Повелителката на бурите

7

Дружелюбно настроен и подтикван от желанието да почете своя млад сродник, Негова светлост крал Регис II се съгласи лично да изпълни брачната церемония. Набръчканото старческо лице сякаш грееше от доброжелателство, когато изричаше ритуалните слова и закопчаваше обкованите с мед гривни — катенас, първо на китката на Аларт, после и на Касандра.

— Дори понякога да ви дели разстоянието — каза той, разкопчавайки гривните, — нека никога не се делите в сърцата си. — Те се целунаха и кралят добави: — Нека завинаги сте едно цяло.

Аларт усещаше как трепери застаналата до него Касандра.

„Не е чудно, че се бои. Всъщност знае ли нещо за мен? Нейните сродници я продават, както биха постъпили с ценен сокол или породиста кобила.“

А някога (както той научи от историческите хроники, попълвани и пазени в Неварсин) бракове като техния били немислими. Смятало се за проява на себичност жената да ражда деца само от един мъж, защото генният фонд се обогатявал с по-големия брой съчетания. И сега се попита за кой ли път, дали така се е появил проклетият ларан, за да мъчи расата им? Или е вярно, че произхождат от чедата на боговете, спуснали се в Хали? Имаше ли истина и в преданията за деца от връзки между хора и чиери, дарили висшата каста и с безплодните еммаска, и със свръхсетивните дарби?

Както и да бе станало, прастарите епохи на груповите бракове бяха отминали и почти забравени, защото започнали раздори за наследяването и се породила идеята за размножителната програма. Вече било твърде важно да се знае точно бащата. „И ето че сега съдим за един мъж по броя на синовете му, а за жената — по способността й да ражда синове. Касандра знае много добре, че само заради това я тикнаха в ръцете ми!“

Най-сетне наближи краят на церемонията и Аларт усети колко са студени ръцете на съпругата му, когато се наведе към лицето й за целувката, с която свършваше ритуалът. Поведе я за първия танц сред оглушителна врява от поздрави, съвети и ръкопляскания. Засилен от напрежението, усетът му долавяше острите нотки в пожеланията. Знаеше, че малцина от събралите се тук сродници и гости са искрени. Само че този път Деймън-Рафаел сигурно беше изключение. Аларт бе застанал пред свещените предмети в Хали тази сутрин. Пъхна дясната си длан в студения пламък, който изгаряше само хората, изричащи в този миг лъжи. Закле се в честта си на Хастур да подкрепя главенството на своя брат над рода им и правото на синовете му да седнат на трона, ако дойде и техният ред в наследяването.

Други сродници го поздравяваха за умно сключения съюз със силния род Ейлърд от Валерон или защото се надяваха да се сближат с него чрез бракове на своите деца с негови синове и дъщери, или пък просто защото им беше приятно да гледат младоженците и им харесваха веселбата, танците и изобилното пиене. Все пак беше желано разнообразие в дните на официалния траур за дом Стивън.

— Толкова си мълчалив, съпруже — прошепна Касандра.

Той се стресна от неприкритата молба в думите й.

„За нея е по-лошо. Горкото момиче! С мен обсъждаха този брак, можех поне да кажа какво мисля. На нея не са позволили дори да избира между «да» и «не». Защо постъпваме така с нашите жени? Нали чрез тях съхраняваме скъпоценната за нашата каста наследственост!“

Каза й нежно:

— Ти не си причината за мълчанието ми, дамизела. Този ден ме потопи в размисъл, нищо повече. Но си права, че е невъзпитано да се улисвам в мислите си, щом си до мен.

В спокойните очи пак блесна весела искрица.

— Отново се държиш с мен като с глупаво момиченце, на което трябва да запушиш устата с приятни приказки. И си позволявам да ти напомня, господарю мой, че е крайно неуместно да ме наричаш дамизела, след като вече съм твоя съпруга.

— Ами да, боговете да са ми на помощ! — промърмори той отчаяно и между извитите вежди срещу него се появи отвесна бръчица.

— С чак такова нежелание ли се ожени за мен? На мен още от дете ми втълпяваха, че трябва да се примиря със съпруга, избран от моите сродници. Въобразявах си, че мъжете са по-свободни.

— Не вярвам да има свободен мъж или жена, поне във Владенията…

Дали затова имаше толкова веселба на сватбите, танци, препиване — за да забравят синовете и дъщерите на Хастур и Касилда, че ги събират като разплоден добитък заради адската мъка на ларан, дал властта в ръцете им!

Но как ли би могъл точно той да забрави дори за миг? Отново го връхлетяха размитите картини на възможното и невероятното, разклоняваха се от настоящия миг — земята се гърчеше в пламъците на война, рееха се странни соколи като онези три при нападението, горите чезнеха в пожари, издигаха се непознати остри заснежени върхове отвъд Неварсин, лицето на дете беше обкръжено от бледите проблясъци на мълнии…

„Наистина ли всичко това ще ме сполети или само виждам опасности, които мога да заобиколя?“

Беше ли изобщо по силите му да насочва живота си или трябваше да се подчинява на неумолимо предопределение? Както накрая прие Касандра Ейлърд за своя съпруга… Вече му се струваше, че не една, а дузини жени стоят пред него и го гледат — с любов и страст, които беше способен да събуди у нея, с омраза и погнуса (това също би станало твърде лесно), отпаднала и изтощена, умираща с проклятие на уста… Аларт стисна клепачи в напразен опит да се спаси от множащите се образи на своята жена.

И чу гласа на уплашената Касандра:

— Аларт! Моля те, кажи ми какво ти е!

Знаеше, че тя вече се страхува за него, и се постара да си помогне с наученото в Неварсин, да стесни обсега на мисленото си зрение, за да вижда само сегашната Касандра.

— Чуй ме, ти не си виновна за нищо. Вече ти казах какъв товар нося…

— Нима няма с какво да ти помогна?!

„Да ми помогнеш ли? Най-добре щеше да е никой от нас да не се бе родил. Ако предтечите ни, дано вечно мръзнат в най-вледенения ад на Зандру, се бяха въздържали от изкушението да стоварят тази страшна беда върху главите ни!“

Не изрече нищо на глас, но тя долови мислите му и очите й се разшириха от потрес.

Сродниците нетърпеливо прекъснаха краткото им уединение. Деймън-Рафаел отведе младоженката за танц, като изтърси грубовато:

— Не бъди толкова стиснат, братко, скоро тя ще е само твоя!

Някой натика насила бокал в ръката на Аларт и настоя да се весели, нали всичко това е в негова чест!

Опита се да потисне напиращия в душата му озлобен инат — в края на краищата не можеше да вини гостите си за налаганите с векове противни обичаи. Потанцува със свои млади далечни братовчедки. Явно нямаха никаква по-нататъшна роля в неговия живот, защото поне техните лица не се множаха объркващо във въображението му. Видя отново Касандра чак когато съпругата на Деймън-Рафаел и други жени я поведоха към спалнята за ритуалното полагане на младоженците в постелята.

Според традицията трябваше най-близките им сродници да се убедят, че са легнали заедно в брачното ложе. В Неварсин Аларт узна, че скоро след въвеждането на брака ди катенас се изисквало и първото сношение да стане пред свидетели. Поне това нямаше да искат от него. Не му се вярваше, че са мнозина мъжете, способни да не се изложат в подобни обстоятелства…

Скоро поведоха и него към спалнята сред порой от невъздържани шеги. Спомни си по принуда и още нещо от обичаите — за първата си брачна нощ младоженката трябваше да носи нощница, по-оскъдна от всяка друга дреха преди или след това в живота й. Аларт си каза цинично, че правилото се е наложило, за да няма съмнение в съвършенството на съпругата като разплодно животно.

„Дано боговете са се смилили и Касандра не е упоена, за да е покорна през нощта…“

Взря се напрегнато в очите й — търсеше мътния поглед на опиатите, треската на любовно биле. Признаваше все пак, че е проява на милосърдие към момичетата, дадени на напълно непознати за тях мъже. А и никому не би се искало да се бори с обезумяло от страх същество в леглото. И отново в главата му се заблъскаха виденията — желанието се преплиташе с друго бъдеще, в което я прегръщаше бездиханна. Какво му подхвърли Деймън-Рафаел? Много жени от рода Ейлърд умирали още при първото раждане…

С последни пожелания и напътствия сродниците се изнизаха от спалнята и ги оставиха на мира. Аларт веднага стана и пусна тежкото резе на вратата. Когато се обърна към Касандра, забеляза храбрите й усилия да спре треперенето си.

„Нима се бои, че ще се хвърля отгоре й като разгонен звяр?!“ Попита я спокойно:

— Упоиха ли те с афрозон или още някаква подобна гадост?

Тя завъртя глава.

— Отказах. Приемната ми майка ме убеждаваше, че така ще ми е по-леко, но аз я уверих, че не се страхувам от теб.

— Тогава защо трепериш?

И отново проблясък на непокорния й дух, който Аларт опознаваше постепенно.

— Ами защото премръзнах, господарю мой, с тази нощница все едно съм гола!

Аларт се засмя.

— Май с мен се отнесоха по-милостиво, оставиха ми този халат. Добре, госпожо, завий се, за да се стоплиш. Не е нужно да излагат на показ тялото ти, за да те пожелая… О, забравих, че не искаш да чуваш комплименти и ласкателства! — Той седна до нея на леглото. — Искаш ли малко вино?

— Благодаря ти.

Тя отпи две-три глътки и лицето й полека възвърна естествения си цвят, защото дебелите завивки я покриваха до шията. И Аларт напълни чаша за себе си, но започна да я върти разсеяно в пръстите си, чудеше се как да обясни каквото е нужно на Касандра, без да я оскърби. А възможното бъдеще го измъчваше — виждаше се как забравя съмненията си и я поема в прегръдките си със страст, потискана през целия му живот досега. И как тя горещо отвръща на ласките му, какви години на радост можеха да изживеят…

— Касандра, желан ли беше този брак за теб?

Тя като че не смееше да го погледне право в очите.

— Този брак е чест за мен. Каквато и беля да направех като дете, все ми натякваха, че това или онова не било пристойно за бъдещата съпруга на Аларт Хастур от рода Елхалин.

Думите сами се изтръгнаха от устата му.

— Колко ли е леко да имаш прав път пред себе си, да познаваш само едно бъдеще вместо сто, хиляда… Да не пристъпваш плашливо сред тях като акробат по въже на някой панаир!

— Не съм си и представяла, че може да има такова мъчение. Въобразявах си, че твоят живот е много по-свободен, че избираш сам…

— Свободен ли? Моята съдба е също толкова предопределена, колкото и твоята. И все пак можем да изберем кое бъдеще от всички пред мисления ми взор е най-доброто за нас, ако желаеш.

Тя промълви съвсем тихо:

— Какво да избираме тепърва, господарю мой? Ожениха ни, увериха се, че сме в брачното си ложе. Имаме вече само един избор — ти да се отнесеш мило или жестоко с мен, а аз да бъда търпелива или да опозоря рода си, да се боря със свирепостта на зверче и да ти оставя белези от нокти като в някоя неприлична кръчмарска песен. Това обаче — в гласа й се промъкна искрица смях — бих се срамувала да направя.

— Боговете да ме накажат, ако някога те принудя да се държиш така.

За миг образите, извикани от думите й, станаха толкова ярки и натрапчиви, че всички други представи изчезнаха. Тя беше негова съпруга и той вече разбираше, че не й е противен, дори се е свързала с него по своя воля. Би могъл дори да й вдъхне любов…

„Тогава защо да не се примирим със съдбата си?…“

Въпреки това се насили да каже:

— Все още имаме и трета възможност, госпожо. Известно ти е какво повелява законът — през каквато и церемония да сме минали, още не сме женени, докато нямаме и плътска връзка. Дори брак ди катенас може да бъде разтрогнат, ако заявим, че такова е желанието ни.

— Значи гневът на моя род ще се стовари върху мен, а пък неприязънта на всички Хастури — върху сродниците ми. Ще се разкъсат всички съюзи, на които се крепи властта на потомците на Хастур. Ако искаш да се откажеш от мен, защото съм ти неприятна, никога няма да намеря нито покой, нито щастие…

Аларт не можеше да понесе отчаянието в очите й.

— Само си мислех… Може пък някой ден да срещнеш по-привлекателен за теб мъж.

Тя прошепна свенливо:

— Защо си мислиш, че ще поискам друг?

Разтърси го ужас. Ето, вече се сбъдваха най-мрачните му опасения. Касандра се е бояла да не попадне в ръцете на безчувствен грубиян, който го е грижа само да има потомство от нея, а вместо това съпругът й я смяташе за равна на себе си и момичето вече започваше да се прехласва по него!

Знаеше добре, че само да докосне ръката й и волята му ще се стопи. Дори в неговите уши гласът му звучеше твърде напрегнат.

— Казах ти вече какво проклятие нося в себе си. Всички тези видения може да се сбъднат или само ме тормозят, макар да са неосъществими. Бях решил да не се женя никога, за да не подложа и своите синове на това изтезание. Затова исках да се откажа от света и да стана монах. И виждам твърде ясно какво може да сполети нас двамата. Боговете са ми свидетели — почти изстена Аларт, — че ти не си ми безразлична.

— Нали видяното от теб в бъдещето не винаги се случва? Защо да се опълчваме на съдбата? Ако животът ни е предопределен, каквото има да става, ще стане, а другото е само илюзия… — Тя се надигна и обви с ръце шията му. — Аларт, не си мисли, че ще трябва да ме вземеш насила. Аз… аз те обичам.

Само за миг и той я прегърна. После вече се бореше да потисне срамния спомен колко лесно го съблазни онази риачия. Хвана раменете на Касандра и я отблъсна. Заговори рязко и студено:

— Госпожо, нима очакваш и сега да ти повярвам, че не са те упоили с някакво любовно биле?

Тя се смръзна, очите й се наляха със сълзи на унижение и гняв. Аларт разтърси глава.

— Прости ми, моля те! Опитай се да ме разбереш. Искам да… да намеря изход от клопката, в която ни вкараха. Нима не се досещаш какво виждам? Струва ми се, че всички пътища водят натам — ще правя каквото се иска от мен, за да създам чудовищно потомство, деца, чийто ларан ще бъде за тях още по-страшна беда, за да бъдат накрая погубени от него, както умря по-малкият ми брат. Ще ни проклинат, че сме ги заченали. И знаеш ли каква участ виждам за теб? Твоята смърт, Касандра, когато раждаш нашето последно дете!

Лицето й пребледня, тя прошепна дрезгаво:

— Загубих така две от сестрите си…

— А още се чудиш какво ме възпира! Не те отхвърлям, а си блъскам главата как да се спасим от такава ужасна участ. Толкова лесно бих се поддал на изкушението… Съзирам и как се обичаме, но отиваме ръка за ръка право към мрака. Трагедия за теб, Касандра. И за мен. Аз… — Преглътна и си възвърна властта над гласа си. — Не искам да ми тежи вината за твоята смърт.

Тя вече хлипаше, а Аларт не смееше да я докосне. Само я гледаше съсипан.

— Моля те, не плачи. Късаш ми сърцето. Всеки миг трябва да отхвърлям съблазънта от най-лесния избор. Все си напомням, че не бива да разчитаме на късмета си, а ако имаме зла сполука, да казваме примирено: „Никой не може да се бори срещу съдбата си.“ Има и други разклонения на бъдещето, но знам ли към кое ще поемем?… Може да си безплодна, да не умреш при раждане, дори нашите деца да не носят проклетия ми ларан! Толкова пътеки, толкова изкушения! Но аз реших да не сме женени наистина, докато не се уверя, че има изход. И те умолявам, Касандра, да се съгласиш.

— А какво друго ми остава? — Взираше се печално в очите му. — Нищо добро не чака в нашия свят и жена, чийто съпруг не й обръща внимание. Докато не забременея, жените от моя род няма да ме оставят на мира. И те имат ларан, рано или късно ще усетят, че бракът ни е само формалност. Ще ни сполетят същите неприятности, както ако бяхме отказали да се оженим. И доколкото разбирам, съпруже мой, закъсахме като дивеча, който трябва или да остане в капана, или сам да скочи в казана, според поговорката.

Успокоен от суровата разсъдливост, с която тя беше готова да обсъди нерадостното бъдеще, Аларт подхвана:

— Касандра, имам план и се надявам да ти допадне поне малко. Повечето ни сродници прекарват известно време в някоя от Кулите, за да има полза от дарбите им в работата на матричните кръгове. Нали точно така дават сила и по-добър живот на хората? Досега не ми напомняха за това задължение, защото се смяташе, че здравето ми е разклатено, но не бива да отлагам повече. Ще помоля за разрешение да тръгнем и двамата, ще намерим начин да бъдем полезни. Така ще се отървем от нежеланото внимание на моя брат и на твоите сродници, а липсата на брачна връзка помежду ни няма да поражда клюки. Може би докато сме в Кулата, ще открием изхода.

Касандра отвърна покорно:

— Да бъде както желаеш. И все пак мнозина ще умуват защо сме предпочели да правим точно това още в първите дни след сватбата.

— Нека си умуват колкото искат. Според мен не е грях да пробуташ фалшива монета на крадец или да излъжеш оногова, чието любопитство взема връх над доброто възпитание. А ако ме попита човек, който има право да иска отговор от мен, ще отговоря, че щом не съм изпълнил навреме дълга си, крайно време е да го сторя, същото важи и за теб. Така след време ще се радваме на живота, без да ни тежат угризения. А ти, госпожо, можеш да измислиш обяснение по свой вкус.

От сияйната й усмивка отново го заболя сърцето.

— Ами че аз нищо няма да обяснявам! Твоя жена съм и вървя накъдето ми посочиш. Не казвам, че ми допадат сегашните семейни порядки, нито пък че ще се подчиня охотно, ако поискаш безпрекословно послушание от мен. И се съмнявам, Аларт, че ще намериш в мое лице идеала за покорна съпруга. Но без колебание ще си послужа с обичаите, щом ми е изгодно!

„Свети Носителю на бремето, защо съдбата не ми избра жена, която с радост бих прогонил, а ме срещна с Касандра, за да пробуди толкова лесно любовта ми!“

Тя веднага забеляза умората на лицето му.

— Скъпи ми съпруже, изглеждаш съсипан. Защо не легнеш при мен да поспиш?

— Не знаеш почти нищо за мъжете, нали?

Тя вдигна рамене.

— Че как да ви опозная? И май няма да ми се случи скоро… — добави тъжно.

— Добре, Касандра, ако искаш, заспивай.

— А ти изобщо ли няма да спиш? — попита тя наивно и Аларт се засмя против волята си.

— Ще легна на пода. Свикнал съм с къде по-лоша постеля, дори това ще е разкош след голите каменни килии в Неварсин. Благословена да си, че прие моето решение!

Касандра се усмихна малко унило.

— Внушаваха ми старателно, че подчинението е дълг на съпругата. Макар да очаквах друго, все пак съм твоя жена и ще правя каквото поискаш от мен. Лека нощ, съпруже!

В гласа й прозвуча лека ирония. Изтегнат върху дебелия мек килим, Аларт покори съзнанието си с дисциплината, на която се научи в манастира, и прогони виденията за Касандра, отвърнала на любовта му. Накрая останаха само настоящето и решимостта. Но преди зазоряване му се счуха женски ридания, сякаш заглушени от завивките.

На следващия ден отпътуваха към Кулата в Хали и останаха там половин година.