Повелителката на бурите

2

— Ето я изменницата!

Алисиана сгуши глава в раменете си от неудържимия гняв в гласа на господаря на Алдаран, който нахлу освирепял в нейната дневна стая, бутайки пред себе си с две ръце една жена. Зад него вървеше едва ли не на пръсти магьосницата на неговите владения, леронис Маргали, на чиито гърди сияеше матрицата — тоест синия звезден камък, усилващ някак силата на нейния ларан. Тя беше крехка, с бялоруса коса, а бледото й лице се бе изопнало от ужас при вида на бурята, която се отприщи с нейна помощ.

— Майра… — прошепна смутената Алисиана. — Мислех, че си и моя приятелка, както си близка с лейди Деонара. Какво те направи мой враг… и враг на нероденото ми дете?

Едрата жена на средна възраст — една от камериерките на лейди Деонара, стоеше уплашена, но и наежена пред дом Михаил.

— Нищо вярно няма в изреченото за мен от тази кучка — магьосницата. Дали не завижда на мястото, което заемам в този дом, защото няма друга работа, освен да бърника в главите на по-достойните от нея?

— Не ще имаш полза от хулите срещу мен — невъзмутимо я сряза Маргали. — Зададох на всички жени, определени да се грижат за теб, Алисиана, само един въпрос под заклинание за истина, за да доловя със съзнанието си опитите им да ме излъжат. Той гласеше: „Предани ли сте на Михаил, господар на Алдаран, или на вей домна Деонара, неговата съпруга?“ Ако кажеха „не“ или кажеха „да“ със съмнение в душите си, питах ги отново под заклинание кому дължат вярност според тях — на съпруг, баща или господар на владението, където са се родили? Само от тази тук не чух искрен отговор и усетих, че се опитва да прикрие всичко от мен. Затова заявих на господаря, че ако има изменница сред жените, единствено тя може да е такава.

Михаил принуди Майра да се обърне с лице към него.

— Отдавна ми служиш, а Деонара е мила с теб, сякаш си й сестра по осиновяване. На мен ли желаеш злото или на моята съпруга?

— От нея съм виждала само добро и се разгневих, че бе изоставена заради друга — промълви жената с пресеклив глас.

Стоящата зад нея леронис отрони безстрастно:

— Не, господарю на Алдаран, тя отново не казва истината. Не мисли доброто нито на теб, нито на твоята съпруга.

— Лъже, лъже! — нададе вой Майра. — Лъже… Не ти желая друго зло освен онова, което сам си навлече, господарю, като взе кучката от Рокрейвън в леглото си. Тя е направила магия на мъжеството ти, тази усойница!…

— Тишина! — изрева Михаил.

Не посегна да я удари, но думата стигаше. Всички, които го чуха, буквално онемяха, а Алисиана замалко да се свлече в несвяст. Само веднъж преди бе чувала как господарят на Рокрейвън си послужи със „заповедния глас“, както го наричаха посветените в тайните на ларан. Малцина владееха дарбата си дотолкова, че да я използват и за това. Човек не можеше да разчита само на вродения си талант, а имаше нужда и от продължително обучение под грижите на вещ наставник. Но когато Михаил поиска тишина с този глас, отне на околните способността да изрекат каквото и да било.

Алисиана вече чуваше и звуците, незабележими при обичайния шум наоколо — някаква буболечка проскърцваше зад дървените пана по стените, жените дишаха уплашено. И отново се разнесе далечен тътен.

„Тези гръмотевици не секнаха през цялото лято, не помня друга такава година… Що за глупости си мисля, когато стоя пред жената, подготвила смъртта ми при раждане…“

Михаил се озърна и я видя да се подпира с отмаляла ръка на облегалката на креслото. Веднага каза на Маргали:

— Погрижи се за лейди Алисиана, настани я да седне, а ако има нужда, нека си полегне…

След миг вече се облягаше на изненадващо силните ръце на леронис и се отпусна в креслото. Обзе я ярост от тази влудяваща вечна умора.

„Това дете ме изцежда докрай, изобщо не беше така с Донал… Защо съм толкова отпаднала? Дали е от злите заклинания на тази проклетница?…“

Маргали положи длани на челото й и Алисиана усети излъчващата се от тях благост. Искаше да се отпусне, да диша по-равномерно, да спре тези трескави движения на плода в тялото си.

„Горкичката ми… Тя също се плаши и има от какво…“

— Ти! — изплющя отново гласът на господаря към Майра. — Искам веднага да обясниш защо се впусна в тези подлости, защо си имала намерение да посегнеш на лейди Алисиана и на детето й!

— Ха, има да чакаш!

— О, не се съмнявай, ще изплюеш камъчето! — изръмжа Михаил. — Сама ще се учудиш колко неща ще си признаеш — по своя воля и без болка или заедно с писъците от мъченията. Никак не ми допада да изтезавам жени, но няма и да скътам мравка-скорпион в пазвата си! Спести на всички ни тези непристойни сцени.

Майра обаче не продума повече, само го гледаше предизвикателно. Господарят на Алдаран вдигна рамене, а лицето му се изопна в позната на Алисиана гримаса — в такива мигове беше безразсъдно да се опълчиш на волята му.

— Маргали, ела насам. Ще имаме нужда от твоя звезден камък… Не, по-добре прати някого да донесе киризани.

Алисиана изтръпна, макар да знаеше, че Михаил проявява милосърдие… по своему. Киризани беше една от петте настойки, извличани от цветята киресет, чийто прашец всяваше безумие у хора и зверове, щом призрачният вятър задухаше откъм хълмовете. Точно това питие снижаваше психичните прегради срещу телепатична връзка, оголваше съзнанието пред всеки, пожелал да проникне в него. По-добре е от нажеженото желязо и все пак…

Изплаши се още повече, щом прецени с поглед яростната решимост в очите на Михаил и самонадеяната усмивка на Майра. Всички чакаха смълчани. Скоро донесоха шишенце от прозрачен кристал с бледа течност.

Господарят на Алдаран извади запушалката и заговори тихо:

— Ще го изпиеш ли без съпротива или се налага другите жени да те държат, докато ти го наливам в гърлото, както се упоява непокорен кон?

Лицето на жената пламна и тя се изплю в краката му.

— Мислиш си, че ще ме разприказваш с гнусните си варива и магии? Ами! И право да ти кажа, не е нужно аз да ти желая злото, предостатъчно се е затаило вече из твоя дом и в корема на ей тая кучка! Друго дете от нея не ще имаш, а някой ден ще пожелаеш и това да не се е раждало! Никоя друга няма да положиш в постелята си, както не докосна жена, откакто курвата от Рокрейвън зачена от теб! Аз си свърших работата, вей дом! — От устата на Майра почтителното обръщение прозвуча като гавра. — И не ми е нужно повече време! От днес нататък не чакай да станеш баща на друга дъщеря или син, ще бъдеш безплоден като убито от зимата дърво! Ще ридаеш и ще се молиш…

— Отнеми гласа на това изчадие! — заповяда Михаил.

Маргали стисна в шепа звездния си камък, веждите й се събраха на челото, но Майра се разкикоти истерично, задъха се изведнъж и падна на пода. Леронис прекрачи към нея в стъписаното мълчание и докосна за миг гърдите й.

— Господарю, тя е мъртва! Сигурно й е било наложено заклинание да загуби живота си, ако някой започне да я разпитва.

Едрият мъж се взираше объркан в безжизненото тяло, проснато в краката му.

— Вече няма да научим какво и как е извършила, нито кой враг я е пратил при нас. Бих се заклел, че Деонара дори не подозира за злото…

Думите му обаче не звучаха уверено. Маргали отново стисна синия камък в ръката си и изрече с равен глас:

— Господарю на Алдаран, заклевам се в живота си, че лейди Деонара не е и помисляла да навреди на нероденото дете. Често ми е казвала колко се радва за теб и Алисиана, а аз познавам, когато се изрича истина.

Михаил кимна намръщен, Алисиана видя как бръчките се врязаха още по-дълбоко върху лицето му. Ако Деонара, изкушена от ревност и завист, бе пожелала да й стори зло, щеше да я разбере. Не знаеше обаче особено много за враждите и междуособиците сред владетелите в планините и се чудеше кому ли би хрумнало да посегне на благополучието на толкова добър човек като Михаил. Защо този враг го е ненавиждал толкова, че е вмъкнал с хитрост Майра в дома му с цел да убие детето на една барагана, дори може би да лиши господаря на Алдаран от мъжката му сила?

— Отнесете я — заповяда Михаил с все още накъсан глас. — Окачете трупа на крепостната стена, за да го изкълват мършоядите киоребни. Не е достойна за погребален ритуал.

Гледаше безучастно как високите яки стражи отнасят тялото, за да го направят плячка на крилатите хищници. Алисиана чуваше гръмотевиците да отекват все по-наблизо. Михаил дойде при нея и заговори много по-кротко:

— Не се бой, съкровище. Вече я няма, с нея изчезнаха и черните й помисли. След време ще се присмиваме над безсилните й проклятия.

Седна на креслото до нея и взе ръката й в своята, но Алисиана усети чрез докосването, че и той е разстроен, дори уплашен. А тя не се чувстваше достатъчно силна, за да му вдъхне спокойствие. Яростните слова на Майра отново звъняха в паметта й като безкрайното ехо в урвите около Рокрейвън:

„Друго дете от нея не ще имаш, а някой ден ще пожелаеш и това да не се е раждало!… От днес нататък не чакай да станеш баща на друга дъщеря или син, ще бъдеш безплоден като убито от зимата дърво!…“

Звукът сякаш я поглъщаше. Тя се отпусна в креслото, почти загубила съзнание.

— Алисиана…

Силните му ръце я вдигнаха и я понесоха към леглото. Грижливо нагласи възглавниците под главата й и седна до нея, започна да гали нежно косата й.

— Не бива да се страхуваш от сенки!

А от устните й се откъснаха първите думи, които й хрумнаха:

— Господарю, тя те прокле да се лишиш от мъжката си сила…

— Не се чувствам лишен от нищо — усмихна се Михаил.

— Но… и аз се питах защо… не викаш никоя в спалнята си, откакто детето натежа в утробата ми.

Някаква сянка се плъзна по лицето му, в този миг съзнанията им се докосваха толкова открито, че Алисиана съжали за необмислените слова. Но той твърдо си наложи бодрост.

— Ако това те тревожи, мила моя, трябва да ти напомня, че вече не съм в първа младост и мога да преживея спокойно няколко новолуния без женска близост. Мисля си, че Деонара не би очаквала с радост да вляза в нейната спалня. Прегръдките ми означават за нея само съпружеско задължение и мъртвородени деца. А и напоследък ми се струва, че жените — с изключение на теб! — не са толкова привлекателни, както в младежките ми години. Разбира се, не бих поискал от теб да рискуваш и себе си, и детето, за да отвръщаш на ласките ми. Но когато нашата дъщеря се роди и ти се възстановиш, ще се убедиш, че глупавите приказки на онази жена не са ме засегнали с нищо. Може би все пак ще ми родиш син… а ако не, поне ни очакват много радостни часове насаме.

Тя намери сили да прошепне:

— Дано Повелителят на светлината те чуе…

Той се наведе да я целуне нежно, но докосването отново ги свърза извън пределите на сетивата — споделиха и страха, и… внезапната остра болка, сякаш разкъсала отвътре Алисиана.

Господарят на Алдаран се изправи рязко като от удар и извика на жените:

— Веднага се погрижете за нея!

А тя се вкопчи в ръката му.

— Михаил, страх ме е!

Долови за миг и неизреченото от него: „Не е добра поличба, че раждането започва, докато тя още не се е отърсила от проклятията на онази вещица…“ Усети и как с отдавна привичната строга дисциплина той прогони самата мисъл от ума си, за да не усилват взаимно лошите си предчувствия. Каза й меко, но и повелително:

— Алисиана, сега трябва да мислиш само за нашата дъщеря, да й даваш от силата си. Забрави всичко друго, освен нея и… моята обич.

Слънцето скоро щеше да залезе. Облаците се трупаха един над друг по стръмнините над крепостта Алдаран, но където Донал се рееше, небето беше ясно и синьо. Дребното му тяло беше закрепено с ремъци към рамката, между крилете от най-тънка кожа, изопната върху леките пръти. Въздушните течения го носеха, от време на време раздвижваше ръце, за да възстанови равновесието си след особено силен повей. Държеше се над земята и с помощта на малкия матричен камък, прикрепен точно в средата на конструкцията. Сам направи този левитационен планер, дърводелецът само му показа някои тънкости на занаята си. Няколко от момчетата в крепостта имаха такива играчки — разрешаваха им да летят, щом овладееха достатъчно употребата на звездните камъни, за да не се излагат на излишна опасност. Само че сега повечето от тях се занимаваха с уроците си. А Донал се бе измъкнал незабелязано и полетя от крепостната стена, макар да знаеше предварително, че за наказание ще му забранят да докосва планера много дни. Но не можеше да понася повече все по-тягостното напрежение, стаения страх.

Разкрита изменница, умряла преди да я подложат на изтезания, защото й било наложено смъртно заклинание. И проклела преди смъртта си господаря на Алдаран да се лиши от мъжката си сила…

Мълвата плъзна из крепостта като горски пожар, разнесена от няколкото жени, видели и чули станалото в покоите на Алисиана — знаеха твърде много, за да си държат устите затворени, но и твърде малко, за да обяснят всичко правдиво.

Проклела и Алисиана, а дребничката барагана веднага изпитала родилни болки. Хората си шепнеха, че господарят наистина не е взел в леглото си никоя жена напоследък, а пък някога ги сменял с всяко новолуние. Неизбежно прозвуча зловещият въпрос, от който Донал настръхна — ами ако има нещо вярно, че любимката му от Рокрейвън го е омагьосала, за да не пожелае никоя друга и да запази мястото си в неговото сърце и прегръдки?

Един от стражите, груб и прям човек, се изсмя многозначително, щом чу тези приказки:

— На нея магии не й трябват. Ако Алисиана ме омае с хубавите си очи, с кеф ще заложа мъжеството си между краката й…

Началникът на стражата го чу и отсече:

— Радан, затваряй си плювалника! Стига си покварявал момчетиите… а и виж кой е с тях! Гледай си работата и забрави мръсотиите! — Когато стражът се изсули с наведена глава, суровият мъж заговори на Донал с необичайна сърдечност: — Признавам, че думите му са просташки, но той само опита да се пошегува. Тормози се, защото си няма жена, затова е готов да говори неприлично за всяка хубавица. Изобщо не искаше да покаже неуважение към твоята майка. Всички ще пощуреят от радост, ако тя роди наследник на Алдаран. Не се гневи на прибързано изтървани слова. Заслушаш ли се в лая на всяко куче, не ще ти остане време за нищо друго. Занимавай се с уроците си, Донал, и не си трови душата с онова, което невежите говорят за по-достойните от тях.

Донал наистина се махна от вътрешния двор, но не заради уроците си. Отнесе планера, нагласи го по тялото си и скочи от един зъбер на стената. Сега се носеше с въздушните течения, оставил долу всичко тревожно и потискащо, погълнат от опиянението да наподобява птица. Ту завиваше на север, ту се обръщаше на запад към голямото пурпурно светило, сякаш надвиснало над острите върхове.

„Сигурно и соколите се чувстват така…“

Под допира на чувствителните му пръсти крилото от кожа и дърво се наклони леко надолу и Донал се съсредоточи в поредния поток, понесе се към земята с него. Съзнанието му ликуваше в свръхострите възприятия, усилени от звездния камък. Виждаше в небето не синя пустота, а величествена мрежа, плетеница от полета и течения, които можеше да язди като буен кон. Продължаваше все надолу, вече изглеждаше, че ще се забие в назъбената скала, но в последния миг се остави рязък повей да го отнесе нагоре… Не мислеше за нищо, потънал в екстаза на полета.

Зелената луна Идриел висеше ниско — подут полукръг в червенеещото небе. Сребристият сърп на Мормалор едва се забелязваше, подобен на сянка. А ярката Лириел, почти достигнала пълнолуние, се издигаше бавно над източния хоризонт.

Откъм плътните облаци, струпали се зад крепостта, отекна тежък грохот, паметта и опасенията мигом се пробудиха у Донал. Може би нямаше да го сгълчат, че не се занимава с уроците си в такъв тревожен за всички час, но ако не се прибере до смрачаване, непременно щяха да му отредят тежко наказание. По залез вятърът ставаше твърде опасен, преди около година един от пажовете в замъка натроши планера си и си счупи левия лакът. Всички казваха, че е късметлия, задето е отървал кожата. Донал се озърна към крепостта, после затърси поток нагоре, който да го отнесе достатъчно високо за спускането. Иначе можеше да кацне по принуда на стръмните склонове под стените и да носи чак до портата своя планер — лек, но твърде неудобен товар. Матрицата му помогна да долови подходящо течение — ако внимателно се възползваше от него, щеше да стигне отвъд замъка и да се снижи с кръжене.

Потрепери, когато видя отново голия издут труп, провесен от крепостната стена. Край нея се боричкаха няколко киоребни, вече бяха разкъсали лицето й. Никой не би разпознал Майра в тази гниеща плът. Донал отново се смрази от ужас. Онази жена все пак се държеше любезно с него… Наистина ли бе проклела майка му? За пръв път се сблъскваше със смъртта в този най-грозен облик.

„Хората умират. Животът им наистина свършва и ги изяждат мършоядите. И моята майка може да умре при раждане…“

Тялото му се сгърчи неволно и крехките криле на планера, освободени от направляващата ги воля, затрепкаха неуправляемо. Падаше… Побърза да ги овладее и напрегна мисълта си в усилието на левитацията, докато го пое друг удобен въздушен поток.

Вече усещаше лекото, но трупащо се напрежение, във въздуха се събираше статичен заряд. Отново чу сухия пукот на мълния над себе си. Светкавица проряза простора над Алдаран, до ноздрите на Донал стигна миризмата на озон и смътен дъх на изгоряло. Вече не чуваше по-далечните гръмотевици през непрекъснатия грохот, само виждаше огнената игра на стихията в сякаш кипналите облаци над крепостта. Изведнъж се уплаши. „Трябва да се спусна, да се махна от небето. Твърде опасно е да летя в тази напираща буря…“ А колко ли пъти му набиваха в главата да следи с усета си за скорошни атмосферни смущения и най-вече за мълнии, преди да полети?!

Сграбчи го неудържим поток надолу и запрати планера право към земята. Вече истински уплашен, Донал стискаше дръжките, прояви обаче достатъчно разсъдливост да не се бори прекалено рано. Макар да му се струваше, че ей сега острите камъни ще разкъсат тялото му, лежеше отпуснат в ремъците, а напрегнатите му сетива трескаво търсеха обратно течение наблизо. В единствения подходящ миг се съсредоточи в матрицата, левитацията и насрещният поток го отнесоха надалеч от опасността.

„Сега, без да се бавя! Да достигна равнището на крепостта и веднага се спускам. Няма време за губене!…“

Само че въздухът беше някак тежък и плътен, трудно му беше да оглежда движението в него. Постара се да разшири докрай обсега на възприятията си, но навсякъде долавяше само силните магнитни полета на все по-яростната буря.

„И този път нещо не е наред, също като онзи ден! Та това изобщо не е истинска буря! Майка ми! Ох, мамо…“

Скованото от ужас дете си представи, че чува риданието на Алисиана в замъка: „Донал, момчето ми, какво ще стане с теб…“

Загуби всякаква власт над тялото си, а планерът пропадна… и продължи надолу…

Ако не беше толкова лек и с широки криле, несъмнено би се разбил в скалите, но макар Донал вече да не разчиташе посоката и силата на въздушните течения, продължи да се носи настрани. Пак се възползва от своя ларан, от способността да левитира, давана му и от звездния камък. Напъваше се да разгадае магнитния хаос на бурята, упорито се бореше за живота си. Насилваше се да не чува гласа на майка си, викаща от страх и болка. Не допускаше в съзнанието си и виденията как безжизненото му тяло се въргаля в подножието на стръмния склон. Потъна само в дарбата си, превърна крилете от кожа и пръти в продължение на ръцете си.

„Ето… това е нагоре… да спечеля още малко разстояние на запад…“ Едва се принуди да замре неподвижен, когато поредната мълния прониза въздуха наблизо. „Не се е насочила към мен нарочно… Та тя няма мисъл, няма ум…“ Спомни си и поученията на благата леронис, която му помагаше да овладява по малко способностите си: „Обученото съзнание може да подчини на волята си всяка природна сила…“

Донал си повтаряше думите й като в странен ритуал.

„Няма да се боя от вятъра, бурята, мълнията! Аз съм техен господар…“

Само че момчето беше на десет години и се зачуди кисело дали Маргали някога е дръзвала да излети в такава стихия.

Налетя го и дъжд, дрехите му мигом подгизнаха, вече трябваше да преодолява и треперенето от студ, за да не загуби контрол над крилете си.

„Сега. По-гладко. Надолу, още надолу, все с този поток… Право към земята, покрай склона… Няма време да си играя с обратното течение. Тук поне опасността от мълнии не е голяма…“

Стъпалата му почти докосваха земята, когато поредното мощно течение го понесе нагоре, далеч от твърдата опора. Донал хълцаше от отчаяние, но се пребори отново да насочи планера надолу, като увисна отвесно под конструкцията, хванал се здраво за подпорите на крилете, които смекчиха падането. Настръхналата кожа отново му подсказа близката опасност от мълния и той насочи цялата си сила да я отклони другаде — където ще да е. Трясъкът замалко щеше да му пръсне тъпанчетата на ушите, помътнелите му очи се разшириха от ужас, когато един от големите стърчащи камъни на склона се разцепи с грохот. Краката му докоснаха земята, Донал се затъркаля по стръмното и още в първия миг усети как подпорите се пречупиха като сухи съчки. Остра болка проряза едното му рамо, но с остатъците от волята си се накара да не напряга тяло — както го учеха да пада при воинското обучение, за да не пресилва костите си. Жив, макар натъртен навсякъде и разплакан от безсилие, той се спря зашеметен сред скалните отломъци, а светкавиците се стрелкаха безцелно около него и гръмотевиците сякаш прескачаха от връх на връх.

Успя да си поеме дъх и се надигна. Видя, че планерът може да се поправи. Провървя му, че и неговите ръце не изглеждаха като подпорите на крилете. Щом се озърна към разбития от мълнията камък, зави му се свят, а в главата му затуптя болка. Вдигна счупената си играчка, оставяйки крилете да се влачат, и я помъкна мъчително нагоре по хълма към портата на крепостта.

— Тя ме мрази! — изплака Алисиана. — Не иска да се роди!

В мрака, обгърнал съзнанието й, усети как Михаил улови внимателно нейните конвулсивно мятащи се ръце.

— Скъпа моя, излишно се измъчваш — промърмори той.

Потискаше неумолимо собствените си страхове. Надареният със силен ларан господар на владението също долавяше нещо ненормално в бурята, в ударите на мълниите навън. А ужасът на Алисиана само подхранваше собствените му черни предчувствия. И все му се струваше, че в стаята се е появил още някой освен уплашената до полуда жена и кроткото присъствие на Маргали, чието сведено лице се осветяваше от сините проблясъци на звездния камък. Михаил чувстваше вълните на покой, с които ги заливаше леронис, тя се опитваше да ги потопи в състояние, неуязвимо за тревоги. Самият той започна да диша дълбоко и равномерно, както го бяха научили отдавна, след малко Алисиана също се отдаде на потока от благост и се отпусна.

„Но откъде е това излъчване на страшна борба, на непоносим ужас… Тя е, още неродената… Страхува се, съпротивява се… Та нима раждането не е изтезание за тези мъничета? Някой трябва да я подкрепи, да й внуши, че я чакаме с любов…“

Господарят на Алдаран не само бе присъствал, но и помагал с дарбата си при раждането на всичките си деца. Познаваше смътната уплаха и яростта на още неоформеното съзнание, измъчвано от незнайни сили. Порови в паметта си. (Дали някое от децата на Клариса беше толкова борбено от първите си мигове? А децата на Деонара дори не успяваха да вдишат, горкичките слабачета…) Пресегна се с невидимата прегръдка на свръхсетивното към неясните мисли на напрягащото се малко създание, терзаещо се от страха и болката на своята майка. Прочисти съзнанието си от всичко друго и се постара да предаде на своята дъщеря само нежност. Не за нея бяха думите, разбира се — нима бебето ще ги разбере? Но чрез словото си помагаше, за да е посланието му изпълнено с топлота.

„Не бива да се боиш, мъничката ми. Скоро това ще свърши… ще дишаш свободно, а ние ще те залюлеем на ръце… Откога те чакаме и обичаме!“

Никак не му беше лесно да забрави в тези мигове смразяващите мисли за синовете и дъщерята, които загуби — цялата му любов не стигна да ги изведе от тъмата, където ги запрати техният пробудил се ларан. Опитваше се да прогони и спомените за безпомощните рожби на Деонара…

— Пуснете завесите — каза след малко.

Една от жените в стаята пристъпи на пръсти към прозорците и закри страховитата гледка на прорязваното от мълнии тъмно небе. Но тътенът продължи да отеква безмилостно.

— Я да видим как е малката — нареди акушерката.

Маргали се надигна от стола си. Плъзна внимателно дланите си край Алисиана, за да потопи по-лесно съзнанието си в тялото й, да проследи дишането й и докъде е стигнало раждането. Никой не биваше да докосва в такъв момент жена с дарбите на ларан, защото можеше да навреди на детето. Затова присъствието на леронис беше жизнено необходимо — тя щеше да използва своите телепатични и психокинетични способности. Алисиана се успокои замалко от безплътния допир, но щом Маргали се отдръпна настрани, родилката изкрещя внезапно:

— Донал, момчето ми, какво ще стане с теб…

А лейди Деонара Ардайс-Алдаран, дребна жена с видими белези на възрастта и страданието, доближи тихо постелята и стисна пръстите на Алисиана в дланите си.

— Не се бой за бъдещето на Донал. Дано Авара се смили и не се наложи, но ти се заклевам, че от днес нататък ще му бъда приемна майка, ще се грижа за него като за свой роден син.

— Деонара, толкова си добра с мен… — изпъшка измъчената жена. — А аз исках да ти отнема Михаил…

— Дете, сега не му е времето да се отдаваш на безсмислени угризения. Щом можеш да му дадеш онова, което не ми е по силите, значи си моя сестра и ще те обичам, както Касилда е обичала Камила. Заклевам ти се и в това. — Господарката на Алдаран се наведе и целуна полека Алисиана по челото. — Хайде, бреда, опитай да се успокоиш. Мисли само как след малко ще държиш дъщеря си на ръце.

До нея бяха бащата на детето й и жената, която се закле да й бъде сестра, но Алисиана не намираше покой. Стихията трещеше и бушуваше край стените на замъка, ужасът я просмукваше цялата. „Малката ли се бои така или самата аз?…“ Съзнанието й сякаш плуваше в мрака, макар и укротявано от застаналата наблизо леронис, от непоколебимата обич на Михаил. „Но за мен ли е или за дъщеря му?…“ Вече й беше безразлично, не съзираше нищо пред себе си. Преди винаги се осланяше на бледите видения за бъдещето, сега обаче от целия свят за нея останаха само страхът и съпротивата на детето. Струваше й се, че този безразсъден гняв се слива с оглушителния шум от гръмотевиците, а родилните болки се засилват и стихват с неравните проблясъци на мълниите… грохотът не беше отвън, а в съсипаното й тяло… уплахата и яростта се изливаха в самата нея… имаше само умора… Мъчеше се да вдиша, извика немощно и мислите й угаснаха с облекчение в тъмата, в тишината, в нищото…

— Ай, каква е бясна! — възкликна акушерката, хванала предпазливо мятащото се бебе. — Успокойте я, домна, преди да прережа пъпната връв, иначе ще кърви прекалено… Ох, че сила има в тази мъничка женичка!

Маргали се наведе над пищящото новородено. Дребното личице беше тъмночервено от напъните. Почти примижалите от виковете очи бяха яркосини. Видя, че главицата е покрита с гъсти червеникави косъмчета. Маргали плъзна длани по голото телце и загука тихичко. Детето се поукроти и престана да се бори. Акушерката успя да среже пъпната връв и да я превърже. Но когато пое момиченцето, за да го повие, побърза да го остави внимателно на пелените и отдръпна изтръпналата си ръка.

— Олеле… Еванда да се смили над всички ни, но ето че се появи на бял свят още една от онези… Е, поне мога да кажа, че когато порасне, няма защо да се бои от насилници, щом отсега поразява със своя ларан. Нечувано е да се прояви в такъв дребосък!

— Уплаши се от теб — подхвърли Маргали, но усмивката веднага изчезна от лицето й. И тя обичаше милата Алисиана. — Горкото дете, никога няма да познава майчината ласка…

А Михаил коленичи до тялото на любимата си, лицето му се набръчка от мъка.

— Алисиана, скъпата ми…

Изведнъж се озърна намръщен. Деонара бе поела повитото бебе от ръцете на Маргали и го полюшваше, чертите й бяха изопнати от свирепата жажда на отказаното й от съдбата майчинство.

— Е, Деонара, сигурно не си чак толкова съкрушена. Не ще имаш съперница за мястото на майката в сърцето на това дете, нали?

— Не ти подобават тези слова — укори го тя, притиснала момиченцето до съсухрените си гърди. — Обичах Алисиана с цялата си душа, господарю. Нима би предпочел да обърна гръб на това безпомощно създание, или все пак ще е по-добре за всички ни да я отгледам с обич като свое дете? Вземи я, съпруже, и се грижи за нея, докато си намериш друга любимка за нейна майка. — Колкото и да се сдържаше Деонара, горчилката се промъкна в гласа й. — Тя е единствената ти жива наследница. И щом отсега има ларан, ще трябва винаги да бдиш над нея с тревога. Аз обаче бях лишена дори от този майчински страх…

Остави бебето в ръцете му и той се взря с неописуема мъка и нежност в личицето на рожбата си.

А проклятието на Майра отново проехтя в паметта му: „Никоя друга няма да положиш в постелята си… ще бъдеш безплоден като убито от зимата дърво!“ Мъничето като че веднага долови объркването му, изпищя и се загърчи в прегръдката му. Бурята отново се разбушува край стените на крепостта.

Михаил гледаше с почуда дъщеря си. Само нея щеше да има, ако онази вещица бе познала бъдещето му. Бебето сякаш искаше да надвика стихията, розовите юмручета бяха стиснати до болка от ярост. А вече виждаше в неоформените черти подобие на Алисиана — извитите вежди и високите скули, блясъка на големите очи, пламенния цвят на косата…

— Алисиана загуби живота си, за да ми даде този скъпоценен дар. Дали да не я наречем с името на майка й?

Деонара трепна като от плесница.

— Господарю, нима се осмеляваш да дадеш на дъщеря си име на мъртвец? Избери й име, обещаващо по-добра съдба!

— Ще се вслушам в мъдрия ти съвет. Тогава, домна, ти избери името.

Деонара се запъна:

— Аз… аз щях да нарека нашата първа дъщеря Дорилис. Нека носи това име като знак, че ще й бъда истинска майка. — Докосна с пръст бузката на момиченцето. — Харесва ли ти, малка девойко? О, погледни — тя заспа най-после. Умори се от плач…

А зад прозорците бурята стихна отведнъж, остана само звукът от падането на последните капки.