Повелителката на бурите

5

Когато се събуди, момичето вече го нямаше и Аларт не стана веднага, а полежа, измъчван от погнуса и презрение към самия себе си. „Как ли ще възпра ръката си да не порази собствения ми баща, щом ми причинява това?…“ Тъкмо пребледнялото лице отново изплува пред мисления му взор насред все същата прокълната стая със зелените завеси, и той си напомни строго: „Изборът се падаше на мен, той само ми даде възможността.“

Но не можа да се отърси от мрачните укори на съвестта си, колкото и да се залисваше с подготовката за отпътуването. В отминалата нощ бе научил още нещо за себе си, което никак не му допадна.

През шестте си години в Неварсин изобщо не го смущаваше обстоятелството, че в манастира не се допускат жени. Не се и сещаше за тях. Нито веднъж не се изкуши, дори по време на средлетните празници, когато и на монасите бе позволено да се смесят с веселите тълпи, да търсят миг на обич или поне нейното подобие по улиците на града. Никога досега не му бе хрумвало, че трудно ще удържи решението си да не се жени и да не създава деца, на които ще предаде проклятието на ларан. Но колкото и противно да му беше извращението, въплътено в тялото на Лела — та тя не беше човек! — шестте години на самоналожено целомъдрие отлетяха в миг, щом меките пръсти на тази риачия се плъзнаха по кожата му.

„Каква ли участ ще си навлека? Щом не изтърпях още през първата нощ…“ В сливащите се, вечно множащи се видения се появиха и нови, не по-малко неприятни — можеше да стане същият като дом Мариус. Да, все пак би отхвърлил брака, но за да разпалва похотта си неуморно с такива противоестествени създания, предназначени само да задоволяват низки страсти.

Зарадва се, че техният домакин не слезе за закуска. Стигаха му и усилията, които положи, за да изтърпи баща си. Личеше доброто настроение на дом Стивън, захванал се с нетърпение да маже масло на филията си. Старецът лесно долови стаения гняв на Аларт (който пък се чудеше дали неговият баща вече е дочул нещо от слугите или дори се е унижил да разпита Лела, за да се увери в мъжките качества на сина си). Въпреки това запази мълчание чак докато взеха плащовете си.

— Аларт, ще оставим ездитните си животни тук. Дом Мариус предложи да пътуваме с въздушна кола, за да стигнем бързо до Хали, а слугите ще докарат животните след няколко дни. От малък не си летял в такова возило, нали?

— Изобщо не помня такава случка — вдигна рамене младият мъж и любопитството му се пробуди. — Поне съм сигурен, че по онова време не се срещаха често.

— Така е, а и сега си остават играчки за богатите, защото трябва да ги управлява опитен майстор, надарен с ларан. При това са безполезни в планините. Обърканите въздушни течения и внезапните пориви на вятъра там непременно ще разбият въздушната кола в някой зъбер. Поне в равнините използването им е достатъчно безопасно. Мислех си, че полетът ще те разведри.

— Признавам, че ще ми бъде много интересно — промълви Аларт, а в същото време си мислеше, че техният домакин не пести усилия, за да угодничи на своя господар. — В Неварсин се говори обаче, че тези возила не са особено надеждни и в равнините. Във война сме между Елхалин и Райднау, а във въздуха апаратите са твърде уязвими при атака.

Дом Стивън вдигна рамене.

— Всички имаме ларан. Не се съмнявам, че след шест години в манастира си загубил почти напълно уменията си на боец, но още можеш да пръждосаш от небето всеки нападател. Имам и талисмани против огън. — Взря се пронизващо в сина си и добави: — Или се каниш да ми кажеш, че си станал прекалено миролюбив при монасите и не би защитил своя живот или сродниците си? Доколкото си спомням, още като момче нямаше никакво влечение към схватките.

„Да, защото преди всеки удар в учебния бой виждах каква беда мога да причиня на себе си или на противника. Жестоко е да ми се подиграваш за детската слабост, а нямах вина за това! Дължа всичко на проклетите ви наследствени дарби…“

Насили се да вижда само живото лице на баща си, а не смъртната маска, изплуваща упорито. И изрече на глас:

— Докато дишам, ще браня своя баща и господар, а ако се проваля, нека боговете ме накажат най-тежко.

Стреснат и развълнуван, дом Стивън протегна ръце и го прегърна. И за пръв път в живота си Аларт чу такива думи от своя баща:

— Прости ми, скъпи сине, изрекох недостойни за мен слова. Не биваше да те обвинявам незаслужено.

„И аз трябва да поискам прошка. Той не е жесток, само се поддава на страха си за мен… Искрено се стреми да прояви доброта…“

Въздушната кола се оказа дълга и обтекаема, изработена от вещество като блещукащо отвътре стъкло. Беше украсена със сребърни ивици по корпуса, имаше продълговата кабина с четири седалки. Неколцина кралмаки я избутаха изпод навеса върху шарените плочки на двора и пилотът — строен младеж с червеникава коса, издаваща принадлежност към дребните благородници от хълмовете Килджард — дойде при пътниците си и ги поздрави с неохотен поклон, само небрежен знак за любезност. Като майстор в занаята си и изкусен ларанзу не беше принуден да се подмазва никому, ако ще и да е брат на краля.

— Аз съм Керин, вей дом. Заповядано ми е да ви отведа в Хали. Моля ви, настанете се в кабината.

Той изчака кралмаките да помогнат на дом Стивън, но се спря нерешително пред Аларт, преди да заеме своето място отпред.

— Пътувал ли сте някога в такава машина?

— Може би като малък, но не си спомням. Да не я задвижва матрица, с която се справяте сам? Струва ми се просто невероятно!

— О, не бих могъл да издържа. Вътре, ей тук — посочи Керин, — има акумулатор, чиято енергия стига за турбините. Един човек няма как да задържи такъв апарат във въздуха и да го тласка напред. Матричните кръгове зареждат акумулаторите с ларан, а засега аз трябва само да управлявам… също да внимавам за нападатели и да им избягам. — Изражението му стана по-сурово. — Подчинявам се на получените заповеди, но… вие имате ли ларан?

При тези думи смътните опасения на Аларт изведнъж се избистриха — за миг преживя болезнено остро видението как въздушната кола се пръска на парчета, разлитащи се към земята далеч долу. Нищожна вероятност или неизбежно бъдеще? Засега му оставаше само да гадае.

— Дарбата ми е достатъчно силна, за да изпитвам безпокойство, доверявайки живота си на такава… измишльотина — отсече той. — Татко, ще бъдем нападнати. Ти усети ли вече?

— Дом Аларт — сериозно подхвана Керин, — тази „измишльотина“, както я нарекохте, е най-безопасното возило, изобретявано някога с помощта на матричните технологии. Ако пътувате три дни на кон до Хали, също можете да бъдете нападнати по всяко време. А с въздушната кола ще пристигнете там преди пладне, значи ако някой реши да атакува, ще трябва да пресметне момента много точно. Освен това с ларан ще се защитите по-лесно, отколкото срещу оръжията на конен отряд, нали? Вярвам, че някой ден всички Велики родове ще имат и матрични оръжия, и защитни средства срещу тях, за да се бранят от съперници или непокорни васали. И тогава войните ще останат в миналото, защото никой човек с капка мозък в главата си не би рискувал страшните разрушения, които подобни устройства могат да причинят. „Измишльотините“, вей дом, може засега да са прескъпи играчки, но след време ще донесат на Дарковър епоха на нечуван мир!

Младежът говореше толкова убедено и разпалено, че Аларт се усъмни в собствените си все по-натрапчиви предчувствия за ужасни сблъсъци с още по-страховити оръжия. Кой знае, Керин може да е прав. Ако достъпните средства за унищожение станат немислимо мощни, сигурно хората накрая ще се плашат и от самата мисъл за употребата им. Значи който ги създава, всъщност се труди за настъпването на нерушим мир…

— Керин, дано Алдонес, Повелителят на светлината, се вслуша в думите ви. А сега с нетърпение очаквам чудото.

„Виждал съм твърде много възможности, които тъй и не се сбъднаха. Тази сутрин разбрах, че все пак обичам баща си и никога не бих посегнал на живота му. Не извих и врата на нещастното създание снощи. Затова няма да се боя от атака, но ще бдя, докато се наслаждавам на полета.“

Пилотът му показа как да затяга предпазните ремъци при среща с по-бурни въздушни течения, също как да завърта седалката си и да си служи с увеличителното стъкло, за да съзира веднага всяка опасност.

Напрегна вниманието си, когато младият ларанзу се пристегна на своята седалка, наведе глава съсредоточен и след миг турбината изрева. Като момче Аларт се бе упражнявал достатъчно с малки планери, подпомагани от звездни камъни, за да познава елементарните принципи на летенето с апарати, по-тежки от въздуха. И все пак му беше трудно да повярва, че дори голям матричен кръг, тоест група от умове в тясна телепатична връзка, може да вложи в акумулатора достатъчен заряд, за да задвижва такава мощна турбина. Е, да, и дарбите на ларан не бяха за подценяване, освен това матриците усилваха електрическите импулси на мозъка, понякога дори хилядократно… Питаше се колко ли хора и време са нужни, за да се зареди един акумулатор. Искаше му се да попита Керин — но не биваше да го разсейва, — защо не приспособят тези возила за пътуване по земята. Веднага се сети обаче, че тогава ще трябва да се прокарват пътища за тях. А твърде неравният терен на север от Килджард май винаги щеше да налага превоз с товарни животни или ходене пеша.

Бързо се плъзнаха по пътеката, настлана с гладък стъкловиден материал, вероятно също положен с помощта на матрица, и след броени мигове се издигнаха в небето. Скоро гората остана далеч под тях, машината прониза облаците с такава скорост, че Аларт остана без дъх. Това возило превъзхождаше планерите, както крехките конструкции от кожа и пръти превъзхождаха бавното тътрене с червини! Керин направи едва забележимо движение и въздушната кола зави на юг.

Пътуваха достатъчно дълго, за да се почувства Аларт неудобно в хватката на ремъците. Тъкмо си казваше, че не би било зле да ги поразхлаби, и тръпката на страх го накара да се заозърта настръхнал.

„Забелязаха ни, преследват ни… и ей сега ще ни нападнат!“

„Аларт, погледни на запад…“

Той присви очи срещу ярката светлина. Повиха се дребни от разстоянието силуети — един, два, три… Планери ли бяха? Ако е така, не могат да настигнат въздушната кола. А Керин вече правеше уверени маневри, за да избегне преследвачите. Отначало изглеждаше, че се отърваха лесно от тях. После един от силуетите се издигна над тях.

„Не са планери! Нима са соколи?!“

Наистина бяха хищни птици, но Аларт долавяше и човешки ум, насочващ ги според подклажданото си от злоба желание. А и никой нормален сокол нямаше такива очи като скъпоценни камъни, хвърлящи хиляди отблясъци! Наежен от тревога, Аларт не изпускаше от поглед птицата, която размахваше трескаво криле и стигна точно над тях…

Изведнъж от нея се отдели нещо тясно и лъскаво, устреми се като стрела към въздушната кола. Без да се замисля, младият мъж вече виждаше какво ги очаква, ако смъртоносното острие се забие в тях — взривът ще ги пръсне на хиляди парченца, всяко покрито с лепкав огън, който сякаш никога не гаснеше, прогаряше плът и кост, метал и стъкло.

Посегна към матричния камък, окачен на врата му, и с треперещи пръсти съдра предпазния копринен калъф. „Почти не остана време…“ Съзнанието му сякаш потъна в дълбините на звездния камък, представата му за времето се промени и то като че потече все по-мудно, а блестящото острие застина във въздуха. Аларт вече можеше да се съсредоточи върху него, да го достигне с невидимите ръце на силата си… По-кротко, трябва да внимава… не бива да се счупи, иначе и капка от лепкавия огън стига, за да пламне возилото и да изгорят всички. А през ума му пробягваха светкавични видения — експлозия, баща му се свлича с пламнала коса, Керин гори като факел, въздушната кола пада, сякаш натежала повече от скала… Нямаше да допусне това!

С безкрайна предпазливост, насочил съзнанието си изцяло през пулсиращите светлинки в камъка, Аларт избутваше острието настрани. Усети силна съпротива от онзи, който бе пратил птиците. Бореше се безмълвно, сякаш се опитваше да задържи с ръцете си нещо живо, гърчещо се и хлъзгаво, а други ръце се опитваха да му го отнемат и да го поразят.

„Керин, по-бързо издигай машината, за да се пръсне това нещо под нас…“

Тялото му увисна на ремъците при резкия завой, видя за миг как баща му се люшва безсилно на седалката и го прониза ужас: „Той е стар и болнав, сърцето му няма да издържи още дълго такива натоварвания…“

Почти избягаха…

Тогава запратеното към тях оръжие се взриви с разтърсващ трясък и Аларт усети непоносима болка. Побърза да изтегли съзнанието си встрани от огненото кълбо, но призрачното мъчение още пълзеше по нервите на ръцете му. Отвори очи. Устройството наистина бе избухнало далеч долу и ужасният дъжд от лепкав огън падаше върху гората, където щеше да разпали голям пожар. Една-единствена капка обаче бе литнала към тях и пламъците вече пълзяха по ръба на кабината… към неговия изпаднал в безсъзнание баща.

Трябваше да потисне мигновената си естествена реакция — да се наведе напред и да ги угаси с длани. Така нямаше да се пребори с лепкавия огън. Дори частичка стигаше, за да запали дрехите му, кожата, мускулите, костите… и да продължи, докато има какво да поглъща. Отново се напрегна чрез матрицата. Нямаше време да вади от джоба си дадения му от Керин талисман срещу огън, трябваше да се сети по-рано! Сам предизвика огън и го насочи срещу пламъците, които за миг се разгоряха бясно и изчезнаха.

— Татко, лошо ли пострада? — извика Аларт.

Дом Стивън вдигна безсилно ръце пред очите си. Кутрето и външният ръб на лявата му длан бяха овъглени, но нямаше по-страшни изгаряния. Заговори пресекливо:

— Дано боговете ми простят, че се усъмних в храбростта ти. Ти спаси всички ни. Боя се, че съм станал твърде стар за такива схватки. Но ти се справи навреме с огъня.

— Вей дом, ранен ли сте? — подвикна Керин откъм предната седалка. — Вижте! Избягаха.

Аларт се озърна. Дребните силуети се смаляваха все повече към хоризонта. Дали незнайните врагове са направили заклинание с матрица на истински птици, за да носят зловещите им оръжия? Или са някакви чудовища, мутанти, които имат общо с крилатите хищници не повече, отколкото кралмаките с хората? А може би са страшни механизми, задвижвани със силата на ларан… Все едно. Не си позволи да гадае, а и състоянието на баща му беше такова, че дори не проследи мислено нападателите.

— Сърцето му се претовари, а и има изгаряния — каза разтревожен на Керин. — Още колко път ни остава?

— Съвсем скоро ще кацнем, дом Аларт. Вече виждам езерото да проблясва. Ето там…

Въздушната кола зави в широк кръг, Аларт също различи искрящите пясъци по бреговете на Хали. „Нали според легендите Хастур, Синът на светлината, е стъпил върху тях и оттогава са като скъпоценни камъни…“ Видя и вечно плискащите се вълни от вещество, по-леко от водата.

На север се издигаше високо Домът на Елхалин, а отвъд езерото се извисяваше величествено Кулата на Хали, излъчваща леко синкаво сияние. Керин насочи крилатата машина надолу, а Аларт се освободи от ремъците, премести се до баща си и хвана изгорените му ръце в своите. Потопи съзнанието си в своята матрица, за да прецени колко тежко са увредени тъканите. Не забеляза нищо сериозно, но баща му бе изпаднал в шок, сърцето му биеше прекалено учестено.

Слугите в дрехи с цветовете на рода Хастур тичаха към площадката за кацане още докато въздушната кола се спускаше, а Аларт се мъчеше да отхвърли виденията си.

„Нищо от тях не се случи наистина… Не загинахме в пламъци… Каквото и да предусетя, то не е неизбежно, просто страхът ми подсказва всяка гибелна възможност…“

Докоснаха земята и той кресна от кабината:

— Повикайте личните прислужници на господаря! Той е ранен, трябва да го внесете вътре!

Отнякъде прозвуча познат глас, събудил омразни спомени от детството:

— Аларт, какво го е сполетяло? Във въздуха ли ви нападнаха?

Беше Деймън-Рафаел.

Описа набързо кратката схватка и по-големият му брат кимна:

— Само така си можел да се справиш с подобно оръжие. Значи са използвали онези подобия на соколи? Досега са ги пращали срещу нас само веднъж или два пъти, но успяха единствено да изгорят една овощна градина.

— В името на всички богове, що за хора са онези Райднау? И те ли носят във вените си кръвта на Хастур и Касилда, щом имат толкова силен ларан?

— Нагли нищожества! — процеди през зъби Деймън-Рафаел. — Доскоро бяха бандитчета от Сушавите градове, но нахлуха в Серайс, принудиха със заплахи и подкупи старите родове да им дават дъщерите си за жени. А знаеш, че някои от Серайс имат много силен ларан, вече се убеждаваш сам накъде вървят нещата — стават още по-могъщи. Сега подхвърлят приказки за примирие и си мисля, че ще трябва да приемем предложението им. Тези схватки не бива да продължават. Само че изобщо не искат да отстъпят от условията си. Настояват да не оспорваме изобщо властта им в Серайс, защото, виждаш ли, техният ларан им давал това право… Братко, отплеснах се, сега не е моментът да говорим за война и интриги. Как е баща ни според теб? Като го гледам, не е пострадал тежко, но нека веднага повикаме лечителка…

В голямата зала на дома отпуснаха внимателно дом Стивън на мек диван, лечителката вече беше до него и мажеше изгореното с мехлеми, после направи превръзки от плат, който нямаше да дразни раните. Друга жена поднесе бокал с вино към устните на господаря. Той протегна ръка към синовете си, които влязоха забързано. Деймън-Рафаел коленичи до дивана. Аларт се взря в брат си, сякаш виждаше отражението си в замъглено огледало — разликата им беше седем години и Деймън-Рафаел изглеждаше малко по-висок и тежък, но със същите сиви очи и руса коса на всички потомци на Хастур от рода Елхалин. Бремето на грижите вече бе прорязало първите си следи по лицето му.

— Татко, слава на боговете, че те опазиха!

— Деймън, по-уместно е да благодариш за това на брат си. Той ни спаси.

— И това стига, за да го приветствам най-топло. Добре си ни дошъл, Аларт. Искрено се надявам, че вече си здрав и си забравил болнавите детински фантазии…

— Синко, ти ранен ли си? — прекъсна го загрижено дом Стивън. — Усетих болката ти по едно време.

Аларт огледа китките си. Пламъците изобщо не го изгориха, но докосна мислено лепкавия огън и това се бе отразило по обратна връзка върху ръцете му. Имаше пръснати нагъсто червени петна чак до средата на предмишниците. Колкото и остра обаче да беше болката, усещаше я като кошмар на съзнанието, но не и на непокътнатата плът. Съсредоточи се и страданието избледня заедно с петната.

— Братко, нека ти помогна — предложи Деймън-Рафаел и хвана ръцете му в своите.

След броени мигове измамните следи от изгорено изчезнаха. Господарят на Елхалин се загледа в двамата с усмивка.

— По-доволен не мога и да бъда. По-малкият ми син се завърна здрав и силен, с дух на боец, вие отново се почувствахте братя. Значи денят не е минал напразно, щом разбрахте, че…

— Татко! — викна Аларт и скочи към него, когато гласът секна с плашеща внезапност.

Лечителката също се устреми към стареца, който се мъчеше да поеме въздух, лицето му потъмня и се сгърчи. После се отпусна изведнъж, тялото му се свлече на пода.

Деймън-Рафаел се преви под товара на ужаса и скръбта.

— О, татко… — прошепна съкрушен.

До него Аларт за прът път огледа залата — завеси в зелено и златисто, а в дъното беше голямото кресло, изкусно украсено с дърворезба.

„Значи съм видял баща си да лежи мъртъв в собствения си дом, но не се досетих, докато не стана късно… Предсказах вярно, сбърках обаче за причината… Колкото и варианти на бъдещето да виждам, не мога да избягам от онова, което ще настъпи…“

Брат му плачеше. Обърна се и протегна ръце.

— Нашият баща е мъртъв. Пренесе се в Светлината…

Прегърнаха се. Аларт още трепереше от ненадейното сбъдване на видението.

А наоколо всички служители на Елхалин коленичиха. И Деймън-Рафаел се овладя с огромно усилие, за да изслуша сдържано ритуалните слова:

— Господарят ни е мъртъв. Да живее господарят!

Аларт също опря коляно на пода и както повеляваха законът и обичаят, пръв се закле във вярност на своя по-голям брат, новия господар на Елхалин.