Принцеса на пепелта

KAMA

HE МОГА ДА СЕДЯ НЕПОДВИЖНО, докато чакам Сьорен, който би трябвало да се появи около полунощ, както направи последния път. Крес и баща й вечерят късно — обикновено чак след десет, а аз инструктирах Елпис да отрови тяхното десертно вино. Планът е доста труден, но ако нещо не се обърка, няма причина да не съм на кораба, когато стражите на императора дойдат да ме търсят.

По това време и Сьорен, и Крес ще са мъртви. Аз продължавам да се надявам, че тази мисъл ще спре да ме стряска, но сега от нея все още ми се гади, дори когато си спомням за Сьорен и берсеркерите, дори когато отново виждам погледа на Крес, когато ме заплаши.

Всяка частичка от мен жужи, сякаш съм покрита от глава до пети с божествени камъни. Опитвам се да се успокоя, но не мога да се спра и продължавам мислено да преглеждам плана за пропуски, следейки и за най-малкото нещо, което би могло да се обърка и всичко около мен да рухне. Но засега изглежда солидно. Единствената променлива величина всъщност съм аз.

Лесно е да се съсредоточиш върху обрисувания по-рано от Ерик Сьорен — принц, който толкова държи да спечели уважението на баща си, че не се е посвенил да използва моите хора като оръжие. Само че също така си спомням и момчето на платноходката, което ненавижда двора. Момчето, което отчаяно иска да обърне гръб на този двор. Момчето, което се нуждаеше да го уверя, че той не е подобие на баща си. Как е възможно и двамата да съществуват в един и същи човек?

Но онова, което най-много ме тормози, е колко много ми се искаше да вярвам в него — толкова много, че бях изкушена за миг, докато бяхме на лодката, да обърна гръб на собствените си хора. Също така се плаша, че голяма част от мен все още го обича, дори докато го мрази. Само Тора го обича, убеждавам сама себе си аз, но не мисля, че това е вярно. Тора, Тео и Теодосия са толкова безнадеждно оплетени вътре в мен, че не знам къде свършва едната и къде започва другата.

Почукването по гардероба идва точно след полунощ, секунда преди Сьорен да изникне, препъвайки се. Осветен единствено от лунната светлина, първоначално той ми изглежда като онзи Сьорен, когото познавам, но когато се вглеждам по-внимателно, усещам, че той би могъл да ми бъде непознат. Дългата му руса коса е подстригана късо до скалпа и кара лицето му да изглежда остро, изпито и ъгловато. Блестящите му очи са по-тъмни, отколкото си ги спомням, и са потънали надълбоко в черепа му. Когато ме поглежда, имам усещането, че въобще не ме вижда.

Не знам дали от загубата на битката, или на майка му, или пък някаква комбинация и от двете, но той стои пред мен, сломен, и въпреки всичко, аз искам да го утеша. Защото знам какво е да бъдеш променен така непоправимо, без съгласието си.

Но той е дал съгласието си, напомням си аз. Той е наредил използването на берсеркерите — моите хора — и е заповядал да бъдат изгорени хранителните припаси на вектурианците. Ръцете му са потопени в кръв така надълбоко, че не могат никога повече да се изчистят, а и аз никога няма да забравя това. Няма да забравя кои сме ние. Все още камата, скрита в ръкава ми, е притисната до кожата ми — недостатъчно плътно, че да ми пусне кръв, но въпреки това болезнено.

— Сьорен? — изричам аз и правя колеблива стъпка напред.

Той не бива да знае, че нещо се е променило, но колко и да се опитвам, вече не мога да го гледам по същия начин, както преди. Сега виждам кръв и смърт. Виждам императора. За щастие, той е прекалено обзет от собствената си болка, за да забележи, но гласът ми като че ли успява да разбие магията, която го е обгърнала. Вниманието му се насочва към мен и след няколко дълги крачки той ме обгръща в ръцете си. Макар че докосването му ме отвращава, не мога да направя нищо друго и също го прегръщам. Той скрива лицето си до шията ми, а наболата му по челюстта брада болезнено остъргва кожата ми.

— Толкова се радвам, че си жив и здрав — изричам аз и вдигам ръка, за да прокарам пръсти през обръснатата му на петна глава. Който и да го е направил, бил е доста небрежен. Може би той сам да се е остригал.

Първоначално той не казва нищо, само притиска лицето си плътно до шията ми.

— Дай да видя — промълвява той, а гласът му е приглушен от плътта ми.

— Какво да видиш?

Той дърпа рамото на роклята ми и аз преглъщам, осъзнавайки какво има предвид. Ударите с камшик. Преди няколко часа аз махнах марлята, така че когато се обръщам с гръб към Сьорен и свалям рамото на моя хитон, той ги вижда безпрепятствено — грозни и все още пресни белези. Дишането му спира. Той се пресяга, за да ме докосне по рамото, там, където камшикът не е попадал.

— Толкова съжалявам, Тора — изрича той съвсем тихо. — Ако само не се бях провалил… — Гласът му затихва и той поклаща глава.

Аз се обръщам, за да съм изцяло лице в лице с него, и хващам ръката му в моята. Нямам търпението да го накарам да се почувства по-добре, след като видя понесената от мен болка, а и със сигурност нямам и време. Точно в този момент тейнът и Кресцентия ще похапват десерт с вино преди лягане и очакването е повече никога да не се събудят. Когато бъдат открити, аз ще бъда първият човек, за когото ще дойдат, независимо от това дали могат да ме обвинят за случилото се, или не.

— Просто ме отведи оттук, моля те! — прошепвам аз. — Само за няколко часа.

Сьорен кимва, но обезумелият му поглед не напуска очите му.

— Ще я върна обратно до изгрев-слънце — обръща се той към моите Сенки.

Отговор не последва. Те отдавна са изчезнали.

— Да вървим! — приканвам го аз и го дърпам към гардероба. Колкото по-бързо стане това, толкова по-добре. Усещам, че ще се разнищя като износено одеяло, но трябва да издържа. Още съвсем малко. И след това ще бъда свободна.

А Сьорен и Крес ще бъдат мъртви. Сега обаче не мога да мисля за това. Ще се изнервя, ако го правя. В мен има място само за един човек. Майка ми ме е нарекла Теодосия Айрин Хазара и съвсем скоро това ще е единствената личност, която ще бъда.

Той не протестира, а вместо това ме следва през тунела, както направи и преди. Само че сега изминаваме разстоянието в напрегнато мълчание.

— Много съжалявам за майка ти — започвам аз, но той не отговаря.

Когато тунелът става достатъчно висок, че да можем да се ходим спокойно, аз се изправям на крака и избърсвам мръсните си ръце в полата на роклята. Чувам го зад мен, но щом се обръщам с лице към него, устата му се притиска върху моята, хваната съм между него и стената на тунела. Той ме целува с отчаяние, което никога досега не съм усещала в него — като човек, умиращ от жажда. Преди подобна целувка с него щеше да накара коленете ми да омекнат, но сега правя всичко по силите си, за да не го отблъсна и да не изплюя вкуса му в устата си.

Той вероятно усеща колебанието ми, защото след няколко секунди се отдръпва назад и обляга челото си в моето.

— Съжалявам! — изрича той с дрезгав глас. — Просто трябваше да направя това още веднъж.

Паника се стрелва надолу по гръбнака ми. Той не би могъл да знае. Аз бях толкова внимателна. Да не би Ерик да е споделил подозренията си? Ако е само това, ще успея лесно да го убедя.

— Още веднъж? — поставям ръката си зад врата му, като го придърпвам няколко сантиметра по-близо до мен. — Имаме време до изгрев-слънце, Сьорен.

Започвам да го придърпвам за друга целувка, но той ме спира, поставяйки нежно ръка на рамото ми, а лицето му е покрусено.

— Не мога, Тора — тихо изрича той. — Има неща, които не знаеш, а след като разбереш за тях, ти не ще поискаш повече да ме видиш. И аз няма да ти се разсърдя.

— Боят с камшик не беше по твоя вина — уверявам го аз. — Какво можеше да направиш?

Той поглежда надолу.

— Не е това — признава той.

Ръцете ми се отдръпват от него.

— Тогава какво е?

Сьорен се опитва да прокара ръка през косата си, забравяйки, че тя вече не е дълга. Прави няколко крачки настрани от мен, след което се връща обратно.

— Обичам те! — казва той, след като вдишва дълбоко. — Просто искам като начало да знаеш това. Аз те обичам и никога не бих искал да направя нещо, с което да те нараня.

— И аз те обичам — повтарям аз. Допреди няколко часа това дори нямаше да е лъжа, но и сега е толкова хубаво, след като го казвам. Особено тук, където никой освен него не може да го чуе. Не мога да започна да разплитам чувствата си, а и нямам времето за това. Майка ми веднъж ми каза, че е грях да лъжеш умиращ човек, но аз не знам дали това е вярно. Сьорен съвсем скоро ще умре, а с него ще си отидат и лъжите ми.

Тора ще умре заедно с него — моята най-голяма лъжа.

— В мините — с мъка произнася думите той. — Робите, които работеха в тях. Ние имахме лекари, които да ги наблюдават. Правеха тестове. Експериментираха.

Не. Иска ми се да покрия устата му, да го спра да не говори, да го задуша със свои думи. Той не може да направи това, той не може да си признае престъплението, след като аз вече съм го обесила за него. Нямам никаква полза от неговото чувство за вина и не съм тук, за да го накарам да се чувства по-добре. Но има толкова много неща, които искам да му кажа, че е почти облекчение да получа шанса да престана да се преструвам за миг и да оставя гнева си да се вихри.

— Вие сте експериментирали с моите хора?

— Те не са твои хора — сопва се той. — И много добре знаеш, че не бива да изричаш това на глас.

— Пред всеки друг, да — отвръщам с тон, подобен на неговия. — Но не мислех, че се налага да лъжа и теб.

Лицето му се успокоява.

— Нямах това предвид — отвръща той, докато клати глава. — Съжалявам. Трудно е да се говори за това.

— Не вярвам да е толкова трудно, колкото да издържиш онова — отговарям аз. Истинска борба е да не повиша тон, но аз не знам къде сме или кой е в близките стаи.

Той някак изглежда отрезвял и смирен и чувствам как частица от моето стоманено сърце леко се смекчава. Свивам ръцете си в юмруци, за да не се пресегна към него. Не. Той няма правото да се окаже нараненият герой. Аз не съм неговата девица с меко сърце.

— Какво са търсели те? — притискам го аз.

Той се поколебава още секунда, преди да продължи.

— Продължителното стоене в мините… Това причинява нещо на човек. Ние знаехме това. Ти също си го знаела. Това, което не знаехме, е защо. Баща ми реши, че е нещо, което би могло да бъде полезно, ако бъде разкрито. И наистина се оказа така. Лекарите провеждаха тестове и правеха сравнения с години, накрая откриха, че магията в мините е толкова наситена във въздуха, че се пропива в тялото на човек, в кръвта му. Само шепа хора могат да оцелеят с нея, но повечето нямат това щастие. Магията ги подлудява. Първоначално ние убивахме всеки, който показваше признаци, защото се страхувахме, че те са смъртоносни. После моят баща реши, че това е разточителство. Може би те наистина бяха опасност за нас, но това не ги ли превръщаше също така в опасност и за другите? Той реши, че може да ги превърне в оръжие, да ги изпрати в битка на предните линии, за да причинят колкото се може повече щети, и така да ограничат загубата на живот.

— Това изобщо не ограничава загубата на живот — опитвам се да не изкрещя.

Той обаче се сепва.

— Знам. Знам.

— И ти си ги използвал на Вектурианските острови — продължавам аз. Вече не играя роля. Моят собствен гняв избива на повърхността и това ме прави опасна. При риска, на който съм изложена, аз знам, че трябва да запазя самообладание, но това ми се струва невъзможно. Аз вярвах на Сьорен, въпреки че вътрешният ми глас ми противоречеше. Аз дори го обичах. Но аз едва ли го познавам по-добре, отколкото той познава мен.

— Колко бяха?

Отначало той не отговаря.

— Не знам — признава. — Стотици, мисля. Баща ми даде заповедта.

— Баща ти беше тук, Сьорен. Ти си дал заповедта.

Лицето му пребледнява.

— Аз не исках. Но такъв беше планът. Още отпреди да отплаваме. Той искаше да ги изпробва в битка, която знае, че можем да спечелим, така че да започне да ги продава на други държави. Баща ми винаги получава това, което иска. Ти го знаеш по-добре от всеки друг — завършва той. Гласът му става умолителен, когато се пресяга за ръката ми, но аз се отдръпвам, сякаш докосването му ще ме изгори.

Той отново иска прошка от мен, иска да го очистя от греховете на баща му, но този път аз не мога да го направя. Кръвта е по неговите собствени ръце и не мисля, че съм достатъчно добра лъжкиня, за да се преструвам.

— Знам! — отвръщам аз, забила поглед надолу към земята помежду ни. Гневът е едно нещо, но разочарованието ми би трябвало да го нарани още по-зле. — Аз съм устоявала на гнева му отново и отново, при това обикновено за неща, които не съм направила. Но аз знам коя съм именно заради това. Аз знам какво има значение за мен и за какво съм готова да се боря. Ти можеш ли да кажеш същото?

Той преглъща.

— Знам, че съм готов да се бия за теб — тихо признава той.

Не се съмнявам, че той наистина го мисли, но това не е достатъчно. Чак след като той казва това, осъзнавам колко много исках да му простя. Исках Ерик да греши, исках Сьорен да е различен от баща си, исках да спася страната си и въпреки това да получа своя принц. Исках развоят да е лесен, но в момента имам чувството, че сърцето ми е разкъсвано на две.

Камата е притисната към кожата на ръката ми, скрита в ръкава на наметалото ми, но тежестта й вече не ми причинява неудобство, както беше по-рано. Болката е добре дошла като котва в бурно море и единственото нещо, което ме задържа да не се изгубя във вълните. Няма да се оставя да бъда погълната от гнева — не и когато има още толкова неща за вършене, а времето изтича. Скоро ще открият тейна. И Крес… Няма да мисля за нея. Не трябва, или ще се побъркам, а в момента нямам време за лудост.

— Тора — изрича Сьорен и се приближава до мен. Този път аз не отстъпвам. Не трепвам, когато той протяга ръка, за да ме докосне по бузата. — Как да кажа колко много съжалявам? Ако можех да се върна назад и да отменя случилото се, бих го направил веднага.

— Няма връщане назад — отбелязвам аз, макар да не съм много сигурна дали говоря на него, или на себе си. Насилвам да погледна нагоре, срещам очите му и позволявам на Тора да ме превземе за последен път. — Всичко ще е наред, Сьорен. Ще го преодолеем. Ти не си като баща си. — Изричам тези думи, защото знам, че той има нужда да ги чуе, дори и ако това означава да изрека още една лъжа на умиращ човек.

Неканена, в ума ми се появява императрицата, която ми разказва как се е влюбила в императора и как никога не си е представяла, че той е способен на всичко, което впоследствие е направил. Едно време те са били на нашата възраст, пращали са си един на друг сантиментални писма и са си разменяли отчаяни целувки в откраднати моменти. На какво ли е, способен Сьорен, чудя се аз? Какво ли зло ще избуи в душата му и ще израсне там, ако не го убия сега? След десетина години той може да се окаже дори по-лош и от императора.

Но сега той е просто едно момче със зачервени очи и трепереща уста и макар да знам, че не бива да го съжалявам, не мога да се въздържа. Искам да го спася от вината му точно толкова, колкото и искам да го удавя в нея.

Макар че бих го отрекла и с последния си дъх, аз все още го обичам и тази любов е забила нокти в гърдите ми като злобно животинче.

Затова прокарвам пръсти през остриганата коса на тила му и го привличам към мен в една продължителна, груба целувка. След секунда той отвръща с целувка, държи лицето ми в ръцете си, сякаш се страхува, че ще ме пречупи. Бузите ми са мокри, но аз не съм сигурна дали сълзите са мои, или негови. Предполагам, че това няма значение. За миг колкото един дъх ние сме слети в едно и аз усещам неговата тъга — обичта му — толкова дълбоко и остро, колкото усещам своята.

Докато го целувам все по-пламенно, аз приплъзвам камата надолу по свободната си ръка, докато пръстите ми не захващат здраво дръжката й. Нужни са ми няколко маневри, за да я извадя от ножницата, без той да забележи, но успявам. Всяко движение, всеки звук е толкова очевиден, че аз не мога да повярвам, че Сьорен не ги забелязва, но той е изгубен в моите ръце и в собствената си болка толкова надълбоко, че нищо не вижда. Не и докато острието на камата ми не се притиска в гърба му.

Устните му се откъсват от моите и сините му очи се отварят, търсят отговори, които той успява да открие доста бързо. На лицето му се изписва шок, който набързо се сменя с примирение. Буцата в гърлото му набъбва, когато той преглъща и кимва почти незабележимо.

— Няколко сантиметра по-надолу — прошепва той в устните ми. Когато последвам съвета му, по лицето му трепва подобие на усмивка, която не стига до очите му. — Ето тук. Сега удари силно и точно, Тора!

Не искам да гледам лицето му, когато го убивам, но не мога да задържа погледа си настрани.

— Аз се казвам… — Спирам и поемам въздух, за да се успокоя. — Казвам се Теодосия — тихо промълвявам.

В изражението му трепва объркване, преди да го разбере.

— Теодосия. — Това е първият път, в който истинското ми име е изречено от устните му, и то звучи почти благоговейно. Той обляга челото си върху моето, така че единственото, което виждам, са очите му. — Знаеш какво да направиш.

Той е прав. Аз знам точно какво да направя. Горе-долу това ще е повече или по-малко същото, което сторих на Ампелио — баща ми. Убийството на принца не би трябвало да е по-трудно, разбира се, но в този момент той не е принцът. Той не е син на императора, той не е воин с кръвта на стотици от моите хора по ръцете си. Той е просто Сьорен — изгубеното момче с тъжни очи, което едно време е оставяло котките да го следват навсякъде, което се е сприятелило с незаконния си полубрат, независимо от заплахата, която е представлявал, който ме целуваше така, сякаш имахме силата да се спасим един друг.

И аз не мога да го гледам как умира повече, отколкото бих могла да гледам Кресцентия. Трябваше да приема предложението на Артемизия за отровата. В нея има нещо толкова по-чисто. Толкова по-далечно. Няма кръв.

Камата се изплъзва от ръката ми и изтрополява по каменния под, отеквайки около нас, и аз го отблъсквам. Той изглежда точно толкова шокиран, колкото съм и аз. Той наистина е мислел, че ще го направя, и аз не съм твърде сигурна дали би следвало да се гордея с това, или не.

Сьорен се навежда, за да вдигне камата, и за миг аз очаквам той да я забие в моето тяло, но той за кратко само се взира в нея, а след това я запасва в колана на панталоните си. Настъпва миг тишина, преди той да проговори. Гласът му е тих, но силен.

— Не е нужно да ми прощаваш. Не го очаквам от теб. Но знам, че трябва да те махна оттук — далеч от него. Можем да избягаме още тази вечер, точно както говорихме. Аз ти обещах това, така че позволи ми да спазя това обещание.

Гърлото ми се стяга толкова болезнено, че не мога да проговоря, и само кимвам. Той смята, че е в безопасност, и аз не мога да го обвиня за това. Той не знае, че Блейз е там и чака. Аз може и да не успях да го направя, но Блейз ще може.

Веднага щом излизаме от пещерата, ни връхлита буря. Не мога да си представя как Сьорен е планирал да плава в такава стихия, но той изглежда странно спокоен, а лицето му е като издялкан къс бял мрамор на лунната светлина. Ако не усещах колко здраво стиска ръката ми, въобще не бих разбрала, че е толкова нервен. Опитвам се да не гледам към него, опитвам се дори да не мисля, че той върви до мен. Защото тази мисъл ме убива. Обичам го и го мразя, и със сигурност го убивам сега, все едно сама съм забила камата в гърба му.

Ако не знаех за берсеркерите, дали щях да позволя на Блейз да го убие?

Но това е проблемът с ако. Веднъж започнеш ли с него, не можеш да го спреш.

Ако той не ми беше разказал тази нелепа история с котките, дали бих могла да го убия?

Ако той не ме беше погледнал с такова примирение, с такава омраза към себе си, дали щях да мога да забия този нож в целта?

От мен се простират пътища като пукнатини в огледало. Те стават по-дълги и се разпадат, докато накрая вече не съм сигурна къде съм. Вече не съм сигурна дори коя съм. Тора. Тео. Теодосия. Принцесата на пепелта. Някоя от тях реална ли е?

Аз съм кралица и това е единствената идентичност, която има значение. Аз съм кралица, а моите хора умират, и единственият начин, по който мога да им помогна, е да отсека всяка друга част от себе си, сякаш са изгнили клони. Ако превърна сърцето си в лед.

Твърде тъмно е, за да забележа лодката на Блейз, но знам, че той е там. Имам му пълно доверие, макар дори да не съм сигурна кога точно се случи това. В някои отношения той все още е момчето, което изучава тунелите под двореца, а аз все още се чувствам като досадното момиче, което се държи за него в тъмното.

— Баща ми ще изпрати мъже — отбелязва Сьорен и ме изважда от мислите ми. — Но той няма много приятели сред воините. Аз имам. Надявам се, че това ще бъде от значение, ако бъдем заловени. Корабът ми е бърз и лек. Всичко, което баща ми може да изпрати по петите ни, ще се забави заради по-тежкия екипаж и артилерията. Ще ги изпреварим с мили предимство.

Кимвам, опитвам се да изглеждам успокоена, но мислите ми все още препускат. Ще го кача на корабчето и ще се отдалечим от брега, така че Блейз да бъде единственият, който да ме чуе, когато извикам. Той ще дойде бързо, а аз междувременно мога да кажа на Сьорен, че съм видяла плъх, или ще измисля някаква друга лъжа, за да го държа в неведение, докато не стане твърде късно за него да предприеме каквото и да е.

И тогава…

И тогава аз ще бъда свободна. Тази мисъл изпраща радостен трепет по гръбнака ми. Свободна — това е нещо, което не съм била в продължение на десет години. И веднага щом то стане, аз ще освободя и народа си. Заради това ще си струва Сьорен да умре, както и Кресцентия, нали?

— Не — прошепва ми някакъв глас. Не съм сигурна дали той е на майка ми, или на императрицата.

Когато сме само на метри от брега, Сьорен ме хваща още по-силно за ръката и ме избутва в гърба — хваща ме в капан между тялото си и надигащите се вълни. Пръските от морето мокрят глезените ми. Чувам ги, преди да ги видя — ботуши, маршируващи в тандем по плажа, вик, превърнат в безсмислица от вятъра, тракане на мечове, извадени от ножниците.

— Бягай! — извиква през зъби Сьорен и ме побутва във водата към кораба.

Но дори и с Блейз, който чака наблизо, аз нямам почти никакъв шанс да избягам. Аз го знам, а вероятно и Сьорен. Морето, което бе празно само допреди малко, сега бързо се изпълва с корабите на императора и дори да успея да стигна до Блейз, преди те да ме хванат, дори и да успеем да им избягаме за известно време, ние ще ги заведем право към мястото, на което ни чакат другите.

Аз няма да направя това. Артемизия имаше право: аз съм заменима.

Затова стоя със Сьорен и стискам ръката му, нека повярва, че го правя, защото не мога да го оставя зад себе си. Може би това ще ми спечели малко милост, макар да се съмнявам, че императорът ще се развълнува от подобна проява на любов.

Пред мен Сьорен се мъчи да изглежда невъзмутим, докато те приближават.

— Ваше Височество! — поздравява главният страж, а гласът му е предпазлив.

— Йохан! — отвръща Сьорен с усмивка в гласа си. — Какво ви води тук всичките тази вечер?

Но Йохан не се заблуждава.

— Аз трябва да ви попитам същото — отвръща той и се опитва да ме види, но Сьорен ме скрива от погледа му.

— Ами надявах се на среднощна среща, но се опасявам, че вие май провалихте този план. — Той звучи като капризния принц, за който преди го считах.

— А дали случайно не сте на среща с Принцесата на пепелта? — пита стражът и звучи така, сякаш вече знае отговора.

Сьорен стиска ръката ми още по-силно, но отговаря с небрежен тон.

— Не виждам какво те интересува теб, Йохан, като се има предвид, че твоята работа е да пазиш баща ми. Кой охранява живота му точно сега, докато ти си тук и прекъсваш романтичните ми планове?

— Баща ви е достатъчно защитен — отвръща стражът наежено. — Но лейди Тора тази вечер е планирала убийството на тейна и ние вярваме, че е приготвила същата участ и за вас.

Сърцето ми бие в ушите ми, но Сьорен не губи спокойствие. Най-вероятно вече е успял все пак да сглоби пъзела. Трябва да приема, че моята атака срещу него не беше единствено подтиквана от ярост, тя беше планирана. Най-вероятно в момента се чуди докъде се простира този план.

Но когато проговаря, гласът му е безгрижен.

— Не мога да си представя, че това е вярно, тъй като тя можеше досега да го е направила. Имаше предостатъчно възможности за това. Що се отнася до тейна, човекът не страдаше от недостиг на врагове, както съм сигурен, че и вие много добре го знаете. Лейди Тора се намира под опеката на баща ми от десет години насам, без да е предизвикала никакъв инцидент.

— И все пак императорът нареди тя да бъде отведена, за да отговаря пред него. Ако е невинна, нека той го постанови — продължава Йохан.

— Защото всички знаем, че баща ми е разумен човек — отговаря Сьорен, а думите излизат по-скоро като ръмжене.

Йохан има благоразумието да изглежда леко уплашен. Уменията на Сьорен в битка са легендарни и макар той да няма голям шанс срещу двадесет мъже, той със сигурност ще извади поне няколко от строя по пътя си, ако се стигне дотам.

Иска ми се да мисля, че дори Блейз не е достатъчно глупав, за да се опита да ме спаси сега, но не мога да го твърдя със сигурност. Надявам се, че той е достатъчно далеч, така че другите кораби да не са го забелязали, и достатъчно далеч, за да не може да ме види така. Но не. Ако можеше, земята вече щеше да трепери.

— Отстъпете встрани, Ваше Височество! — нарежда стражът, докато се изправя. — Или ще бъдем принудени да арестуваме и вас.

Сьорен дори не трепва. Стои твърдо пред мен като пуснал корени дъб. Няма да помръдне, защото знае, че няма никакъв шанс императорът да реши, че съм невинна, дори и да не го бях извършила. Той няма да се помръдне, защото знае, че ако това стане, той ще ме обрече.

Единственото, което не осъзнава, е, че аз вече съм обречена.

Издърпвам ръката си от неговата, стискаща ме подобно на менгеме, и го заобикалям.

— Всичко е наред, Сьорен — изричам аз и макар гласът ми да трепери, аз се опитвам да звуча точно толкова овладяна, колкото него. — Аз няма за какво да отговарям и съм сигурна, че императорът ще се увери в това.

Сьорен се протяга, за да ме хване, но един от стражите ме достига пръв, подпомогнат от камъните Озам, които са обсипали ризата му.

— Лейди Тора, вие сте арестувана за убийството на тейна и за опит за убийство на лейди Кресцентия.

Докато завързва ръцете ми зад гърба ми с каменни окови, през мен преминава облекчение. Опит за убийство. Кресцентия все още е жива.