Повелителката на бурите

8

По възвишенията на Пъкъла отново се усещаше диханието на пролетта. Застанал на балкон високо в замъка Алдаран, Донал Делрей от Рокрейвън, както го наричаха сега, се питаше разсеяно дали основателите на рода Алдаран са избрали този стръмен хълм за твърдината си, за да оглеждат околността надалеч. Склоновете постепенно се спускаха към мъгливите равнини, а зад крепостта се редяха било след било, зъбер след зъбер на недостъпни планини, необитаеми за хора. Там, сред вечните снегове, се срещаха само бродници и полумитичните създания чиери.

— Разправят — заговори той отново, — че някъде под най-далечните върхове, толкова далечни, че дори и опитен планински водач не би открил пътя сред скали и проходи, имало долина на безкрайното лято. Там се оттеглили чиери, когато в света дошли чедата на Хастур. Затова в наше време не ги срещаме. Чиери са се скрили в долината си, безсмъртни и прекрасни, увлечени в своите чудновати песни и сънища извън времето…

— Наистина ли са прекрасни?

— Не знам, сестричке. Не съм ги виждал никога.

Донал вече беше строен, малко кльощав младеж, мургав и с тъмна коса. Изглеждаше по-възрастен от годините си.

— Но когато бях съвсем малък, мама ми каза, че веднъж зърнала чиери зад едно дърво в гъстата гора. Създанието било по-красиво и от Благословената Касилда. Разправят също, че ако някой смъртен преодолее трудностите по пътя и стигне до долината, ако хапне от тяхната храна и пие от вълшебната им вода, и той ще бъде надарен с безсмъртие.

— А, не — подсмихна се Дорилис. — Започна да ме залъгваш с детски приказки. Не съм толкова малка, че да се хвана.

— Ами да, престаряла си вече! — подразни я Донал. — Всеки ден чакам да се прегърбиш и косата ти да побелее.

— Поне съм достатъчно голяма, за да бъда сгодена — отвърна тя с достойнство. — Вече съм на единадесет години, а Маргали казва, че изглеждам на петнадесет.

Младежът изгледа сестра си. Наистина, макар и само на единадесет години, Дорилис беше по-висока от немалко зрели жени, пък и по тялото й отскоро се забелязваха примамливи извивки.

— Ама не знам иска ли ми се да ме сгодяват — изрече намусено тя. — Изобщо не познавам братовчеда Дарън! А ти виждал ли си го?

— Да, познавам го — процеди Донал и лицето му изведнъж стана безизразно. — И той беше приемен син в замъка заедно с много други момчета.

— Хубав ли е? Мило ли се държи и говори? Ти приятел ли му беше?

Младежът понечи да каже нещо, но стисна устни. Дарън беше син на Рейхъл, по-млад брат на Михаил. Уговорената сватба на децата им означаваше, че след време двете владения ще се слеят. Така възникваха великите Владения. И нямаше смисъл да настройва враждебно Дорилис срещу бъдещия й съпруг заради някогашни момчешки разправии.

— Сестричке, не бива да съдиш по моите спомени за него. Когато Дарън живееше при нас, бяхме деца и често се карахме, както е с всички хлапета. Но сега и двамата сме пораснали. А за другото… Мисля, че е достатъчно симпатичен, за да допадне външността му на всяка жена.

— Не е честно! — неочаквано се намръщи момичето. — Татко ми е казвал толкова пъти, че по-добър син от теб не би могъл и да си пожелае. Защо не можеш ти да го наследиш, като няма родни синове?

Донал се позасмя.

— Дорилис, когато пораснеш още малко, ще разбираш по-добре по какви правила живее този свят. Не съм кръвно свързан с господаря на Алдаран, макар и да ми беше най-грижовен приемен баща. Ще ми се падне нищожна част от наследството му, щом съм приемен син, и то само защото се бе заклел на нашата майка, че ще се погрижи за бъдещето ми. Друго нито мога, нито е редно да очаквам.

— Тъпи закони! — разпалено възкликна Дорилис.

Нейният брат забеляза искриците на разгарящ се гняв в очите й и побърза да я разсее.

— Погледни натам, долу! Ето ги! Между гънките на онези хълмове, където се вие пътят. Вече се виждат конниците и знамената. Трябва да са господарят Рейхъл и спътниците му, пристигат за твоя годеж. Хайде, бягай при бавачката си, за да те разкраси за церемонията!

— Добре де — промърмори момичето, забравило за гнева си. Но преди да слезе по стълбата, се озъби сърдито. — Ако не ми допадне, няма да се омъжа за него. Чу ли ме, Донал?

— Чух те, чия. Но това са думи на дете. Когато станеш истинска жена, ще бъдеш по-разумна. Баща ти се постара да избере за теб подходящ съпруг.

— Все това слушам и от татко, и от Маргали! Защо ли всички възрастни сте еднакви? Трябвало да правя каквото ми кажете, пък съм щяла да разбера защо чак като порасна! Но ако братовчедът Дарън е гадняр, няма да се омъжа за него! Знаеш, че никой не може да ме накара да правя нещо, което не ми харесва.

Тя тропна с крак, лицето й порозовя. После се завъртя на пета и затича надолу по стълбата. И сякаш в отглас на думите й се чу далечният тътен на гръмотевица.

А Донал се облегна на парапета, потънал в невесели мисли. Сестра му говореше с привичната самонадеяност на принцеса — разглезената единствена дъщеря на господаря. Но имаше и нещо друго — дори нейният брат трудно потискаше страха в душата си, когато момичето започнеше да се инати.

„Никой не може да ме накара да правя нещо, което не ми харесва…“ Вярно беше, дори прекалено. Своенравна от първия си миг. Никой не смееше да я ядоса сериозно заради странния ларан, с който се роди. И никой дори не подозираше докъде се простира силата й, защото не би дръзнал да я предизвика нарочно. Още като кърмаче поразяваше болезнено всеки, докоснал я против волята й. И клюките на слуги и бавачки раздуха плашещо дребните случки. Ако плачеше от гняв, глад или уплаха, край стените на замъка проблясваха и отекваха светкавици и гръмотевици. Децата, отглеждани в замъка, се научиха да се плашат от нейната ярост. През петата й година я повали треска. Дни наред бълнуваше в несвяст, не познаваше дори баща си и Донал. И през цялото време стихията бушуваше опасно близо до крепостта. Нейният брат, който също можеше да насочва мълниите по своя воля (макар дарбата му да беше несравнимо по-слаба), се питаше изумен с какви ли въображаеми чудовища се бори детето, та се опитва да ги порази с такава мощ.

За щастие на околните тя жадуваше одобрението и привързаността им. Лейди Деонара я обичаше като своя дъщеря и се стараеше да я научи на сдържаност. Дорилис имаше прелестта и обаянието на Алисиана. Напоследък повече й се радваха и по-малко се бояха от нея. Но страхът у слугите и другите деца никога не изчезваше напълно. Наричаха я вещица и магьосница зад гърба й, но не смееха да й подмятат обиди в лицето. Никога не си послужи със силата си срещу Донал, баща си или грижовната леронис Маргали. И докато лейди Деонара беше жива, не си позволи нито веднъж да престъпи волята й.

Донал жалеше за покойната господарка на Алдаран, защото я обичаше искрено. „И откакто тя си отиде, никой не може да подчини Дорилис.“ Михаил обожаваше хубавата си дъщеря и не й отказваше нищо, дори ако желанията й не бяха особено разумни. Затова единадесетгодишната Дорилис имаше накити и премени на принцеса. Слугите пък направо пристъпяха на пръсти около нея заради раздутата й от слуховете мощ. Другите деца внимаваха как се държат, защото и без това беше с най-високо положение сред тях, а и тя безцеремонно налагаше тиранията си с плесници и ритници.

„За едно момиченце не е чак толкова зле да е своеволно, да получава каквото поиска. Но какво ще стане, щом се превърне в жена, а още не е разбрала, че не може да има всичко на този свят? И кой сред сплашените от силата й хора ще посмее да й го каже?“

Разтревожен от мислите си, Донал обърна гръб на гледката и също се запъти към стълбата, защото трябваше да присъства на годежа и на последните уговорки преди това.

Михаил, господар на Алдаран, очакваше гостите в огромната си приемна зала. Бе видимо остарял през годините след раждането на единствената му дъщеря. Огромен и тежък мъж, макар вече с леко превит гръб и посивяла коса, той малко напомняше за стар, проскубан сокол. Когато вдигнеше рязко глава, личеше стаената и съхранена засега сила.

— Донал, ти ли си? Тук е доста тъмно и не те познах веднага.

Младежът знаеше, че приемният му баща не иска да признае колко е отслабнало зрението му.

— Аз съм, господарю.

— Ела насам, момчето ми. Готова ли е Дорилис за церемонията тази вечер? Я ми кажи, според теб доволна ли е?

— Мисля, че е още малка, за да съзнава какво означава бракът.

Донал бе облякъл за тържествата дрехи от боядисана кожа с богата украса, носеше високи домашни ботуши, а косата си бе прибрал под обръч със скъпоценни камъни. На врата му проблясваше в червено огнен камък.

— Но е обзета от любопитство — добави замислено той. — Разпитваше ме дали Дарън е хубав и любезен, дали ми е симпатичен. Боя се, че не я обнадеждих прекалено, но освен това й казах, че не бива да съди за един мъж по някогашните му детски разпри.

— Отнася се и за теб, момчето ми — напомни Михаил, макар и меко.

— Приемен татко… имам една молба към теб.

Господарят на Алдаран се усмихна.

— Донал, знаеш отдавна, че можеш да искаш от мен всичко, което е по силите ми да ти дам.

— Но моето желание, господарю, няма да ти струва нищо, освен може би няколко мига размисъл. Когато господарят Рейхъл и синът му Дарън дойдат при теб да обсъдите зестрата на Дорилис, ще ме представиш ли с бащиното ми име, а не като Донал от Рокрейвън, както си свикнал?

Късогледите очи на Михаил примигаха насреща му и той още повече заприлича на гигантска хищна птица, заслепена от твърде ярка светлина.

— Но защо, приемен синко? Отказваш се от рода на майка си? Или ти тежи какво място заемаше тя в дома ми? Може би не ти харесва твоето положение тук?

— Боговете да ме пазят от подобна неблагодарност… — промълви Донал.

Коленичи до креслото, а възрастният мъж докосна рамото му и двамата в миг споделиха неизреченото: „Нали само копелетата носят имената на майчиния си род? Може да съм сирак, но не и копеле.“

— Моля те за прошка, момчето ми — сериозно изрече Михаил. — Вината е моя. Просто ми се искаше… да не си припомням излишно, че Алисиана някога е била и с друг мъж. И когато тя… тя ни напусна, за мен беше мъка да се сещам, че не си ми роден син. — В гласа му прозвуча стон. — А толкова ми се искаше да е така!

— И на мен — тихо каза Донал.

Не помнеше друг баща освен Михаил, а не би и мечтал за по-добър. Но насмешките на Дарън отекваха в паметта му и след десет години:

„Донал от Рокрейвън, значи? Аха, ти си синчето на онази барагана. Знаеш ли от кой мъж те е заченала или си дете на Призрачния вятър и майка ти е легнала с първия срещнат в гората?“

Тогава се хвърли върху наглеца с дивия вик на банши и едва ги разтърваха, но те продължаваха да сипят закани. Дори и сега не му беше приятно да си спомня присмехулния глас на Дарън, подигравките му.

— И да съм те засегнал неволно, то е заради желанието ми да те смятам за свой син. Никога не ми е хрумвало да се отнасям с пренебрежение към произхода ти, нито пък да го крия. Скъпи ми синко, тази вечер ще разбереш, че наистина си ми много близък.

— Стига ми да чуя тези думи, татко.

Настани се на табуретка до креслото на Михаил, който отпусна ръка върху рамото му, и така дочакаха слугата с факел в ръка да обяви:

— Господарят Рейхъл Алдаран от Скатфел и господарят Дарън.

Рейхъл изглеждаше досущ като брат си преди десет години — едър жизнен мъжага в разцвета на силите си, с открито и весело лице и с изражение на добродушие, каквото коварните хора често използват за маска. Дарън беше висок и снажен като баща си, година или две по-голям от Донал, с червеникава коса, сресана назад от високото чело.

„Да, хубавец е, поне в очите на момичетата. Дорилис ще го хареса…“

Донал си внушаваше, че още смътното засега лошо предчувствие се дължи само на нежеланието да прехвърлят на друг грижите за сестра му.

„Никога не съм се заблуждавал, че цял живот ще бъда до нея. Тя е наследница на едно от Владенията, а аз — само неин полубрат. Другиму се пада да бди над благополучието й.“

Господарят на Алдаран стана и посрещна гостите. Хвана ръцете на своя брат и ги стисна топло.

— Приветствам те, Рейхъл. Отдавна не си идвал в Алдаран. Как вървят нещата в Скатфел? А ти как си, Дарън? — Прегърна роднините си и ги настани да седнат до него. — Дарън, вече познаваш моя приемен син и полубрат на бъдещата ти съпруга — Донал Делрей, син на Алисиана.

Веждите на Дарън се извиха учудено.

— Да, заедно се обучавахме при бойния наставник. Но не знам защо си мислех, че родовото му име е Рокрейвън.

— Децата често се заблуждават — твърдо отвърна Михаил. — Тогава си бил още малък, племеннико, и нечий произход едва ли е бил първата ти грижа. Дядо и баба на Донал са Рафаел Делрей и неговата съпруга ди катенас Мирела Линдир. Бащата на Донал е загинал твърде млад и майка му дойде да живее в замъка. От нея е единственото ми живо дете. Твоята годеница, Дарън.

— Тъй ли било…

Рейхъл огледа младежа с любезен интерес, но Донал подозираше, че и това е преструвка като добродушието му. Но защо ли да се притеснява какво мислят хората от Скатфел за него?

„Защото ще се сродя с Дарън чрез женитбата му с моята сестра.“

Напомни си, че е рожба на законен брак и е удостоен с честта на осиновяването във Владение. Поне на него му стигаше. Но щом отново стрелна с поглед Дарън, вече знаеше, че за този човек никога няма да е достатъчно. Каква ли беше причината Дарън Алдаран, наследник на Скатфел, да ненавижда полубрата на своята наречена невяста, приемен син на нейния баща?

Взря се в неискрената усмивка на другия и прозря. Не беше от най-силните телепати, но Дарън все едно изкрещя мислите си в лицето му.

„Да пропадна в адовете на Зандру, ако не се бои от влиянието ми над господаря! Законите за наследяване само по кръвна връзка още не са наложени безпрекословно в планините и той се чуди какво ли може да стане. Няма да е първият случай, когато благородник лишава от наследство собственото си дете, за да избере някой по-подходящ според него. И знае добре, че господарят ме смята за свой син…“

Досега дори не се бе сещал за това. Знаеше си мястото в крепостта — с господаря на Алдаран го свързваше взаимната обич, а не кръвно родство. Не искаше нищо повече. Но сега хората от Скатфел го раздразниха достатъчно и се попита: „А защо пък да не стане точно това, от което се страхуват?“ Защо мъжът, когото наричаше „татко“ и за когото наистина беше достоен и послушен син, да не го определи за свой наследник? Дарън и без това ще наследи Скатфел, защо му е да раздува владенията си до размерите почти на кралство?

Рейхъл вече говореше сърдечно:

— А сега се събрахме да подготвим този брак, за да съединят младите каквото имаме, когато си отидем от този свят. Михаил, ще видим ли момичето?

— Ще дойде да ви поздрави, скъпи гости, но реших, че е по-уместно да се споразумеем, без тя да присъства. Още е дете и не й прилича да слуша как мъже с посивели бради обсъждат зестри, сватбени дарове и наследства. Но не се бой, Дарън, ще се появи, когато дойде време да ви свържем в годеж, и ще танцуваш с нея. Само че ви моля да не забравяте колко е невръстна. Не можем и да мислим за сватба поне още четири години.

Рейхъл се засмя.

— Братко, всеки баща си мисли, че на дъщерите му все им е рано за мъж!

— Дорилис е едва единадесетгодишна — неотстъпчиво напомни господарят на Алдаран. — Значи може да встъпи в брак ди катенас след не по-малко от четири години.

— Хайде де, не се инати толкова. Моят син вече е мъж. Още колко трябва да чака невястата си?

— Четири години, а ако няма търпение, нека си намери друга — тежко изрече Михаил.

Дарън вдигна рамене.

— Щом е момиченце и трябва да порасне, ще чакам, какво друго да правя? Но ми се вижда малко варварски обичаят, според който е възможно мъж да се сгоди с хлапе, което още си играе с кукли!

— Несъмнено си прав — весело се подсмихна Рейхъл, — но аз мисля за този съюз още откакто Дорилис се роди и често го обсъждах с брат си през последните десетина години.

— Чичо — подхвана синът му, — ако толкова време си се противил, защо все пак се съгласи?

Михаил раздвижи раменете си, сякаш се беше схванал.

— Ами сигурно защото остарявам и най-сетне се примирих, че няма да имам син. И предпочитам Алдаран да премине в ръце на сродник, а не на съвсем чужд човек.

Но защо ли, питаше се в този миг, си спомни пак за проклятието на онази вещица? „Ще бъдеш безплоден като убито от зимата дърво!“ И откакто загуби Алисиана, дори не се замисляше сериозно да сподели с друга жена постелята си.

— Разбира се, може да се спори — подхвана брат му Рейхъл — дали Дарън и без това не е законен наследник на Алдаран. Мнозина познавачи на законите биха отсъдили, че на Дорилис се пада само част от владението като зестра, при това законно роден племенник е по-пряк наследник от дъщерята на една барагана.

— Не позволявам на никой така наречен познавач на закона да се бърка в делата ми!

Господарят на Скатфел вдигна рамене.

— Все едно. Щом двамата възможни наследници се оженят, няма за какво да се спори повече. Владенията ни ще се слеят. Готов съм да завещая Скатфел на първородния им син, а Дарън ще управлява Алдаран като попечител на Дорилис.

Михаил поклати глава.

— Не. В брачния договор съм предвидил съвсем друго — Донал ще бъде попечител на своята сестра, докато тя навърши двадесет и пет години.

— Неразумно постъпваш! — възпротиви се Рейхъл. — Не измисли ли друг начин да направиш приемния си син богат? Щом няма нищо от баща си и майка си, защо не му помогнеш с дарение?

— И това направих вече. Прехвърлих му собствеността върху малкото имение Високи чукари, когато той навърши пълнолетие. Западнало е, защото предишните му стопани прекарваха повече време в свади със съседите си, отколкото в грижи за земята. Но си мисля, че Донал ще успее да го възроди. Сега само трябва да му намеря достойна жена, ала и това ще стане. Той ще бъде попечител на Дорилис.

— Чичо, както виждам, нямаш ни доверие — възмути се Дарън. — Наистина ли мислиш, че сме способни да лишим Дорилис от всичко, което има?

— Не, разбира се. И щом дори не помисляш за подобно коварство, не ти ли е безразлично кой ще се грижи за богатството й? Е, ако все пак са ти минавали такива намерения през ума, едва ли ще се съгласиш лесно с избора ми. Наемен управител се подкупва, но не и брат, нали?

Донал слушаше смаян. Когато приемният му баща го прати да огледа Високи чукари и да прецени доколко безнадежден е упадъкът на имението, дори не подозираше, че господарят на Алдаран го е отредил за него. Бе описал честно какво и колко е необходимо за възстановяването на земите и за неизползваните чудесни възможности. А и никога не би му хрумнало, че в брачния договор ще бъде определен за попечител на Дорилис.

Но щом се замисли, оцени за пореден път здравия разум на Михаил. За онези от Скатфел Дорилис беше само пречка да докопат веднага наследството й. И ако приемният му баща си отидеше утре от този свят, единствено той като попечител би имал право да възпре Дарън, за да не се ожени веднага и насила за Дорилис въпреки още детската й възраст. И нямаше да е първият път, когато тихомълком се отървават от жена, щом имотите й попаднат в ръцете на нейния съпруг. Биха могли да изчакат, докато роди първото си дете, за да изглежда всичко съвсем законно. Всеизвестно беше, че младите жени често умират при раждане, особено ако не са достигнали пълна зрялост на тялото. Трагично, разбира се, но не и необичайно.

Ако Донал обаче е неин попечител до навършването на двадесет и пет години, дори сестра му да умре, той би останал пазител на имотите й и настойник на нейното дете, стига то да оцелее. Тогава Алдаран нямаше да попадне безпрепятствено в хищните ръце на Дарън.

„Моят приемен баща ненапразно ми обеща да разбера днес колко близък ме чувства. Може би ми се доверява, защото няма никой друг наоколо, заслужаващ доверието му. Но поне знае, че ще браня интересите на Дорилис по-стръвно, отколкото дори своите.“

Рейхъл обаче не се примири лесно. Спореше и увещаваше, накрая се наложи Михаил да му напомни, че още трима господари на планински владения са искали ръката на Дорилис за свои синове и че би могъл да я сгоди за когото пожелае по всяко време, дори за някой Хастур или Алтон от равнините.

— Всъщност тя вече беше обещана за невяста веднъж, защото сродниците на Деонара от Ардайс я поискаха за един от синовете си. Смятаха, че правото се пада на тях, щом моята съпруга от техния род не ми е родила жив син. Но момчето скоро се прости с живота.

— Но… как е умрял?

Михаил вдигна рамене.

— Някаква злополука, доколкото чух. Не знам подробности.

Не ги знаеше и Донал. Тогава Дорилис гостуваше на сродниците си в Ардайс и се бе върнала стъписана и потресена от смъртта на своя невръстен годеник, макар че едва го познавала и не й бил приятен. Веднъж каза на брат си: „Беше едно голямо и грубо момче. Счупи ми куклата!“

По онова време Донал реши да не я разпитва повече, за да не се тормози тя с тежкия спомен. Сега вече се чудеше — всяко дете, превърнало се в пречка за изгоден съюз, можеше да умре твърде преждевременно.

„Същото май важи и за Дорилис…“

— Това съм го решил и връщане няма — заяви господарят на Алдаран, макар и достатъчно приветливо. — Само Донал ще бъде попечител на своята сестра.

— Чичо, обиждаш целия ни род… — промърмори Дарън, но баща му го прекъсна с повелителен жест.

— Така да бъде. Би трябвало да сме благодарни, че девойката, която скоро ще влезе в семейството ни, ще има надежден защитник. Нейните интереси са и наши, разбира се. Да бъде волята ти, Михаил.

Но погледът му, дори премрежен замислено, накара Донал да настръхне.

„Трябва да се пазя от днес нататък. Вероятно не ме заплашва нищо, докато Дорилис не порасне и не встъпи в брак, защото ако Михаил е още жив, винаги може да определи друг попечител. Но ако той се спомине и Дорилис бъде отведена от съпруга си в Скатфел, нямам големи шансове да умра от старост…“

А как му се искаше господарят на Алдаран да не се надхитря със сродници! Ако бяха чужди хора, щеше да присъства и Маргали, леронис на владението, за да наложи заклинание за правдивост. Михаил обаче явно не смееше да оскърби така брата и племенника си.

Стиснаха си ръцете и подписаха договора — накрая трябваше и Донал да постави името си под техните. После всички се прегърнаха и отидоха в другия край на приемната зала, където гостите вече се събираха за пиршество, веселие и танци.

А Донал усети погледа на Дарън и си повтори студено: „Ще бъда много предпазлив. Този човек вече е мой враг.“