4

Червинът, дребният ездитен елен на Дарковър, стъпваше предпазливо по тясната пътека и току мяташе разклонените си рога, сякаш се сърдеше

на падащия сняг. Вече бяха слезли от планините, до Хали оставаха само три дни път. Но за Аларт пътешествието продължи цяла вечност. Струваше му се, че са минали години и е обиколил безкрайни пространства, огромните простори на промяната. И беше изтощен.

Само дисциплината, която се научи да си налага в Неварсин, го преведе през хаоса на виденията — гъмжило от възможни бъдещи събития, разклонения и варианти на всяка крачка, изникващи от нищото с всяка дума и постъпка. А докато минаваха през опасните планински проходи, Алард съзираше гибелта си безброй пъти, ако неговият червин стъпи накриво, както му беше ясно и накъде трябва да го насочи, за да оцелее. В манастира се научи да продължава напред през страха, но неспирните усилия го изцеждаха докрай.

И друго видение никога не напускаше мислите му. В ума му все изплуваше непоносима гледка — как баща му лежи мъртъв в краката му насред някаква непозната стая.

„Не искам да започвам живота си във всекидневието с отцеубийство!“

Но не можеше да прикрие своя гняв от самия себе си. Иначе пак щеше да стигне до пълното вцепенение на страха, когато не би посмял да направи и най-нищожното движение.

„Гневът е мой — напомняше си строго. — Затова мога да избирам как да го насоча, няма да стигна до отнемане на живот.“

После отново му се присънваше наяве трупа на баща му сред тази вече привична обстановка — зелени завеси със златни кантове и кресло, чиито резбовани шарки би могъл да нарисува по памет, толкова често му ги натрапваше неговият ларан.

Трудно му беше да гледа лицето на баща си, без да изпита жалостта и мъката, която му причиняваха виденията. И само с непрестанно напрежение прикриваше чувствата си от господаря на Елхалин.

А дом Стивън не изрече повече слова на снизхождение към монашеския живот на своя син и се постара да няма никакви поводи за спречкване помежду им. Говореше сърдечно с Аларт за детските му години в Хали, за сродниците им, за случките по време на пътешествието. Разказа му за работата, извършвана в Кулата на Хали — със силата на матричния кръг извличаха на повърхността желязна, медна и сребърна руда, — и за преобразените животни. Оказа се, че неговият брат Деймън-Рафаел правел експерименти с клетъчни промени и създал соколи с пера във всички цветове на дъгата, също и червини с рога, блестящи като скъпоценни камъни.

Ден след ден в душата му се събуждаше поне частичка от някогашната детска обич към бащата, преди ужасното проклятие на ларан и вярата на кристофоро да ги разделят… И отново мъчението на непоносимата стая със зелено-златните завеси, голямото дървено кресло, а лицето на баща му — пребледняло и застинало от изненада в мига на смъртта.

По пътя го връхлитаха често и образите на други хора, изплували от незнайното, за да се намесят в бъдещето му. Аларт се бе научил в манастира да забравя бързо случайно появилите се лица от немислими обрати на предстоящото, но някои му се явяваха упорито. Вече знаеше, че не само е възможно да срещне тези хора, но те непременно ще влязат в живота му. Разбира се, бързо разпозна позабравените черти на своя брат Деймън-Рафаел, който преди години го наричаше сандалджия и страхливец, а после не скри радостта си, че с отиването на Аларт в манастира остава единствен наследник на Елхалин.

„Как ми се иска двамата да сме приятели и да споделяме искрени братски чувства! Но нищо подобно не виждам пред себе си…“

Имаше и лице на жена, което сякаш никога не се скриваше от мисления му взор, макар да не я познаваше. Дребничка, с открояващи се тъмни очи на бледото лице и с черна коса, лъскава като водопад от тъмно стъкло. Стоеше пред него печална, очите й се вглеждаха в неговите с изтерзан копнеж. „Коя си ти? Защо образът ти ме преследва така?“

Колкото и да му беше чудно след годините в манастира, започнаха да го мъчат и еротични видения, в които тя се смееше съблазнително, повдигаше се на пръсти, за да го целуне. И в душата му отново звучеше яростното „Не!“. Както и да го изкушава неговият баща с красотата на момичето, няма да отстъпи. Никое дете няма да носи проклятието му в кръвта си. Но лицето беше в мислите му денем и нощем, скоро Аларт се увери, че тази жена трябва да е избраната от баща му за негова невяста. Дали все пак щеше да устои на прелестта й?…

„На половин път съм да се влюбя в нея, а дори още не знам името й!“

Една вечер яздеха към обширна плодородна долина и баща му отново заговори за бъдещето.

— Там, под нас, е Сиртис. Те са васали на Хастур от векове. Ще се отбием при тях. Сигурно ще ти е приятно отново да поспиш в меко легло, нали?

Аларт се разсмя.

— Все ми е едно, татко! Откакто потеглихме, всяка нощ се настанявах за сън по-удобно, отколкото в Неварсин.

— Май и аз е трябвало да се подложа на суровата монашеска дисциплина, щом реших на стари години да пътувам толкова надалеч! Е, за мен мекият дюшек ще е радост, дори за теб да е безразлично къде лягаш. Остават ни само два дни до дома, вече трябва да се замислим за сватбата ти. Помниш ли как още десетгодишен те сгодихме за далечната ни сродница Касандра Ейлърд?

Колкото и да напрягаше паметта си, Аларт се сещаше смътно само за някакъв празник, преди който го облякоха в съвсем нови дрехи, а после трябваше да стърчи прав часове наред и да слуша речите на възрастните. Спомена откровено за пролуката в спомените си и дом Стивън се засмя добродушно.

— Не се учудвам. Май изобщо не доведоха момичето. Ами че тогава тя беше на три или четири годинки! Да ти призная, отначало и аз се колебаех за този брак. В рода Ейлърд има и кръв на чиери, затова нерядко ги сполетява злочестината да им се раждат дъщери, които накрая се оказват еммаска — почти винаги са прекрасни за окото, но никога не съзряват като жени и не могат да раждат. Само че в рода им ларан е силен, затова рискувах с годежа. А когато момичето порасна, настоях да я огледа нашата леронис в присъствието и на акушерка. Оказа се, че напразно съм се страхувал. Нищо не й липсва на Касандра. Чувал съм не един човек да споменава, че е станала красива девойка. А и ние имаме нужда от здрави връзки с Ейлърд. Е, Аларт, нищичко ли няма да кажеш?

Младият мъж се насили да не повиши глас.

— Знаеш каква е волята ми. Няма пак да се карам с теб, но не съм променил своето решение. Не желая да се женя и да създавам синове, върху които ще тегне същата напаст. Повече нямам какво да кажа.

— През тези дни — подхвана баща му съвсем благо — те опознах твърде добре, за да се хвана в клопката на думите ти. В края на краищата ти си мой син, когато се върнеш в света и заемеш полагащото ти се място, скоро ще забравиш монашеските превземки. Съгласен съм обаче с теб, киху кариу, че е още рано да обсъждаме тези неща. Боговете са ми свидетели, че не желая никакви свади с нито единия от само двамата синове, които ми оставиха.

Аларт усети как гърлото му се стегна от мъка.

„Не мога да прогоня от душата си обичта към него. Така ли ще пречупи волята ми накрая — не с насилие, а с доброта?“

И за кой ли път видя мъртвешкото лице в онази прокълната стая, после образът на тъмнооката девойка изплува пред помътнялото му зрение.


Господарската къща на Сиртис всъщност беше древна твърдина с яки каменни зидове, защитена от дълбок ров и подвижен мост. Имаше големи пристройки с каменни основи и дървени стени, широк двор под покрив като многоцветно стъкло. Аларт веднага забеляза, че шарените плочки под краката му са положени с нечовешка точност. Досети се, че обитателите на Сиртис са от наскоро забогателите, които харчеха на воля, за да се възползват от трудно постигнатите чудеса на матричната технология с единствената цел да украсят домовете си. „Но нима може да си позволи да наеме толкова хора с дарбите на ларан, за да изпълняват прищевките му?“

Господарят на имението се оказа застаряващ мъж с люшкаща се омекнала плът. Излезе да приветства дом Стивън с почитта на васал, дори прекали с любезностите, като коленичи. Щом привърши с формалностите, по устните му се плъзна съучастническа усмивка, когато прегърна сродника си. Прегърна и Аларт, който рязко отметна глава назад, за да избегне целувката по бузата.

„Богове, противен е като дебел умилкващ се котарак!“

Дом Мариус ги въведе в главната зала на имението, обзаведена с прекомерен разкош. Настани ги на меки дивани и подвикна на слугите да донесат напитки.

— Това е нещо ново, правим го от нашите ябълки и круши. Непременно трябва да го опитате… Имам и ново развлечение, но ще поговорим за това, след като хапнем. — Домакинът се намести по-удобно сред множеството възглавнички. — Стивън, значи това е по-малкият ти син? Чувах слухове, че се бил отрекъл от Хали и станал монах при онези кристофоро. Какви глупости! Радвам се, че са били само злонамерени лъжи. Някои хора не си мерят приказките…

— Давам ти думата си, сроднико, че Аларт не е монах. Позволих му да живее в Неварсин, докато укрепи здравето си. В юношеските си години се измъчваше много от болестта на прехода. Сега е съвсем здрав и се завърна у дома, за да се ожени.

— О, тъй ли било? — Дом Мариус се вторачи в младежа с примигващите си очи, полускрити сред мазни гънки. — Скъпо момче, а дали и аз познавам твоята щастлива избраница?

— Едва ли по-зле от мен — промълви Аларт неохотно, за да не се покаже нелюбезен. — Казаха ми, че е моята сродница Касандра Ейлърд. Виждал съм я само веднъж, още беше бебе.

— Аха, домна Касандра! Срещнах я преди време в Тендара. Беше на празничния бал в Замъка на Комайните — обясни домакинът, ухилен до уши.

Аларт отново изпита погнуса. „Каза го само за да знаем, че заема достатъчно високо положение да бъде поканен там!“

Дом Мариус нареди да поднесат вечерята. И той се бе поддал на отскорошното увлечение слугите да са кралмаки — изкуствено отгледани от расата на бродниците, видоизменени с добавяне на матрично обработен генетичен материал от хора. Аларт ги смяташе за грозни твари — нито човеци, нито бродници. Съществата от другата раса, колкото и да бяха странни, се отличаваха със своя, чужда красота. А кралмаките, дори онези със съвършена външност, го отблъскваха с явната неестественост на произхода си.

— Да, виждал съм наречената ти невяста. Нейната прелест би отказала дори истински монах от обетите му. — Дом Мариус се изкиска. — Сроднико, изобщо няма да жалиш за манастира, когато легнеш с нея. Макар че… Тези момичета от рода Ейлърд не са особено подходящи за съпруги. Някои са безплодни като риачия, а други — толкова слаби, че не могат да износят и едно-единствено дете.

„Ясно, с удоволствие говори за бедите, които могат да сполетят околните.“

— Аз съвсем не бързам да се сдобия с наследник — изрече Аларт на глас. — По-големият ми брат е жив и здрав, пък и има предостатъчно синове недестро. Затова лесно ще се примиря с онова, което са ми отредили боговете. — Побърза да отклони разговора в друга посока. — В имението ли отглеждате кралмаките? Докато пътувахме, чух от баща си за експериментите на моя брат с червини, а вашите слуги са по-дребни и изящни от онези, които отглеждат в Хали. Доколкото знам, тамошните твари ги бива само да чистят обори и да вършат друга черна работа, с каквато човек не би унижил васалите си.

Изведнъж изпита чувство за вина. „Колко бързо забравям!“ А в Неварсин го учеха, че никой честен труд не е под достойнството на човека. Поне подтикна отново дом Мариус към самохвалство.

— Имам тук една от лероните на Райднау, пленена в сражение. Много е изкусна. Смята, че съм проявил голяма добрина, като я уверих, че не я насилвам да вреди на своя род — а и как бих могъл да й се доверя в битките? Затова няма нищо против да върши всичко друго за мен. Тя ми отгледа тези кралмаки, наистина са по-хубави от всички други, които съм виждал. Ако желаеш, дом Аларт, ще ти подаря за сватбата мъжки и женски екземпляри, за да си развъдиш и ти. Не се съмнявам, че твоята бъдеща съпруга ще се радва да й прислужват приятни за окото създания. Моята леронис ми отгледа и нова порода риачия. Братовчеде, искаш ли да видиш как изглеждат?

Господарят на Елхалин кимна и когато се нахраниха, в залата влязоха обещаните създания. Аларт ги изгледа намръщен — екзотични играчки за преситена похот… На вид бяха жени с привлекателни лица и добре оформени гърди под полупрозрачната тъкан на развяващите се одежди. Но тесните ханшове, прекалено тънките талии и дългите крака издаваха, че не са хора. Бяха четири — две тъмнокоси и две руси, иначе си приличаха като близначки. Коленичиха гъвкаво в краката на дом Мариус, извивките на шиите им напомняха за лебеди и въпреки отвращението си Аларт изпита твърде необичайната за него тръпка на желание.

„Да пропаднат в адовете на Зандру, но са хубавици като някой демон, превъплътил се в жена!“

— Братовчеде, би ли повярвал, че са родени от утробите на кралмаки? За създаването им използвахме клетки от мен и от пленената леронис — подсмихна се домакинът. — Ако бяха истински хора, някой заядливец би казал, че са ми дъщери, а това, хм… добавя острота в насладата. — Посочи русокосите. — Лела и Рела, другите са Риа и Тиа. Няма да ви досаждат с много приказки, макар че говорят и пеят, а аз се погрижих да ги научат да танцуват и да свирят на рил. Умеят да се грижат и за трапезата. Разбира се, основният им талант е да забавляват. И естествено, наложено им е матрично заклинание, за да привличат и омайват. Виждам, че не можеш да откъснеш поглед от тях… — дом Мариус се ухили — …както и синът ти.

Аларт се сепна и ядосано обърна гръб на ужасяващо съблазнителните лица и тела.

— Не съм себичен и тази нощ ще ги имаш, братовчеде. Една, две — колкото искаш. А ти, младежо, щом си отричал плътското цели шест години в Неварсин, явно имаш нужда от услугите им. Ще ти пратя Лела, любимката си. Ах, какво правят тези риачия, дори монах не може да им устои…

— Сроднико — промърмори Аларт, потиснал погнусата си, — аз пък те моля да не се лишаваш от присъствието й заради мен.

— О, тъй ли… — Веждите на домакина се извиха в гримаса на престорено съчувствие. — Може би в манастира си свикнал да предпочиташ удоволствията, които могат да ти предложат братята в прегръдките си? Самият аз рядко пожелавам някой ри’чию, но имам няколко, за да не се излагам в гостоприемството. Някои хора държат на разнообразието. Да ти изпратя ли Лою? Хубаво момче е, уверявам те, а и поисках всички да бъдат създадени почти нечувствителни към болка. Възползвай се от него както ти хрумне.

Дом Стивън побърза да се намеси, за да предотврати изблика на ярост, напиращ видимо у неговия син.

— О, момичетата са ни предостатъчни. Твоята леронис се е справила чудесно.

Когато ги отведоха в отредените им покои, господарят на Елхалин отприщи гнева си.

— Няма да ме позориш, като откажеш предложението му! Не искам да плъзне мълва, че синът ми не е мъж!

— Значи да се срамувам от този тлъст плужек? Татко, с какво петня мъжеството си, ако дори от мисълта за тази мръсотия ми се гади?

— Аларт, с твоите монашески превземки наистина ставаш досаден. Лероните ни направиха голяма добрина, когато отгледаха породата риачия, а и твоята бъдеща невяста няма да ти е особено благодарна, ако не държиш поне една от тях в дома си. Нима си толкова невеж, та не знаеш, че ако легнеш с бременната си съпруга, може да пометне?! Това е част от цената, която плащаме за нашия ларан, втъкан с толкова упорит труд в гените ни. Нашите жени не се отличават с особена сила и лесно помятат, затова трябва да ги щадим, когато носят плод в утробата си. Ако в такова време задоволяваш желанията си само с някоя риачия, съпругата ти не ще има повод за ревност. Но няма да е същото, предпочетеш ли обятията на истинско момиче, което може да намери място и в душата ти…

Аларт не смееше да го погледне в очите. В долините подобен разговор между хора от различни поколения се смяташе за крайно непристоен, още от времето на груповите бракове — всеки достатъчно възрастен мъж е можел да ти бъде баща.

Дом Стивън промърмори недоволно:

— Аларт, нямаше така да погазя добрите нрави, ако ти не упорстваше в желанието да забравиш дълга си към нашата каста. И все пак съм убеден, че ще се върнеш към живота в прегръдките на жена! — Помълча миг и добави грубо: — Няма от какво да се притесняваш. Тези твари са безплодни.

„Нищо чудно и да не се стърпя, преди да попадна в онази стая със зелените завеси! Готов съм да го убия още сега!“

Но господарят на Елхалин вече затваряше вратата на своята стая.

Докато се приготвяше за сън, Аларт размишляваше вбесен за покварата, просмукала се в кастата, към която принадлежеше. „Ние, уж благословените потомци на Повелителя на светлината, носещи във вените си кръвта на Хастур и Касилда… Или само се залъгваме с приятни за самите нас легенди?“ Дали дарбите на ларан в родовете, водещи началото си от Хастур, бяха само дело на самозабравил се смъртен, бърникал в гените и мозъчните клетки на себеподобните си — някоя вещица с мощна матрица, която по нищо не се е отличавала от леронис на дом Мариус, задоволяваща с живи играчки развратните му наклонности?

„И самите богове — ако изобщо съществуват — би трябвало да са извърнали лика си от нас!“

Дори разкошът на тази спалня му беше противен. Как му се искаше отново да е в Неварсин сред мрачната тишина на нощта! Вече се канеше да угаси лампата, когато чу почти безшумни стъпки — Лела се прокрадна към леглото му.

— Вей дом, дойдох да задоволя всяко ваше желание.

Гласът й звучеше като мъркане. Очите й веднага издаваха, че не е човек — твърде големи, неразгадаеми.

Аларт завъртя глава.

— Можеш да си вървиш. Ще спя сам тази нощ.

А вече го измъчваха еротични видения — всичко, което би могъл да направи, безкрайно ветрило от достъпни пътеки. Лела седна до него на леглото и дългите й гъвкави пръсти докоснаха неговите. Заговори умолително:

— Вей дом, ако не ви задоволя, ще ме накажат. Какво ви се иска? Знам много начини да дам наслада на един мъж.

Той се досещаше, че баща му се е погрижил да го постави в това унизително положение. Всяка риачия се създаваше, отглеждаше и омагьосваше с единствената цел да излъчва неустоима съблазън. Нима дом Стивън нямаше да се спре пред нищо, за да прекърши съпротивата на сина си?

— Уверявам ви, моят господар ще изпадне в ярост, ако не изпълня заповедта му. Да доведа ли още една от нас? Или предпочитате да ме набиете? И това ми харесва, наистина!

— Стига, стига! — промърмори Аларт. — Никой не би и мечтал за по-красива от теб.

Призна си — чудесното тяло, вълшебното лице, разпуснатата ароматна коса го привличаха.

„Ето, заклинанието вече ми действа…“

Как да се въздържи? Налегна го почти смъртна умора, а върховете на пръстите й вече се плъзгаха лекичко по шията му.

„И какво ли значение има? Твърдо съм решен да живея без жена, за да не предам другиму проклятието си. Горкото създание е безплодно, няма да зачене дете от мен, дори да ми се искаше. Може би ако се подчиня на баща си поне днес, ще престане да ме обсипва с обиди и да ме укорява, че не съм мъж. Защо да упорствам точно сега? Защо да си отказвам онова, което принадлежи по право на всеки от моята каста?“

Мислите му се вихреха в пълна бъркотия. Хиляди картини на бъдещето се тълпяха в съзнанието му. Виждаше се ту да прекършва врата на момичето, ту да сплита тялото си с нейното в безумна страст. За миг му се мярна и тъмнооката девойка, просната безжизнена пред него… „Толкова смърт и отчаяние…“ Рязко придърпа Лела към себе си, за да заличи кошмарите. „Не е ли все едно, щом пред мен се простира само опустошение?“

Чуваше сякаш отдалеч нейните тихи стонове на наслада и си каза унило: „Поне нея не вземам насила…“ После вече не мислеше за нищо и това беше неимоверно облекчение.

Загрузка...