Принцеса на пепелта

СЕСТРА

ЗА МАЛКО ДА СКРИЯ ОТ моите Сенки за берсеркерите — част от мен би искала да не знае какво са, — но те трябва да разберат срещу какво сме изправени. Те заслужават да знаят какво е станало с близките им.

— Носеха се слухове — започва Артемизия след миг на мълчание от шока след края на моето обяснение. — Чух, че лудите са били откарвани за тестове. Имаше дори и намеци за каловаксийски лекари, които събирали магията от тях и продавали кръвта им в чужбина. Но никога не съм си мислела… — Гласът й замира.

— Отровата е в Елпис — казвам, но гласът ми се пречупва въпреки усилията ми да го запазя стабилен. — Тя ще я даде на тейна на вечеря. Ако те я приемат с храна, отровата ще подейства по-бавно. Ще бъдат мъртви в рамките на час. Тогава ще дойде Сьорен — предполагам, с предложение за още едно среднощно плаване и тогава аз ще го убия с камата. — Не се поколебавам, нито пък се препъвам в думите, както бих го сторила само преди няколко часа. В момента аз съм съвсем различен човек, както и той. — Артемизия, майка ти готова ли е?

— Тя чака знак от нас — отговаря тя. Дори и със стената помежду ни, аз усещам настървената й усмивка. — Сега ще отида да се уверя, че всичко е готово. Имаме ли някаква конкретна дестинация предвид?

Облизвам устните си.

— Руините в Англамар. Това е идеалното място, на което да се прегрупираме, преди да атакуваме мините.

Отговорът ми е посрещнат с протести. И тримата говорят един въз друг, опитвайки се да ми изложат едни и същи аргументи: идеята е лоша, защото там има твърде много охрана, невъзможно е. Изчаквам протестите им да затихнат.

— Това е единственият начин — казвам аз. — С настоящата ни численост ние не можем реално да им се противопоставим, но в мините има още хиляди. И след като знаем какво се случва там… Аз не мога да позволя моите хора — много от тях деца — да останат в мините и ден повече. Това е единственият възможен изход.

Очаквам още протести, но те не идват.

— Майка ми ще се противопостави на тази идея — признава най-сетне Артемизия. Понечвам да споря. — Но аз ще мога да я убедя — заявява тя.

Кимвам, едва сдържайки усмивката си. Да имам Артемизия на моя страна е нещо ново и добре дошло.

— Херон, върви с нея и направи така, че и двамата да сте невидими. Не искам да бъдат допуснати никакви грешки.

— Да, Ваше Височество — съгласява се той.

Искам да му се скарам, че не ме нарича Тео, но думите замират в гърлото ми. В момента те нямат нужда от Тео. Те се нуждаят от своята кралица. Затова и аз ще бъда.

— Блейз…

— Аз оставам с теб — заявява той.

— Няма нужда. Отпратих Ерик и Хоа, така че няма кой да дойде преди Сьорен, а и както ти сам каза, той няма да ме нарани — отбелязвам аз.

— Ако той разбере, че се опитваш да го убиеш…

— Няма да успее — отвръщам аз. — Ще се постарая да е уязвим, когато го направя.

— Колко уязвим? — пита предпазливо Блейз.

Въздъхвам.

— Ти ми каза да го съблазня, Блейз — напомням му аз, въпреки че от тази идея ми се повръща. Имаше време, когато желаех докосването на Сьорен, но сега то няма да бъде по-различно от това на императора.

Скоро никой няма да ме докосва, освен ако аз не го желая. Просто трябва да се попреструвам още малко.

— Мога да взема още малко Енкатрио — предлага Артемизия. — Изсипи го във виното му и той ще бъде парализиран от болка, преди въобще да разбере какво му се случва, а скоро след това ще е мъртъв.

— Не — отказвам аз, макар предложението да е примамливо. Отровата е далеч по-малко лична от забиването на нож в нечия плът, но аз искам императорът да види разрязаното гърло на сина си и да разбере, че аз съм го направила. Искам да види на какво е способно чудовището, което той създаде. Отровата е оръжие на страхливец. Тя е идеалният начин за убийството на тейна — отреждането му на смърт без достойнство, — но за принца тя няма да сработи.

— Аз ще съм наблизо — казва Блейз. — Прекалено е рисковано да те оставя сама.

— Ние ще бъдем на неговия кораб. Той ще забележи, че ни следваш — предупреждавам го аз.

— Не и ако ти го разсейваш както трябва. Къде ходихте миналия път? — пита той.

— Просто отплавахме от брега за около час. Той на няколко пъти проверява дали пътят ни е свободен, но не мисля, че имаше определена дестинация предвид — отвръщам аз.

— Значи, ако се кача на лека лодка и следвам вятъра, не би трябвало да се затрудня да ви открия в морето.

Той няма да се остави да бъде разубеден, а и ако е наблизо, ще се чувствам в по-голяма безопасност. А също така ще ми напомни какво е заложено на карта в случай, че аз отново се отдам на момента със Сьорен. Вече се случи веднъж, макар да не мога да си представя отново да е възможно. Не и сега, когато знам за берсеркерите. Не и сега, когато знам какъв човек в действителност е той.

— Трябва да тръгнеш още сега, за да ни изпревариш. А и по този начин е доста по-вероятно да не те забележи. Корабът, на който той ме заведе преди, беше закотвен на брега, на изток от пристанището. Там, където е плажът.

— Трябва да си уговорим сигнал — предлага той. — В случай, че имаш нужда от мен.

— Ако имам нужда от теб, ще крещя. Това трябва да ти е достатъчен сигнал — отвръщам му аз. — А сега тръгвайте всички.

Чувам как Артемизия и Херон се измъкват от техните ъглови помещения, но Блейз не помръдва.

— Блейз… — повиквам го аз.

— Ще тръгна, не се притеснявай! — уверява ме той. — Но просто… ние може би никога повече няма да се завърнем тук, Тео. А това е нашият дом.

Думите му се обръщат в гърдите ми.

— Това е клетка, изцапана с кръвта на прекалено много хора, които сме обичали. От дълго време вече не ни е дом.

— И все пак — продължава той, а гласът му е дрезгав. — Тук сме направили първите си стъпки. Казали сме първите си думи. Това е било последното място, на което сме били наистина щастливи.

Преглъщам сълзите си, които са готови да се търкулнат.

— Това са само стени, Блейз. Покриви и подове. Да, дворецът е пълен със спомени, но те са само спомени. Когато си върнем обратно страната, ние ще го направим такъв, какъвто беше преди. А ние ще си я върнем обратно. Обещавам ти го!

Той застива в мълчание за миг.

— Пази се — казва ми той. — И не прави нищо глупаво. Ще се видим скоро, Ваше Височество.

Едва след като си тръгва, осъзнавам, че той никога досега не ме е наричал така. С него аз винаги съм била само Тео, но може би Тео — както и Тора — няма да съществува още много дълго. Скоро, единственото, което ще остане от мен, ще бъде кралица Теодосия и колкото и да ми се иска да бъда кралица, не мога да не оплача загубата на другите ми лица.

Ударът по вратата ме изненадва. Единственият човек, когото очаквам, е Сьорен, а все още е твърде рано — и прекалено конвенционално от негова страна да влезе така. Оставям настрана книгата с елкортийски истории, но още преди да мога да стана от леглото, за да отговоря, вратата се отваря и вътре нахълтва Крес. Розовата й копринена рокля заблестява.

Когато ме вижда, тя се спира на място, а широките й сиви очи намират моите. Макар вероятно да е все още замаяна от обяда си със Сьорен, изражението й е мрачно. Тя държи всички лостове в ръцете си, но по някаква причина изглежда уплашена от мен.

— Аз… — започва тя, като отмества очи от мен. После сключва ръце пред себе си и започва да ги кърши. — Чух за случилото се. За… — Тя не може да изрече думите, но усещам, че има предвид моето наказание.

Значи вината я е довела тук. Това не би трябвало да ме смекчи, не би трябвало да накара сърцето ми да се свие в гърдите ми. Но го прави. Опитвам се да се сетя за нещата, които тя ми наговори вчера, за студенината в гласа й, за откритата заплаха, която тя представлява дори сега. Момичето, което постави амбициите си над живота ми. Това не е приятелка, казвам си аз, но начинът, по който ме гледа — засрамена и загрижена, — може да ме принуди да забравя всичко, което вече знам, че е вярно.

Би трябвало да я помоля да си тръгне, да й дам някакво извинение — не се чувствам добре, искам да спя, имам прекалено силни болки. Тя ще ме разбере. Бих могла да й кажа, че ще я видя утре, ще предложа някакъв план, който така и няма да се сбъдне. Защото присъствието й тук — на сестрата ми по сърце — ще ме накара да се разколебая.

— Ела! — казвам й аз и се отмествам в единия край на леглото, така че да й направя място да легне до мен.

Усмивката й е блажена, докато го прави, и вдига книгата с елкортийски истории.

Усмивката й ще ми липсва. Тази мисъл се усеща като камшика на тейна — болка, която отеква в костите ми.

— Добра е — казвам й аз, като кимвам към книгата.

— Стигнали до „Войната на рибаря“? — пита тя с нетърпение, прелиствайки страниците, докато не намира точната глава.

Минала съм я, но я оставям да ми почете. Гласът й е нежен и мелодичен, докато разказва за селяните и рибарите, които преди петстотин години се надигнали срещу елкортийското кралско семейство. Това не била битка, която имали правото да спечелят. Те били неопитни и по-малобройни, но не минало много време и селяни от цялата страна започнали да се присъединяват към каузата, отвратени от съществуващия корумпиран режим. Рибарите от своя страна добре познавали околните морета и общите усилия на всички довели до екзекутирането на цялото кралско семейство и отнемането от благородниците на техните титли и богатства, които впоследствие преразпределили помежду си.

Историята е всъщност приказка, но истинската й поука е в края. Настоящият крал на Елкорт, появил се след няколко поколения от своя предшественик рибаря, е точно толкова ужасен, колкото и онзи, срещу когото страната се разбунтувала първоначално.

Този край, естествено, го няма в книгата на Кресцентия, но така или иначе, аз съм чувала тези слухове.

След като почете известно време, Кресцентия оставя книгата настрани и ме хваща за ръката.

— Разбирам те — изрича тя. Това са само две думи, но те карат стомаха ми да се свие. Защото тя не ме разбира, колкото и да ми се иска да можеше. Тя смята, че е наясно защо съм постъпила така — заради наказанието, заради скорошното напомняне за ужасните условия, в които живея. Тя си мисли, че аз затова съм се държала така. Тя разбира болката ми, защото ме обича, но нейното състрадание свършва дотук.

Кресцентия неуверено си поема въздух.

— Бях ти казала, че не си спомням майка си, но това не е вярно. Спомням си някои неща, макар да ми се иска да не си ги спомням.

Изправям се, а от движението раните ми крещят. През всичките десет години, през които я познавам, Крес е споменала майка си точно веднъж, когато ми разказа, че я е изоставила, когато е била бебе. Аз дори не знам името й.

— Преди да дойдем тук, живеехме в Гораки. Това е малка страна на изток оттук.

Откъде най-вероятно идва и Хоа, осъзнавам аз.

— Аз съм родена там. Както и Сьорен — тя продължава, а в гласа й се прокрадва горчивина. — За майка ми се говореше, че е една от най-красивите жени в света. Всички били влюбени в нея. Тя можела да се ожени за херцог или за граф, стига да го е пожелаела, но поради някаква причина, тя избрала баща ми — по онова време арогантен и внезапно забогатял воин, син на корабостроител. Предполагам, че най-вероятно го е обичала. Някога.

Усмивката й е крехка, пречупена — толкова различна от онази, с която съм свикнала да я виждам. Онази може да облее стаята в светлина и да предизвика усмивка от мен дори когато съм в най-лошо настроение.

— Сигурна съм, че можеш да предположиш, че той започна изкачването си оттам и накрая се превърна в тейна. Сигурна съм, че можеш да предположиш какво означава да се изкачиш до този ранг. Майка ми го ненавиждаше. Чувала съм я как крещи, че не иска да я докосва — не и с толкова много кръв по ръцете. Тя не осъзнаваше, а може би не я интересуваше, че той го правеше за нея — за да й осигури живота, който тя заслужаваше.

Крес прави пауза и преглъща. В очите й няма сълзи, но тя изглежда така, сякаш физически я боли. Осъзнавам, че досега тя никога не е споделяла това с никого, с ни един от другите й приятели, нито пък с баща си. Това вероятно е стояло помежду им — тежко и неизказано — през по-голямата част от живота им.

— Тя не си е тръгнала, когато съм била бебе. Лъжех за това, защото е доста по-лесно да се преструваш. Тя си тръгна, преди да дойдем тук. Каза, че вече не може да издържа. Искаше да ме вземе със себе си, но баща ми не й го разреши, така че тя тръгна без мен.

Гласът й секва и тя набързо изтрива сълзите, които тъкмо са започнали да се оформят в ъглите на очите й. Обикновено сълзите на Крес са оръжия, използвани или срещу баща й, или срещу придворен, който не иска да ме покани на свое парти, или срещу шивачка, която твърди, че няма време да й ушие нещо за седмица. Тези сълзи обаче не са оръжие. Те са слабост и поради това тя не може да ги покаже. В края на краищата тя е дъщерята на тейна.

— Ти искаше ли да отидеш с нея?

Тя свива рамене.

— Бях дете. Баща ми отсъстваше през повечето време и той малко ме плашеше. Майка ми беше тази, която обичах повече, но просто нямах избор. Не ме разбирай погрешно, Тора — продължава тя и клати глава. — Радвам се, че баща ми ме задържа при себе си. Знам, че ти го мислиш за ужасен човек и не мога да те виня за това, но той все пак ми е баща. И въпреки това, тя понякога ми липсва.

Гласът й отново се пречупва и аз се протягам, за да хвана ръката й.

— Ти си добра приятелка, Крес — признавам й аз, защото това е нещото, което тя има нужда да чуе, и ако се налага аз да я убия, поне бих искала тя да умре щастлива. Искам тя да умре обичана.

И независимо от всичко, аз действително вярвам, че в един по-простичък свят нейното приятелство щеше да ми е достатъчно. Но в този не е.

Тя се усмихва и стиска ръката ми, преди да я пусне.

— Трябва да си починеш. Тази вечер се налага да вечерям с баща си и ще закъснея — уведомява ме тя, докато се изправя. — Ще дойда да те видя утре и ще ти донеса друга книга.

— Крес? — извиквам аз, когато тя стига до вратата.

Тя се обръща към мен. Бледите й вежди се повдигат, а усмивката й е колеблива. От устните ми ще се отрони поредното признание, но не бива отново да направя същата грешка. А и не мога и да я оставя да тръгне към смъртта си.

В ума си виждам везна. От едната страна е Крес, а от другата все още живите двадесет хиляди мои хора. Решението не би следвало да е трудно за взимане. Даже би трябвало да е лесно. Не би трябвало да се чувствам така, сякаш сърцето ми се разкъсва.

Преглъщам.

— Ще се видим утре — завършвам аз.