Повелителката на бурите

15

Рената се събуди, щом усети чуждо присъствие, и видя хубавото детско лице на Дорилис да наднича иззад една завеса.

— Извинявайте, домна, събудих ли ви?

— Така изглежда. — Рената примига, опитваше се да задържи смътните парчета от разпадащия се сън — огън, криле на планер, Донал… — Няма значение, дете. Лусета щеше да ме събуди скоро, за да сляза навреме за вечеря.

Момичето седна на края на леглото.

— Беше ли пътуването ви много уморително? Надявам се скоро да се възстановите.

Жената се усмихне неволно на тази смес от детска непосредственост и учтивост.

— Говориш каста много добре. Често ли използвате езика по вашите земи?

— Не, но Маргали е била дълго в Тендара. Настояваше и аз да го науча добре, за да не ме наричат планинска варварка, ако посетя някога равнините.

— Чудесно се е справила, произношението ти е безупречно.

— И вие ли, вей леронис, се обучавахте в някоя Кула?

— Да. И не е нужно да се държиш толкова официално с мен — настоя Рената, изведнъж обзета от симпатия към момичето. — Наричай ме братовчедка или сродница, както ти харесва.

— Братовчедке, изглеждаш ми твърде млада, за да си вей леронис.

— О, започнах, когато бях горе-долу на твоята възраст…

Запъна се, защото момичето все пак се държеше прекалено детински, а външността й подсказваше, че трябва да е на четиринадесет или петнадесет години. Щом щеше да обучава тази благородническа щерка, най-добре беше веднага да сложи край на търчането из двора с разпусната коса и на невъздържаното врещене. За миг й се мярна мисълта, че детето може дори да е със засегнат ум.

— Всъщност на колко години си… на петнадесет?

Дорилис се закиска и врътна глава.

— Всеки ми дава толкова, като ме погледне за пръв път, а пък Маргали ден и нощ ми досажда, защото голямо момиче като мен не бивало да прави това или онова. Но аз съм само на единадесет. Ще навърша дванадесет през следващата жътва.

Рената беше принудена набързо да промени представите си. Значи нямаше работа с недорасла и небрежно отгледана млада девойка, а с твърде самонадеяно и умно дете. Може би за Дорилис беше голяма беда, че изглеждаше по-възрастна, защото всеки би очаквал да има опит и разсъдливост, с каквито едва ли би се отличавала засега.

— А харесва ли ти да си леронис? И какво означава „наблюдателка“?

— Ще разбереш, когато те прегледам. Необходимо е, преди да те уча как да овладееш своя ларан.

— С какво се занимаваше в Кулата?

— С много неща. Извличахме метали на повърхността, за да ги обработват ковачите, зареждахме акумулатори за въздушните коли и за осветление, дежуряхме в мрежите, за да разговаряме без глас с хората в другите Кули — така всичко случило се из Владенията веднага ставаше общоизвестно. Много по-бързо е, отколкото за всяка дреболия да разпращат вестоносци.

Дорилис въздъхна очарована.

— И ще ме научиш да върша всичко това?

— Едва ли чак всичко, но ще узнаеш необходимото за господарката на една голямо Владение. Както и онова, което трябва да помнят всички жени, ако искат да са повелителки и на живота си, и на телата си.

— А ще мога ли да чета мисли? Донал, татко и Маргали умеят, говорят си безмълвно и аз много се ядосвам, защото знам, че си приказват за мен.

— Стига да имаш дарбата, ще ти покажа как да я използваш. Но още е рано да се предвиди дали ще си телепат или не.

— Ще получа ли своя матрица?

— Щом си готова да си служиш правилно с нея — увери я Рената.

Странно, защо ли Маргали не бе подложила детето на обичайните изпитания, не го е накарала да наложи своя психоотпечатък върху матрица? Вероятно се е бояла, че повереницата й, своенравна и безразсъдна, може да направи страшни бели с огромната мощ, скрита в звездния камък…

— Знаеш ли какъв е твоят ларан?

Момичето сведе поглед.

— Донякъде. Казали са ти вече какво стана на моя годеж…

— Чух само, че бъдещият ти съпруг умрял внезапно.

Неочаквано Дорилис се разплака.

— Умря, да… и всички разправят, че аз съм го убила, но не е вярно, братовчедке! Не исках да му сторя зло… само да си махне ръцете от мен.

Рената искаше да прегърне хълцащото дете, да го успокои. „Естествено, че не е искала да го убива! Колко жестоко е да стоварят такова бреме върху съвестта й!“

Но в мига преди да протегне ръце, неясният глас на интуицията я възпря.

Колкото и да беше малка на години, Дорилис имаше смъртно опасна дарба. Такъв ларан, подвластен на хлапе, което и с най-голямо желание не би могло да го използва разумно… Рената потрепери. Нямаше как — наследницата на Алдаран трябваше да свикне с дисциплината.

А контролът върху ларан съвсем не беше лесен. Кой ли знаеше това по-добре от нея, наблюдателката, обучена в Кула? Непрекъснати усилия на волята, усърден труд и самоосъзнаване още от първите дни. А това разглезено момиченце, чиято дума е закон за нейните връстници и обожаващото я семейство, има ли достатъчно силни подбуди да тръгне по трънливата пътека? Кой знае дали причинената от нея смърт и последвалите угризения няма да се окажат нейното спасение… Рената никак не се блазнеше от идеята да си послужи със страха в отношенията си с детето, но още не познаваше достатъчно Дорилис и не биваше да се отказва от всяко, дори нищожно предимство.

Затова не я докосна, а я остави да се наплаче. Невъзмутимото й лице изобщо не издаде съчувствието, което изпитваше. Най-сетне започна с първото, на което научиха и нея, щом я допуснаха в Кулата Хали:

— Ларан е страшен дар и ужасяваща отговорност, а да го овладееш не е леко. Ти сама ще избереш дали ще си господарка на дарбите си или те ще те смажат. Ако си готова да работиш упорито, някой ден ще разбереш, че държиш своята съдба в ръцете си. Тогава ще си служиш с ларан, вместо той да те използва. Това е и причината да дойда тук — да не допусна подобно нещастие да се повтори в живота ти.

— Ти си повече от добре дошъл. — Михаил се приведе напред във високото си кресло, за да се вгледа отблизо в очите на Аларт. — Отдавна не съм имал удоволствието да бъда домакин на някой сродник от равнините. Надявам се, че ще ти хареса при нас. Но не се лаская от илюзията, че наследникът на Елхалин само е направил онова, което вместо него можеше да свърши всеки заклет съратник или знаменосец, и то единствено за да ме почете. Не и когато Владението Елхалин е във война. Искаш нещо от мен… или пък Владението ти иска нещо. Вероятно не е едно и също. Е, сроднико, няма ли да споделиш с мен каква е истинската ти мисия сред нас?

Аларт претегли набързо десетина отговора, докато гледаше играта на огнените отблясъци от камината върху лицето на възрастния мъж. А странните му прозрения го караха да вижда безбройни образи на господаря на Алдаран — благ, яростен, оскърбен, измъчен… Нима поверената му от неговия брат задача можеше да предизвика всички тези чувства у дом Михаил или нещо съвсем различно предстоеше да се случи между тях двамата?

Накрая заговори, претегляйки всяка дума:

— Сроднико, казаното от теб е вярно, макар че за мен беше удоволствие да пътувам на север с приемния ти син, а и никак не съжалявам да съм по-далеч от тази война.

Едната вежда на Михаил се изви.

— Хм, по-скоро бих очаквал по време на война да напуснеш с крайно нежелание Владението си. Не си ли определен за наследник на своя брат?

— Да, аз съм регент и пазител на Владението, но съм се заклел да подкрепя правата на неговите синове недестро.

— Струва ми се, че си можел да намериш и по-мъдро решение. Ако брат ти загине в битка, несъмнено си по-подходящ за владетел от всяко празноглаво хлапе, законно родено или копеле. Сигурен съм, че и хората от Владението биха предпочели теб. Има истина в поговорката, че когато котето е малко, кухнята е игрище на мишките. В такива размирни времена всяко Владение има нужда от силна ръка. И по време на война по-младият син може да се издигне до такава власт, която би била немислима за него в мирни години.

„Но аз не се стремя да стана владетел…“

Знаеше обаче, че господарят на Алдаран просто няма да му повярва. За хора като него амбицията беше единствената достойна подбуда на всеки мъж, роден в могъщ род. „Затова ли непрекъснато опустошаваме земите си с братоубийствени войни?…“

Премълча чувствата си, защото Михаил щеше веднага да го отпише като прекалено женствен или още по-лошо — страхливец.

— Моят брат и господар прецени, че ако изпълня задачата си тук, ще сторя по-голяма добрина на Владението.

— Нима? — навъси се господарят на Алдаран. — Значи е още по-важна, отколкото предполагах. Добре, сроднико, обясни ми, щом си пристигнал с толкова значимо послание, та брат ти го е поверил на най-големия си съперник!

Изглеждаше разгневен и настръхнал, но докато Аларт говореше, Михаил постепенно се отпусна в креслото си, накрая кимна бавно и въздъхна.

— Не е толкова зле, колкото се опасявах. И аз съм надарен с достатъчно силна прозорливост, мога и да чета мисли… Не и твоите, сроднико — къде си се научил да издигаш такива прегради в ума си? Вече знаех, че си дошъл да обсъждаш войната с мен. Боях се, че ще ме подтикваш да застана на ваша страна заради отдавнашното ми приятелство с твоя баща. Макар наистина да обичах баща ти като близък приятел, чак толкова не бих направил. Може би ще помогна на Елхалин, ако видя, че ви притискат в ъгъла, но не ми се иска да участвам в атаките срещу Райднау.

— Не нося такова послание, сроднико. И все пак защо би отказал?

— Защо ли? И още питаш! Добре, момче, сега ти ми кажи — какво са ти направили Райднау?

— На мен ли? Нищо, ако не броим дреболията, че нападнаха въздушната ни кола и с това причиниха смъртта на баща ми. Но всички равнинни Владения имат зъб на тези пришълци, защото навлязоха в Серайс и взеха много от жените за свои съпруги.

— Нима са извършили зло? — учуди се господарят на Алдаран. — Самите жени от Серайс ли поискаха помощта ви или доказаха, че са ги взели против волята им?

— Не, но… — запъна се Аларт.

Законите не позволяваха жените с кръв на Хастур във вените си да се омъжват за други, освен за свои сродници. Михаил долови мисълта му.

— Точно този довод очаквах. Искате тези жени за себе си и себеподобните си. Чувам, че мъжката линия в Серайс на практика е закърняла. Именно кръвосмешенията ги докараха до тази незавидна участ. И ако жените продължаваха да се омъжват за Хастури, познавам достатъчно рода им, за да предскажа, че техният ларан нямаше да оцелее и стотина години. Имат нужда от нова кръв в рода си. А Райднау са и здрави, и плодовити. Нищо по-добро не можеше да споходи жените от Серайс!

Аларт се усети, че лицето му издаде погнусата, макар гласът му да не трепна.

— Ако ми простиш откровените думи, сроднико, за мен е отблъскващо да обсъждаме връзките между мъже и жени само през изкривената призма на прокълнатата размножителна програма…

Господарят на Алдаран изпръхтя неучтиво.

— Вярвам ти, обаче не смяташ за нещо недостойно жените от Серайс да се омъжват в родовете Хастур, Елхалин и Ейлърд, нали? Това няма ли пак да е съешаване за разплод, за да се запази техният ларан? Казвам ти — не биха оцелели дори три поколения! Колко плодовити синове се родиха в Серайс през последните четирийсет години, а? Хайде де, нима си въобразяваш, че онези властници в Тендара само от милосърдие се стремят да запазят чистата линия на Серайс? Млад си, вярно, но е невъзможно да си толкова наивен. Хастурите предпочитат онзи род да измре, вместо да се смеси с нашественици, само че Райднау имат други замисли. И дават единствената възможна надежда на Серайс — новите гени! Ако желаете да проявите мъдрост, ще поканите тези грубияни да се обвържат чрез женитби и с вашите родове!

Аларт го изгледа смаян.

— Райднау… да се свържат чрез бракове с Хастурите?! Но в тях няма нито капка кръв на Хастур и Касилда!

— Ще я имат синовете им — неотстъпчиво натърти Михаил. — А с малко свежа кръв, току-виж, прастарите Серайс оцелеят, вместо да се изтребят сами чрез безплодие, каквато участ си подготвят Ейлърд във Валерон и както вече направиха някои Хастури. Известно ли ти е колко еммаска се родиха през последния век сред Хастурите от Каркоза, Ейлърд и Елхалин?

— Боя се, че твърде много.

Против волята си Аларт си спомни за довежданите в манастира нещастници — нито мъже, нито пълноценни жени, безплодни, с вродени уродства.

— Но не съм задълбавал в това…

— И все пак си позволяваш да имаш непоклатими предразсъдъци? — Веждите на Михаил пак се вдигнаха високо на челото му. — Научих, че си взел за жена една от дъщерите на Ейлърд. Е, колко здрави синове и дъщери имаш? Макар че защо ли те питам… Ако имаше наследници, не би се заклел да подкрепяш копелетата на друг мъж!

Уязвен, Аларт се озъби:

— Със съпругата ми сме женени само от половин година.

— Добре тогава, отговори ми — колко здрави законни синове има брат ти? Не упорствай, момчето ми. И ти разбираш напълно, че ако твоите гени се съхранят, ще стане чрез кръвта във вените на твоите недестро… Моята първа съпруга беше от Ардайс и нито едно наше дете не оцеля. Не е по-вероятно друго да сполети теб и съпругата ти.

Аларт наведе глава, вътрешно се сгърчи от угризения и печал: „Нищо чудно, че мъжете от нашата каста предпочитат извращенията. Твърде малко радост изживяват с жените си — или се чувстват виновни, или се страхуват за тях!“

Господарят на Алдаран разгада правилно изражението му и неговият глас веднага се смекчи.

— Сроднико, да не се впускаме в разгорещени спорове. Не исках да те обидя. Но с традициите, които сме си наложили в продължението на родовете си, заплашваме оцеляването си несравнимо повече, отколкото могат да ни застрашат някакви доскорошни бандитчета. Спасението понякога идва нечакано. И ми се струва, че Райднау ще помогнат на Серайс да се съхранят, стига вие от Елхалин да не им попречите. Но не за това сме седнали да си приказваме… Предай на своя брат, че дори да исках да се намеся във войната — а не е така, — не бих могъл да си го позволя. И аз съм в твърде затруднено положение. В раздор съм с брат си от Скатфел и се чудя защо още не е потърсил мъст. Какво ли крои? Алдаран е много привлекателна плячка и понякога виждам другите планински господари като киоребни, дебнещи, кръжащи наоколо… Стар съм вече. Нямам законно роден наследник, нито един жив син дори, остана ми само тази невръстна дъщеря.

— Но тя е прелестно дете, при това е здрава, доколкото мога да преценя. Има и ларан. Макар да нямаш синове, не би те затруднило да избереш подходящ зет, комуто да оставиш своето Владение!

— Надявах се да стане така. Вече се питам дали не е подходящ избор да я омъжа за някой от онези Райднау, но пък тогава всички вие — Хастурите, ще ми се стоварите на главата. Зависи и дали твоята сродница ще я преведе жива през болестта на прехода. Загубих вече двама синове и дъщеря, достигнали прага на младостта. Избрах втората си жена — Деонара от Ардайс, заради пробуждащия се рано в рода й ларан, нейните деца пък се раждаха мъртви. Дорилис оживя досега, но с нейната дарба… Страхувам се за живота й.

— Боговете да ни пазят от такава беда! И сродницата ми, и аз ще направим за нея всичко, което е по силите ни. Вече са известни много начини да бъде предотвратен трагичният завършек при болестта на прехода. И аз бях на крачка от преждевременния край, но оцелях.

— Щом е така — тежко промълви Михаил, — отправям най-смирена молба към теб, сроднико. Искай от мен каквото имам, но остани при нас и спаси детето ми!

— На твое разположение съм. И моят брат ми заръча да остана тук, докато мога да ти бъда полезен и докогато е необходимо, за да те убедя, че е по-добре за всички ни, ако останеш неутрален във войната.

— Това мога да ти обещая отсега.

— Значи аз пък съм на твоите заповеди. — В този миг горчилката в душата на Аларт се изля отведнъж. — Стига да не ме презираш, че не бързам към бойното поле, защото изглежда смяташ, че сега там е мястото на младите мъже от моя род!

Господарят на Алдаран сведе поглед.

— Изрекох необмислени слова в яда си. Прости ми, сроднико. Вече ти обясних защо самият аз не искам да имам нищо общо с тези глупави схватки из равнините. Въпреки това си мисля, че е редно Хастурите да изпитат силата на Райднау, преди да ги признаят за равни на себе си. Ако натрапниците не успеят да се опазят, значи наистина не заслужават и да се слеят със Серайс. Може би боговете знаят добре какво правят, когато подклаждат войни сред хората. Така старите кръвни линии, отслабени от разкоша и духовния упадък, измират и освобождават място за младите, напористите. А и новият генетичен материал се подлага на изпитание…

Аларт врътна глава.

— Някога сигурно е било полезно. Войната наистина е била изпитание на силата и храбростта, а слабите не са продължавали рода си чрез потомството. Не ми се вярва, че същото важи и за настоящето — подли измислици като лепкавия огън избиват и силните наред със слабите, дори жените и децата, а нима те са виновни за разправиите между господарите?

— Лепкав огън! — прошепна Михаил. — И това ли дочакахме — Владенията да се нападат с лепкав огън?! Дано поне не сеят опустошение навсякъде. Суровините се добиват твърде трудно, а и бързо се развалят, щом веднъж ги изложиш на въздух…

— Сроднико, правят го матричните кръгове в Кулите. Това също ме подтикна да се махна по-далеч. Нямаше да ме пратят на достойна смърт в битка, а щях да се занимавам точно с тази гнусотия…

— Всички ли на юг от Кадарин са си загубили ума? А аз, наивникът, се заблуждавах, че обикновената разсъдливост ще ги възпре от употребата на оръжия, съсипващи и победители, и победени! Дори сега ми е трудно да повярвам, че почтен човек би нападнал по подобен начин свои сродници. Аларт, наистина е по-добре да останеш тук. Бих разгневил боговете, ако поощрявам когото и да било да участва в такава подлост! — Лицето му се сгърчи. — Дали пък няма да е проява на божествено милосърдие, ако онези в равнините се изтребят взаимно, както в легендата за драконите, изгорили се един друг с огъня си? А доскорошните им жертви започнали да градят нов живот върху пепелищата…