Принцеса на пепелта

ЕНКАТРИО

ХОА БЕШЕ ДОСТАТЪЧНО ЖАЛОСТИВА, ЧЕ да ме остави да се наспя — тя знае, че имам нужда от това. Когато най-накрая ставам от леглото, тя не е наоколо.

— Принцът се завърна — уведомява ме Артемизия, веднага щом се събуждам. Гласът й ме изненадва и ме кара да подскоча. — Ти знаеш, че сме тук — отбелязва тя.

— Все пак, дай ми шанс първо да се събудя. — Аз се прозявам и започвам да ровичкам в гардероба си, като се опитвам да скрия факта, че препускащото ми сърце има много повече общо с това, което тя каза, отколкото с начина, по който го каза. Макар все още да си спомням усещането за ръцете на Блейз около мен и устните му, долепени до моите, перспективата да видя Сьорен отново ме развълнува. Защото това е роля и аз я играя добре, казвам си аз. Само че започвам да си мисля, че колкото по-добра ставам в маменето на другите, толкова съм по-некадърна в залъгването на самата себе си.

Избирам рокля хитон в цвят аметист, тъй като не ми трябва помощ от страна на Хоа, за да я облека, и я издърпвам от гардероба.

— Кой ти каза, че Сьорен се е върнал? — питам аз и безмълвно се укорявам, че използвам името му вместо само титлата му. От друга страна, аз все още считам принца и Сьорен за две напълно различни лица. Това доста ме улеснява.

— Не се обиждай, Тео, но да те наблюдавам как спиш, е скучно — заявява Херон. — Поразходих се из двореца преди няколко часа — разбира се, невидим. Това беше единственото нещо, за което говореха всички.

— Има ли информация колко е пострадала войската му? — интересувам се аз и потръпвам, когато се протягам и без да ща, разтягам и пресните си рани. — Иска ми се да знам, че този бой с камшик си е струвал.

— Замина с четири хиляди души, а се е завърнал с по-малко от две хиляди — отвръща Херон и аз сякаш наистина виждам как се усмихва. — Драгонсбейн се е справила.

— Тя се беше съгласила само да ги предупреди, но предполагам, че членовете на екипажа, които са от Вектурианските острови, са се разбунтували, когато са видели, че битката може да бъде изгубена, и са успели да убедят голяма част от другарите си да се бият, като не са оставили на майка ми никакъв друг избор, освен да се съгласи.

— Все пак, предай й нашите благодарности — казвам на Артемизия. — Нищо чудно, че императорът беше толкова ядосан. — Не мога да сдържа усмивката си. Струваше си, казвам си аз, въпреки че гърбът ми ме боли.

— Разкажи й останалото — намесва се Блейз, а гласът му е тих.

— Блейз… — обажда се Артемизия, а в гласа й се долавя предупреждение.

— Кажи ми! — моля аз, а в гърдите ми се надига паника. След като Артемизия се опитва да пощади чувствата ми, нещата не са добри.

Херон въздъхва.

— Те не са си тръгнали, без да си отмъстят на раздяла. Хиляди запалени стрели с остриета от камъка Хаза били изстреляни по гората край брега. Там е имало село — малко.

— Там са се намирали и повечето от хранителните запаси на Вектурианските острови — добавя Артемизия. — Не са могли да изгасят огъня, преди три четвърти от запасите да изгорят. А скоро ще настъпи зимата… — Тя не довършва, но това и не е необходимо.

Повечето от хората там ще гладуват. Не е нужно да питам, за да разбера, че именно Сьорен е дал тази заповед. Това е брилянтен ход, колкото и отвратителен да е той. Щях ли да направя същото, ако бях в неговото положение? Казвам си, че никога няма да обрека хиляди невинни хора да умрат за страната ми. Но веднага щом си го помислям, знам, че това не е вярно. Колкото и да е манипулативна Кресцентия, тя поне няма кръв по ръцете си, а утре, когато слънцето изгрее, аз ще съм я убила. Мащабът наистина е по-малък. Така е. Само че като цяло не е толкова различно. Аз не съм толкова различна.

Аз съм дъщеря на майка си, но тя ме отгледа едва до шестата ми година. Останалите десет бяха при императора и независимо дали това ми харесва, или не, той има дял във формирането ми.

Прокашлям се. Осъзнавам, че всички ме гледат и очакват моята реакция.

— Все пак ще се хранят по-добре, отколкото ако каловаксийците бяха спечелили — заключавам аз, като се мъча да звуча уверена, макар изобщо да не съм. Няма правилен отговор, няма правилен път. Хората умират, независимо какво правя. Но поне по-малко хора ще умрат, което също е нещо, нали? Разбира се, повече от две хиляди каловаксийци са били убити и макар тяхната смърт да е победа за нас, те всичките са били нечие дете, нечий родител, нечий любим, нечий приятел. Някой ще се разкъсва от мъка, докато ги оплаква.

— Направихме правилния ход — убеждава ни Блейз, а гласът му е твърд. — Просто си мислех, че трябва да знаеш.

— Винаги искам да знам — потвърждавам аз.

Свивам се до леглото си и се пресягам под чаршафите към малката странична дупка, която направих в матрака с камата си. Лицето ми е скрито и се оставям на вината ми да ме помъчи, но когато се изправям отново с Енкатрио в ръка, вече няма и следа от нея. Не мога да си позволя да демонстрирам слабост — сега повече отвсякога.

Дошло е време за малките птички да отлетят. Думите, изречени от Ампелио и майка ми, отекват в главата ми. Дошло е време най-после да отмъстя за тях. Дошло е време да си върна това, което е мое, без значение колко ще ми струва.

— Сьорен ще дойде да ме види тази вечер. Убедена съм — казвам аз. — Време е да приключваме с това. Погрижи се майка ти да е готова да напусне тази вечер, Артемизия.

— А ако грешиш? — пита тя. — Ако той не дойде?

Колебая се. Сьорен го нямаше повече от месец. Той каза, че сърцето му е мое. Как би могъл да не дойде? Но може вече да не е същото момче, което познавах. Оттогава насам той изгуби майка си, както и много мъже в битката. Възможно е вече въобще да не го познавам.

Това е риск. Да, но…

— Ще дойде! — заявявам аз и се моля на всички богове да съм права.

— Ами момичето? — пита Блейз.

Стискам устни.

— Майка й и брат й са сигурно в робските квартали — казвам аз след миг. — Но Елпис може да я вземете чак тази вечер.

Тейнът е последният човек, когото искам да виждам днес, но се утешавам с мисълта, че той скоро ще умре, и повече няма да може да ме наранява — нито мен, нито някого друг. Няма да се събуждам, крещейки, заради кошмарни сънища с него. Няма да се разтрепервам, когато той влезе в стаята. Няма да ми се налага да гледам лицето на убиеца на майка ми и да му се усмихвам.

Енкатрио е топла в джоба на роклята ми и постоянно ми напомня за своето присъствие и сила. Не мисля за Кресцентия. Колкото и да е труден този избор, аз правя правилното нещо. Единственото възможно.

Досега прекалено се страхувах да направя нещо повече от това да говоря или да кроя заговори, те са детска игра, а аз вече не съм дете. Ако не мога да прокудя личните си чувства в името на доброто на моята страна, значи нямам основание да ставам кралица. Майка ми така и не успя да ме научи на този урок, но аз се справих сама.

Настана време да се действа. Само се надявам, че действието ще доведе до отлитане, а не до падане.

— Лейди Тора!

Елпис се изненадва да ме види, когато отваря вратата, но изражението на лицето й е непроницаемо. Тя се превръща в страхотен малък шпионин, макар да се мразя, задето я подтикнах към това. Не ми харесва и фактът, че сега ще трябва да поискам още повече от нея.

— Тук ли е Кресцентия? — интересувам се аз. — Имахме планове за обяд, но се страхувам, че се успах.

Тя се оглежда зад себе си, за да се увери, че никой наблизо не слуша.

— Лейди Кресцентия бе поканена да обядва с принца — информира ме тя, шепнейки.

— О? — възкликвам аз, изненадана от ревността, която ме пробожда. Това, разбира се, е споразумение, сключено между императора и тейна. Сьорен едва ли го желае. Освен ако вече не е размислил. Освен ако все пак не дойде в стаята ми тази вечер. Прогонвам съмнението и се усмихвам. — Е, не мога да я обвиня задето предпочита неговата компания пред моята, но те моля да й предадеш, че съм я търсила.

Тя кимва и хвърля бегъл поглед зад себе си.

— Има ли нещо друго? — пита тя сериозно. — Тейнът също е навън.

Изчаквам за миг, трескаво търся някакъв друг начин, макар да знам, че няма. Никога няма да имам силата сама да отровя Крес. Сега вече го знам. Но Елпис я има.

— Все още ли искаш да направиш нещо повече? — питам я аз.

Очите на Елпис се разширяват.

— Моля ви! — поема си въздух тя.

Колебая се само секунда, преди да извадя флакона с Енкатрио от джоба си.

— Тогава имам задача за теб. Имаш правото да ми откажеш, Елпис. Няма да ти се разсърдя. Ще намерим друг начин. Една от Сенките ми в момента издирва майка ти и брат ти, за да ги качи на един кораб и да бъдат в безопасност. Ти ще бъдеш с тях довечера. Обещавам ти. Без значение какво ще избереш.

Елпис слуша внимателно, докато чертая плана си, и кима — устата й присвита, челото й набръчкано. Знам, че молбата ми е твърде голяма за нея. Та тя е още дете, а аз се опитвам да я превърна в убиец — като мен. Това не е задача за дете и почти усещам неодобрението на Блейз, откъдето и да ме наблюдава той.

Тя обаче не е дете. Не мисля, че някога е имала този лукс, наречен детство.

А и аз не превръщам Елпис в нещо, в което императорът и тейнът, а дори и Кресцентия, вече не са я превърнали. В известен смисъл и нея са я отгледали каловаксийците.

Така че, разбира се, тя казва „да“.