Повелителката на бурите

12

Вечерта Аларт се присъедини към другите в една от залите на долните етажи в Кулата. Завари там не само хората от своя кръг, а всички. Зърна Рената в отсрещния край. Беше пребледняла и несъмнено уплашена. Попита стоящия наблизо Барак:

— Какво е станало?

— Пак ни се изтресе война на главите! Онези Райднау са нападнали с войски, чиито стрели са били намазани с лепкав огън. Крепостта на Хастурите в хълмовете Килджард е обсадена, атакуват я с въздушни коли и запалителни вещества. Всеки здрав мъж, верен на Хастур и Ейлърд, е в горите да гаси пожарите или брани крепостта. Ариел дежуреше в мрежите и чу вест от Неская…

— Богове… — промълви потиснато Аларт.

Касандра дойде при него видимо угрижена.

— Съпруже, дали нашият господар Деймън-Рафаел ще те призове? Трябва ли и ти да участваш във войната?

— Не знам. Твърде дълго бях в манастира и моят брат едва ли има високо мнение за уменията ми в битките и стратегията.

„Щом някой от нас трябва да си тръгне, може да е най-добре Деймън-Рафаел наистина да ме прати да воювам. Ако не се върна, тя ще бъде свободна, ще се измъкне от този безнадежден капан.“

Тя долови настроението му и се просълзи, но върху неговото лице остана студената маска на монах.

— Защо не си почиваш, госпожо? Рената те предупреди, че може да се разболееш. Не е ли по-благоразумно засега да не ставаш от леглото?

— Досетих се, че е започнала война, и загубих спокойствие — обясни кротко Касандра и понечи да хване ръката му, но той се отдръпна полека.

Отиде при Корин, който веднага му каза:

— Аларт, бих предпочел да останеш, защото така ще има повече полза от способностите ти. С твоята сила работата ни става по-лека, а скоро ще поискат от нас да правим лепкав огън. И щом ще се лишим от Рената…

— Тъй ли?

Корим кимна недоволно.

— Тя не може да заема страна в тази война. Баща й вече прати вест по мрежите, че иска тя да се прибере под охрана. Настоява незабавно да напусне опасните земи. Винаги ми е жал да се лишаваме от опитен наблюдател, но вярвам, че Касандра е не по-малко способна, само й липсват обучение и опит. А и тази работа не е най-трудната, Ариел ще е по-необходима като техник. Рената, ще имаш ли време да се позанимаваш с Касандра, преди да ни напуснеш?

— Ще се постарая — отвърна жената, като ги доближи. — И ще се опитам да остана колкото се може по-дълго. Не искам да си тръгвам от Кулата…

Погледна безпомощно Аларт, който веднага си спомни сутрешния им разговор.

— Сроднице, ще ми бъде мъчно, когато си далеч от нас — увери я и нежно стисна ръцете й в своите.

— Предпочитам да съм тук, с вас. Ах, защо не съм мъж и нямам свободата на избор!

— Рената, мъжете също не са свободни, не могат да се спасят от опасностите на войната. Аз съм един от най-издигнатите сред Хастурите, а е възможно да ме пратят в битка против волята ми, сякаш съм дребен васал на своя брат.

Двамата дори не забелязаха как Касандра се взира в тях, нито я видяха да излиза от залата.

— Рената, колко си ни необходима! — възкликна Корин. — Господарят Деймън-Рафаел вече ни напомни, че ще има нужда от много повече лепкав огън, а и аз измислих ново оръжие, което ми се иска да опитам по-скоро. — Седна на широкия перваз на прозореца и продължи безгрижно, сякаш обясняваше правилата на нова забавна игра. — То е самонасочващо се устройство, свързано с матрична схема, и е предназначено да унищожи точно определен противник. Да речем, насочваме го към господаря на Райднау и тогава той няма да се спаси, ако ще всичките му васали и заклети съратници да го бранят с телата си. Разбира се, ще трябва първо да познаваме психическия му резонанс, най-добре ще е да разполагаме с негова дреха или накит, който е носил. Или пък ще поровим дълбоко в мозъка на пленник. Такова оръжие няма да навреди на друг, защото само съответствието на излъчването на жертвата с матрицата ще предизвика взрив.

Рената се смръзна и Аларт разсеяно погали ръката й.

— Ами да, по-леко ще е, отколкото да правим лепкав огън — обади се Ариел. — Наистина ми се иска да измислят някое по-свястно оръжие. Първо трябва да извличаме онази червена гадост от земята, после да я отделяме атом по атом при твърде високи температури. Опасно е. Последния път един от стъклените съдове се пръсна. Естествено, носех защитно облекло, но въпреки това… — Тя показа грозен белег на ръката си, дълбока вдлъбнатина в плътта. — Беше само зрънце, а прогори всичко до костта и трябваше да го изрежат.

Корин хвана ръката й и я целуна.

— Пресиоза, носиш достоен белег на воин. Малко жени могат да се похвалят с това. Вече създадох съдове, които не се пръскат при каквото ще да е нагряване. Наложих им заклинание за здравина и са нечупливи при всякакви условия. Дори да се пропукат, силовото поле ги задържа във формата им и не могат да наранят никого наоколо.

— Как го постигна? — попита Мира.

— Лесно. Закрепих формата им с матрица, така че остава неизменна. Дори някой да ги разбие с огромна сила, парчетата ще паднат полека и накуп — все пак не можем да се преборим с гравитацията, обаче няма да се разхвърчат опасно. Но за работа с матрица от девето равнище, както при рафинирането на лепкавия огън, е необходим кръг от деветима, а един техник, още по-добре втори Пазител, трябва да стои отстрани и само да поддържа формата на съдовете. Чудя се… — проточи Корин, вторачил се в Аларт — дали пък и ти няма да стигнеш до Пазител с времето?

— Сроднико, нямам чак такива амбиции.

— Затова пък така никому няма и да хрумне, че може да те прати в битка — откровено напомни Корин. — Ако това би засегнало съвестта ти, не забравяй колко си полезен тук, а и работата не е съвсем безопасна. Погледни. — Показа му отдавнашен белег от изгаряне на едната си длан. — Веднъж поех обратната вълна, защото на един от техниците не му стигнаха силите. Усещах матрицата като жарава в ръцете си! Очаквах да ме прогори не по-зле от лепкав огън. А и страдания няма да ни липсват. Ако ще работим в кръгове по деветима ден и нощ… ще изпитаме много лишения, а и жените ни заедно с нас.

Ариел се изчерви, а стоящите наоколо мъже се ухилиха. Всички разбраха намека на Корин — изтощителната работа с матриците водеше до продължителна импотентност при мъжете. Пазителят забеляза кривата усмивка на Аларт и пак се засмя.

— Да бяхме всички монаси, щяхме да понасяме леко и това, наред с глада и студа. Аларт, отдавна исках да те питам за нещо. Чух, че по пътя от Неварсин са ви нападнали с устройство, съдържащо лепкав огън, но ти си успял да го отдалечиш навреме. Разкажи ми, моля те. — Когато изслуша краткото описание на случката, Корин кимна сериозно. — Мислех си за такова оръжие, пълно или с лепкав огън, или с обикновени запалителни вещества. Трябва да бъде свръхкрехко. Вече имам едно, което може да подпали наведнъж цяла гора, а воюващите страни ще бъдат принудени да прекратят сражението, за да гасят. Не съжалявам, че примирието беше нарушено. Все някъде трябва да изпитаме измишльотините си!

— Дано никога не се случва! — промърмори ужасеният Аларт.

— С устата ти говори монахът — укори го Барак. — Момчето ми, скоро ще изхвърлиш тези изменнически мисли от главата си. Онези натрапници Райднау се стремят да проникнат все по-навътре във Владенията. Мнозина са, при това плодовити. Не са рядкост сред тях бащите, които имат по шестима или седмина синове. Алчни са за земя и прекалено свадливи. А от седемте синове на моя баща двама са умрели още при раждането си, трети загубихме заради неовладян ларан на прага на юношеството. И все пак си мисля, че изобилието на пораснали синове е напаст, защото имотът трябва да се дели на дребни парченца или пък да ги пращаш в набези, както постъпиха онези Райднау.

Този път Корин се усмихна съвсем невесело.

— Прав си. Един син е толкова нужен, че семейството му прави всичко, за да го опази. Но двама вече са много. Аз съм по-младият, а брат ми е предоволен, че съм Пазител в Кулата и не мога да се намеся във великите събития на нашето време. Твоят брат, Аларт, се отнася по-сърдечно с теб — поне ти позволи да се ожениш!

— Да, но се заклех да подкрепя претенциите му да седне на трона, ако нещо сполети крал Регис… дано живее още дълго!

— Царуването му и без това се проточи прекалено — намеси се друг от Пазителите. — Но и не жадувам с нетърпение събитията, които ще настъпят, ако твоят брат и принц Феликс се хванат гуша за гуша в борба за трона. Войната с Райднау е едва поносимо зло, сблъсъкът между братя от Хастурите ще е къде по-страшен!

— Чувах неведнъж, че принц Феликс е еммаска — обади се Барак. — Не ми се вярва да се бори за короната. Нима яйцата могат да трошат камъни?!

— Е, нищо не го заплашва, докато е жив старият крал — напомни Корин. — После ще е само въпрос на време да бъде разобличен. Чудя се кого ли са подкупили, за да бъде обявен за престолонаследник? Пак ти казвам, Аларт, късметлия си — явно твоят брат е имал нужда от подкрепата ти, затова ти намери съпруга, при това прелестната и мила Касандра.

— Между другото, не я виждам сред нас — заозърта се другият Пазител. — А беше тук преди малко.

Аларт също се обърна рязко, внезапно го изпълни твърде лошо предчувствие. В единия край на залата няколко от по-младите жени си танцуваха. Допреди миг той си мислеше, че и Касандра е с тях. Отново я видя мъртва в ръцете си… отхвърли илюзията, родена от собствения му страх и отчаяние.

— Може да се е прибрала в стаята си. Рената я убеждаваше да не става от леглото и дори се учудих, че слезе тук тази вечер.

— Но тя не е в стаята си! — уплашено възрази Рената с тих глас. — Аларт, къде може да е? Отидох да я питам иска ли аз да я обуча за наблюдател и накрая се убедих, че изобщо не е в Кулата.

— Милостива Авара!

Изведнъж разклоненията на бъдното отново го връхлетяха и се заизвиваха като змии пред взора му. Вече знаеше къде е Касандра. Без да продума повече, той затича по коридорите и стълбищата и скоро излезе през силовото поле, защитаващо Кулата.

Голямото алено слънце висеше като огнено кълбо над далечните хълмове и сякаш покриваше езерото с пламъци.

„Тя ме видя с Рената. Дори не пожелах да хвана ръката й, макар да плачеше. А целунах Рената пред очите й. Да, само като приятел, както бих утешил и сестра, ако я имах. Защото мога да докосна Рената, без да ме изтезава тази плетеница от любов и вина. Но Касандра видя и не разбра…“

Извика я. Не чу отговор, само тихия плавен плисък на вълните. Смъкна наметалото си и се затича. На самия край на пясъчната ивица забеляза два малки сандала от боядисана в синьо кожа — не захвърлени, а прилежно събрани, сякаш тя бе коленичила там в миг на колебание. Аларт изрита в движение ботушите си и се хвърли в езерото.

Облачните талази го погълнаха — мътни и странни, навяващи мъгла дори в съзнанието. Вдиша и усети познатата първоначална бодрост. Виждаше достатъчно добре, също като в лятна мараня. Край него се плъзгаха все същите риби или птици, по тях се преливаха оранжево и зелено. Такива ярки цветове бе виждал само след доза кириан, отварата, която снемаше преградите пред телепатията в мозъка… Аларт усети как стъпалата му докоснаха обраслото във водорасли дъно и побягна мудно напред.

Да, някой явно бе минал оттук. Тварите отново събираха разпръснатите си ята. Движенията му се забавяха. Тежкият газ вече започваше да го потиска. Извика отчаяно: „Касандра!“ Призрачните вълни не пренасяха звука. Все едно се бе потопил в дълбок кладенец, тишината го обгръщаше. Дори в Неварсин нямаше такава пълна липса на шумове. Виеше му се свят, главата му като че олекваше. Насили се да вдиша, защото в тази смес липсваше газ, предизвикващ дихателния рефлекс на хората. Трябваше да поддържа живота си само с усилие на волята. Тук мозъкът му нямаше стимул да принуждава тялото.

„Касандра!“

Слаб далечен отглас, почти с капризно раздразнение… „Махни се…“

Дишай! Аларт започваше да се поддава на умората. Тук водораслите бяха по-нагъсто и трябваше да ги отмества, за да продължи. Вдишвай и издишвай, недей да забравяш! Дълго лигаво влакно се уви около левия му глезен, наложи се да го откъсва с ръце. Дишай! Подтикваше се неумолимо да не спира, а ослепителните риби-птици се събираха около него, цветовете им се размазваха пред очите му. И както винаги при умора или напрежение, непоносимите видения се струпаха в ума му — потъваше в газа и тинята, лежеше неподвижен и умиротворен, задушаваше се щастливо, защото бе забравил… Дишай! Аларт напрегна докрай гръдния си кош и си напомни, че газът може да поддържа живота му безкрайно, стига да не се остави на психическото му въздействие. Дали Касандра вече не се бореше? Дали умираше в блажен екстаз на дъното?

„Тя не искаше да живее повече и аз съм виновен… Дишай! Не мисли за нищо друго, само не забравяй да дишаш…“

А картините се редяха… Изнасяше Касандра от езерото, отпусната и безжизнена… навеждаше се над нея сред хлъзгавата зеленина по дъното, прегръщаше я и потъваше до нея… никакъв ларан, никакви страхове, вечно спасение от проклятието и за двамата…

Тварите се мятаха насам-натам възбудено. Аларт забеляза пред краката си мътен син проблясък. Нямаше такива цветове в езерото. Дали не беше дългият ръкав на роклята й? Дишай… Наведе се към нея. Лежеше на хълбок, с широко отворени очи, с лека радостна усмивка на устните, унесла се твърде дълбоко, за да забележи Аларт. Сърцето му се сви, когато я вдигна. Тя беше в несвяст, тялото й се люшкаше в ръцете му. Дишай! И издишвай в устата й, така ще попадне в дробовете й газът, който събужда рефлекса… Той опря устните си в нейните и вкара насила въздух в тялото й. После гърдите й се надигнаха сами, но само веднъж.

Аларт тръгна по дъното, слабата светлина ставаше мъждивочервена от залеза и ужасът го обзе мигновено. „Ако притъмнее, никога няма да намеря пътя към брега. Ще умрем тук заедно.“ Отново издиша в устата й и отново тя си пое дъх само веднъж. Не знаеше още колко ще оцелее, въпреки че й помагаше със собствените си дробове на всеки две-три крачки. А трябваше да бърза, преди последните остатъци светлина да са изчезнали…

Последните крачки правеше като в кошмар. Касандра беше дребничка, но и той не беше особено едър. Щом стигна до плитчините, отказа се да я носи, а я хвана под мишниците и я задърпа заднешком, като спираше начесто, за да я насилва да диша. Най-сетне главата му се показа над повърхността и той си пое дъх конвулсивно, със звук като от ридание. С отчаян напън вдигна и Касандра над облака, запрепъва се към брега. След малко се свлече до нея на тревата. Започна да вкарва въздух в нейните дробове, после притискаше ребрата й. След малко тялото й се разтресе и Касандра нададе странен плачлив вик, сякаш беше новородено. И започна да диша нормално. Още беше в безсъзнание, чак по здрач долови пробуждането на съзнанието й. Тя прошепна едва чуто:

— Аларт, ти ли си?

— Тук съм, любима.

— Студено ми е…

Той вдигна глава и откри захвърленото наметало. Уви с него Касандра и я притисна до себе си.

— Пресиоза… Скъпоценна моя, ненагледна… Защо… Мислех си, че те загубих завинаги. Защо реши да си отидеш?

— Да си отида ли? Не беше точно така. Но в езерото ме осени покой, исках да остана в тишината, да не се боя, да не плача. Стори ми се, че те чух, но вече нямах сили… Легнах само да си почина малко, а повече не можах да се надигна. И не дишах, уплаших се… После ти дойде… Но знаех, че не ме обичаш.

— Не те обичам ли?! Не те искам ли?! Касандра…

Гърлото му се сви. Прегърна я по-силно и я целуна по студените устни.

След малко пак я вдигна на ръце и я понесе към Кулата, после през долния етаж и залата, където се бяха събрали хората от матричните кръгове. Зяпаха го втрещени и изумени, но нещо в очите му не им позволи да се обадят. За миг, без да се замисли, се видя какъвто им изглеждаше — подгизнал и измърлян, без ботуши, роклята на Касандра намокрила и наметалото, в което я уви, от дългите кичури на косата й падаха капки и висяха водорасли. Мрачната му гримаса сякаш ги отстрани, когато прекоси залата и се заизкачва по високата стълба. Не към стаята, където спеше Касандра сама още от пристигането им тук, а по широкия коридор към неговата стая.

Затвори и залости вратата, с треперещи пръсти смъкна мокрите й дрехи и я зави в постелята си. Беше неподвижна като труп, лицето й — бледо и безизразно на възглавницата.

— Ти щеше да напуснеш Кулата — прошепна Касандра, — без дори да ми се обадиш. И предпочетох да умра, вместо да остана сама, а другите да ми се присмиват — омъжена, но не и съпруга, защото не ме обичаш и не ме искаш.

— Аз ли не те обичам? — дрезгаво промълви Аларт. — Влюбен съм в теб, както нашият благословен праотец в дъщерята на Робардин, която зърнал за пръв път на тези брегове. Аз ли не те искам?…

Притисна я към себе си и покри лицето й с целувки. Почувства, че й вдъхва живот както в езерото. Нито можеше да мисли, нито си спомняше клетвата, която си дадоха, но за миг в него се пробуди отчаянието, преди да отметне завивките.

„Вече никога няма да я оставя. Авара, смили се над нас!“