Принцеса на пепелта

НАКАЗАНИЕ

СЪБУДЕНА СЪМ ПО СРЕДАТА НА нощта от вратата ми, която бива насилена да се отвори и от шума от тежки ботуши, които гърмят по коридора към мен. Единственото, което успявам да си помисля с все още спящото ми съзнание, е: „Моля ви се, оставете ме да поспя още няколко часа“. Преди да разбера какво става, груби ръце ме измъкват от леглото. Хвърлям поглед към стените, откъдето гледат моите Сенки, молейки се на всички богове те да не извършат нещо глупаво.

— Бихте ли могли да ми кажете за какво става въпрос този път? — питам аз, сопвайки се като Кресцентия, когато някоя от робините й, без да иска, заплете косата й или не й приготвя правилно сутрешното яйце. Сякаш е някаква лека неприятност.

След толкова много пъти наистина трябва да го усещам така, но ми се налага да се боря със себе си, за да не се разтреперя и да не потъна дълбоко в съзнанието си, откъдето никога повече да не изляза. Моите хора са изтърпели къде по-лоши неща от това. Мисля за Блейз и за белега му. За загубите на Херон. За разказаното ми от Артемизия вчера. Майката на Елпис. Трябва да издържа.

Стражите не ми отговарят, но и аз не го очаквам от тях. Само се надявам, че моите Сенки ще осъзнаят, че не ме грози реална опасност — поне не такава, от която няма да се възстановя. Надявам се, че и Блейз няма да направи нещо необмислено.

— Заповед на императора — излайва един от стражите. Не знам името му, макар че вече би трябвало. Той е един от фаворитите на императора — бивш воин с белег на лицето и нос, който изглежда така, сякаш е бил чупен твърде често. Има толкова зъл вид, че по-добре да проявя разум и да не се заяждам с него.

— Ще дойда с готовност — заявявам аз, макар вече да не се боря срещу мъжете, които ме държат. Не съм го правила от години. Това никога не води до нищо добро. Стражите, които ме държат, си разменят несигурни погледи. — Какво очаквате да направя? — питам аз през смях. — Хайде де, минавали сме през това достатъчно пъти, за да знаете, че не съм страшна. Каквото и да се е случило, аз ще приема справедливостта на императора, без да се оплаквам. Както винаги го правя.

Думите не са толкова за тях, колкото за Блейз и останалите. Надявам се те да разбират.

Ами ако те не са там? Мисълта ме пронизва като кама от лед и се мъча да впрегна цялата си воля, за да не започна да се боря със стражите и да им крещя. Ами ако това е краят и не ме отвеждат за наказание, а към екзекуция?

Не ми разрешават да се преоблека, а ме завличат надолу по коридора както съм по нощница, с боси крака. Препъвам се, но те не забавят крачка и не след дълго от ожулванията и драскотините остава кръв по камъните под краката ми.

Когато заобикаляме един ъгъл, въздъхвам от облекчение. Отвеждат ме към тронната зала, а не към площада на столицата, което означава, че императорът не иска слуховете да се разпростират извън двореца. Ако той смяташе да ме екзекутира, щеше да иска публика. Но това е нещо друго, нещо неудобно, което той би желал да остане в тайна.

Вектурианските острови. Тази мисъл почти ме кара да се усмихна. Без елемента на изненадата, изглежда, каловаксийците не са толкова непогрешими. Сьорен тръгна преди месец, което означава, че битката дори не е била особено дълга, точно както предположи Артемизия. Веднага след като се е превърнала в равностойна борба, те са се оттеглили. Не мога обаче да спра да се надявам, че Сьорен и Ерик са добре, макар да изпитвам вина, че мисля за тях.

Тронната зала е по-малко населена от обикновено, но всеки, който има значение за императора, присъства. Високопоставените херцози и херцогини са се скупчили близо до трона, там са и бароните и баронесите, графовете и графините. Обичайната им радост и веселие са ги напуснали. В очите им има само кръвожадност. Много от тях имат синове, които най-вероятно са били в екипажа на Сьорен, осъзнавам аз — изпратени на лесен грабеж, който трябваше да укрепи репутацията им с минимален риск. Поне докато аз не изравних силите.

Но те не знаят това. Не е възможно. Ако императорът можеше да проследи предупреждението обратно до мен, това щеше да означава, че знае и за моите Сенки, и аз щях да бъда отведена направо за екзекуция.

Не, това е просто шоу — начин да се накарат императорът и най-твърдите му поддръжници да се почувстват по-добре след срама и жертвите, които са дали. Повечето от тях най-вероятно имат дъщери, които биха искали да се видят като императрици — още един удар срещу мен. Те са пожелали това и императорът с охота се е съгласил. В края на краищата той ме харесва най-много така: бита и пречупена.

— Лейди Тора! — посреща ме императорът от мястото си в трона на майка ми. Навежда се напред, а божествените камъни, които почти изцяло го покриват, зазвънтяват, докато той се движи. Очите ми падат върху един по-специален, който се люлее на златна верижка около врата му — камък Хаза, който бих познала навсякъде. Преди обсадата, Ампелио ми позволяваше да си играя с него, макар майка ми да му се караше, когато го видеше.

Божествените камъни не са играчки, отсичаше тя.

Но това може би беше единственото нещо, в което той някога не се подчиняваше на кралицата си. Аз обичах да го държа в малките си ръце, усещайки топлината и силата, които преминаваха през мен, сякаш кръвта във вените ми се превръщаше в огън. Камъкът ми пееше, все едно принадлежахме един на друг.

Виждайки го сега около дебелия врат на Корбинян, аз се изпълвам с друг вид огън и едва успявам да се овладея, за да не се разтреперя, да се освободя от стражите си и да използвам веригата си, за да задуша живота в него. Но аз знам, че Ампелио не умря, за да мога да извърша нещо толкова глупаво.

— Призовал сте ме, Ваше Височество? — започвам аз и позволявам на страха ми да е доловим в гласа ми. За него не е забавно, ако мен не ме е страх, а аз все още играя на неговата игра.

Дръж императора щастлив и той ще те пази в безопасност.

Дълго време той не проговорва, а само ме наблюдава. Очите му се взират в кожата ми и аз осъзнавам каква тънка нощница нося и колко изложени на показ са бедрата и краката ми. Искам да се покрия, но това само ще го разгневи. А това не е нещо, което да мога да си позволя точно сега, и затова не правя нищо. Оставям го да ме оглежда, усещайки се по-зле, отколкото при който и да е бой с камшик.

Накрая той проговаря.

— Преди месец моят син поведе батальон от четири хиляди души към Вектурианските острови. Преди три седмици аз получих вести, че са били посрещнати с войски, които са ги очаквали, но синът ми ме увери, че победата все още е възможна. Той и неговите воини са се били храбро до миналата седмица, когато корабите му са били нападнати откъм гърба от флот, за който се смята, че е бил под командването на печално известния пират Драгонсбейн. Това, което се очакваше да бъде едно лесно завоевание, се превърна в засада, която струваше живота на много от мъжете ни.

Ако Сьорен е държал баща си информиран за напредъка си, то той трябва да е жив. Обзема ме чувство на облекчение, макар да запазвам изражението си уплашено и объркано.

— Съжалявам, Ваше Височество. Това са ужасяващи новини.

Очите му се стесняват и той отново се размърдва на мястото си.

— Зад това стоят твоите — обвинява той.

Това не е първият път, в който той ми прехвърля подобна отговорност, но за първи път аз се чувствам горда. За първи път аз няма да ги обвиня за наказанието, което ще получа. За първи път аз съм действително отговорна за нещо, за което ще бъда наказана. Тези белези ще ги нося с гордост.

Но войната все още не е спечелена и ние трябва да стигнем доста по-далеч. Така че аз падам на колене и оставям Тора да се изяви и да направи това, което върши най-добре: да моли.

— Моля ви се, Ваше Височество. Аз нямам хора. Не съм говорила с друг астреец от години, по ваша заповед. Нямам нищо общо с това и вие го знаете.

Неговите игри стават скучни, когато той ги печели прекалено лесно.

— Тейне! — изрича той и щраква с пръсти.

Тълпата от благородници се отдръпва пред тейна. Белязаното му лице е строго и безчувствено, а в ръката си държи камшик. Той не ме гледа, но пък и той никога не го прави. Не е като императора, който се наслаждава на всяка гримаса, всеки писък — като дете, гледащо куклен театър. Тейнът върши това просто по задължение, което по някакъв начин ме кара да го мразя още повече.

Кресцентия не е тук. Дори и ако тейнът й бе позволил да дойде, тя щеше да откаже. Тя не обича кръвта, а и мисля, че за нея е доста по-лесно да се преструва, че най-лошите неща, които ми се случват, са да нося корона от пепел и да понасям подигравки. Все пак бих искала тя да е тук, за да не съм сама.

Един от стражите разкъсва нощницата ми, така че гърбът ми да остане гол, но, за щастие, този път всичко останало остава покрито. Другите двама, които държат всяка от моите ръце, се застопоряват, сякаш бих могла да ги надвия. Та аз дори не се и опитвам. Борбата само влошава нещата. Научих този урок преди доста време. По-добре да си запазя борбеността за времето, когато тя действително ще може да накара везните да натежат.

— Двадесет удара с камшик — нарежда императорът, а гласът му е толкова тих, че почти не го чувам. — По един за всяко семейство тук, което е загубило син поради глупостта на астрейците.

Двадесет. Това в крайна сметка не ми изглежда като много мъже, но ако са толкова знатни, така близки до императора, те би следвало да са били най-отдалечени от истинската битка и по-добре защитени от всеки друг. Ако двадесет от тях са били убити, значи цялостният брой на жертвите трябва да е много по-висок.

Това си заслужава, повтарям си аз отново и отново в ума си, надявайки се, че това ще намали болката.

Ботушите на тейна удрят по каменния под, докато ме приближава изотзад. Държа главата си надолу, така че да им е по-трудно да виждат как плача — а аз ще плача. Аз винаги плача. Аз винаги крещя. Преди се молех на майка си, но това само караше наказанията да продължат по-дълго.

Първият удар е винаги едновременно и най-труден, и най-лесен за приемане. Когато идва, залитам напред, задържана на място само от стражите, които ме разпъват. Шокът донякъде е по-лош от болката, но ударът поне попада на здрава кожа. Следващите обаче — не. Те се стоварват един след друг, докато вече мога да се закълна, че опашката на камшика прорязва кожата и плътта ми до самите ми кости. Докато в един момент дори имам усещането, че ги и реже.

При четвъртия удар не мога да сдържа вика си. На петия коленете ми се огъват, но стражите ме принуждават да остана изправена. На шестия сълзите най-накрая идват, шуртящи горещи надолу по бузите ми. В момента, в който нанася десетия, аз се озовавам там, където съм само наполовина в тялото си. Другата половина се носи някъде отгоре, без да усеща нищо, и само наблюдава. Умът ми се замъглява, а пред очите ми танцуват тъмни петна. Искам да припадна, за да накарам болката да спре, но последния път, когато го направих, императорът ме изчака да се съвзема, преди да завърши сам наказанието и да добави още пет удара.

Въпреки студа, косата ми е залепнала за челото от пот. Стаята е притихнала. Присмехът и виковете от страна на публиката са замрели — поне за мен. Нищо не съществува извън моето тяло, извън тази болка, която знам, че ще ме погълне.

Казвам се Теодосия Айрин Хазара, кралица на пламъка и яростта, и аз ще издържа това.

Камшикът изплющява отново и аз го усещам чак до пръстите на краката си. Ръцете ме болят от захвата на стражите. Не мога да се изправя. Не мога да застана така, както майка ми би искала да сторя. Единственото, което мога да направя, е да викам и да плача.

Казвам се Теодосия Айрин Хазара, кралица на пламъка и яростта.

Още едно изплющяване, което хапе през кожа, мускули и кости. Още една рана, която никога няма да зарасне.

Казвам се Теодосия Айрин Хазара.

Следващият поразява гръбнака ми и запраща шокова вълна, която кара цялото ми тяло да се свие в спазъм. Стражите не разхлабват захвата си, така че нараняването е още по-дълбоко.

Казвам се Теодосия.

Вече изгубих бройката. Това никога няма да свърши. Охраната ме пуска и аз се свличам на твърдия под като вързоп, върху който се стоварва поредният удар.

Моето име е…

Моето име е…

Фокусирам се върху плочките под краката ми. Аз направих първите си стъпки върху тези плочки. Ръката на майка ми държеше здраво моята, за да ме задържа. Ако успея да се съсредоточа достатъчно добре, дори и в момента почти мога да я усетя. Тя настоява да бъда силна и ми обещава, че скоро това ще свърши.

Моето име е…

Една от плочките е напукана. Не е изненадващо, като се има предвид колко са стари и как каловаксийците въобще не ги е грижа. Но докато се взирам в плочките, а тейнът отново удря с камшика, една друга плочка се пропуква, а от центъра й тръгват тънки пукнатини като крака на паяк.

Привиждат ми се странни неща. Това не е първият път, в който болката се качва в главата ми. Но дори и докато мисля за това, аз знам, че проблемът не е в главата ми.

В задната част на залата моите Сенки наблюдават с лица, скрити под спуснатите качулки. Блейз. Енергията се излива от него на вълни, макар че никой друг, изглежда, не забелязва.

Дори в сянката на качулката му, аз мога да видя зеленото на очите му, вперено в моите. Той се мъчи да се задържи на място, но това е борба, която започва да губи. Артемизия и Херон се опитват да го успокоят, но напразно. Той само ме наблюдава.

Аз правя единственото нещо, което мога. Посрещам погледа му и го задържам, дори и докато камшикът отново захапва гърба ми. Не съм сигурна дали той успокоява мен, или аз успокоявам него, но невидимата връзка помежду ни е като единственото нещо, което държи всеки от двама ни жив и аз не смея да я прекъсна.