Повелителката на бурите

22

Тръгнаха пеша — в Трамонтана нямаха коне и червини, а и техните придружители пътуваха насам, откакто Аларт и Донал излетяха от замъка. Очакваха да се срещнат с тях по-късно през деня, защото имаше само един път.

Важно беше да си тръгнат по-скоро, за да откаже основателно Хали да нападне другата Кула. „Не бива да навличаме беда на нашите братя и сестри, които се изложиха на опасност заради нас.“

Касандра, която слизаше до него по стръмната пътека, го погледна и му се стори, че вижда в очите й покъртителна уязвимост. Отново отговаряше за нея в живота и смъртта.

— Да благодарим на всички богове за хубавото време — промърмори Донал. — Не сме добре подготвени да пътуваме из тези възвишения повече от ден. Хората, които пратих от Алдаран, носят палатки и одеяла, имат и предостатъчно храна. Щом се срещнем с тях, можем дори да разпънем лагер и да изчакаме всяка буря, ако ще да трае няколко дни. — Погледът му по навик обходи небето. — Но засега не виждам обезпокоителни признаци. Ако се съберем с другите към средата на следобеда, ще пристигнем в Алдаран утре още преди свечеряване.

Сякаш тънка ледена струйка плъзна по гърба на Аларт. За миг му се стори, че крачи трудно през виелица, вятърът го брули, а Касандра не е до него… Не! Отърси се от илюзията. Явно думите на Донал събудиха у него страха от някое почти невъзможно бъдеще.

Слънцето се издигна над червеникавата корона от облаци край далечните върхове и той отметна качулката на наметалото си, което взе назаем от Йън-Михаил. Нямаше как да понесат дебели топли дрехи с планерите, пък и отначало предполагаха, че ще изчакат придружителите си под покрива на Трамонтана. Донал също се бе загърнал с дадено му в Кулата наметало. Макар жегата да беше просто невероятна за сезона, никой не тръгваше на път в Пъкъла без дрехи, подходящи за снежна буря. Касандра носеше каквото й подбра Розаура, макар не съвсем по мярка — полата откриваше глезените малко повече, отколкото допускаше приличието, но тя превърна това в повод за шеги.

— Тъкмо ще ми е удобно да ходя по тези кози пътеки и камънаци! — Касандра нави яркозеленото наметало на Розаура и го пъхна безгрижно под мишница. — Твърде топло е, няма нужда да го търпя на раменете си.

— Сроднице, още не познаваш нрава на нашите планини — сериозно я увери Донал. — Ако задуха дори лек вятър, ще се радваш, че имаш с какво да се загърнеш.

Но докато светилото се издигаше в небето, сякаш подклаждаше и увереността на Аларт. След около час Кулата се скри зад едно било и му олекна. Сега дори Деймън-Рафаел да отиде пак в Хали, от Трамонтана ще отговорят правдиво, че бегълците са недосегаеми.

Но дали въпреки всичко ще си изкара яда върху хората от Хали? Едва ли… Имаше нужда от доброволната им помощ във войната срещу Райднау, от оръжията, които правеха в Кулата, а Корин ги измисляше вдъхновено. „Прекалено изобретателен е — мрачно си помисли Аларт. — Ако съдбата на Владението зависеше от мен, щях веднага да сключа трайно примирие с Райднау, за да уредим разногласията си по приемлив за всички начин. Дом Михаил е прав — няма причина да враждуваме с нашествениците. Би трябвало да ги приветстваме сред нас и да сме им благодарни, ако чрез браковете с тях жените от Серайс съхранят своя ларан.“

Няколко часа по-късно наближаваше пладне, Аларт и Донал също бяха свалили наметалата си, дори горните туники. Хората от Трамонтана им дадоха достатъчно храна за целия ден с думите: „Може придружителите ви да се забавят неочаквано по пътя. Случва се кон да счупи крак или сипей да прегради пътеката.“ Тримата седнаха на камъните край пътя, за да хапнат твърд хляб, сирене и сушени плодове.

— Милосърдна Авара — засмя се Касандра, щом събра остатъците, — те са ни дали храна за десетина дни! Имаше ли смисъл да носим всичко това?

Аларт вдигна рамене. Натъпка вързопчетата в джобовете на горната си туника, останалото прибра Донал. Спомни си за манастира в Неварсин — там можеше да побере в джобовете на расото си всичко, което му бе разрешено да притежава.

„А има само година оттогава… По онова време бях решил да прекарам целия си живот в манастира.“ Озърна се към Касандра, която бе вдигнала полата си почти до коленете и прескачаше една полусрутена каменна стена, за да стигне до чисто и студено поточе. Наведе се и започна да гребе с шепи водата.

„Въобразявах си, че ще мога да живея като монах, че никога нито една жена няма да означава нищо за мен, но сега сърцето ми ще се разкъса, ако се разделим…“ Отиде на брега до Касандра и също се наведе да пие. Ръцете им се докоснаха и изведнъж му се прииска Донал да не е толкова наблизо. Аларт се засмя на себе си. Сигурно през лятото често се е случвало Донал и Рената да понасят присъствието му със същото нетърпение.

Поседяха още край пътя да си починат, слънцето напичаше достатъчно, за да им се сгреят главите. Касандра му разказа за натрупания опит като наблюдателка. Той докосна предпазливо дълбокия белег от лепкав огън на дланта й и изведнъж се зарадва, че тя вече е далеч от рисковете на войната. Обясни й набързо що за странна дарба има Дорилис, но се постара да не набляга на ужасния край, сполетял двамата годеници на момичето. Спомена и за полетите с планер.

— Сроднице, трябва и ти да опиташ, щом се запролети — предложи Донал.

— Много бих искала, само че не знам ще се престраша ли да нося панталон дори за да наподобя птиците в небето.

— О, Рената се престраши — засмя се младежът и предизвика смеха на Касандра.

— Тя винаги е била по-дръзка от мен!

Донал се омърлуши внезапно.

— Аларт е мой братовчед и скъп приятел, нямам тайни и от съпругата му. С Рената бяхме решили да се оженим на средзимния празник. Но желанието на баща ми е друго.

Той обясни на Касандра замисъла на дом Михаил и тя поклати глава с искрено съчувствие.

— Аз имах късмет. Моят род ме даде на Аларт, без да съм го зървала преди това, а се влюбих до уши. Но мисля, че такова щастие е твърде рядко в брака, а и вече знам какво е да те разделят с любимия…

— Аз обаче няма да се разделя с Рената! — тихо, но яростно изрече Донал. — Тази игра на брак с Дорилис ще си остане само измислица за пред хората, и то само докато приемният ми баща е жив. После, стига сестра ми да пожелае, ще й намерим подходящ съпруг, а с Рената ще подредим живота си, както ние решим. Ако пък Дорилис не желае да се омъжи, ще остана попечител на Владението й. Реши ли да осинови някой от моите недестро като свой наследник — така да бъде, ако не — пак добре. Няма да се опълча срещу баща си, но няма и да му се подчиня. Що за щуротия е това — да легна със своята полусестра, за роди син от мен!

— Сроднико, това май ще зависи повече от волята на Дорилис. Ако господарката на Алдаран е в законен брак с някого, не й прилича да раздухва зла мълва, като ляга със стражи от замъка… А твърде вероятно е, че не би се съгласила да остане без любов и без деца.

Донал се извърна неловко.

— Каквито и да са желанията й, ако поиска да има синове, няма да са от мен. С Аларт сме говорили надълго и нашироко за бедите, които размножителната програма вече е причинила. И майка ми вкуси от горчивия плод, аз обаче няма да го сложа в устата си.

Касандра трепна от свирепата решимост в гласа му. Аларт долови тревогата й, вдигна нейното наметало от камъка и предложи:

— Не е зле да продължим нататък. Вярно е, че посрещачите ни се движат много по-бързо от нас, но дори да вървим още само час, ще съкратим времето за път утре.

Пътеката вече не беше толкова стръмна, но слънцето избледня зад накъсаните сиви сенки на перестите облаци, носещи се доста бързо по небето. Донал потръпна и огледа тревожно околните възвишения, потъмнели под напиращи плътни кълба пара. Не каза нищо, само опипа разсеяно закопчалката на наметалото си.

Аларт лесно усети опасенията му. „Дано по-скоро се съберем с нашите придружители…“

Скоро облаците покриха цялото небе и първата снежинка се плъзна по бузата му. Падаха все по-нагъсто в бавни спирали. Касандра протегна ръка да ги задържи на дланта си и се учуди като дете на големината им. Но Аларт бе живял дълго в Неварсин и познаваше бурите на Пъкъла.

„Подлата мечта на Деймън-Рафаел може и да се сбъдне. Прогони ни от безопасността на Трамонтана насред планините, където вихрушките са по-чести от безветрието. Току-виж, без никакво усилие се избави от опасния си съперник… И ако загина в тази буря, няма кой да се изпречи срещу жаждата за власт на моя брат.“ Виденията отново започнаха да го измъчват — натрапчиви картини на разруха и терор, опустошителни войни и пожарища, истинска епоха на хаоса от Дейлройт до най-високите планини.

„Рейхъл от Скатфел също може да нападне Алдаран, а ако Донал не е до дом Михаил, нищо чудно и да успее. После двамата с брат ми направо ще разкъсат страната!“

— Аларт… — Касандра бе видяла за миг кошмарните образи в съзнанието му. — Нещо лошо ли става?

„Трябва да я опазя не само от брат си, но и от стихията!“

— Виелица ли ще има? — попита тя, изведнъж смразена от уплаха, сякаш чак сега забеляза все по-упорито падащия сняг.

— Не съм сигурен — промърмори той. Гледаха как Донал наплюнчи показалеца си и го завъртя бавно изправен, за да определи посоката на вятъра. — Но опасност има, макар и още да не е пряка. Възможно е да срещнем нашите хора, преди времето да се е влошило още повече. Носят храна, дрехи и палатки, тогава няма от какво да се плашим…

Преди да довърши изречението, срещна погледа на Донал. Бурята напираше откъм Алдаран и вероятно вече бе принудила придружителите им да спрат и да разпънат лагера си. Служителите от замъка, дори и да искаха да продължат насреща, нито биха виждали добре пътя, нито животните им биха вървели бързо в дебелия неутъпкан сняг. А и защо да си търсят белята? Сигурно вярваха, че Донал, Аларт и съпругата му са в пълна безопасност зад стените на Кулата Трамонтана.

„Невъзможно е да се досетят за злото, сторено ни от Деймън-Рафаел…“ Касандра го изгледа с ужас. „Ами да, тя чете мислите ми с лекота!“ Аларт си напомни, че от страховете и тюхкането няма никаква полза. Уважаваше Касандра и не искаше да я залъгва с утешителни измислици, но и още не бяха загазили, колкото на нея й се струваше.

— Едно от първите неща, на които ме научиха в Неварсин, е изкуството да намирам подслон и в най-неуютните места, също и как да преживявам неочакваните бури. Донал, сред пратените от теб хора има ли някой с дори следа от ларан, за да се опитаме да достигнем съзнанието му и да обясним в каква беда изпаднахме?

Младежът се замисли и накрая промълви със съжаление:

— Уви, братовчеде, няма. Но нищо не ни пречи да опитаме. Немалко хора долавят с лекота насочените към тях мисли, макар че не могат да излъчват и не смятат способността си за ларан.

— Тогава се опитай да привлечеш вниманието им. Иначе… Защо да предполагат, че вече не сме в Тендара? А дотогава…

Аларт започна да се озърта, търсеше подслон, опитваше се да разбере с помощта на дарбата си дали по-нататък по пътя има стара постройка, навес, изоставена плевня, а още по-добре — населена къща или хижа, където да ги приютят.

Но не откри нищо. А местността, през която минаха досега, сякаш бе още недокосната от човешка ръка. Не видя никакъв белег от заселници освен ниската полусрутена стена до поточето, където обядваха.

Уроците му по оцеляване в планините бяха отдавнашно минало. Още в края на третата му година в Неварсин го пратиха в зъбите на бурята, облечен само с расото си, за да докаже, че е готов за следващото стъпало на обучението. Тогава старият брат все му повтаряше: „Ако не откриеш изоставен дом или кошара, следващото най-добро е гъста горичка от високи дървета, после скален заслон, край който има поне храсталак.“ Аларт смръщи чело от усилията да си припомни вече видяното и да надникне в предстоящото, позволи на своя ларан да се разгърне напълно, за да провери последиците на всяко възможно решение.

„Имаме ли време да се върнем в Трамонтана?“ Колкото и да проследяваше тази възможност, накрая му се явяваха само трите им вкочанени трупа, замръзнали край пътеката.

За пръв път в живота си истински се радваше на своята дарба, защото можеше да отхвърля една гибелна възможност след друга. Този път залагаше живота на трима души. Вече знаеше, че пътеката пред тях се стеснява, и заслепени от духащия в очите им сняг, можеха да паднат в пропаст, дълбока стотици стъпки. Дори нямаше да открият останките им. Значи не биваше да продължават напред. Стреснати от безпрекословното му предупреждение, Донал и Касандра не помръднаха повече. Различаваше само заснежените им силуети наблизо. Откъм съседното било виеше вледеняващ вятър.

Малко по-напред се отклоняваше пътека до купчина скали, между които можеха да се подслонят почти като в изоставена къща. Аларт понечи да посочи натам, но се поколеба и проникна с дарбата си в тази възможност. И се вцепени за миг от обзелата го паника. Сред скалите имаше гнездо на птици-банши — зловещи хищници, неспособни да летят, които живееха по склоновете над горите и налитаха върху жертвите си, водени от невероятно чувствителното си сетиво за жива топлина. Натам не биваше да припарват!

Но и тук не можеха да останат. Вятърът се засилваше непрекъснато и накрая сигурно щеше да ги хвърли долу в пропастта, а и снегът се трупаше на преспи. Касандра вече трепереше, защото и наметалото не я предпазваше срещу такава буря. Двамата мъже, свикнали с капризите на планинския климат, още не страдаха от студа. Аларт обаче започваше да се плаши. До Трамонтана нямаше да стигнат, да се покатерят при баншите означаваше сигурна смърт, нито пък биха успели да минат по тясната пътека над бездната. И на това място ги чакаше само гибел. Нямаше ли спасение? Нима съдбата им бе отредила да загубят живота си в тази виелица?

„Свети Носителю на бремето, подкрепи ме! Помогни ми да видя пътя към нашето бъдеще!“

Откакто напусна манастира, Аларт почти не се сещаше да се моли, а и от страх за живота нямаше да прояви слабост, но заради замръзващата в прегръдката му Касандра би приел всяка помощ.

Сети се отново за ниската каменна стена. Разбира се, бе отдавна изградена и вече се рушеше, но все пак предлагаше по-добър подслон от пътеката, открита за всички ветрове. И паметта, и ларан му подсказаха, че близо до стената има гъсто скупчени вечнозелени дървета.

— Трябва да се върнем на мястото, където ядохме и си починахме — каза на спътниците си.

Бавно и полека, хванати за ръце заради хлъзгавия мокър сняг, те поеха обратно. Донал, израснал по чукарите и урвите, стъпваше сигурно като планинска котка, но Аларт бе напуснал твърде отдавна манастира, а Касандра сякаш за пръв път се справяше с такива трудности. Веднъж се подхлъзна и падна по лице в снега, издра си дланите на камъните. Остана така, хлипаща от болка. Аларт я вдигна, стиснал зъби. Стана ясно, че Касандра си е изкълчила глезена и коляното на единия крак. Наложи се мъжете да я пренесат до стената. Прехвърлиха я внимателно над камъните и й помогнаха да стигне до горичката. Щом я доближиха, дарбата на Аларт сякаш избухна в главата му с нетърпим писък, че тук ще намери смъртта си. Виждаше ясно трите твърди като лед тела, вкопчили се едно в друго в последен отчаян опит да се стоплят. Трудно се принуди да влезе между дърветата.

Разкривени и стари, те бяха преплели плътно клоните си и тук вятърът почти не се усещаше. Дори на земята имаше голо петно, където не бе падал сняг. Аларт накара Касандра да седне, като сгъна под нея края на наметалото й, и се зае да огледа пострадалия й крак.

— Нищо счупено няма — промълви тя пресекливо.

Той чак сега се сети, че съпругата му вече е наблюдателка от Кула, знае как да прониква с усета си в човешкото тяло, за да открие какво го терзае.

— Глезенът ме боли — продължи Касандра. — Няма страшно, само разтегнато сухожилие… но колянната ми капачка е изместена. — Аларт се вгледа — коляното бързо подпухваше и потъмняваше. Тя въздъхна. — Донал, дръж ме здраво за раменете, а ти, Аларт, ме хвани за глезена и коляното ето така… Не, с тази ръка по-надолу. Дръпни силно. Не се бой, че ще ме заболи. Ако коляното не се намести веднага, ще остана саката за цял живот.

Той се насили да я послуша. Касандра се напрегна и стисна зъби, не можа обаче да сдържи писъка си, когато Аларт хвана коляното и го завъртя безмилостно. Усети как капачката изчегърта по кост, за да се върне на мястото си. За миг му се стори, че тя припадна. Всъщност беше затворила очи и пак проверяваше състоянието си.

— Не е достатъчно. Завърти стъпалото ми, аз не мога да го помръдна. Да, правилно… — изсъска жената от болка. — Стига толкова. Сега разкъсай фустата ми, стегни добре коляното и глезена.

В очите й пак избиха сълзи — не само от болката, а и от притеснение, когато Аларт я прихвана, за да смъкне долната й дреха, макар че Донал се обърна с гръб към тях.

Щом направи превръзката и уви бледата трепереща Касандра, Аларт опита да прецени трезво какъв беше шансът им да оцелеят. Усещаше, че стихията още не се е развихрила с цялата си сила, а и скоро щеше да падне нощта, макар че и без това ги обкръжаваше сивкавият здрач на бурята. Остатъците от храната за из път нямаше да им стигнат задълго. А подобни виелици в Пъкъла понякога не стихваха по две, дори три денонощия. При по-меко време и тримата биха издържали без храна, само че този път студът щеше да ги довърши бързо.

Ако снегът не спреше до два дни или направеше пътя непроходим, трудно биха се спасили. Да беше сам, Аларт щеше да се увие в наметалото на най-закътаното местенце в горичката, после би потънал в дълбокия транс, на който се научи в Неварсин. Щеше да забави ударите на сърцето си, да понижи температурата на тялото си, за да намали всички потребности — от топлина, почивка, храна. Но сега отговаряше за любимата си и за Донал, а те нямаха такава власт над телата си. Оказа се, че е не само най-възрастният от тримата, но и най-опитният в такава беда.

— Касандра, твоето наметало е най-тънко и безполезно. Ще го постелем на земята. С другите две ще се завием тримата. Ти ще си по средата, защото изобщо не си свикнала със студа в планините. — Щом се сгушиха, тя вече не трепереше толкова. — А сега — продължи Аларт спокойно — най-добре е да поспим и да не хабим сили в приказки.

Вятърът виеше около убежището им, снегът се сипеше на безкрайни пелени в черната нощ. Аларт се потопи в лек транс, прегърнал Касандра, за да усети веднага, ако има нужда от него. След малко Донал заспа, но тя беше будна, макар и да не помръдваше в ръцете му. Не можеше да се унесе, защото дори Аларт усещаше през ръцете й острата болка в изкълчения крак.

По едно време Касандра прошепна:

— Ще умрем ли тук?

Би могъл да изрече с лекота утешителни думи… без сам да си вярва. Каквото и да ставаше, искаше между тях да има само истина, както беше от първата им среща.

— Не знам, пресиоза. Надявам се, че не.

Неговият ларан му показваше само тъма в бъдното. Тя се опита да се обърне внимателно, за да не събуди Донал. Аларт се понадигна и й помогна да промени положението на тялото си.

— Така олекна ли ти?

— Малко.

Какво друго да направят в окаяното си убежище? Той не можеше и да си представи по-злополучен обрат. Дори бурята да спре, нямаше как да продължат по пътя заради пострадалия крак на Касандра. Ако тя имаше възможност веднага да се потопи в гореща баня, с масаж и лечение от опитна леронис, която да спре отока и вътрешния кръвоизлив в ставата, произшествието нямаше да има толкова сериозни последици. Но при дългото излагане на студа и неподвижността… А и самият Аларт не умееше кой знае какво — в манастира го научиха само как да оказва неотложна помощ, докато с ранените и премръзналите се заеме изкусен лечител.

— Трябваше да те оставя в Хали, а не да те излагам на опасности — изпъшка той унило.

— Нима там беше безопасно за мен? Брат ти скоро щеше да ме отмъкне от Кулата.

— Да, но май те поведох към сигурна смърт…

— Може би и там ме чакаше само смърт. — Той видя с изумление искриците на смеха в очите й. — Ако Деймън-Рафаел поискаше да ме вземе против волята ми, нямаше да се държа покорно. Имам нож и знам къде и как да го забия. — Гласът й зазвуча по-сурово. — Не би ме оставил жива, за да разнеса историята на унижението му.

— Не ми се вярва, че би се стигнало да насилие — мрачно възрази Аларт. — Предполагам, че щяха да те упоят.

— О, не… Още преди това, мили съпруже, пак щях да използвам ножа…

Гърлото му се сви и той не продума повече. С какво бе заслужил тази жена да е до него? Наистина ли преди я смяташе за кротка и срамежлива девойка? Притисна я до себе си и след малко промърмори:

— Любима, опитай се да поспиш. Облегни се с цялата си тежест на мен, ако ти е по-удобно. Много ли ти е студено?

— Не, защото ти ме топлиш.

„Свободата й ли запазих или я обрекох на гибел?“

Когато започна да се развиделява, мракът просто стана не толкова плътен. Схванати и уморени от страховете си, тримата в рехавото убежище понасяха мъчението търпеливо. Когато Донал излезе навън да облекчи нуждата си, Аларт не пропусна да го предупреди, че не бива да се отдалечава на повече от крачка-две. Младежът пропълзя обратно между дърветата и каза, че вятърът е станал още по-силен. Разделиха си остатъците от храната. Снегът смаляваше техния свят до тесен кръг, отвъд който сякаш нямаше нищо освен бяла завеса.

Аларт предпазливо даде воля на дарбата си. Почти във всяко разклонение виждаше как животът им свършва тук. И все пак не се съмняваше, че трябва да има и други възможности. Ако му е било отредено да загине на това място, защо преди прехвърлянето на Касандра от Хали този край не му се мярна в нито едно видение?

— Донал…

— Да, братовчеде?

— Твоят усет за промените във времето е по-остър. Можеш ли да видиш докъде се простира бурята и кога ще ни отмине?

— Ще се опитам.

Донал се съсредоточи и Аларт долови през неговото съзнание странните представи за налягания и сили, сякаш над земята бяха хвърлени мрежи от преплитащи се полета. Накрая приятелят му завъртя глава.

— Твърде надалеч е във всички посоки за жалост. И се движи мудно. Ех, защо нямам дарбата на сестра си, за да размятам облаците и ветровете, както ми хрумне!

Аларт мигновено разбра, че това е спасението им, защото тутакси започна да вижда и други пътища в бъдното. Да, убеждаваше се, че наистина има ясновидска дарба. Можеше да се движи с мисълта си и извън обичайното за другите течение на времето, само че го спъваше собствената му неспособност да осмисля прозренията си. Затова не биваше да се задоволява само с най-очевидния и натрапващ се отговор. Винаги съществуваше вероятност, ако ще и да е нищожна, че непредвидената намеса на друг човек ще промени бъдещето неузнаваемо. Също както с матричния камък, трябваше да контролира своя ларан, за да не изпадне в зависимост от него. Предния ден му послужи, за да избегне най-опасния избор и да намери това убежище. А през спечеленото време откриха изход…

— Ако можехме някак да се свържем с Дорилис…

— Но тя не е телепат — колебливо напомни Донал. — Никога не съм я достигал с мислите си. — Той се сепна и ококори очи. — Рената! Тя е силен телепат. Ако някой от вас двамата успее да я повика…

— Ти се опитай, приятелю — настойчиво го прекъсна Аларт.

— Но… тази дарба е твърде незначителна у мен.

— Няма значение. Влюбените често преодоляват разстоянията, както не е по силите на никой друг. Обясни на Рената, че закъсахме, а Дорилис може би ще разчете по-ясно пътя на бурята или направо ще я разпръсне.

— Добре, ще се постарая.

Младежът извади матрицата си от калъфа и съсредоточи съзнанието си в звездния камък. Аларт и Касандра виждаха ярките отблясъци по лицето му, усещаха как силовите линии се разпростират все по-надалеч, накрая възприемаха Донал само като плътна мрежа от насочена енергия… Изведнъж връзката пламна като река от огън. И двамата бяха телепати и не можеха да останат незасегнати от толкова мощно излъчване.

„Рената!“

„Донал!“

Ослепителната радост обхвана и тях като прегръдка.

„Много се уплаших заради тази буря. На сигурно място ли сте? Да не останахте в Трамонтана? Притесних се, когато научих, че вашите придружители май ще бъдат принудени да се върнат. Не ги ли срещнахте?“

„Не, скъпа моя.“ Донал предаде бърза поредица от образи, вместо да описва подробно положението им. Веднага прекъсна вцепеняващия ужас, обзел Рената. „Не, любима, не прахосвай така времето и силите си. Ето какво трябва да направиш…“

„Разбира се, Дорилис ще помогне! Ей сега ще я намеря.“

Напрежението на полетата изчезна. Аларт веднага даде на приятеля си последните хапки.

— Матрицата погълна много енергия от теб. Яж!

— Ами Касандра… — опита се да възрази Донал.

В сивата светлина изглеждаше мъртвешки бледа.

— Не съм гладна — увери го тя непоколебимо. — Сега ти имаш по-голяма нужда от храна. Но ми е толкова студено…

— Как е кракът ти? — веднага попита Аларт.

— Ще го огледам още веднъж. — По устните й за миг се плъзна невесела усмивка. — Досега отлагах, може би от страх да не науча най-лошото. — Погледът й стана разсеян, тя се потопи в усещанията за тялото си. После промълви неохотно: — Не е добре. Студ, неподвижност, а и нарушено от изкълчването кръвообращение. По-лесно ще измръзне.

— Може би скоро ще ни се притекат на помощ. А дотогава…

Аларт свали горната си туника и я уви около коляното й, след това загърна Касандра с наметалото си. Остана само по долната туника и бричовете си. Двамата му спътници се стъписаха, а той само се усмихна.

— Колко лесно забравяте. Та аз бях монах в Неварсин цели шест години и съм спал гол в къде по-страшен студ от този. — Пропилите се в психиката и тялото му уроци вече даваха плода си — по навик започна дихателните упражнения и се изпълни с топлина отвътре. — Ето, не ми е студено. Пипнете ме, ако искате…

Изумената Касандра протегна ръка.

— Вярно е! Горещ си като печка.

Донал не можеше да се начуди.

— Братовчеде, как ми се иска да ме научиш на това!

— Да те науча как се прави е най-лесното. Послушниците овладяват умението още през първата си година в манастира. Съвсем скоро започват да играят полуголи в снега.

— Да не е някаква тайна на вашата вяра? — подозрително попита младежът.

Аларт завъртя глава.

— Не, само хитрост на съзнанието. Не се нуждаеш дори от матрица. Първо им обясняваме, че мръзнат, защото се страхуват. Ако са имали нужда от защита срещу студа, щяха да се родят с гъста козина. Човек идва на този свят гол, значи може сам да се справи със студа. Щом повярват в силата си, щом разберат, че хората носят дрехи от свян или за украса, а не за да се пазят от промените на времето, най-лошото вече е минало. Скоро започват да регулират температурата на тялото си по свое желание. — Той се засмя. Знаеше, че вече го обхваща еуфория от излишъка кислород, влизащ в белите му дробове. — Сега не ми е толкова студено, колкото през нощта с дрехите и под наметалата.

Касандра се опита да наподоби дишането му, но болката й пречеше, а и Донал беше съвсем неопитен.

Стихията бушуваше още по-необуздано, Аларт отново легна между двамата, за да ги топли. Все повече се тревожеше за Касандра — ако коляното й бъдеше изложено още дълго на студа, може би нямаше да оздравее никога. Опита се да скрие безпокойството си от нея, но същата близост, позволила на Донал да достигне с мислите си Рената, не го остави да издигне преграда в съзнанието си.

Тя стисна ръката му и прошепна:

— Не се бой за мен. Вече не ме боли толкова. Наистина!

Е, поне когато стигнеха в Алдаран, Рената и Маргали щяха да се погрижат добре за нея. Държеше в полумрака тънката й китка с шест дълги пръста и усещаше възлестия белег от лепкав огън. Касандра вече бе минала през войната, страха и болката, значи не бе я изтръгнал от мирен и спокоен живот към опасността. А и тя бе избрала по своя воля с коя заплаха да се пребори. В такива времена човек трудно можеше да иска повече от съдбата. Аларт се успокои малко и се унесе в сън, прегърнал любимата си.

Събуди го възклицанието на Касандра.

— Вижте, бурята отминава!

Вече не валеше, а разкъсаните облаци се носеха устремно в небето.

— Дорилис го прави — поклати глава Донал. — Такава бърза промяна е неестествена за Пъкъла. — Той въздъхна. — Ето че силата й, от която толкова се боим, ни спаси живота.

Аларт отново се вгледа в бъдещето. Техните придружители бяха изчакали края на бурята от другата страна на тясната пътека над урвата. Преведат ли веднъж ездитните си животни (вероятно след няколко часа), тримата щяха да имат храна и подслон и да получат помощ.

Той призна пред себе си, че не само дарбата на Дорилис ги спаси. И неговият ларан, досега потискащ го само като проклятие, прояви ценността… и пределите си.

„Не мога повече да се преструвам, че ще живея и без способността си да предвиждам бъдещето. Но и не бива никога да разчитам само на нея. Просто няма смисъл да се крия от дарбата си ужасено, както през всичките години в Неварсин. Може би вече знам с какво ще ми помогне и как би могла да ме подведе…“

Изведнъж осъзна, че до този миг е продължавал да мисли за Донал като за младеж, но разликата във възрастта им беше само две години. С напълно ново за себе си смирение, освободен от самосъжалението, той си напомни: „Самият аз съм още твърде млад. Може би не ми е отреден дълъг живот, за да съзрея за мъдростта. Все пак вече разбирам, че някои от несгодите си дължа само на малкото преживени години… и на глупостта, попречила ми да разбера колко съм млад.“

Обърна се да погледне измъчената Касандра и сърцето му се сви от храбростта, с която тя се насили да се усмихне. Сега можеше да я окуражи, без да потиска уплахата и неувереността си. Скоро щяха да им помогнат, не им оставаше дълго да чакат.