Повелителката на бурите

18

И Рената чу далечния тътен на летни гръмотевици, но не се заслуша или стресна, докато вървеше по коридорите на замъка към покоите на Дорилис за следобедните им занимания.

Момичето беше по-малко от обичайната възраст, на която новаците постъпваха за обучение в Кулите, освен това не бе пожелала доброволно да се подложи на всички тегоби и неудобства, свързани с матричната работа. Рената се стараеше да прави уроците леки и приятни, да измисля игри и забави, за да избегне привичните скучни и еднообразни упражнения. Дорилис беше още твърде млада, за да се прецени ще има ли и способности на телепат. Но други форми на ларан се появяваха по-рано и опитната наблюдателка вече можеше да прецени, че детето ще прониква лесно с мисълта си в бъдещето, вероятно ще овладее в умерена степен и телекинезата… без да се брои, разбира се, страховитата й мощ в призоваването на мълнии. Рената криеше играчки и сладкиши, караше момичето да ги открива със завързани очи, искаше от нея да намира слепешком пътя си в непознати части на крепостта. Дорилис трябваше и да познава вещите си сред купчини други само по запечатаното в тях свое излъчване. Усвояваше всичко бързо и лесно, толкова се наслаждаваше на уроците, че Маргали я заплаши два-три пъти да я лиши точно от тези занимания, когато ставаше твърде непослушна и не искаше да изпълни неприятните за нея задачи.

Засега детето изобщо не проявяваше именно онези две дарби, които бяха неотменно условие за работа в Кулите — телепатията, тоест умението да долавя насочена към нея мисъл, и емпатията, способността да съпреживява чувствата и възприятията на околните. Те по-често се пробуждаха след навлизането в юношеската и ако дотогава Дорилис се научеше да контролира енергийните потоци в тялото си, щеше да бъде изложена на по-малко опасности при болестта на прехода.

Това беше страшната напаст за всички родове с ларан — трудно поддаващите се на овладяване способности се развихряха едновременно с физическите и психическите бури на пубертета. Внезапната стихия на пси-силите, съзряващата сексуалност и хормоналните неравновесия ставаха непосилен товар. Надарените деца преживяваха ужасни сътресения, изпадаха в нервни кризи и гърчове… твърде често завършващи със смърт. И Рената бе загубила брат от болестта на прехода. Нито един род с ларан не оставаше незасегнат от трагедиите.

А Дорилис носеше бащината си наследственост на Алдаран, не относително стабилните гени на Делрей като Донал. Онова, което Рената узна за родословието на Алдаран и Рокрейвън не й вдъхваше особени надежди, но ако момичето научеше навреме повече за нервната структура и енергонните полета, може би щеше да преживее тежкия период без непреодолими затруднения.

Когато доближи стаите, долови излъчване на яд и изтощено търпение (самата тя смяташе възрастната леронис за светица, щом още понасяше това вироглаво и разглезено момиченце), също и надменното нахалство, присъщо на Дорилис, когато някой откажеше да изпълни нейна прищявка. Детето рядко проявяваше сприхавостта си пред Рената, защото се възхищаваше на младата си наставница и искаше да й се хареса. Но отношенията й с Маргали никак не се облекчаваха от обстоятелството, че след смъртта на Дарън от Скатфел възрастната жена се боеше от повереницата си.

„И аз се страхувам — призна си Рената. — Но поне Дорилис още не подозира това, а позволя ли й да се досети веднъж, повече на нищо не мога да я науча!“

Още пред вратата чу пискливия от гняв гласец на момичето. Изостри чувствителността си, за да схване и отговора на Маргали.

— Не, дете, тези шевове изобщо не ги бива. Никакви занимания с музика и никакъв урок с лейди Рената, докато не ги разшиеш и направиш наново. — Тя добави увещаващо: — Не си толкова непохватна, просто не се стараеш. Когато поискаш, шиеш великолепно, но днес си решила да лентяйстваш, затова нарочно разваляш всяка дреха, с която се захванеш. Сега разпори шевовете… не, вземи ножицата! Ако опитваш с пръсти, ще разкъсаш и плата! Дорилис, какво те е прихванало днес?

— Не ми харесва да шия! Когато стана господарка на Алдаран, ще си наема десетина шивачки, ако искам. Защо и аз да се уча? А лейди Рената няма да ме лиши от урок само защото ти си й казала!

Грубостта и злобата в гласа й подтикнаха Рената към мигновено решение. Шиенето не беше толкова важно само по себе си, но за момичето умението да се съсредоточава прилежно в нежелана работа беше безценно. Още щом отвори вратата, усетът на наблюдателка й разкри изгарящата болка в главата на Маргали. Значи Дорилис се бе захванала с предишните номера — причиняваше на старата леронис мъки, за да наложи желанията си. А иначе седеше с омразната дреха в скута си, придаваше си мил и покорен вид, но за разлика от Маргали, Рената забеляза веднага ликуващата усмивчица в ъгълчетата на устните й. Детето захвърли дрехата и изтича да я посрещне.

— Братовчедке, време ли е за урока?

Рената нареди студено:

— Вдигни веднага това, което пусна на пода, и го сложи на мястото му в скрина. Още по-добре ще бъде, ако седнеш и си довършиш работата.

— За какво ми е да шия добре? — нацупи се момичето. — Татко иска да науча онова, което ти можеш да ми предадеш!

— Най-полезно за теб ще бъде да те науча, че трябва да вършиш каквото е необходимо, и то с най-голямо усърдие, без да се поддаваш на капризите си. Изобщо не ме интересува дали шиеш добре или шевовете ти залитат като червин, пиян от ферментирали ябълки край пътя… — Дорилис се закиска тържествуващо при тези думи, — …но няма да злоупотребяваш с уроците си, за да правиш напук на своята приемна майка или да бягаш от онова, което ти е заръчала.

Рената се обърна към Маргали, чието лице беше побеляло от болка. Явно беше крайно време да постави момичето на мястото му.

— Пак ли те тормози нарочно?

— Не разбира какво прави — промълви едва чуто жената.

— Ей сега ще я накарам да проумее — изрече Рената с глас като зимен вятър. — Дорилис, веднага ще престанеш да мъчиш приемната си майка, после ще й искаш прошка на колене, а след това може би ще продължа да се занимавам с теб.

— Да искам прошка от нея? — изуми се детето. — Никога!

Всички казваха, че момичето много прилича на отдавна покойната си майка, но точно сега вирнатата брадичка напомняше за господаря на Алдаран.

„Има гордостта на баща си, не се е научила обаче да я прикрива с любезност, да я потиска, когато компромисът е жизнено важен. Още е малка, затова ни показва същото своеволие в цялата му грозота. Вече е безразлична към страданията на другите, стига да постигне целта си. За нея Маргали не е повече от слугиня. Нито пък аз. Подчинява ми се засега, защото така й е изгодно.“

— Чакам, Дорилис. Незабавно поискай прошка от Маргали и не смей никога да й причиняваш зло!

— Ще й поискам прошка, ако и тя обещае повече да не ме командва за щяло и нещяло — кисело измънка детето.

Рената стисна устни. Наистина беше време за изпитание.

„Ако омекна дори мъничко, ако й позволя да изкрънка дори една отстъпка, никога повече няма да ме послуша. А тези уроци може би ще й спасят живота. Не искам да имам власт над нея, но щом се налага да я наставлявам, трябва да е покорна, да разчита на моята разсъдливост, докато се научи да мисли самостоятелно.“

— Не съм ти позволила да поставяш условия. Просто ти казах какво ще направиш. Чакам!

— Рената… — започна Маргали.

— Този път не се намесвай. Не по-зле от мен си знаела какво е трябвало да научи преди всичко. — Рената отново се вторачи в Дорилис и гласът й заплющя като камшик. — На колене, веднага! Искай прошка!

Момичето неволно се свлече на пода, но подскочи като ужилено и изкрещя пронизително:

— Забраних ти да ми говориш със заповедния глас! И татко няма да ти позволи! Той няма да ме унижава да искам прошка от нея!

„Защо не са я набили до премала, преди да е станало късно? Вече се смята за по-важна от всички. Страхували са се да й прекършат волята. Не мога да ги виня. И аз се боя от нея. Гневът на това хлапе убива. И все пак аз имам надмощие. Тя е дете и тайно съзнава, че не е права, а аз съм опитен матричен техник и наблюдател. Сега е моментът да й внуша, че има и по-големи сили от нейните. Защото след време никой не би могъл да я обуздае. А дотогава тя трябва да е прозряла защо е нужна самодисциплината…“

Гласът на Рената стана още по-рязък.

— Твоят баща ми повери грижите за теб във всичко. И ми разреши, ако проявиш нетърпим инат, да те набия. Вече си голямо момиче и ще ми бъде крайно неприятно да те подложа на такова унижение. Но ако не се подчиниш веднага, ще направя точно това, все едно си бебе, което още не разбира от дума!

— Няма! — изврещя вбесеното дете. — Не можеш да ме накараш!

И сякаш да придаде тежест на думите й, навън забоботи гръмотевица. Дорилис трепна.

„Добре. Все още се страхува от собствената си мощ. Не й се иска да убие отново…“

В този миг Рената усети непоносима болка, сякаш нажежен обръч стегна челото й. Дали емпатията й предаваше страданието на Маргали? Не беше така. Вгледа се в момичето — мръщеше се напрегнато насреща й, съсредоточаваше се, дори скърцаше със зъби. Вече се опитваше да й стори същото, което и на приемната си майка.

„Ама че дребно демонче!“

Рената се разкъсваше между яростта и неволното възхищение.

„Ако тази сила и упорство бъдат насочени към нещо полезно, в каква жена може да се превърне!“

Тя простря съзнанието си през матрицата — не го бе правила, откакто прегледа цялостно Дорилис. Започна да отблъсква атаката, връщаше енергията върху самото дете. Полека болката стихна, а лицето на момичето пребледня от усилията. Рената се помъчи да говори невъзмутимо.

— Видя ли? С мен не е толкова лесно. По-силна съм от теб. Знаеш, че не искам да те наранявам. Сега се подчини и ще можем да се заемем с урока.

Предусети, че Дорилис ще стовари върху нея всичко, на което е способна. И самата тя събра цялата си психическа енергия, насочи я към детето и го скова неподвижно, лишавайки го от власт над тялото и ума, гласа и ларан. Момичето се опита да извика "Пусни ме!, но откри ужасено, че не може да издаде звук или да помръдне…

„Тя трябва да е уверена, че съм достатъчно силна да я предпазя от собственото й твърдоглавие, че не може да ме порази, без да се замисли, както е направила с Дарън. Ще знае, че с мен е сигурна и няма да стори зло нито на себе си, нито на друг.“

За миг Рената се взря в изцъклените очи на Дорилис, в трескавото стягане и отпускане на нейните безсилни мускули, и се усъмни, че може да издържи, защото състраданието надмогваше в душата й.

„Но аз не се стремя да я смажа, да я лиша от воля, само я уча… за да я опазя от тази страшна мощ! Някой ден ще разбере, но сега само се плаши, горкичката…“

Шията на момичето потрепваше от отчаяното желание да говори и Рената освободи само тези мускули. От очите на Дорилис потекоха сълзи.

— Пусни ме, пусни ме!

И Маргали я гледаше умолително, прошепна:

— Пусни я. Тя ще се държи добре. Нали, миличкото ми?

Рената този път заговори благо:

— Ето че засега не ти стигат силите. Няма да позволя никой да пострада, дори самата ти. Знам, че всъщност не желаеш да убиваш заради глупав мимолетен гняв, само защото някой не е изпълнил дребен твой каприз.

Детето захълца, все още безмилостно сковано.

— Пусни ме, братовчедке. Умолявам те! Ще бъда добра. Наистина, обещавам ти! Много съжалявам…

— Не на мен трябва да се извиниш, дете, а на приемната си майка — напомни кротко Рената и я освободи от хватката на съзнанието си.

Дорилис рухна на колене и успя да изхлипа:

— Прости ми, Маргали. Не исках да те заболи, само се ядосах.

После се сви на кълбо и зарида неудържимо.

Изкривените от възрастта пръсти на жената нежно погалиха бузата й.

— Знам, душичке. Не би навредила никому нарочно. Само че още не мислиш, преди да направиш нещо.

Момичето се обърна със зейнали от ужас очи към Рената.

— Можех… можех да ти сторя същото като на Дарън… а много те обичам, братовчедке…

Хвърли се и обви с ръце шията й, Рената прегърна треперещото дете.

— Стига си се измъчвала — опита се да я утеши. — Аз ще те възпра да не нараняваш хората. — Извади кърпичката си и изтри сълзите на Дорилис. — А сега вдигни дрехата от пода, сгъни я прилежно и ще можем да започнем урока.

„Вече знае на какво е способна и е достатъчно поумняла, за да се бои от себе си. Ще успея ли да я сдържам, докато порасне, за да я напътства собственият й разум?“

Зад прозорците гръмотевиците стихнаха и настъпи тишина.

Но след няколко часа Рената, седнала срещу Аларт, се тресеше цялата от дълго потисканото напрежение и страх.

— Надделях… но силите едва ми стигнаха! — прошепна тя. — Толкова се уплаших, сроднико!

— Разкажи ми подробно — настоя той навъсен. — Какво ли да го правим това хлапе?…

Седяха в дневната на малкия, но разкошен апартамент, който господарят на Алдаран отдели само за Рената.

— Толкова се мразех, че я втрещих така! Сигурно има и по-добър начин да се възпитават вироглави момиченца!

— Според мен не си имала никакъв избор — най-сериозно я увери Аларт. — Нека започне да се бои от прищевките си. Не всеки страх съсипва духа. Аз водех битка с онази боязън, която вцепенява, лишава от способност за действие. В нея не виждам нищо добро. Но Дорилис не е научена дори на най-простичка предпазливост и страхът, внушен от теб, може и да замести засега разума, докато се научи да мисли.

Рената разсеяно повтори какво й хрумна при сблъсъка с момичето.

— Ако тази мощ някой ден се подчини на добронамерена воля, каква жена ще стане!

— В края на краищата това е причината ти да си тук. Не се обезсърчавай, Рената. Тя още не е съзряла, имаш време.

— Точно време не стига — поклати глава жената. — Опасявам се, че преходът към девичеството ще настъпи при нея не по-късно от края на зимата. Не знам ще успея ли да я науча на необходимото, преди да я връхлетят тези трудно поносими промени и смущения.

— Не можеш да направиш онова, което не е по силите на човек — напомни внимателно Аларт.

В същото време се питаше дали виденията — детското лице сред мълнии, плачещата, натежала от бременността Рената в сводеста зала — са предчувствие или плод на неговата неувереност. Как да различи онова, което ще се случи, от невъзможното?

„И за мен времето е враг, но по друг начин… За останалите тече в една посока, а у мен се гърчи и извива, блуждае към земята, където «никога» е по-истинско от «сега»…“

Отново прогони самосъжалението и се вгледа в очите на измъчената Рената. Стори му се толкова млада, почти момиче, а носеше товара на такава отговорност! Трескаво затърси в ума си с какво да я разсее.

— Говорих в мрежите с Хали. Ариел заръча да ти предам поздравите и обичта й.

— Милата Ариел… И тя ми липсва. Какви са новините от Хали?

— Моят брат има законен син. Кралят лежи тежко болен и принц Феликс е свикал Съвета. Друго… Да, нападнали са Хали с въздушни коли и запалителни вещества.

Рената изтръпна.

— Някой от нашите пострадал ли е?

— Мисля, че не. Иначе Касандра щеше да ми каже. Само че са преуморени, работят денонощно. — Аларт повече не можеше да задържа в себе си онова, което го мъчеше още от разговора с Касандра в мрежите. — Толкова ми тежи, че съм тук на сигурно място, а тя е изложена на огромен риск!

— И ти се бориш с опасности — почти сурово напомни Рената. — Не й се сърди, че тя има силата да посрещне смело своите. Значи вече е наблюдателка? Знаех, че има дарбата, стига да понесе обучението…

— Но тя е жена, би трябвало аз да се изправя срещу заплахите и трудностите.

— Сроднико, всъщност какво те смущава? Боиш се, че ако Касандра вече не зависи във всичко от теб, няма да те обича, така ли?

„Това ли било? Нима съм закоравял в себичност и я искам слаба като дете, за да търси от мен закрила?“

Бе доловил какво ли не в съзнанието на Касандра по време на изтощаващо напрегнатия контакт и едва сега започваше да осъзнава всичко. Свенливото момиче, поддаващо се лесно на чувствата си, жадуващо любовта и грижите му, се бе превърнало в истинска жена, в опитна и непоколебима леронис на Кулата Хали. Още го обичаше, дори с нова сила — у него не остана и сянка на съмнение, — но той вече не й заменяше целия свят.

Болеше го, но още повече го измъчваше прозрението кое го потиска.

„Наистина ли съм искал тя да си остане плашлива, срамежлива, да принадлежи единствено на мен, да вижда всичко през моите очи?“ Набитите в ума му традиции, гордостта, предразсъдъците на неговата каста като че ревнаха в хор: „Да!“ И му стана неудобно от самия себе си.

Аларт се усмихна печално, щом си помисли, че Рената не за пръв път се намесва за доброто на съпругата му. Пред Касандра вече имаше и други пътища освен онзи един-единствен, в края на който тя щеше неизбежно да умре, раждайки детето си. Как можеше да се ядосва на нещо, освобождаващо го от този непрекъснат тормоз в съвестта му?

— Рената, моля те да ме извиниш! Потърси от мен утеха и подкрепа, а накрая стана точно обратното. Жалко, че не знам повече за този особен ларан на Дорилис, за да ти дам добър съвет. Поне в едно съм сигурен — ще бъде страшна беда, ако не смогнем навреме с обучението й. Днес видях на какво е способен Донал и бях смаян още повече в сравнение със случая, когато позна посоката на горския пожар. Сетих се нещо. Скоро ще започне сезонът на пожарите. Защо не я отведеш в наблюдателния пост на върха? Нека Донал я научи да си служи с дарбата си за обща полза. В това ще й бъде по-умел наставник от нас двамата, взети заедно.

— Да, така ще е най-разумно — съгласи се Рената. — Той е оцелял от болестта на прехода и може да й вдъхне увереност в благополучния изход. Знаеш ли, много се радвам, че Дорилис не е способна да прониква в мислите ми. Не искам да се плаши до полуда от онова, което ще я връхлети, преди да стане жена. И все пак трябва да бъде готова… А повече от всичко на света иска да лети с планер, както правят момчетата в замъка далеч преди да навършат нейните години. Маргали смята, че било неприлично за момиче, но най-могъщата дарба на Дорилис е свързана с природните стихии, значи по-добре е, ако се научи да борави с тях. — Рената се засмя и си призна: — Аз също бих искала да се науча. Братовчеде, да не започнеш сега да се държиш като монах? Нима ще ми кажеш, че и за жена не е по-подходящо, отколкото за момиче?

Аларт прихна и вдигна ръка като сабльор, улучен при учебен бой.

— Нима годините, прекарани в Неварсин, ми личат чак толкова?

— Как ще се зарадва Дорилис! — засия Рената.

Той отново си напомни колко млада е всъщност. Разбира се, винаги се държеше с достойнството и сдържаната любезност на наблюдателка, за да дава пример на момичето, но понякога веселието проникваше през маската й.

— Добре, значи Донал ще ви научи и двете. Ще поговоря с него, но ти първо трябва да й покажеш как да наложи отпечатъка си върху матрица, също и как да си помага с нея при левитация.

— О, според мен вече й е време да има своя матрица. Ще се учи бързо, вместо да хаби енергия, като ми се опълчва.

— А и така много по-лесно ще стигнем до наблюдателния пост. Пътят нагоре никак не е приятен и мнозина от мъжете, които дежурят в поста, предпочитат да прелетят дотам с планер. — Аларт се озърна смутен към прозорците, зад които отдавна бе паднал мрак. — Братовчедке, време е да си вървя. Късно е.

Стана и за миг докоснаха върховете на пръстите си, но за телепати този допир беше по-сближаващ и от прегръдка. Още долавяха мислите си с лекота и щом сведе очи към лицето й, пак видя Рената пламнала от страст. За кой ли път я възприемаше така, както си бе забранил отдавна — чрез прозренията си за бъдното. Но срещата с Касандра, макар и в света на безтелесното, срути грижливо издигнатите прегради, пропука бронята на монашеската суровост, на безразличието към жените. В този миг Рената като че беше с десетина лица едновременно. И преди дори да осъзнае какво прави, я привлече към себе си.

Тя се взря в очите му и се усмихна неуверено. Усетът им един за друг се изостри толкова, че нямаше как да остане скрито внезапно обзелото го желание и незабавно пробудилата се у нея страст, без никаква следа от свян.

— Братовчеде, какво ти се иска всъщност? — тихо попита Рената. — Ако те възбудих неволно, моля те за прошка. Не бих го направила само за да изпитам женската си власт над теб. Или се чувстваш самотен, жадуваш за утеха и близост?

Аларт се отдръпна замаян, стъписан от нейното нерушимо спокойствие, от пълната липса на стеснение или срам. Как му се искаше и той да е толкова невъзмутим.

— Съжалявам, Рената. Прости ми…

— За какво? — учуди се тя, в очите й проблясваха палави искрици. — Нима е обида, че съм желана? Дано по-често ме оскърбяват така. — Малката й длан покри неговата. — Нищо страшно няма, братовчеде. Просто исках да знам колко дълбоко е желанието в теб.

Аларт промърмори унило:

— И аз не знам…

В главата му цареше хаос — искаше да е верен на Касандра, пак го мъчеха срамът и унижението, че толкова лесно се остави да го съблазни онази риачия. Това ли го подтикна да прегърне Рената? А увереността, че тя споделя разгорялото се влечение, съвсем го обърка.

Жена, която можеше да обича без страх, а и тя в нищо не зависеше от него… И още една мисъл, засрамила го до сълзи: „Или го правя, защото Касандра вече не е само моя?“

Рената се засмя:

— Защо си отказваш свободата, която си готов да дадеш на нея?

Той почти заекваше:

— Не искам да… да се възползвам от теб, сякаш… сякаш не си нищо повече от риачия.

— О, няма да е така — промълви тя тихичко и се притисна до него. — И аз съм самотна, имам нужда от близост. За разлика от теб разбрах отдавна, че не е недостойно нито да си признаеш, нито да го поискаш…

Изражението на лицето й го порази с откритостта си. При цялата си сила, мъдрост и опит Рената си оставаше уплашено момиче, също като него животът я сблъскваше с наглед непреодолими препятствия.

„Какво направиха със себе си мъжете и жените от Владенията, та всичко помежду им да е обвито със страх и угризения за миналото или предстоящото? Твърде рядко е възможна такава мила и проста нежност…“

Наведе се да целуне лекичко Рената и прошепна, преди да я поведе към спалнята:

— Тогава да облекчим взаимно товара на грижите си…