Повелителката на бурите

25

През първата луна от пролетта валеше неспирно и Аларт се радваше на дъжда, защото знаеше, че отрядите на Скатфел не могат да тръгнат на поход. Отсрочката му даваше време да се справи и с колебанията си. Получи от Деймън-Рафаел послание, в което изразяваше своята загриженост, че неговият по-малък брат заедно със съпругата си може да пострада при планинските междуособици. Всеки ред като че крещеше за лъжа и измама, защото в края имаше безпрекословна заповед Аларт да тръгне още с отварянето на пътищата след тези безкрайни пороища.

„Ако сега се върна у дома, Деймън-Рафаел ще ме убие. Просто и ясно… Ще ме обвини в измяна. Значи ставам изгнаник. Заклех се да го подкрепям в устрема му към властта, но вече знам, че не бива. А според закона той има пълното право да ми отнеме живота, защото формално погазих клетвата си, макар и само в мисълта си, а не с дела… засега. Още не е напълно уверен, но когато пътищата изсъхнат и аз не се върна, ставам предател в неговите очи.“

Чудеше се какво би предприел неговият брат, щом не остане място за съмнения.

През тези дни Дорилис изтърпя няколко пристъпа на болестта на прехода, но нито един не се оказа прекалено тежък за нея. Рената не смяташе, че има защо да се страхуват за живота й, и въпреки това не се отделяше от повереницата си. Веднъж обаче сподели хапливо с Касандра:

— Не съм сигурна наистина ли толкова се радва на грижите ми или е доволна, че когато съм при нея, не съм с Донал.

Имаше още нещо, но остана неизречено, макар и Касандра да го знаеше.

„Рано или късно момичето ще научи, че съм бременна от Донал. А не искам да я огорчавам повече.“

Донал рядко се виждаше с Дорилис, защото по цял ден беше зает да организира отбраната на Алдаран. Никой не се съмняваше, че скоро ще бъдат нападнати. Разговаряше със сестра си благо и любезно, държеше се само като неин по-голям брат. И когато тя се обръщаше към него със „съпруже“, той се подсмиваше търпеливо, за да подчертае, че това е игра и само й угажда.

Момичето често се объркваше от засега необузданата си дарба на телепат, губеше се в кошмари от уплахата и твърде тежкия товар върху психиката си. Много се сближи с Касандра, която неуморно се стараеше да й помогне. Общата им любов към музиката скрепи тяхната дружба. Дорилис вече владееше изкусно лютнята, а по-възрастната жена я научи да свири не по-малко умело на рил. Научи я също на много песни от далечния Валерон в равнините.

— Не проумявам — възкликна веднъж момичето — как си понасяла онези плоски безкрайни поля! Аз пък не мога да живея, без да виждам навсякъде край мен стръмни върхове. Там сигурно е много неприятно и скучно.

— Не, мила моя — засмя се Касандра. — Прекрасно е. Тук се чувствам, сякаш планините всеки миг ще се срутят отгоре ми и ще ме погребат жива.

— Сериозно?! Чудна работа… Касандра, знаеш ли, все не мога да изсвиря този акорд в края на баладата като теб.

— Ами наистина няма да можеш точно като мен. По-добре ще е Елиса да ти покаже друг начин.

Касандра разпери пръстите на ръцете си пред очите на Дорилис, която се опули.

— О, ама ти имаш по шест пръста! Как не забелязах досега… Ясно, не мога да свиря като теб. Чувала съм, че шестте пръста издавали кръв на чиери във вените на човека. Но пък ти не си еммаска като тях, нали, братовчедке?

— Не съм.

— И друго съм чувала… ъ-ъ… татко спомена, че кралят на вашите равнини също бил еммаска и през лятото щели да го свалят от трона. Жал ми е за него. Горкичкият! Ти виждала ли си го? Как изглежда?

— Още беше принц-престолонаследник, когато го видях за последен път. Кротък и мълчалив е, с винаги тъжно лице. Мен ако питаш, щеше да бъде добър крал, но няма да оставят короната на главата му.

Дорилис пак се приведе над лирата, опита се няколко пъти да извлече желания акорд, но не успя. Накрая се отказа.

— Ех, да имах шест пръста! Така просто няма да стане. Чудя се дали децата ми ще наследят и усета ми към музиката или само моя ларан…

— О, твърде си млада още, за да мислиш за деца — засмя се Касандра.

— Как тъй? След няколко луни ще мога да зачена. Знаеш, че Алдаран има нужда от законен наследник.

Говореше толкова дълбокомислено, че жената я съжали от сърце. „Правят това с всички от нашата каста! Дорилис току-що остави настрани куклите си, а вече е способна да мисли само за дълга си към рода.“ Мълча дълго разколебана, но накрая се престраши.

— Може би… Дорилис, едва ли трябва да раждаш деца, щом носиш такава опасна дарба.

— Както син на нашия род би рискувал живота си в битки, така и дъщеря на такова велико Владение трябва да заложи живота си, за да даде следващото поколение — заяви момичето толкова неотстъпчиво, че Касандра въздъхна.

— Знам, чия. И аз от малка слушах все същите приказки денем и нощем. Внушаваха ми, че дори най-слабото съмнение е богохулство. Вярвах искрено като теб. Струва ми се все пак, че трябва да изчакаш, докато си достатъчно зряла да решиш по съвест и разум.

— Зряла или не, няма какво толкова да решавам. На теб ти е по-леко, братовчедке. Твоят съпруг не е наследник на Владението си.

— Нима не знаеш? — учуди се жената. — Ако на принца еммаска откажат трона, по-големият брат на Аларт ще бъде коронясан в Тендара. А той няма законно родени синове…

Дорилис я зяпна.

— Значи някой ден може и да станеш кралица — промълви смаяна. Очевидно едва сега осъзнаваше колко високо е положението на събеседницата й. Бе възприемала Аларт само като приятел на нейния брат. — Но щом е така, твоят съпруг също скоро ще има нужда от наследник, а ти дори още не си заченала.

В гласа й се промъкна укорна нотка и Касандра неохотно обясни какво бяха решили.

— Вече знам много повече и сигурно ще избегнем най-лошото, ще почакаме обаче, докато изчезнат всякакви съмнения. Не и преди това…

— Рената казва, че не бива да раждам дъщери, иначе може да умра като майка си. Само че вече не знам дали да й вярвам. Тя обича Донал и не иска аз да му раждам деца.

— Дори да не иска — благо каза Касандра, — то е, защото се бои искрено за живота и здравето ти.

— Е, все едно — вдигна рамене Дорилис. — И без това първо трябва да родя син. После ще решавам безопасно ли е да имам дъщери. Може пък Донал да забрави Рената, когато има син от мен.

Детската самонадеяност се прояви отново с такава сила, че Касандра усети безпокойството и съмненията да се връщат в душата й.

Трябваше ли и тя да скрепи връзката си с Аларт, като му роди син, за да не му откажат след време трона както на принц Феликс? Отдавна не бяха говорили за това. „Какво не бих дала, за да съм наперена и нахална като Дорилис…“

Реши да сложи край на опасната тема, хвана ръцете на момичето и ги нагласи полека върху струните на лирата.

— Виж, ако опиташ така, май ще изсвириш акорда и само с пет пръста…

Всяка сутрин Аларт се събуждаше убеден, че крепостта е обсадена, за да осъзнае след миг, че това още не се е случило. И все пак беше неизбежно.

— Досега — каза му един ден Донал — пролетните бури би трябвало вече да са стихнали в равнините, но не знам какво става в Скатфел или Сейн Скарп. Ще се кача в наблюдателната кула, защото отгоре се вижда надалеч и ще забележа навреме, ако има подозрително раздвижване по пътищата.

— Нека и Дорилис дойде с теб — посъветва го Аларт. — Тя разгадава времето още по-добре.

Приятелят му се поколеба.

— Напоследък се опитвам да я отбягвам, защото вече прониква по малко в мислите ми. Никак не се радвам, че овладява и телепатията.

— Но ако види, че може някак да ти бъде полезна и че не се стремиш винаги да си далеч от нея… — подсказа Аларт.

Донал въздъхна.

— Прав си, братовчеде. Не мога все да страня от нея като от чумава.

Изпрати един слуга да покани сестра му.

„Дали е чак такова зло да й дам каквото иска, към каквото се стреми нашият баща? Току-виж, престане да се муси на връзката ми с Рената…“

Момичето се появи като въплъщение на самата пролет, в туника, бродирана с листа, със сплетена и прихваната по женски лъскава коса. Аларт долови смущението на Донал — спомените му за доскорошното дете никак не съвпадаха с тази висока и грациозна хубавица. Сведе глава над ръката й.

— Дорилис, вече разбирам защо трябва да се обръщам към теб с „госпожо“ — каза весело, опитвайки се да заличи смущението си с шега. — Уви, моята малка сестричка остана в миналото. А сега, чия, имаме нужда от твоите дарби.

Обясни й какво се иска от нея.

В най-високата част на крепостта Алдаран наблюдателната кула стърчеше още два етажа нагоре — постижение на изумително майсторство, което Аларт не можеше да проумее. Единствената правдоподобна догадка, до която стигна, беше, че кулата е градена с матрици, и то управлявани от многоброен кръг. Оттук се виждаше ясно почти цялата долина. Докато се катереха по стълбата, виждаха през тесните бойници валма от мъгла и рехави облаци, но щом стъпиха на равната площадка горе, всичко се изпаряваше и разпръскваше с чудна бързина. Донал се обърна с радостна изненада към сестра си, която се засмя доста самодоволно.

— И като бебе можех да разпилея такава мъглица. Сега не е никакво усилие за мен. Стига ми само да си го помисля, а пък знаех, че ще искаш да огледаш навсякъде. Помня как ме водеше тук преди години и ми позволяваше да зяпам през големите далекогледи на татко.

Аларт забеляза гъмжило от конници по далечните пътища и тръсна глава. Предположи, че още не са тръгнали, а му ги показва неговата дарба. Напрегна се да различи бъдещето от настоящето и когато се взря отново, конниците не бяха изчезнали. Армиите напредваха, макар още да не бяха доближили портите на Алдаран.

— Няма от какво да се опасяваме — побърза да каже Донал, за да насърчи Дорилис. — Никой и никога не е превземал крепостта със сила. Можем да удържим до края на вечността твърдината, стига да имаме храна… Онези обаче ще ни обкръжат най-много след десетина дни. Ще взема планер и ще отлетя да огледам по кои пътища минават и да ги преброя.

— Братовчеде — намеси се Аларт, — ако ми позволиш да ти дам съвет, не бива ти да се занимаваш с това. Сега командваш силите на Алдаран и твоето място е тук, където всеки васал може да получи заповеди от теб. И не е редно да рискуваш, щом можеш да повериш задачата на всяко хлапе от замъка.

Донал се намръщи кисело.

— Не ми допада да пращам друг срещу опасностите, за да ги избегна.

Аларт завъртя глава неотстъпчиво.

— И за теб ще има предостатъчно опасности, но са различни за предводителя и за войниците, не бива да ги смесваш. Отсега нататък, братовчеде, остави полетите за забавление в мирните дни.

Дорилис подръпна брат си за ръкава.

— Щом вече съм жена… пак ли ще мога да летя?

— Не виждам какво би ти попречило, когато отново намерим спокойствие, но първо попитай нашия баща и Маргали.

— Но аз съм твоя съпруга! От теб очаквам да ми позволяваш или забраняваш…

Разкъсващ се между досадата и съчувствието, Донал само въздъхна.

— Тогава, чия, заповядвам ти да се допиташ до Маргали, да поискаш съвет и от Рената.

Лицето на сестра му помрачня зловещо, щом чу последното име. „Все някой ден ще се наложи да й кажа ясно, без никакви увъртания какви са отношенията ми с Рената.“ Обгърна раменете й с ръка и заговори строго:

— Когато станах на четиринадесет и моят ларан започна да ме смущава, забраниха ми да летя за почти цяла година. Никой не можеше да предвиди кога ще загубя чувството си за ориентация в пространството и времето. Затова ще бъда по-спокоен, ако се съгласиш да не докосваш планер, без да си уверена, че ще се справиш.

— Ще постъпя според волята ти, съпруже — промълви тя с такова обожание, че той трепна.

Когато Дорилис слезе по стълбата, Донал се обърна унило към Аларт.

— Тя вече не прилича на дете и по външността си! Не мога повече да се отнасям снизходително към нея, а само това спасение ми бе останало — да твърдя, че е още малка.

Аларт вдигна рамене неловко. Поставиха приятеля му в ужасното положение да е като бог в живота на жена. Какво би могъл да го посъветва? Самият той забрави решението си бракът му да остане само формалност и причината беше почти същата — не понесе отчаянието на Касандра. Накрая се принуди да заговори.

— Братовчеде, по-добре е и за теб, ако вече не смяташ Дорилис за дете. Никое момиче с нейните дарби и обучение не може да остане безгрижно и невинно създание. Опитай да се разбереш с нея, както с всяка друга достойна за уважение жена, която сама избира пътя на живота си. Но изчакай все пак, докато отмине болестта на прехода и съзнанието й се проясни напълно.

— Прав си. — Донал потърси облекчение в по-неотложните грижи. — Ела да съобщим на баща ми какво става по пътищата, а и трябва да пратя съгледвач с планер.

Дом Михаил посрещна новината с хищна усмивка.

— Започна се най-после!

Аларт отново го видя за миг като стар сокол, разперил бодро криле за полет, ако ще да е последният в живота му.

Въоръжени отряди прекосяваха Кадарин и навлизаха в Пъкъла. Аларт ги видя със своя всепроникващ ларан и гледката го потисна неописуемо. Те идваха за него. На униформите им бе изрисуван гербът на Елхалин — висока ела, но и с корона отгоре, за да се отличава от емблемите на Хастурите от Каркоза и от замъка Хастур.

Позволи на Донал да проникне в мислите му.

— Да, истина е, щом вече и аз го предусещах. Баща ми трябва да научи незабавно за това.

— А толкова искаше да остане настрани поне от междуособиците в равнините… Ето че приютявайки мен и съпругата ми, си спечели само още един враг. Деймън-Рафаел е присъединил силите си към отрядите на Скатфел.

Слязоха от площадката и по стъпалата Аларт си каза: „Вече наистина нямам брат.“

Донал спря, обърна се към него и стисна ръката му.

— И аз съм сам, сроднико.

Двамата едновременно извадиха кинжалите си от ножниците. Аларт се усмихна топло и обърна своя с дръжката към Донал, който направи същото. Клетвата беше прастара и означаваше, че никой от тях няма да посегне с оръжие към другия, каквито и обрати да ги сполетят от този миг нататък. Щом си размениха кинжалите, прегърнаха се и слязоха при дом Михаил.

Колкото и да се сгря душата му, Аларт се поддаде на внезапно съмнение. „Дали не сбърках? Вече съм длъжен да внимавам със съюзите и трайните задължения, да не правя нищо, от което бих се отказал с неудобство, ако някой ден седна на трона…“ Пресече мисълта си като с нож, обзет от погнуса към самия себе си. „Вече се питам кое ще ми е удобно и изгодно, превръщам се в интригант като своя брат!“

Излязоха на двора тъкмо когато един от слугите посочи право нагоре.

— Ето го… там! Какво ли е?

— Ами птица е, защо се чудиш? — изсумтя някой.

— Не е птица, ами някакво чудовище! — сопна се разтревоженият мъж.

Аларт засенчи очите си с длан и се взря срещу слънцето. Нещо кръжеше в бавно снижаваща се спирала, полека се насочваше зловещо към замъка. И той се вцепени от ужас и болка. „Това е гнусен замисъл на Деймън-Рафаел — стрела, насочена право в сърцето ми. Та той има отпечатък от моята матрица! Може да прати срещу мен някое от ужасните оръжия на Корин, без да се опасява, че ще порази друг.“

В този миг Касандра сякаш нахълта в съзнанието му, после се отдръпна. Ослепителна мълния проряза безоблачното небе, разнесе се ликуващ вик и потрошената изкуствена птица падна като камък, пръскайки огън, от който слугите се разбягаха с писъци. Една капка подпали роклята на някаква жена. Стоящият наблизо коняр я награби грубо и я хвърли в корито с мръсна вода. Жената изврещя от болка и яд, но пламъците изсъскаха и угаснаха. Аларт огледа горящите петна върху камъните на двора и творението, още потрепващо, докато го напускаха остатъците от отвратителното подобие на живот.

— Залейте всичко с достатъчно вода! — заповяда той.

Наложи се да изсипят три корита, за да изчезне и последното пламъче. Мократа жена се надигна сърдита, от дрехата й се стичаха струйки.

— Имаше късмет! — отсече Донал, без да слуша мърморенето й. — Това беше лепкав огън. Щеше да прогори плътта ти до костите и да те овъгли, ако не го изрежем с нож.

Аларт стъпка пружините, колелцата и фалшивата плът.

— Вземи това — обърна се към досетливия коняр, — но го вдигни с лопата, в никакъв случай не го докосвай с ръце! Зарови го в дълбока дупка.

Един от стражите се приближи, погледна и се изплю сърдито.

— Богове! Такава ли война ни чака? Кой демон прати това срещу нас?

— Господарят на Елхалин, който се стреми и да седне на трона в Тендара! — изсъска Донал, лицето му застина. — Ако сестра ми не можеше да насочва мълниите по своя воля, моят брат и приятел щеше да е купчина пепел!

Обърна се рязко, защото усети, че Дорилис се спускаше вихрено по стълбите. Касандра я следваше по-бавно, кракът още не й позволяваше да бяга. Момичето изтича и се вкопчи с все сила в Донал.

— Видях го, видях го! Кръжеше, за да ни нападне, и аз го поразих! Не навреди нито на теб, нито на Аларт! Успях да ви спася!

— Така е, спаси ни. Толкова сме ти благодарни, дете мое! Вярно те нарече Кирил през онзи ден в наблюдателния пост — ти си повелителката на бурите.

Лицето на Дорилис засия от радост и Аларт се уплаши ненадейно. Пак му се стори, че светкавици се гърчат необуздано над крепостта, а навсякъде бушуват пожари.

Наистина ли това ги чака? Касандра обви ръце около него и той усети страха й в себе си. Спомни си, че тя вече познава болката от лепкавия огън.

— Не плачи, любима. Дорилис ме спаси. Събори от небето подлото оръжие на Деймън-Рафаел, преди да е стигнало до мен. Едва ли той ще допусне, че съм се отървал, затова не вярвам да прати още едно.

Макар че се стараеше да я утеши, вече знаеше, че им предстои не обичайният за планините братоубийствен сблъсък, а нещо ново и несравнимо по-ужасно.