен с няколко сантиметра, но сега помежду ни има близо трийсет сантиметра разлика, да не говорим за широките му рамене.

— Ампелио е мъртъв — казвам му аз, когато най-накрая успявам да намеря думи.

Мускулът в челюстта му подскача и очите му се отместват от мен.

— Знам — отвръща той. — Казват, че ти си го убила.

Думите му сякаш ме ухапват и ме карат да се отдръпна назад, макар да не мога да ги отрека.

— Той ме помоли. Знаеше, че ако аз не го направя, Корбинян ще накара някой друг да го стори, а с това и моят собствен живот също щеше да бъде загубен — споделям тихо аз. — Сега императорът смята, че съм вярна повече на него, отколкото на народа си.

— А така ли е? — пита тихо той.

— Разбира се, че не — обявявам аз, но гласът ми потреперва и си спомням как съвсем скоро можех да дам съвсем различен отговор, ужасена от последствията, ако императорът разбереше.

Той ме гледа дълго, сякаш ме измерва. И още преди да проговори, аз съм наясно в преценката му — провал.

— Коя си ти? — пита ме той.

Това е толкова прост въпрос, но той ме кара да замлъкна. И двамата знаем, че това е тест, при това такъв, на който не мога да се проваля. Затова преглъщам и се принуждавам да срещна очите му.

— Името ми е Тео…

Името засяда в гърлото ми и аз отново съм дете, което трепери на студения каменен под, докато императорът и тейнът стоят над мен.

— Коя си ти? — пита спокойно императорът.

Но всеки път, когато му отговоря, камшикът се стоварва върху кожата ми и аз изревавам. Това продължава с часове. Не знам какво искат от мен. Аз продължавам да им казвам истината. Продължавам да твърдя, че името ми е Теодосия Айрин Хазара. Казвам се Теодосия. Моето име е Тео.

Докато не спирам. И им казвам, че съм никоя.

Точно в този момент те престават. И именно тогава императорът прикляква до мен с мила усмивка и поставя пръст под брадичката ми, принуждавайки ме да го погледна. Той ми казва, че съм добро момиче и ми дава новото име, сякаш то е подарък. И аз съм му благодарна за него.

Хващат ме нечии топли ръце за раменете и ме бутат напред-назад. Когато отварям очи, лицето на Блейз е на няколко сантиметра от моето, а очите му са по-тъмни и по-строги, отколкото си ги спомням.

— Твоето име е Теодосия! — казва ми той. — Кажи го!

Аз вдигам ръката си, за да докосна бузата му и да проследя белега му. Той трепва.

— Ти имаше такава прекрасна усмивка — напомням му аз. Гласът ми замлъква. — Майка ти все казваше, че някой ден тя ще те вкара в беля.

Той отпуска ръцете си, сякаш моята кожа го е изгорила, но все още ме гледа все едно съм диво животно. Сякаш бих могла да го нападна в изневиделица. Аз обвивам ръце около корема си и се облягам назад на стената.

— Какво се е случило с нея?

Първоначално си мисля, че той не ме е чул. Но после той обръща лице встрани. Буцата в гърлото му набъбва.

— Убита е по време на обсадата — произнася след малко. — Опитала се е да застане между каловаксийците и майка ти.

Естествено, че го е направила. Нашите майки бяха приятелки от люлката. По-близки от кръвни роднини, повтаряха те. Аз я наричах лельо. Колкото и да е ужасяващо това, поне е било бързо. За това поне съм благодарна.

Краката ми поддават и аз се свличам върху мръсната земя.

— А баща ти? — питам го аз.

Той поклаща глава.

— Каловаксийците имат опит в завладяването на страни. Те много добре знаеха, че първо трябва да убият пазителите и воините — обяснява ми той. — Ампелио беше последният останал.

— Смъртта му беше чиста — изричам аз. — Поне така казаха другите. Аз не знам какво означава това. Но… се опитах да го направя безболезнено. Той вече беше минал през страшни мъки… така че не знам дали съм помогнала.

Той кимва, но не казва нищо повече. Вместо това идва да седне до мен. Докато седим един до друг с подгънати крака, имам усещането, че сякаш отново сме деца и имаме урок, очаквайки от нашите учители да ни разкрият света около нас. Но нищо от това няма смисъл.

— Теодосия — отново прошепва той. — Трябва да го изречеш.

Отварям уста, но оттам не излиза нищо.

— Какво се случи с момичето, което сервираше на банкета? — питам аз вместо това. — Тя да не е…

Той поклаща глава, но очите му все още са много далеч.

— Марина е… любимката на стражите. Те никога няма да я убият. Затова тя сама предложи да го направи. Ще се срещне с нас на кораба.

— Кораб ли? — питам аз замаяна. — Какъв кораб?

— Корабът на Драгонсбейн — казва той. — Ще те освободим. Тази вечер. Ти защо мислиш, че се появихме тук?

Аз поклащам глава.

— Предполагам, че нищо не си помислих — признавам си. — Аз просто… трябваше да направя нещо. Не мислех, че ще бягам.

Блейз се отдръпва след думите ми.

— Това никога не е било битка, която можем да спечелим, Тео. С Ампелио донякъде имахме шанс, но сега… силите, които той събра, вече са разпръснати, а те поначало не бяха много. Само хиляда човека.

— Хиляда? — повтарям аз, а стомахът ми се свива. — Има сто хиляди астрейци.

— Имаше сто хиляди — поправя ме той с гримаса на лицето. — Според последната информация, която имам, ние сме около двайсет хиляди.

Двайсет хиляди. Как е възможно това? Обсадата отне много животи, но не е възможно да са толкова много. Останали сме една малка частица.

— От тези двайсет хиляди — продължава Блейз, без да обръща внимание на шока ми — половината са в мините и не могат да избягат.

— Ти си успял — отбелязвам аз.

— Аз имах Ампелио — отвръща той, но не добавя нищо друго. — От другите двайсет Драгонсбейн успя да прекара нелегално около четири хиляди в други държави, за да ги спаси, макар това положение да е относително. Някои избраха да останат като екипаж, но те не са достатъчно. Шест хиляди останаха в Астрея, а тук в столицата може би има около три хиляди. Никой от тях не се е бил през живота си. Много от тях са деца, които никога не са живели в предишния свят, който не е управляван от императора. Никога не са вдигали оръжие. Хиляда от тях може и да са готови да опитат.

Аз едва го чувам. Докато съм играла игричките на императора, осемдесет хиляди души от моя народ са умрели. Всеки път, когато камшикът се е впивал в кожата ми, а аз проклинах страната си и хората, които се опитват да я спасят, моят народ е бил затриван. Докато съм танцувала, клюкарствала и флиртувала, те са полудявали в мините. Докато аз съм пирувала на масата на врага си, те са гладували.

Кръвта на осемдесет хиляди души е по ръцете ми.

— Но в мините има десет хиляди души, нали? — отбелязвам аз. — Десет хиляди силни, яростни астрейци, които с готовност ще се бият след всичко, което са преживели.

— Корбинян знае това и именно затова мините са още по-добре охранявани от столицата — обяснява ми Блейз и клати глава… — Това е невъзможно.

— А Драгонсбейн? — питам аз отчаяно. — Ако той е на наша страна…

— Лоялността на Драгонсбейн е единствено към Драгонсбейн. — Той го изрича така, сякаш цитира думи, които е чувал твърде често. — Ние вече сме на една и съща страна, но по-добре да не влагаш особено надежда там.

Аз вкарвам долната си устна между зъбите си.

— Защо? — питам аз. — Защо сега?

Известно време той запазва мълчание.

— Защото обещах на Ампелио, че ако с него се случи нещо, аз ще те спася.

Не мога да сдържа усмивката си, макар да ме боли.

— Винаги съм искала някой да ме спаси — признавам си аз. — Мислех, че ще бъде той.

— Той се опита. Наистина. Имаше няколко опита, но те така и не успяха.

— Ти си по-умен?

Той изсумтява.

— Разбира се, че не — уточнява той. — Просто… не толкова съвестен.

Тази вечер мога да съм свободна. Мога да напусна този дворец и всичките ужаси в него. Никога повече няма да ми се наложи отново да видя императора. Никога повече няма да се покланям в краката му. Никога повече няма да усещам захапката на камшика в плътта на гърба ми. Никога повече няма да се питам дали това ще бъде денят, в който той най-накрая окончателно ще ме пречупи.

Аз сънувам свободата всеки ден от обсадата насам, чакайки и чакайки точно този миг, когато някой ще ме отведе възможно най-далеч от това място. Представях си нов живот на някакъв отдалечен бряг под открито небе, без надзора на Сенки, без да се тревожа за всяка дума, която изричам, за всяко мое изражение. И сега, най-накрая, свободата е достатъчно близо, че да мога да я докосна. Аз мога да си тръгна и никога повече да не поглеждам назад.

Но веднага, щом си го помислям, знам, че това не е възможно. Едно време можеше и да бъде. Вчера също би могло да се случи. Но вече не.

Ампелио прекара последното десетилетие в опити да спаси Астрея, защото тя е нашият дом. Защото има хора — като Блейз, — които се нуждаеха от него. Защото той се бе клел във вярност пред боговете да защитава на всяка цена Астрея и магията й. Сега неговата кръв е по ръцете ми и макар да знам, че това бе неизбежно, аз все пак оставам с усещането, че отнех герой от свят, в който тези безценни люде са безкрайно малко.

Осемдесет хиляди души. Това е число, което не съумявам да осмисля. Осемдесет хиляди майки, бащи, деца. Осемдесет хиляди воини, художници, фермери, търговци и учители. Осемдесет хиляди безименни гроба. Осемдесет хиляди от моите хора, които са умрели, докато са чакали някой да ги спаси.

— Мисля, че бих искала да остана — тихичко му заявявам аз.

Блейз се обръща смаяно към мен.

— Моля?

— Оценявам всички усилия, които си направил. Наистина…

— Не знам какво ти е сторило това чудовище, Тео. В какви лъжи ти е оплел, но ти не си в безопасност тук. Аз бях тук тази вечер, когато той те бе изложил като трофей. Нещата само ще загрубяват.

Какво по-лошо може да стане — аз дори не мога и да се опитам да се досетя. Сега няма да мисля за това. Само ще ме разколебае и отслаби решението ми.

— Ние не можем да им съперничим по брой хора, Блейз. Ти си напълно прав. Ако го нападнем директно, ние ще загубим, и бунтът, за който Ампелио даде живота си, ще се окаже напълно безсмислен. Те никога няма да ме заподозрат. Аз мога да ти осигурявам информация. Мога да ги ударя отвътре. Мога да осигуря възможност да си върнем обратно страната. — За момент той почти ми заприлича на момчето, което познавах. Момчето, за което се държах, без значение, че той се опитваше да се отърве от мен. — Не можеш да ми кажеш, че греша — продължавам аз. — Аз съм най-добрият ви шанс.

Той поклаща глава.

— Това е прекалено опасно. Да не мислиш, че преди теб не сме имали други шпиони? Имали сме десетки и той винаги ги разкриваше. И не го приемай погрешно, но те бяха доста по-стабилни от теб.

— Добре съм си — протестирам аз, макар и двамата да знаем, че това е лъжа.

Той ме гледа известно време, изучава лицето ми, търси някакви признаци на колебание, които да може да използва срещу мен. Аз не му ги осигурявам.

— Коя си ти? Трябва да те чуя да го изричаш.

Преглъщам, тъй като сенките отново се скупчват около мен.

Но не мога да ги оставя да ме превземат. Не и сега.

— Аз съм Те… Теодосия Айрин Хазара — обявявам аз. — И аз съм единствената надежда на народа ни.

За момент той само ме гледа. Сега ще каже „не“, а и аз дори не съм сигурна, че ако го направи, ще сгреши.

Вместо това той въздиша дълго и болезнено и отмества погледа си от мен. Изведнъж той ми изглежда много по-голям от седемнайсетгодишен. Заприличва ми на човек, който е видял твърде много от света.

— До какъв тип информация можеш да се добереш? — пита ме най-накрая той.

Усещам усмивката си крехка.

— Те не са непогрешими, независимо от това какво си мисли императорът. Бунтът миналия месец в мините Сюта?

Той отмества погледа си.

— Онзи, заради който бяха убити сто астрейци, а двойно повече бяха ранени ли? — уточнява.

— И то предизвикан от земетресение, да не повярваш. Императорът каза, че е било предизвикано от Ампелио, но това не е във възможностите на Хаза. Глейди контролира земята — вмятам аз. — И да не забравяме, че то е убило почти още толкова много каловаксийци — добавям аз.

Дебелите му вежди се вдигат нагоре.

— Не съм чул за това.

— Императорът най-вероятно го е премълчал. Не е искал никой да знае за това колко поражения може да нанесат шепа астрейски бунтовници. Чувал си за тейна, нали?

Лицето на Блейз потъмнява и той изсумтява в знак на потвърждение.

— Дъщеря му ме има за приятелка, а тя много говори — добавям аз.

Като чува това, той почти се усмихва.

— А за императора? Имаш ли нещо за него?

— Корбинян е труден — признавам аз. — Той иска да изглежда повече като бог, отколкото като човек. Дори каловаксийците са твърде уплашени от него, за да си позволят да клюкарстват.

— А за принца? — притиска ме той.

Свивам рамене.

— Като цяло той е като баща си. Студен, резервиран. Той е воин, и при това добър, но няма търпението, необходимо за императорския двор. Предпочита морето, битката — такива неща. — Спирам и си мисля за поведението му към мен по-рано. Той ме потърси, искаше да се увери, че съм добре. Опита се да ме закриля. А и начина, по който ме наблюдаваше на банкета… — Пада си по геройските постъпки. Предполагам, че идва от желанието му да защити майка си. Когато заедно учехме като деца, любимите му истории бяха за това как герои убиват кракени, спасяват девици и тем подобни. Корбинян не е особено привързан към него, независимо от факта, че му е наследник. Няма да се учудя, ако той си мисли, че ще живее вечно.

Изражението му не се променя, но аз мога да видя как умът му започва да работи.

— Чувала ли си нещо за берсеркерите?

Думата е странна, макар че със сигурност е каловаксийска.

— Берсеркери? — повтарям аз. — Не, не мисля.

— Един вид оръжие — обяснява той. — Вървят разни… приказки за тях, но никой не е оцелял, за да разкаже от първа ръка какво точно правят.

— Дъщерята на тейна може да знае нещо — замислям се аз. — Мога да се опитам да разбера повече.

Той въздиша силно и обляга глава на стената. Преструва се, че го обмисля, но аз знам, че съм го спечелила, дори и ако това е само защото той просто няма други възможности.

— Ще трябва да измисля начин да останем във връзка — казва той накрая.

— Със сигурност не може отново да приспиш Сенките ми.

Той свива рамене

— Ще си помислят, че са се поотпуснали на банкета, а и със сигурност няма да искат императорът да научи за това.

— Императорът научава за всичко — заявявам аз. — Този път може да пострадат и Сенките, но ако това се превърне в нещо повтарящо се — или дори да има само намек, че е вид схема, — той ще намери начин да обвини мен.

Блейз мисли известно време, докато хапе вътрешната страна на бузата си.

— Мисля, че имам една идея, но първоначално ще имам нужда от малко помощ — казва той. — Може да ми отнеме няколко дни. Аз ще те намеря. Не рискувай ти да ме търсиш. Междувременно виж какво можеш да направиш с принца.

— Принц Сьорен ли?

— Каза, че му харесвала идеята да спасява девици в беда — изрича той, а устата му е разтеглена от мрачна усмивка. — Ти не се ли преструваш точно на това?

Не мога да се сдържа и се засмивам.

— Аз далеч не съм му интересна. Императорът никога няма да позволи такава връзка.

— А разглезените принцове винаги искат неща, които не могат да имат — натъртва той. — Ти уж забелязваш всичко, но не забеляза как те гледа той?

Аз се сещам за начина, по който принцът ме наблюдаваше на банкета, как ме попита дали съм добре, но се опитвам да го пренебрегна.

— Предполагам, че по същия начин, по който гледа всички останали. С изражение, издялкано от камък и студ зад очите му — предполагам аз и свивам рамене.

— Вечерта не изглеждаше точно така — казва той. — Принцът може да бъде безценен източник на информация. И ако успееш да го завъртиш правилно, Тео… Ами, влюбените момчета са готови да направят почти всичко, нали?

Идеята принц Сьорен да е влюбен, е доста смешна. Аз се съмнявам, че в гърдите му изобщо бие сърце. И все пак не мога да не си помисля за това как той ме помоли да го наричам с малкото му име.

— И — продължава Блейз. Погледът му се изостря до нещо, което познавам твърде добре: глад. — Ако каловаксийците са в паника заради мъртвия си престолонаследник, то ние дори бихме могли да изравним резултата на бойното поле.

Кимвам бавно. Това е добър ход, който трябва да се предприеме. Дори е задължителен. Въпреки това аз вече знам какво означава да се отнеме живот. Това е нещо повече от острие, пускащо кръв, и сърце, което застива. Сега вече знам, че то отнема в замяна нещо и от теб.

Блейз вижда колебанието ми.

— Баща му унищожи живота ни, Тео. — Той полага ръка на рамото ми. Кожата му е топла въпреки хладната изба. От това разстояние, разпознавам баща му — в пълните устни и квадратната челюст. Но в него има толкова много омраза, която нашите родители никога не са познали. Би следвало да се уплаша, но не се страхувам. Неговата омраза е в унисон с моята.

— Това е дълг, който ще платим — обещавам му аз.

Самите думи не ме шокират толкова, колкото страстта, прозираща зад тях. Сякаш това не съм аз, дори в собствените ми уши звуча различно. Или поне не като Тора. Но когато очите на Блейз омекват и той ме придърпва в прегръдката си, започвам да се чудя дали вече не звуча отново като Теодосия.

Минало е толкова дълго време, откакто някой ме е докосвал така — с истинска обич и грижа. Понечвам да се отдръпна, но той мирише на Астрея. Усещам се като у дома.