Принцеса на пепелта

ОФИЦИАЛЕН ОБЯД

СЬОРЕН Е ПОДГОТВИЛ ЗАПАДНИЯ ПАВИЛИОН за нашия обяд и в усилието си да стори това не е пестил лукс. Масата е издълбана в твърд мрамор и е толкова тежка, че съм сигурна, че се е наложило да се използва малка армия — и голям дял от камъните Глейди, — за да бъде докарана тук от високата банкетна зала, в която обичайно стои. На масата е поставена любимата рисувана ваза на майка ми, която е пълна с току-що откъснати невени на върха на цъфтежа си, и четири златни подложки. Всичко това едно време принадлежеше на майка ми и ако аз се опитам, мога дори да си я представя как стои там с Ампелио от едната й страна, а аз от другата й, как отпива овкусено с мед кафе — за мен само овкусено с мед мляко — и говори за глупави неща като времето и уроците ми, така блажено неподозираща за батальоните, които в този миг са настъпвали към нас.

Прогонвам тази мисъл от ума си и се насилвам да се усмихна, когато виждам чакащия ни на масата принц в компанията на Ерик. И двамата бързат да се изправят, когато ние приближаваме. Високото слънце напича през червения копринен балдахин, разстлан над главите ни, и окъпва сцената в топла, ярка светлина.

— Дами! — изрича той, докато ние правим реверанс. — Радвам се, че ще се присъедините към нас. Помните Ерик от кораба, нали?

— Разбира се — отвръщам аз. Не е нужно да поглеждам към Крес, за да видя празния поглед на лицето й. В онзи ден тя имаше очи само за принца. Съмнявам се, че ако я бяха накарали, щеше да може да посочи Ерик насред тълпата.

— Радвам се да те видя отново, Ерик — продължавам аз.

Той стрелка игривите си сини очи между Крес и мен и видимо се забавлява.

— И аз вас, лейди Тора. И двете изглеждате прекрасно, разбира се — прави ни комплимент той, докато ми издърпва стола. Когато се навежда напред, за да го избута под мен, той снижава гласа си, така че само аз да мога да го чуя. — Вие да не сте загубили някакъв бас?

Овладявам се да не направя гримаса.

— Кресцентия беше достатъчно любезна, за да ми даде роклята си назаем.

— Така ли? — отбелязва той, едва сдържащ смеха си. — Много мило.

— И нека се досетя — продължавам аз, като поглеждам към Крес, която вече е ангажирала Сьорен надълбоко в разговор за писмо, което е получила от баща си. — Нашият принц беше така добър да ви покани да се насладите на един добър обяд, преди да тръгнете към Вектурианските острови?

Той повдига тъмните си вежди и снишава гласа си.

— Аз съм се объркал, Тора. Става въпрос само за проблеми с търговските пътища. Не е чак толкова интересно.

Смея се.

— Търговски пътища или Вектурианските острови. За мен няма абсолютно никаква разлика. Все едно ще пътувате до Луната.

— Може би следващата година — шегува се той. — Но няма да ви лъжа. Очаква ме близо месец твърда храна и водниста бира. Затова ще се насладя на тази последна добра храна, дори и ако се налага да флиртувам с момичето, от което Сьорен не се интересува.

Поглеждам към Кресцентия и Сьорен и умишлено неправилно интерпретирам думите му.

— Честно казано, това да ми правиш компания ми се струва доста висока цена за плащане, без значение колко хубава ще е храната. Имаш най-искрените ми съболезнования.

Тънките му устни се извиват в самодоволна усмивка, преди да се наведе към Кресцентия.

— Знаете ли, лейди Кресцентия, първата ми задача беше на кораба на тейна. По това време бях дванайсетгодишен. Имах чувството, че се срещам с някой бог.

Неохотно Крес откъсва вниманието си от Сьорен, който веднага се пресяга за кристалната гарафа с вино. Той премества стола си с няколко сантиметра по-близо до моя и ми налива чаша. Течността е червена като прясна кръв. Той не поглежда към мен, а вместо това се е съсредоточил върху задачата си и й отделя цялото необходимо време. Един кичур златиста коса пада в очите му, но той не прави никакво движение, за да го избута настрани.

— Благодаря ти! — изричам аз след минута.

Ярките му сини очи се впиват в моите, взират се в очите ми за миг, преди да поклати глава и отмести поглед. Той знае, че не му благодаря за виното.

— Не го споменавай! — отвръща той. Не мога да кажа със сигурност дали думите му са проява на скромност, или е вид команда.

Отново настъпва напрегната тишина, изпълнена с неща, които не могат да бъдат изречени, лъжи, които се притеснявам, че той ще прозре. Затова се спирам на полуистини.

— Не мисля, че някога преди съм говорила с майка ти насаме. Беше… поучително. Аз я харесвам.

— Тя също те е харесала — казва той. Това, убедена съм, е лъжа. Трябва обаче да призная, че той лъже добре. Наблюдавам го внимателно за нещо издаващо го, но не намирам нищо. Сьорен бавно поема дъх и без да бърза, прокарва дългия си пръст по ръба на чашата с вино, взирайки се в него, сякаш ще гадае.

— Радвам се, че дойде днес. Ти реално нямаш причина да ме харесваш след всичко случило се, но аз бих искал да сме приятели.

— Ние сме — потвърждавам аз и челото ми се свъсва. — Съжалявам. Знам, че те поставих в неудобно положение. Но аз вероятно… се паникьосах. Не знаех към кого другиго да се обърна.

— Радвам се, че можах да ти помогна. Наистина.

Той все още не гледа към мен и въпреки уверението му, че сме приятели, помежду ни има скованост, която вчера не съществуваше. Дали пък не прибързах? Той обаче е тук и премина през доста неприятности, за да направи това възможно. Това трябва да означава нещо.

— Надявам се, че знаеш, Сьорен — прошепвам аз, с тон, подсказващ желание за флирт, — че ако някога имаш нужда от нещо от мен, аз с удоволствие ще ти го дам. Защото така правят приятелите, нали?

Той кимва, но очите му все още са така далеч. Аз променям тактиката. Преструването ми на девица в беда винаги ми оставя кисел вкус в устата, но не мога да отрека ефикасността му.

— Сърдит ли си ми? — питам го аз, преправяйки гласа си, така че да звучи несигурен и уязвим. Като язовирна стена, готова да се пропука.

Това го кара да ме погледне, а ръката му се отдръпва от винената чаша.

— Разбира се, че не — отвръща той. — Защо би си помислила това?

Аз повдигам рамене и хващам здраво ръцете си в скута.

— Вероятно си вложил големи усилия, за да уредиш това, и ми се струва, че целта не е била да впечатлиш Кресцентия — изричам аз и поглеждам към нея. Тя все още говори с Ерик, но хвърля подозрителни погледи към мен на всеки няколко секунди. Аз продължавам. — И все пак ти не ме гледаш. Почти и не ми говориш. Мога само да предполагам, че съм направила нещо, за да те обидя. Ако само ми кажеш за какво става дума…

— Защо си тук? — прекъсва ме той.

— Ти ме покани — напомням му аз. — Два пъти даже.

— Но ти не беше длъжна да идваш — отбелязва той. — Казах ти, че не бива да се чувстваш задължена.

— Не се чувствам — уверявам го аз. — Тук съм, защото искам да бъда.

— И все пак защо? — пита той. — След всичко, което ти беше причинено, белезите по гърба ти, нещата, които той ти причини. Ти би следвало да го мразиш. Да мразиш и мен.

— Не те мразя — изричам аз и с изненада установявам, че това е самата истина. Каквото и да чувствам към Сьорен, то със сигурност не е омраза.

Съжаление, може би.

Усещам как очите му се взират в лицето ми, но сега аз съм тази, която не може да го погледне. Фиксирам погледа си върху златната копринена покривка, докато си спомням как тъмните ръце на майка ми, покрити с лунички, я приглаждаха и придърпваха в ъглите, така че да се изправи. Тя все оправяше нещо, когато беше нервна, и аз съм наследила този навик от нея. Налагам си цялата воля, за да накарам ръцете си да стоят спокойно в скута ми, да не мачкам салфетката си или да въртя столчето на чашата ми за вино. Божествените камъни са все още здраво прихванати под ръкава на роклята ми, но се притеснявам, че някое мое движения ще ги освободи и няма да мога да обясня присъствието им.

От другата страна на масата Кресцентия дори е престанала да се преструва, че обръща внимание на Ерик, макар той все още да жестикулира буйно, докато разказва някаква преувеличена история. Очите й са впити в моите — остри, подозрителни и леко обидени.

Аз заставам малко по-изправена и се обръщам настрани от изненаданото лице на Сьорен.

— Крес, убедена съм, че Сьорен би се радвал да чуе за книгата, която баща ти ти донесе от Уилтъншайър. Онази за едноръкия рицар?

След като вниманието на Сьорен отново се е завърнало обратно към нея, Крес се изчервява от удоволствие и се хвърля в описание на фолклорната приказка и илюстрациите, които я съпровождат. Но аз вече не внимавам в това, което тя говори. Вече не усещам малкото разстояние между Сьорен и мен като претрупано с недоизречени неща. Сега то е изпълнено с недоизказани обещания.

Опитвам се да не гледам към него, тъй като не искам да причинявам повече напрежение между Крес и мен, но е невъзможно за постигане. Когато очите ни се срещат по средата на обяда, сърцето ми започва да бие забързано.

Защото успявам, казвам си аз. Докарала съм го точно където го искам и при това така скоро — толкова скоро — аз ще бъда свободна и никога повече няма да ми се наложи да откликвам отново на името Тора. Но това не е всичко. Не напълно. В Сьорен има нещо повече, отколкото ми се иска да мисля, и макар това да ме превръща в предател, аз го харесвам.

Когато настъпи моментът обаче, аз все пак ще го убия. Просто най-вероятно ще се почувствам малко по-виновна, отколкото смятах.