Повелителката на бурите

17

Лятото в Пъкъла беше прекрасно. Само най-високите върхове белееха, а дори на зазоряване почти не валеше дъжд или сняг.

— Да, хубав сезон, братовчеде — каза Донал, застанал на крепостната стена, — но и опасен. Тук пожарите са по-редки, отколкото в равнините, защото снегът се задържа дълго. Но пък започнат ли, бушуват по-свирепо заради големите гори от смолисти дървета. Започнат ли жегите, изпаряват леките мазнини от стволовете и листата, а те се палят твърде лесно при гръмотевична буря…

Разпери ръце рязко и Аларт веднага разбра какво означаваше този жест. Бе виждал смолистите дървета да пламват като факли и да пръскат искри надалеч, така пожарът бързо обхващаше цялата гора.

— Истинско чудо е, че на света още има от тези дървета, щом изгарят година след година!

— Прав си. Ако не избуяваха толкова бързо, Пъкъла щеше да е пустош от Кадарин чак до Стената около света. Само за година склоновете обрастват наново.

Аларт нагласяше ремъците на кръста си.

— Не съм летял с такова нещо от малък. Дано не съм забравил уменията си…

— И да искаш, не можеш — подсмихна се Донал. — Когато на петнадесет страдах от болестта на прехода, не летях почти година. Често ми се виеше свят, залитах и забравях точно къде съм. Бях сигурен, че ще се уча наново да летя с планер. Но тялото ми си спомни всичко, щом се зареях във въздуха.

Аларт затегна и последната тока.

— Голямо ли е разстоянието?

— С ездитни животни не бихме стигнали и за два дни. Пътеките са почти само катерене и спускане. Но ако летим направо като киоребни, няма и час.

— Не е ли по-лесно с въздушна кола?

Още докато изричаше думите, Аларт си спомни, че не видя нито едно от тези возила в небето над Пъкъла.

— Хората от Дариъл опитаха. Само че между върховете има твърде много объркани течения. Дори с планер трябва да подбираш предпазливо деня за полет, да внимаваш за бури и променливата посока на вятъра. Веднъж клечах часове наред върху една отвесна скала, докато отмине лятната буря. — Донал се ухили при спомена. — Прибрах се вкъщи подгизнал като рогат заек, отстъпил дупката си на дървесен пор. Но днес не очаквам такива неприятности. Ти си бил в Кула. Познаваш ли хората от Трамонтана?

— Йън-Михаил от Сторн е Пазител там. Свързвал съм се с всички тях в мрежите, но кракът ми не е стъпвал в Трамонтана.

— Винаги са ме посрещали като желан гост. Мисля си, че се радват на всяко ново лице. Приличат на соколи в непристъпната си твърдина, а не се срещат почти с никого, освен на средзимните и средлетните празници. Ще бъдат щастливи да те видят, братовчеде.

— И аз.

Трамонтана беше най-отдалечената и северна от Кулите, почти напълно изолирана от останалите, макар през мрежите обитателите й да разменяха сведения за всичко ново. Аларт знаеше, че именно в тази Кула са се сетили как да пречистват химикалите за борба с горските пожари, как да ги извличат от подземните пещери дълбоко под Пъкъла само с помощта на матриците.

— Наистина ли са се опитвали да работят с матрици до двадесет и пето равнище?

— И аз така подразбрах. В края на краищата там са трийсетина души.

— Работата им с химикалите е блестяща — каза Аларт. — Аз обаче бих се въздържал от някои неща, които вършат. А техниците им твърдят, че ако решетките са изградени правилно, с матрица от двадесет и шесто равнище се работи не по-трудно, отколкото с четвърто. Съмнявам се, че бих разчитал още двадесет и пет души освен мен да се съсредоточат напълно в матричния кръг…

Донал се усмихна невесело.

— Как ми се иска да знам повече за тези неща! Научих само каквото Маргали можа да ми предаде, подочувах нещичко и от хората в Трамонтана. Рядко обаче получавах разрешение да остана при тях повече от един ден.

— Вярно е, че би станал лесно матричен механик, дори и техник — потвърди Аларт, защото Донал усвояваше с лекота всичко, на което го учеше. — Само че съдбата ти е отредила друго.

— Да, не бих изоставил нито приемния си баща, нито сестра си, а те имат нужда от мен. Извън Кула е опасно да се експериментира прекалено с матрица. Радвам се все пак, че не останах невеж, а най-голямото ми удоволствие е това. — Младежът докосна за миг прътите и кожата на планера. — Е, братовчеде, готови ли сме?

Донал пристъпи до ръба. Размаха дългите, покрити с кожа криле на планера, за да улови въздушното течение, и се хвърли напред, после веднага се издигна. Аларт, изострил усета си докрай, едва напипа потока, от който се възползва по-младият му приятел. И той застана в края на площадката, вътрешно се смръзна, щом зърна на каква височина е. Но щом Донал можеше да лети, без да изпита страх и за миг…

Разпростря съзнанието си през матрицата, пристъпи в бездната, последва главозамайващото пропадане и дългата дъга на издигането. Тялото му веднага се намести, за да запази равновесието на планера, само се навеждаше полека, за да долови как му се подчинява крилатата играчка. Над него Донал се носеше като сокол и Аларт се възползва от следващия поток нагоре, за да се изравни с него.

Отначало се съсредоточи само в управлението на своя планер и изобщо не поглеждаше надолу. Съзнанието му бе погълнато от налягането на въздушните струи и смътно доловимите енергийни полета. Сети се за годините си в Неварсин, когато започна постепенно да овладява своя ларан, научи се да вижда хората като вихрушки и мрежи от енергия, вечно течащи и променливи, без да забелязва в тези мигове плътта и кръвта на тялото. Сега напипваше с усета си във въздуха все същите разнообразни прояви на природните сили. „Може да се каже, че научих Донал на много неща, но и той ме дари щедро, проясни мисления ми взор за теченията и потоците енергия, които са навсякъде в небето, както на земята и във водата…“

Съвсем отскоро Аларт успяваше да ги види, да ги открива и избира, да се носи с тях чак до висоти, където вятърът започваше да подхвърля крехкия планер, устремяваше се напред с могъществото на струята, после подбираше удобния момент да се спусне безопасно. Легнал почти водоравно между прътите на конструкцията, той остави само частица от съзнанието си да направлява планера и огледа планинската панорама.

Под него се простираха изпълнени с покой местности, било след било на възвишения, покрити с тъмни гори. Имаше и разчистени парчета земя — плантации за ядивни гъби. Виждаха се ливади за добитъка, изпъстрени тук-там с малките колиби на пастирите. Край някои буйни ручеи имаше големи дървени колела — на мандра или на дъскорезница. Надуши и острата миризма от тепавица, после от преса за хартия. На един по-стръмен склон видя отвор към плетеница от пещери, обитавани от племената на ковачите, зърна за миг отблясъците от огньовете им — навътре в каменните проходи не можеха да застрашат гората.

По-нататък хълмовете ставаха по-високи и безлюдни. Мислите на Донал за миг докоснаха съзнанието му — младежът се превръщаше в изкусен телепат, който можеше да привлече вниманието на другия, без да го смути. Аларт го последва в спокойно течение между две полегати възвишения, където Кулата Трамонтана сияеше под издигналото се в зенита слънце. Един човек на върха им махаше. Донал се устреми плавно надолу и сгъна крилете точно когато стъпи на земята. Приклекна и се изправи с бързо и ловко движение… и вече се беше освободил от планера. Много по-неопитният Аларт падна и се пльосна сред пръти и въжета. Младежът се засмя и дойде да му помогне.

— Братовчеде, няма от какво да се притесняваш. Дори не помня колко пъти и аз съм се изръсвал така. Ела, Арзи ще прибере планера ти на сигурно място, докато стане време за връщане.

— Гос’дарю Донал, привет вам — изрече старецът на толкова чудат диалект, че дори и Аларт, запознат с повечето наречия на Пъкъла, трудно го разбра. — Секи път се многу радвам да ви зърна. Чест ни праите, дом’ин.

— Това е отдавнашният ми приятел Арзи — представи го младежът, — който служи в Кулата отпреди аз да се родя. Винаги пръв ме посреща, а идвам три-четири пъти в годината, откакто започнах да летя с планер. Арзи, това е мой братовчед, дом Аларт Хастур от Елхалин.

— Вей дом… — Арзи направи почти комично дълбок поклон. — Голяма радост е, дето гос’дарят Хастур ни навестява. Брей, добър ден излезе тоя. На вей леронин ша им се сгреят душите да си имат такъв гостенин.

— Не бива да ме наричаш „господаря Хастур“ — меко го поправи Аларт. — Стига и само „господаря Аларт“, добри ми човече. Много съм ти благодарен за топлото посрещане.

— Ех, колко годинки се източиха, откак някой Хастур е наминавал при нас… Ша ви моля да ма последвате, вей домин.

— Я виж какво са ни донесли ветровете? — разнесе се весел глас. Младо момиче, високо и стройно, със снежноруса коса, изтича към Донал и стисна ръцете му. — Чудесно е пак да те видим! И си ни довел гост!

— Розаура, и аз съм щастлив отново да бъда сред вас.

Донал я прегърна като сродница, която не е виждал с години. Още преди да протегне ръце на Аларт, момичето го докосна със съзнанието си — най-естествения жест за телепат. Естествено той също я позна, още преди Донал да спомене името. Лицето й се освети в нова усмивка.

— О, значи ти си Аларт! Беше в Хали половин година, нали? Разбира се, сроднико, научих, че си дошъл в Пъкъла. Но нямах представа, че добрата съдба ще те доведе при нас. Искаш да работиш при нас в Кулата ли?

Донал ги зяпаше слисан и най-сетне се намеси.

— Братовчеде, нали за пръв път идваш тук? — обърна се със съмнение към Аларт.

— Така е — отговори Розаура. — До днес никой от нас не е виждал лицето на Аларт, но отдавна се познаваме от мрежите. Хубав ден, сроднико! Хайде, нека ви заведа при другите.

Скоро ги наобиколиха още дузина млади мъже и жени — останалите дежуряха в мрежите или си отспиваха след работата през нощта. Всички поздравиха Донал, сякаш беше един от тях.

Противоречиви чувства обзеха Аларт. Досега успяваше да не си спомня твърде често за онова, което остави зад себе си в Хали, но сега се срещаше лице в лице с хора, чиито съзнания бе докосвал неведнъж в мрежите. За него те вече имаха свои лица, гласове и присъствие.

— Братовчеде, ще останеш ли в Трамонтана? Винаги имаме нужда от умели техници.

Той завъртя глава неохотно.

— Имам задължения другаде за съжаление. Дълго бях в Алдаран и нямам новини за случващото се по света. Какво става с войната?

— Все същото — отвърна Йън-Михаил от Сторн, един от Пазителите в Кулата. — Имаше слухове, че Аларик Райднау, с прозвище Червения лисугер, е бил убит, но се оказа лъжа. Крал Регис лежи тежко болен и принц Феликс свика Съвета. Ако кралят почине — дано боговете продължат дните му! — ще има нужда от още едно примирие за коронацията на Феликс… но това е малко съмнително. Имаме вести и за близките ти сродници. По мрежите научихме, че съпругата на твоя брат е родила син в първата десетдневка на Месеца на розите. Момченцето расте добре, но лейди Касилда още не се е възстановила и не може да го кърми сама. Мнозина се опасяват, че повече няма да се надигне от постелята. А момчето вече бе провъзгласено за законен наследник на Деймън-Рафаел.

— Слава на боговете и дано милосърдната Еванда се усмихва по-често на моя племенник — изрече Аларт с искрено облекчение.

Брат му вече имаше законен син и от раменете му паднаха всякакви грижи кого ще предпочете Съветът като наследник.

И въпреки това сред множащите се прозрения Аларт се виждаше с короната в Тендара. „И аз ли съм се заразил от властолюбието на Деймън-Рафаел?“

— А пък аз — обади се Розаура — говорих с твоята съпруга само преди три дни.

Сърцето му като че се удари болезнено в ребрата. Касандра! Откога потискаше образа й в паметта си…

— Как е тя?

— Стори ми се, че е добре и доволна от живота. Сигурно вече знаеш, че са я определили за наблюдателка в кръга на Корин?

— Не, чувам го от теб.

— А и по мрежите се усеща, че дарбата на телепатията е могъща в нея. Сроднико, чудя се, че си могъл да се откъснеш от съпругата си. Женени сте отскоро, нали?

— Още няма и година.

„Твърде отскоро, за да изоставя любимата си лесно…“

За миг забрави, че е сред хора, които лесно долавят чуждите мисли. Видя как собствената му болка се отрази по лицата им.

— Такива са обратите на войната… Светът върви накъдето е тръгнал, а не накъдето го бутаме.

Знаеше колко превзето прозвуча изтърканата фраза, но всички около него изведнъж прекъснаха връзката, сякаш изградиха гладка стена — мисленото извръщане, което беше проява на изтънчена любезност сред телепатите след мъчително за някой от тях откровение. Аларт имаше време да се овладее, а Донал побърза да обясни с каква задача са изпратени.

— Приемният ми баща иска ние да отнесем първите количества от химикалите срещу пожари в наблюдателния пост насред гората. Останалото може да бъде пренесено и с товарни животни. Ще построим още един пост на върха над гората.

Заговориха за борбата с пожарите, за топлия сезон и ранните бури през тази година. Един от мъжете придружи Донал, за да опаковат достатъчно химикали, а Розаура дръпна Аларт настрани.

— Сроднико, мъчно ми е, че други задължения са те откъснали толкова скоро от съпругата ти. Но защо да не се свържеш с Касандра в мрежите, ако и тя дежури?

Той трепна. Вече си бе наложил примирение, казваше си, че дори никога да не види Касандра, поне ще я спаси от бъдещето, каквото то беше в най-мрачните му видения. Но не можеше да се откаже от възможността да говори с нея.

Матричната зала беше същата както във всички Кули — със сводест таван, сините стъкла под него пропускаха меко сияние. Аларт видя мониторния екран, голямата решетка за връзка в мрежите. Млада жена с мека дълга роба на матричен техник бе седнала пред нея, лицето й беше безизразно и спокойно — умът й се рееше другаде, слят със съзнанията на останалите дежурни в Кулите по земите на Дарковър.

Аларт се настани до жената, все още объркан и разколебан.

„Какво да й кажа? Как ще издържа, ако отново я срещна, дори така?“

Помогна си с привичната дисциплина, започна дихателните упражнения, за да прочисти психиката си от тревогите, а тялото му по навик зае една от позите, в които можеше да остане дълго, без да се схване.

И се пренесе в безбрежната тъма, сякаш се зарея с планер над бездънна пропаст. Край него се въртяха мисли като далечни разговори в претъпкана зала, безсмислени и неразбираеми, защото не знаеше нито източника, нито контекста им. Възприе по-ясно структурата на мрежите, каквато беше в този миг, и долови докосването на Розаура.

„Хали…“

„Чуваме те. Какво да направим за теб?“

„Ако лейди Касандра Ейлърд-Хастур е будна, нейният съпруг би искал да си поговорят. Той е при нас в Трамонтана…“

„Аларт, ти ли си?“

Различим безплътен образ, също като ярката коса и веселата момичешка усмивка — беше Ариел.

„Касандра май заспа, но няма да ми се разсърди, ако я събудя. Предай поздрави от мен на братовчедката Рената. Често си мисля за нея с обич и пожелания за добра сполука. Ей сега ще събудя Касандра.“

Връзката с Ариел прекъсна. Аларт отново остана в кръжащата тишина, край него и през него се стрелкаха послания, които паметта му нямаше да съхрани. И изведнъж тя беше до него, около него, почти осезаемо присъствие…

„Касандра!“

„Аларт, любими…“

Сълзи, изумление… Неизмерим миг (три секунди или три часа?) на пълно сливане като в страстна прегръдка. Всички прегради в съзнанията им се стопиха. Нямаха нужда от думи. Аларт се разтвори в нея.

Беше невъзможно да задържат дълго връзка с такова напрежение. Скоро се върнаха към обичайния контакт чрез мислите.

„Аларт, как попадна в Трамонтана?“

„Дойдох с приемния син на Михаил от Алдаран, за да взема първата пратка химикали срещу пожари. В Пъкъла наближава лятната засуха.“

В миг й предаде радостта от дългия полет, кръженето с планера, напора на въздуха по тялото.

„И тук имаше пожари. Но други… Нападнаха Хали с въздушни коли.“

Аларт видя бушуващи по бреговете пламъци, чу взривове, мярна се въздушна кола, съборена от небето с общите усилия на единадесетте в кръга, а пилотът крещеше несвързано, поел упоен в самоубийствената си мисия…

„Но ти си добре, любима, нали?“

„Да, нищо ми няма, макар че всички сме преуморени, работим денем и нощем… Много неща ми се случиха, съпруже. Толкова имам да ти разказвам! Кога ще се върнеш при мен?“

„Когато боговете благоволят, Касандра, но няма да се бавя нито ден повече от необходимото…“

Още преди думите да се оформят в ума му, знаеше каква неподлежаща на съмнение истина съдържат. Може би мъдростта подсказваше никога повече да не се срещат. Но Аларт вече виждаше мига, когато неговата любима отново ще бъде в прегръдката му, и дори ако смъртта щеше да ги накаже за безразсъдството им, нямаше да се поколебае… нито пък Касандра.

„Аларт, трябва ли да се опасяваме и от намесата на Алдаран в тази война? Откакто ти тръгна към Пъкъла, това е най-голямата ни тревога.“

„Не, Михаил от Алдаран има сериозни раздори със сродниците си, а и не се смята обвързан с никоя от враждуващите страни. Останах, за да помогна на приемния му син в овладяването на ларан, а Рената се грижи за дъщеря му…“

„Много ли е хубава?“

Под думите почувства нейната ревност, несигурността й. От коя ли се боеше — от Рената или от непознатата за нея наследница на Алдаран? Неволният отговор на Касандра беше: „И от двете…“

„О, да, прекрасна е…“ Постара се в мислите му да се прокрадне веселие. „На цели единадесет години… А никоя друга жена по света, ако ще да е благословената Касилда в светилището си, не може и да се сравнява с теб, любима…“

Отново миг на екстаз в пълното сливане… Но трябваше вече да прекъснат. Касандра не би издържала още дълго, щом непрекъснато работи като наблюдателка в матричен кръг. Бавно и с огромно нежелание Аларт откъсна съзнанието си от нейното, връзката избледня и се стопи в нищото, но сякаш още усещаше целувка на устните си.

Замаян и уморен, той отново видя матричната зала, студена и синя около него. Беше се схванал и трепереше. Надигна се полека и излезе, стъпвайки на пръсти, за да не смущава дежурната в мрежите. Докато слизаше по дългата вита стълба, още се чудеше дали да се радва на тази възможност за среща с Касандра.

„Споихме отново онова, което би било най-добре да разкъсаме завинаги.“ Бе доловил и съхранил в паметта си много неизречени неща, които чак сега изплуваха. Знаеше, че и тя се е опитала да го забрави, и не й се сърдеше. Но желанието и самотата един без друг правеха привличането по-силно отвсякога.

„И любовта ли? Какво ли е любовта, всъщност?“

Не знаеше дали печалният въпрос е негов или е останал от съзнанието на младата му съпруга.

Розаура го чакаше в подножието на стълбата. Не пролича да е забелязала объркването и следите от сълзи около очите му. В Кулите правилата за общуване се спазваха строго, защото никой не можеше да скрие от останалите по-силните си чувства. Тя само каза делово:

— След контакт на такова разстояние сигурно си изтощен. Братовчеде, трябва да се подкрепиш.

Донал се присъедини към тях на трапезата заедно с още шестима от обитателите на Кулата, свободни от задължения в момента. Всички бяха оживени и шумни от появата на толкова желаните гости в усамотението им. Аларт забрави замалко тъгата и събудения отново копнеж по Касандра сред гълчавата и смеха. Храната му се стори странна, но вкусна. Никога досега не бе опитвал това сладко планинско вино, а тук готвеха гъби и ядивни лишеи по десетина различни начина. Имаше и някакъв мек бял корен, задушен в ароматно масло. Розаура му обясни, че решили да опитат дали диетата без никаква животинска плът няма да изостри дарбите им. Той си помисли, че едва ли могат да се надяват на особен успех, но пък нали бе прекарал години в Неварсин, без да вкуси месо?…

— Донал — подхвана по едно време Йън-Михаил, — искам да отнесеш съобщение на своя приемен баща. От Скатфел са разпратили вестоносци в Сейн Скарп, Сторн, Ардайс и Скаравел, дори при Кастамирите. Не ми е ясна причината, но като сюзерен на Скатфел Михаил от Алдаран също трябва да научи какво става. Нищо не е минало през мрежите и се опасявам, че е някакъв заговор, а и до нас стигна мълвата за скарването между твоя приемен баща и неговия брат от Скатфел. Предупреди го.

Донал се угрижи.

— Благодаря ти от негово име. Разбира се, очаквахме нещо подобно, но нашата леронис е стара и твърде заета с грижите за сестра ми, затова нищо не е дочула през света на свръхсетивното.

— А как е сестра ти? — веднага попита Розаура. — Бихме се радвали, ако постои при нас в Трамонтана.

— Рената Лейние дойде от Хали, за да се грижи за нея през трудния период.

— О, Рената от Хали! Познаваме се от мрежите. Значи сестра ти е в добри ръце.

Вече беше време да си тръгват. Един от наблюдателите им донесе грижливо направените пакети. Химикалите в тях, смесени с вода или други течности, се превръщаха в огромни количества пяна, която покриваше невероятна площ от подпалената гора. Останалото щяха да изпратят с товарни животни при първа възможност. Донал излезе на терасата над урвата до Кулата и огледа небето. Намръщи се.

— Братовчеде, още преди залез може да има буря. Не бива да губим време.

Този път Аларт дори не се поколеба. Хвърли се напред и се понесе с хоризонтално течение, насочи силата си през матрицата, за да се издигне бързо. Но не успя да се забрави напълно в радостта от полета.

Краткото докосване до мислите на Касандра, макар и блажено за миг, го смути и потисна. Мъчеше се упорито да забрави това, защото управлението на планера изискваше внимание. И все пак отново му се мяркаха лица, извикани пред ума му от проклятието на неговия ларан. Едър веселяк, който много приличаше на дом Михаил. Касандра сама в стаята си в Хали, изтрива сълзите от лицето си и се готви за работата през нощта. Рената и Дорилис в ожесточен спор… Напрегна волята си докрай, за да усеща само височината, свистенето на въздуха край крилете на планера, теченията, които бяха като иглички във върховете на пръстите му, сякаш се превръщаше в кръстоска между човек и сокол. В тези мигове споделяше радостта, която Донал познаваше още от момче.

— Пред нас е неспокойно — точно тогава се обади младежът. — Жалко, но макар и да си още неопитен, ще трябва да заобиколим отдалеч. Следвай ме, братовчеде.

Пое с най-близкото удобно течение и се отклони от правата линия към Алдаран.

И Аларт знаеше, че пред тях има буря — не виждаше, а по-скоро усещаше как електрическите заряди прескачат от облак на облак. Двамата се спуснаха в широка спирала почти до земята, Донал дори не се опита да прикрие силното си раздразнение.

„Нима ще трябва да кацнем някъде, за да изчакаме тази стихия? Бих рискувал, но Аларт още не е свикнал…“

„Братовчеде, готов съм да рискувам заедно с теб.“

„Тогава се приготви. Все едно е да се промушваш между дъжд от стрели, но съм го правил и преди…“

Донал се издигна с бърз поток и се устреми между два облака.

„Побързай! Току-що удари мълния и ще мине време, преди зарядът да се натрупа отново.“

По пръстите на Аларт отново плъзна чудноватият бодеж, докато се провираха между назъбените криволици на мълниите. Ако беше сам, не би се престрашил, сега обаче се доверяваше на дарбата на Донал. Въпреки това изтръпваше при всеки близък проблясък. Минаха през дъждовен облак и подгизналите дрехи полепнаха по тялото му. Последва приятеля си в шеметното спускане и сякаш в последната секунда уловиха нов поток нагоре, за да се озоват накрая над крепостта Алдаран.

Донал предупреди безмълвно: „Не бива да слизаме веднага. Твърде силен заряд сме натрупали в планерите и дрехите си. Стъпим ли сега на земята, може и да паднем в несвяст. Ще трябва да кръжим още малко.“

Аларт се рееше в бавни лениви кръгове, имаше предостатъчно време да разглежда крепостта отгоре. През тези месеци бе станала като втори дом за него. Видя обаче, обзет от мрачни предчувствия, дълга колона конници, виеща се нагоре към портата. Беззвучно предупреди Донал, щом видя предводителя им да размахва предизвикателно сабята си.

— Сроднико, не виждам никого — неспокойно се обади младежът. — Какво те мъчи? Какво забеляза? На пътя пред крепостта няма жива душа…

Стъписаният Аларт примига и крилете на планера му затрептяха от несигурното движение, но той зае правилната поза още преди да пропадне надолу. Пътят към Алдаран наистина лежеше безлюден в сгъстяващия се здрач — никакви конници, въоръжени пешаци и знамена не се мяркаха. Само неговият ларан му бе показал какво можеше да се случи. Видението изчезна.

Донал го доближи и настоя тревожно да го последва.

— Трябва да се спуснем веднага, ако ще и да пострадаме от заряда!

Аларт чу мислите му: „Наближава буря!“

„Но аз не виждам никакви облаци.“

„За тази буря не са нужни облаци. Гневът на сестра ми поражда мълниите. Никога не би ни поразила нарочно, но искам да сме на земята, преди да е станало късно.“

Донал се устреми право надолу и зави остро в последния миг, за да не се пребие. Аларт внимаваше повече, снижи се постепенно по спирала и въпреки това статичният заряд го разтърси болезнено, щом краката му опряха в земята пред стените на крепостта.

Младежът набързо разкопча ремъците и тикна планера си в ръцете на притичалия слуга.

— Какво може да е станало? — мърмореше си. — Защо Дорилис се е уплашила или ядосала чак толкова?

Извини се на Аларт и забърза към портата.