Последните оцелели: Изгубени завинаги

8 .

неделя, 10 юли

Той и Джули едновременно забелязаха тялото на мъжа, свито на ъгъла на „Колумб“ и Осемдесет и осма.

- Спи ли? - попита Джули. - Дали да го събудим?

- Мисля, че е мъртъв - отговори Алекс, преди сестра му да се е приближила до лежащия човек. - Остави го така.

- На улицата ли е умрял? - озадачи се тя. - Как? Някой ще го премести ли?

- Не знам - отвърна Алекс. - Хайде, Джули. Ще закъснеем за литургията.

вторник, 12 юли

- Въздухът мирише странно - каза Джули, докато вървяха към Сентръл Парк. - И изглежда особено.

-Пpocто е облачно - отвърна Алекс. Небето беше добило особен сив нюанс. - Може би ще има гръмотевична буря. Какво правите, ако завали, докато сте в градината?

- Нe знам - призна тя. - Досега не се е случвало.

- Нe стой в близост до дървета - посъветва я Алекс, докато се опитваше да си спомни съветите за безопасност, научени на един летен лагер преди години.

-Наистина ли мислиш, че ще завали? Знам, че небето е сиво, но не изглежда облачно. Просто изглежда...-Тя търсеше правилната дума. - Изглежда мъртво. Сякаш слънцето е умряло.

-Не е възможно - отговори Алекс. - Ако слънцето беше умряло, и ние щяхме да сме умрели. Всички, за секунда.

Забеляза труп, проснат пред пункта за химическо чистене, и още един пред цветарския магазин няколко крачки по-надолу. Плъхове гризеха лицата им. Прииска му се да закрие очите на Джули, ала знаеше, че не може да я предпазва вечно.

- Мислиш ли, че ситуацията е подобна там, където е Бри? - попита Джули.

Алекс поклати глава.

- Тя е извън града - отговори той. - Там всичко е зелено и красиво. Защо питаш? И ти ли искаш да отидеш там?

- Искам да остана с теб. Не ми пука къде, стига да сме заедно.

- Е, аз никъде не съм тръгнал - каза Алекс.

- Аз също. - Тя го хвана за ръка. - Ще се справим, стига слънцето да остане живо.

петък, 15 юли

- Ами вулканите? - обади се Кевин, докато той и Алекс стояха на опашка по средата на Амстердам Авеню.

- Кои вулкани? - попита Алекс, макар да не искаше да знае отговора. Ядоса се на себе си, че е дал на Кевин възможност да го осведоми за случващото се по света.

- Навсякъде изригват вулкани. Милиони хора умират.

Това ли беше всичко? Алекс се прекръсти и безмълвно се помоли за душите на загиналите.

- Много тъжно - смънка той.

Кевин се усмихна.

- Това ми харесва в теб, Моралес. Винаги мислиш за другите.

- Какво? - смръщи се Алекс. - Да не са открили вулкан в Сентръл Парк?

- Ами все едно са - отсече Кевин. - Поне за момент спри да мислиш за рая и погледни към Горен Уест Сайд. Огледай се и ще видиш пепелищата.

- Небето ли имаш предвид? Сиво е. И какво от това?

- Ще бъде сиво до края на живота ни - поясни Кевин. - Който най-вероятно ще настъпи, преди да съм правил секс.

- Е, значи, имаме десетилетия - отвърна Алекс. -Ако се окажеш последният мъж на Земята, може и да имаш шанс.

- Като си знам късмета, последната жена на Земята ще е монахиня. Стара, дебела и благочестива.

Алекс се засмя.

- Въздухът мирише странно - призна той.

- Заради вулканите.

- Ти си луд - заяви Алекс. - Заради крематориумите е. С всички тези трупове наоколо им се налага да работят извънредно. Това замърсява въздуха.

- Чудесно. Значи, вдишваме пепел от трупове?

Алекс се почуди кое е за предпочитане - пепел от трупове или вулканична пепел. Избра тази от трупове. Така поне Бри щеше да диша чист въздух.

- Наистина ли мислиш, че е заради вулканите? -попита той, като се опита да звучи саркастично.

- Така разправят - отговори Кевин. - Сега луната е по-близо и гравитационното ѝ привличане е по-силно, затова магмата по-лесно може да излезе на повърхността. Вулканите изригват по целия свят, дори спящите, и пепелта замърсява въздушните течения навсякъде. Тук, в Азия, в Европа, може би дори в Антарктида.

- Добре - съгласи се Алекс. - Значи, е вулканична пепел. След колко време ще се махне?

- Няма да се махне.

Нещо в тона му накара Алекс да потръпне.

- Шегуваш се, нали? Искаш да кажеш, че ще трябва да търпим тази пепел в продължение на седмици. Чудесно. Всичките ми тениски ще станат сиви. Отец Малруни ще е много доволен.

- Просто ти предавам това, което ми каза баща ми - отвърна Кевин. - По целия свят изригват вулкани и пепелта закрива слънцето. В миналото се е случвало след някое голямо изригване пепелта да се задържи няколко месеца или година. Но при избухването на толкова много вулкани едновременно, най-вероятно ще минат години, преди въздухът да се изчисти. Ако въобще се изчисти.

- Без слънчева светлина в продължение на години? - попита Алекс.

- Да. Но си мисля, че ще сме измрели, преди небето да се проясни. Татко казва, че скоро ще стане невероятно студено. Тогава посевите ще замръзнат и всички ще умрем от глад. Може да отнеме известно време, но ще се случи.

- Не е възможно - настоя Алекс. - Христос не би допуснал това да се случи.

- А, добре. Вече съм спокоен.

- Ако наистина го вярваш, ако действително смяташ, че всички ще умрем, тогава защо си тук? В смисъл, тук, сега, на опашка за храна, която дори не възнамеряваш да ядеш?

- Просто трупам точки за рая - отговори Кевин. -Ти си билетът ми за там.

- Ако се шегуваш, ще те убия. Може да ти е забавно, но аз имам сестри, за които трябва да се грижа.

- Да, знам. Те са твоят билет за рая. И не, не се шегувам. Попитай отец Малруни. Попитай когото щеш. Изглежда, ти си единственият, който не знае. - Обърна се към жената, стояща зад него. - Извинете, госпожо. Приятелят ми не вярва, че вулканите изригват и замърсяват въздуха с пепел. Да сте чували случайно нещо за това?

Жената кимна.

- Обясняваха го по новините - каза тя. - Доста вулкани са избухнали на запад. Има много загинали. Положението е най-лошо в Йелоустоун, предполагам. Въздухът там е толкова горещ, че директно се възпламенява и убива хора. Огън и дим, и лава. За щастие, ние сме доста далеч, но чух, че странният цвят на небето се дължи точно на това. Обаче не знаех, че ще стане студено. Ама като го казваш, се замислям, че през последните няколко дни вярно си е хладничко като за юли. А досега беше голяма жега. Най-горещото лято, което някога съм виждала. Реших, че е просто съвпадение. В смисъл, как би могла луната да предизвика такава жега?

Алекс се опита да се убеди, че всичко това е една голяма шега, че приказливата жена е майка на Кевин или пък бавачка, или просто някоя, която е наел само за да го наплаши.

- Но е така само в града? - попита Алекс.

- Не - отвърна Кевин. - Из целия свят е същото.

- И няма да има слънчева светлина в продължение на месеци, може би години?

- Може би завинаги.

Джули беше права. По дяволите, беше права. Слънцето беше умряло и с него умираше и човечеството.

- He! - заяви остро Алекс. - Не го вярвам.

- Добре де - каза подигравателно Кевин. - Може да не е завинаги.

- Исках да кажа, че не вярвам, че ще умрем - уточни Алекс. - Светът е пълен с айнщайновци и галилеовци. Те ще измислят нещо.

Замълча, защото си спомни как преди време беше сигурен, че тези велики умове ще намерят начин да върнат луната в орбитата ѝ. Сега трябваше да се оправят с вулканичната пепел.

- И аз тъй казвам! - включи се жената. - В момента търсят решение. Вярно, много хора на запад са загинали, това е доста тъжно, но и ние се измъчихме с приливните вълни и холерата. Учените работят ден и нощ. Ние може да не разбираме от тия неща - мен лично все ме късаха по физика - но много хора дават най-доброто от себе си, за да намерят решение. Всичко ще бъде както преди, въпрос на време е.

Алекс вече не знаеше дали помни какво е било преди. Но докато той и сестрите му имаха храна, нямаше да се притеснява за вулканите.

вторник, 19 юли

- Ще проверя пощата - каза Алекс на Джули след училище.

Пощенските кутии се намираха на първия етаж. Алекс беше избягвал тяхната от седмици, защото се боеше, че ще открие само сметки, които не знае как да плати. Но откакто монахинята му беше казала, че ще получи график за телефонните разговори с манастира, Алекс беше проверявал кутията ежедневно. Винаги се беше оказвала празна.

Но днес завари две картички.

- Какво? - настоя Джули. - Какво пише?

- Тази е от Карлос! - каза Алекс. - Няма дата.

Просто пише: „Добре съм. Пътуваме за Тексас“. Пощенският печат е от 14 юни. Отпреди повече от месец.

- Дай да видя! - подскочи Джули и той й подаде картичката. - Мислиш ли, че още е там? От него ли е другата картичка?

Не беше. Беше от манастира и гласеше: „Роднините на Бриана Моралес може да позвънят в четвъртък, 14 юли, от 4,00 следобед.“

- Чудесно - изпуфтя Алекс. - Трябвало е да се обадим на Бри миналата седмица.

- Но картичката пристигна едва днес!

- Да, забелязах - сопна се той. - Я да се приберем и да пробваме да ѝ звъннем сега.

Слязоха по стълбището и влязоха в апартамента. Вътре беше хладно - не зверски студено, но влажно и безжизнено. Слънчевата светлина беше оскъдна от близо седмица и Джули се притесняваше за зеленчуците си.

Алекс отиде до телефона и с радост чу сигнал. Може би не беше четвъртък, 14 юли, но поне беше близо до 4,00 следобед. Набра номера на манастира.

- Ферми „Нотбърга“.

- Да, аз съм Алекс Моралес. Сестра ми Бриана е при вас. Току-що получих по пощата известие, в което пише да ѝ се обадя в миналия четвъртък. Бих искал да поговоря с нея сега.

- Съжалявам - каза жената от другата страна на телефона. - Трябвало е да ѝ позвъните в четвъртък. Ще ви изпратим друга картичка относно следващия удобен ден, в който можете да се свържете със сестра си.

- Не - заяви остро Алекс. - Това е неприемливо. Вие сте изпратили картичката, трябвало е да съобразите, че пощите не са надеждни. Настоявам да говоря със сестра ми.

- В момента момичетата изпълняват задълженията си - отвърна жената. - Бриана най-вероятно е в конюшните. Затова изпращаме графици по пощата.

- Не ме интересува, ако ще Бриана да чисти конюшните за раждането на младенеца Иисус. Доведете я.

За своя изненада, чу как жената казва: „Намерете Бриана Моралес и я доведете. Брат ѝ е на телефона“

- Благодаря ви - каза Алекс. - Ще изчакам.

Джули се взря в него, все още стиснала картичката от Карлос.

- Ще дойде ли? - попита тя.

Алекс кимна.

Джули го прегърна.

- Дай да говоря с нея! - възкликна тя. - Моля те!

- Разбира се - отвърна Алекс. - Но едва ли ще разполагате с много време, така че карай по същество

- Искам да й разкажа за градината си!

- Кажи й, че работиш там. Не изпадай в детайли.

Чакането отне близо пет минути, но в крайна сметка си струваше.

- Ало? - дочу се глас от другата страна на линията

- Бри? Алекс е.

- Алекс? Нещо за мами ли е? Вкъщи ли си е тя? Ами папи?

- Не - отговори Алекс. - Само ние сме, аз и Джули. Отдавна не сме говорили с теб, искахме да ти честитим рождения ден и да те попитаме как си.

- Добре съм - каза тя. - Просто си помислих че Сестра Мари звучеше така, сякаш е нещо спешно а аз всеки ден се моля мами и папи да се върнат, за да мога да го сторя и аз. И явно съм се поотнесла.

- Защо? - попита Алекс. - Не си ли щастлива там? Не се ли отнасят добре с теб?

- О, не, Алекс, изключително мили са с всички. Обожавам фермата. Обожавам грижата за козите и овцете. Ядем по три пъти на ден. Дори си имам прякор. Момичетата ме наричат Четката, защото пристигнах с много четки за зъби. Но домът все пак ми липсва Постоянно тъгувам за вас. Как е Джули?

- Тук до мен е. Защо не я попиташ сама?

- Бри! - изписка Джули. - Бри, наистина ли си ти? Толкова много ми липсваш. Постоянно мисля за теб. Алекс каза да не говоря много дълго, но искам да знаеш, че работя в голяма градина в Сентръл Парк. Всички от „Холи Ейнджълс“ сме там и ми се ще и ти да си тук. Да. Сериозно? Кози? Ритат ли? А овцете? Ами закуска? Ние вече не закусваме, но Алекс взема храна всяка седмица и обядваме в училище, така че се справяме. Но понякога чувствам болка от това, че те няма. Знам, че е егоистично, и се моля на Бог да ми прости, понеже ти си щастлива там и край теб има кози и така нататък, но все пак ми се иска да беше тук. Да. Алекс ще ме убие, ако продължа да говоря. Не, всъщност доста добре се разбираме. Понякога ме оставя да го бия на шах. Добре, давам ти го.

- Добре ли си? - попита той. - Нали не си гладна? Не те преуморяват?

- Всичко е наред - отвърна Бри. - Как са другите? Как са чичо Джими и леля Лорейн? Имате ли вести от Карлос?

- Тъкмо получихме картичка от него. Отишъл е в Тексас.

- Тексас - повтори Бри. - Май това е по-близо от Калифорния. Добре ли звучи?

- Знаеш го. Звучи добре. Имате ли часове, или непрекъснато работите във фермата?

- О, не, имаме си и часове - обясни Бри. - Направо е като частни уроци, защото сме само десет момичета. Ставаме всеки ден по изгрев, за да си изпълняваме задълженията, после отиваме в черквата, след това закусваме и вършим друга работа. След като обядваме, имаме учебни часове, после продължаваме с работата до вечерната литургия и вечерята. Но след вечеря си говорим и си играем, и много се забавляваме. Понякога пеем. Не знам дали имам някакво призвание на този свят, но може и да имам. Всеки ден се моля да го открия, защото мами би се зарадвала толкова много. Когато се върне. Нямате вести от нея и папи?

- Нищо - отрони Алекс.

- Е, аз вярвам в чудеса - каза Бри. - Да говоря с теб, е чудо. Някой ден ще се случи друго чудо и мами и папи ще се приберат.

- Опитахме се да ти звъннем на рождения ти ден -каза Алекс. - Мислим за теб непрекъснато.

- И аз мисля за вас. Сестра Мари казва, че трябва да тръгвам. Време е да се погрижа за овцете.

- Добре - отговори с нежелание Алекс. - Бри, последно нещо. Какво е времето при вас?

- Малко е странно - отвърна тя. - В началото беше много горещо и слънчево, но преди около седмица стана сиво и оттогава е така. Всяка нощ се моля на свети Медард да ни съдейства и да ни върне слънцето, тъй като без него реколтата ще загине. Не знам какво ще правим, ако това се случи. Но си остава сиво.

- И тук е такова. Добре, Бри. Ще се чуем пак скоро, обещавам. Пази се. Обичаме те.

- И аз ви обичам - каза тя и затвори.

Алекс задържа слушалката за още един момент. Джули се взираше в картичката от Карлос.

- Чудя се дали е слънчево в Тексас - промълви тя. - Може да отидем там, когато Бри се върне.