Повелителката на бурите

10

— А сега, ако такава е волята на боговете — сурово изрече господарят на Скатфел, — ще научим истината за тази страшна беда.

Бяха се отървали от гостите, отвеждайки ги по приготвените за тях спални или към конете им. Над назъбените кули на крепостта Алдаран огромното червено слънце показваше лика си, сякаш намокрен от тежките облаци. Трупът на Дарън бе отнесен в параклиса в самото сърце на замъка. Донал никога не бе изпитвал симпатия към него приживе, но жалостта го прободе остро, когато видя потъмнялото лице, застинало в гримаса на изумление, главата, отметната назад в агонията, с която бе свършил животът му. „Твърде недостоен край…“ — прошепна безмълвно. Щеше му се да оправи малко дрехите на покойника, но се сети навреме, че така би попречил на сестра си да се оправдае.

„Убийство, което ще тежи на толкова младо момиче…“ Потръпна, отстъпи назад от трупа и се върна в приемната зала на замъка.

Събудиха Маргали от дълбокия унес, в който бе потънала, щом й олекна от болките. Беше наметнала дебел шал върху нощницата си. Дорилис хлипаше в прегръдката й. Сега момичето изглеждаше досущ като изтощено от мъка дете, с подуто от неспирния плач лице, с разрошена в хаотични кичури и къдрици коса. Клепачите й вече се спускаха сънливо над очите. От време на време крехките й рамене се разтърсваха. Седеше в скута на Маргали, макар дългите й крака да правеха тази поза доста неудобна. Красивата доскоро рокля беше измачкана и измърляна.

Маргали погледна Михаил над главата й.

— Господарю, искате ли вече да наложа заклинанието за истина? Добре, но нека първо да сложа детето в леглото. Будувала е цяла нощ и сам виждате…

— Съжалявам, местра. Дорилис трябва да остане. Ще чуем каквото тя има да каже, и то под заклинанието… Дорилис — повика по-кротко, — пусни приемната си майка, дете мое, и седни до Донал. Никой няма да ти стори злина. Искаме само да знаем какво се случи.

Момичето неохотно отпусна ръцете си, с които обвиваше шията на възрастната жена. Движеше се вдървено, още скована от ужас. Седна на ниската скамейка до своя брат. Донал й протегна ръка и детето сграбчи пръстите му болезнено, а със свободната ръка триеше изцапаното си лице.

Маргали извади матрицата си от коприненото калъфче, взря се за миг в синия камък и ясният й глас се разнесе в тишината на залата, макар да шепнеше.

— Нека с огъня на камъка сиянието на истината да озари всички ни.

Донал бе виждал много пъти как се налага заклинание за истина, но всеки път изпитваше страхопочитание. Светлината на малкото синьо камъче сякаш се разгоря, бавно обхвана лицето на съсредоточената леронис, после се прехвърли полека върху седящите наоколо. Младежът гледаше как мекото сияние озари него, отеклото лице на сестра му, Рейхъл от Скатфел и стоящият наблизо негов заклет съратник. От синята светлина Михаил още повече заприлича на застаряващ крилат хищник, у когото се таяха мощ и заплаха.

— Вече е сторено, господарю — каза Маргали безизразно. — За да остане сиянието, тук трябва да звучи само истината.

Донал бе виждал как светлината изчезва мигновено от лицето на онзи, който съзнателно изрече лъжа.

— А сега, Дорилис — започна господарят на Алдаран, — трябва да ни разкажеш всичко, което знаеш. Как умря Дарън?

Дорилис вдигна глава към баща си. Изглеждаше направо жалко с петната по лицето и подутите си очи. Още стискаше ръката на Донал и той усещаше треперенето й. Михаил за пръв път й бе говорил със заповедния глас.

След малко тя промълви нещастно:

— Аз… аз не знаех, че е мъртъв.

Запримигва начесто, като че ей сега щеше да ревне отново.

— Мъртъв е, да! — изсъска Рейхъл. — Най-големият ми син… Не се съмнявай, ти…

— Тишина! — Този път господарят на Алдаран заповяда с такава сила, че дори разяреният му брат беше принуден да млъкне. — Дорилис, обясни ни точно какво се случи между теб и Дарън. Защо мълниите го поразиха?

Тя овладя гласа си постепенно.

— Сгорещихме се от танците и той каза, че било по-добре да излезем на терасата. Започна да ме целува и… — Пак заговори пресекливо: — Развърза ми роклята, опипваше ме, не искаше да спре и когато му забраних да ме докосва. — Момичето мигаше нервно, но сиянието не гаснеше нито за миг. — Каза, че трябвало да ме вземе още сега, така татко нямало да бави повече сватбата ни. Държа се много грубо с мен…

Дланите й се стрелнаха да закрият лицето й и тя пак захълца. Михаил беше като каменна статуя.

— Не се бой, дъще. Искам обаче нашите сродници да виждат лицето ти.

Донал хвана нежно ръцете й и ги дръпна надолу. Мъчението на страха и срама сякаш се преливаше в него през пръстите й.

— Той… той ме удари жестоко, когато го отблъснах, събори ме на пода, започна да си развързва дрехите до мен и аз… аз се уплаших. Тогава го ударих с мълниите. Не за да го нараня, само исках да си махне гадните ръце от мен!

— Значи ти си го убила! Погубила си го с магьосническите си мълнии, изчадие адово!

Рейхъл скочи от стола си, пристъпи и вдигна ръка.

— Татко! Не му позволявай да ме удря!

Още преди да заглъхне ужасеният вик на Дорилис, синкава светкавица се метна успоредно на пода, господарят на Скатфел се олюля и се хвана за сърцето. Щеше да падне, но заклетият му съратник го прихвана под мишниците.

— Господари мои — изръмжа Донал, — ако сестра ми не беше убила мръсника, аз щях да го предизвикам. Да насилва дете на единадесет години!

Гласът на Михаил беше печален, личеше и че е твърде озадачен.

— Сам чу, братко. Не ми стигат думи да ти кажа колко съжалявам за трагедията. Но ти видя сиянието на истината по лицето на това дете и няма за какво да я виним. Защо синът ти е решил да извърши нещо толкова непристойно, и то в деня на годежа си — да насили бъдещата си невяста?!

— Не би ми и хрумнало, че ще се стигне до насилие — гневно натърти господарят на Скатфел. — Аз му казах да я направи своя жена още сега. Наистина ли си въобразяваше, че той ще чака години, докато ти й уреждаш брак с повече облаги за теб? И слепите можеха да видят, че на момичето му е време да се омъжи, а законът е ясен — ако годениците встъпят в плътска връзка, бракът започва още от този миг. Аз посъветвах сина си…

— Трябваше да се сетя — горчиво промърмори Михаил. — Изобщо ли не ми вярваш, братко? Но ето, пред теб е същата леронис, която посрещна Дорилис на този свят. Маргали, кажи под заклинанието за истина на колко години е моята дъщеря.

— Думите ти са били верни — потвърди тя. — Взех я от бездиханната гръд на Алисиана само преди единадесет години. Господарю на Скатфел, друго е чудно — дори Дорилис да беше на възраст за брак, защо си подтикнал Дарън да съблазни годеницата си?

— И това ми се иска да чуем — тежко се намеси господарят на Алдаран. — Защо, братко? Нима за теб не е достатъчна дадената дума от сродник?

— Ти забрави задълженията към своя род! — изрева брат му. — И имаш нахалството да ме разпитваш?! Караше Дарън да се надява напразно още години, докато кроеше планове как да дадеш всичко на копелето от Рокрейвън. Наричаш го приемен син, дори не смееш да го признаеш за свой недестро!

Без да се замисли, Донал скочи от скамейката и зае мястото си на заклет съратник три крачки зад своя господар. Ръката му застина на една длан от дръжката на меча. Михаил не се озърна, думите сякаш се изтръгваха насила от гърлото му.

— Всички богове са ми свидетели, че бих искал изречената от теб клевета да е самата истина! Ах, защо Донал не носи моята кръв! Нямаше да ме е грижа дали е законен или незаконен! Никой не може да се надява на по-добър сродник или син! Уви… и повтарям с тъга в сиянието на истината — уви, той не е мой син.

— Не е, значи? Истина е! — Рейхъл вече говореше завалено от бяс. — Каква ли друга причина да подозираме, освен че някой остарял мъж е недостойно увлечен по младо и жизнено момче? Щом не ти е син, значи ти е любовник!

Донал мигновено стисна дръжката на оръжието, но господарят му усети неговото намерение, пресегна се зад гърба си и стисна китката му с желязната си хватка. Накрая младежът се опомни и остави острието да се хлъзне обратно в ножницата.

— Не бива, приемен синко, още са гости под нашия покрив. — Пусна ръката му и прекрачи към Рейхъл, а Донал отново си го представи като сокол, връхлитащ жертвата си. — Ако друг, а не моят брат бе изрекъл тази мръсотия, щях да му изтръгна гръкляна. Махай се! И отнеси трупа на гнусния насилник, когото наричаш свой син, прибери и всичките си угодници. Пропъждам те от дома си, преди да съм забравил към какво ме задължава кръвната ни връзка!

— Да, този дом още е твой, но не задълго — просъска Рейхъл през зъби. — Ще срутя и последния камък върху главата ти, но не ще позволя да го подариш на копелето от Рокрейвън!

— И аз ще го подпаля сам, но няма да го оставя в ръцете на никой от Скатфел — ледено отвърна господарят на Алдаран. — Искам да си далеч от стените на крепостта ми преди пладне, иначе моите слуги ще те прогонят с камшици! Върни се в Скатфел и се благодари, че няма да те напъдя и от онази твърдина, която още имаш по моя милост. Прощавам ти заради скръбта, помрачила разсъдъка ти, иначе само с кръвта си щеше да измиеш позора на своите слова и деяния! Върви си в Скатфел или където ти видят очите, но повече не идвай тук и не ме наричай брат!

— Нито брат, нито господар! — яростно възкликна Рейхъл. — Слава на боговете, имам още синове и след време ще властваме в Скатфел по право, а не чрез твоята милост! Някой ден ще си вземем и Алдаран, а ей тази проклета магьосница, прикрила се под маската на невинно дете, ще плати с кръвта си! И от днес нататък, Михаил от Алдаран, бди над живота си, над своята дъщеря-вещица и над копелето, което обичаш повече от син! Само боговете знаят с каква нечиста сила те е привлякъл в ноктите си… Трябва да е някаква зла магия! Повече няма да ви дишам смрадта!

Господарят на Скатфел им обърна гръб и следван от съратника си, напусна залата с бавна отмерена крачка. Преди да излезе, изгледа Дорилис с такава ненавист, че Донал се вцепени.

„Когато братята се скарат, враговете изкопават цяла пропаст помежду им“ — спомни си старата поговорка. Приемният му баща вече враждуваше с най-близките си сродници. „Сега само аз съм му подкрепа, но дори не съм негов син!“

Когато се увериха, че всички от Скатфел са заминали, Маргали натърти:

— Господарю, искам позволението ви да отведа Дорилис в стаята й.

Михаил се отърси от тежкия размисъл.

— Да, разбира се, сложи детето да спи. После се върни тук.

Донал не посмя да наруши мълчанието, но когато видя върналата се леронис, попита:

— Да изляза ли?

— Не, момчето ми, това засяга и теб — въздъхна господарят на Алдаран. — Маргали, за нищо не те виня, но какво ще правим отсега нататък?

Тя поклати глава.

— Вече не мога да я контролирам. Тя е силна и своенравна, скоро ще започне да я мъчи превръщането в жена. Умолявам те, дом Михаил, повери я на някого с по-могъща дарба от моята, а и по-изкусен в обучението, за да овладее Дорилис своя ларан. Иначе може да стане и нещо още по-лошо.

А Донал се учуди: „Че какво по-лошо от случилото се днес?“ Господарят на Алдаран явно долови неизречения въпрос.

— Всички други мои деца умряха на прага на юношеството от болестта на прехода. Изглежда това е проклятието на моята кръв. И за нея ли трябва да се боя?

— Господарю, а не си ли се замислял да я изпратиш при вей лероните от Кулата в Трамонтана? Те ще се грижат добре за нея, ще я научат как да си служи с ларан. Кой друг може да я преведе невредима през бурите на прехода?

— Да, татко — настойчиво се намеси и Донал, — спомни си колко добри бяха с мен, когато и да отивах при тях. С радост щяха да ме приемат при себе си задълго, ако можех да си позволя да бъда далеч от теб. Винаги са ме посрещали като желан гост и приятел, научиха ме на много за моя ларан. Прати Дорилис при тях!

Лицето на Михаил като че се разведри за миг, после се намръщи.

— В Трамонтана? Донал, нима искаш да се изложим пред съседите си? Трябва ли да научат за слабото ни място, та да плъзне мълвата сред всички жители на Пъкъла?

— Според мен напразно подозираш хората от Трамонтана — опита се да възрази младежът, но посърна.

Беше забравил за гордостта на приемния си баща.

— Дом Михаил — подхвана Маргали, — ако не искаш да я повериш на хората от толкова близка до нас Кула, тогава настоявам да я изпратиш в Хали или Неская, или пък в друга от Кулите по равнините. Нито съм млада, нито ми стигат силите, за да насочвам Дорилис по верния за нея път. Боговете знаят, че не искам да я отделя от себе си. Обичам я като свое дете, но вече не съм способна да й помогна. А в Кулите знаят как да наставляват толкова надарени деца.

Господарят на Алдаран се замисли.

— Все пак ми се струва, че е твърде малка, за да я изпратим в някоя Кула. Но дружеските връзки между Алдаран и Елхалин са прастари. И може би в името на приятелството господарят на Елхалин ще ни изпрати леронис от Кулата в Хали, за да се грижи за Дорилис. Така няма да разпалим въображението на клюкарите. Донал, готов ли си да тръгнеш, за да предадеш молбата ми и да доведеш пратеника при нас?

Младежът стана и се поклони. Повече му допадаше идеята неговата сестра да е в безопасност при верни приятели в Трамонтана, но знаеше, че не бива да ядосва приемния си баща.

— Ще потегля още днес, господарю, ако нямаш нищо против, щом събера придружители според твоя ранг и достойнство.

— Не! — отсече Михаил. — Ще пътуваш сам, Донал, както подобава на молител. Научих, че има примирие между Елхалин и Райднау. Нищо няма да те заплашва. И ако отидеш само ти, ще е ясно, че много се нуждая от помощта им.

— Както решиш. Щом е така, мога да тръгна незабавно.

— И утре е ден — охлади го господарят на Алдаран. — Нека онези от Скатфел се отдалечат достатъчно. Не искам никой да научи за задачата ти.