Последните оцелели: Изгубени завинаги

11 .

понеделник, 12 септември

Още щом приближиха апартамента, Алекс усети, че нещо не е наред. Одеялото, което беше заковал от вътрешната страна на прозореца на хола, се развяваше свободно.

„Джули беше права“, помисли си той. Някой действително беше нахлул в дома им. Цялата храна, която беше взел от Харви - бе прибрал едва ли не всичките запаси на дилъра - можеше вече да е отмъкната. Бутилките алкохол, които беше заделил, одеялата и юрганите, двата спални чувала, които беше открил с такава радост, кутията цигари, кафето, бирата, аспиринът, витамините, хапчетата за сън, лекарствата против настинка. Електрическата печка, електрическата възглавница, електрическото одеяло. Кожените палта, вълнените палта, пуловерите, ботушите. Беше малоумно от негова страна да задържи всичко това на приземния апартамент. Ако папи или чичо Джими, или дори Карлос беше предложил да съхранява нещата в някое от горните жилища, Алекс щеше да се съгласи! Но тъй като предложението дойде от Джули, той го беше отхвърлил.

Джули. Какво щеше да прави с нея? Не можеше да ѝ позволи да влезе в апартамента, но да я остави сама навън не бе по-безопасно.

- Станало е нещо - прошепна той, посочвайки към развяващото се одеяло. - Влез във входа и се качи на третия етаж. Движи се възможно най-бързо, но тихо. Ще дойда при теб, когато е безопасно. Тръгвай!

Джули го послуша. Алекс изчака пет минути, за да е сигурен, че тя е в безопасност, и отключи външната врата на мазето. Ако крадецът беше само един, изненадващата поява на Алекс би могла да го прогони. С треперещи ръце момчето отключи вратата на апартамента и изкрещя през прага:

- Махай се веднага! Имам пистолет!

- Алекс? Не стреляй! Аз съм, Бри!

- Бри? - извика Алекс. - Добре ли си?

- Да - отвърна тя. - Прибрах се. Сама съм.

Алекс се втурна в апартамента и прегърна силно сестра си, докато тя не започна да кашля.

- Бри, какво става? — попита той. - Наред ли е всичко?

- Да - отговори със задъхване тя. - Всичко е наред. Къде е Джули? Какво се е случило?

- Господи, скрих я- възкликна Алекс, - Остани тук. Не ходи никъде. - Той се засмя. - Как само ще ти се зарадва! Почакай. Ще се върнем след две минути.

Алекс с нежелание остави Бри сама и тичешком се качи на третия етаж.

- Всичко е наред - подвикна на Джули. - Слизай.

- Май е трябвало да заковеш одеялото по-добре -подметна Джули, докато вървяха надолу.

Алекс се засмя.

- Май да - съгласи се той.

Не си спомняше някога да се е чувствал по-щастлив. Имаха храна вкъщи, разполагаха със стоки, които да разменят, сестрите му си бяха у дома. Благодари от сърце на Иисус Христос и за първи път го стори искрено.

- Джули!

- Бри? Бри, наистина ли си ти?

Бри се закашля отново.

- Нищо ми няма - изрече гърлено тя. - Просто съм много щастлива.

- Ще желаеш ли малко чай? - предложи Алекс. -Джули, сгрей вода за чая.

Джули изтърча в кухнята и сложи чайника на котлона.

- Не мога да повярвам, че си тук - каза Алекс и стисна ръката на Бри. - Какво се е случило? Кога пристигна?

- Преди около час - прошепна Бри. - Толкова се уплаших. Одеялата на прозорците и всички онези вещи, струпани в стаята на мами... Тя върна ли се? А папи?

Алекс поклати глава.

- И от Карлос нямаме вести.

Джули прескочи обратно в хола.

- Заради студа е, нали? - попита тя. - И вашите посеви са замръзнали.

Бри кимна.

- И затова ви разпратиха по домовете? - попита Алекс. - Не искат вече да ви хранят и затова ви зарязват?

- Не, Алекс, въобще не беше така - отвърна Бри. -Сестрите ядяха по-малко, за да има достатъчно за нас. Бяха чудесни. - Бри отново започна да кашля. - Чантата ми - изпъшка тя.

Алекс вдигна чантата и я подаде на Бри. Тя я разтвори и измъкна нещо. Алекс разпозна предмета - инхалатор. Някои от съучениците му бяха имали астм Но Бри не беше астматичка.

Бри вдиша дълбоко и кашлицата затихна.

- Някои от нас се разболяха - каза тя. - Аз и две други момичета. Сестра Ан ни заведе на лекар ии той каза, че имаме астма, развита в зряла възраст. Нещо като обикновена астма, но започва по-късно. Докторът каза, че нищо ни няма, но трябва да се пазим от въздуха. Много е пепелив, а ние работехме навън по цял ден и ни дойде в повече. Сестрите не можеха да задържат нито едно от болните момичета, затова ни докараха обратно до Ню Йорк. Заедно с още две момичета, чиито родители сами бяха настояли за това. Опитаха се да ви позвънят предварително, но телефонът не работеше.

Алекс кимна.

- Тази астма - започна той - ще изчезне ли, след като вече не работиш на открито?

- Не мисля така - отвърна Бри. - Не и докато не се изчисти въздухът. Докторът каза, че трябва да излизам навън само в краен случай. Каза, че някога е имало лекарство, което предпазвало от астматични пристъпи, но вече било изчерпано. Даде ни инхалатори, но ни обясни, че трябва да се пазим от пристъпи, като стоим на закрито, не се натоварваме и избягваме силни вълнения. Много се развълнувах, като ви видях. - Тя се усмихна. - Струваше си. О, Алекс, Джули, така се радвам, че съм си вкъщи!

Алекс си помисли, че Бри ще се нуждае от храна и лекарства. Нямаше да може да ходи на училище и съответно нямаше да получава обяд там. Щеше да му се наложи да взема и Джули на опашката за храна и да се надява, че и Кевин ще продължи да го придружава. Дори със запасите в апартамента и с три торби храна вместо две, пак трябваше да пропуска вечерите, ако искаше Бри и Джули да ядат по два пъти на ден.

Забеляза, че сестра му не бе охранена като котенце.

Беше бледа и толкова слаба, колкото и преди да замине. Заминаването ѝ за лятото се беше оказало ползотворно за него и Джули, но не и за самата Бри.

Нo в този момент Бри се усмихна.

-Знаех, че ще спазиш клетвата си - каза тя. - Знаех, че ще сте тук, когато се върна. Никога повече няма дa ви оставя. Никога.

Алекс се взря в сестра си. „Нещата ще се наредят“, помисли си той. Богородица му беше върнала сестра му. С нейна помощ щяха да намерят начин да оцелеят.

сряда, 14 септември

Докато Джули и Алекс се прибираха от училище, видяха как мъж скача от седмия етаж и се сгромолясва на тротоара на шест метра от тях.

Алекс сграбчи сестра си и усети как крехкото й тяло трепери под зимното палто.

- Побързай - каза той и я задърпа към тялото. - Ти вземи обувките, аз ще проверя за портфейл и часовник.

Джули се взря стъписана в Алекс. Той я подбутна към краката на мъжа.

- Алекс, струва ми се, че е жив - промълви тя. -Мисля, че още диша.

- Има ли разлика? - попита Алекс. - Скоро ще умре. Хайде, вземай обувките.

Джули се наведе и изхлузи обувките на мъжа. Алекс откопча часовника му, после прерови джобовете, ала не откри нищо.

- Помогни ми с пуловера - нареди на сестра си. -Вдигни лявата ръка, аз ще хвана дясната.

Джули го послуша и двамата заедно измъкнаха пуловера. Алекс го прибра заедно с обувките.

- Няма портфейл - отбеляза той. - Но и това трябва да ни стигне за няколко кутии супа.

- За какво говориш? - проплака Джули.

- Какво мислиш, че правя всяка сутрин? - попита Алекс. - Така набавям храна.

- Бри знае ли?

- Не - призна той. - И ти няма да ѝ кажеш.

Джули застина.

- Искаш ли да идвам с теб? Рано сутринта?

- Не - отвърна той. Нямаше нужда това да тежи на съвестта и на двама им.

петък, 16 септември

- Толкова много храна! - възкликна Бриана, докато Алекс разтоварваше двете торби на кухненския под. -Три чанти тази сутрин, а сега и всичко това. Откъде се появява?

Появяваше се от това, че Алекс, Джули и Кевин бяха стояли на опашка за храна почти пет часа на минусови температури. Все по-малко хора чакаха, но и по-малко хора раздаваха храната. До десет сутринта вече всички кашляха, но никой не си тръгна. Кевин изпрати Джули до „Холи Ейнджълс“, а Алекс занесе торбите вкъщи. После събра четири бутилки вино, задигнати от 11 Е, кутия цигари от 14 Ж и мъжко палто, часовник и обувки, измъкнати от тяло, на което се беше натъкнал по пътя. Харви отказа часовника с думите, че пазарът вече се е свил, но с радост прие виното и цигарите и даде на Алекс достатъчно храна, че да изкарат цяла седмица, че и повече. Алекс най-много се радваше на двете кутии с риба тон и консервата сьомга. По дяволите вегетарианците и по-дългият им живот.

- Нещата трябва да са наред, щом има толкова много храна - каза Бри, докато разпределяше продуктите по шкафовете. - О, Алекс. Яйчен прах! Хубав е почти колкото и истинските яйца.

- Ядеше ли истински яйца във фермата? - попита той. Температурата в апартамента беше около десет градуса, но Бри правеше нещата по-топли и слънчеви.

Тя кимна.

- В началото всяка сутрин. След това кокошките престанаха да снасят. И кравите по-трудно даваха мляко. Всеки ден се моля за монахините и момичетата, които останаха с тях. Смятам, че на нас ни е по-леко.

- И аз така чувам - потвърди той.

Бри се извърна и го погледна в очите.

- Не спирай да вярваш в чудеса. La madre santísima⁶ бди над нас. Знам, че е така, защото всяка нощ й се молех да се върна вкъщи и да заваря теб и Джули тук.

Алекс си помисли за всички молитви, които беше изрекъл в последните четири месеца, и за това, колко малко от тях бяха чути. Но защо въобще биха го слушали Бог и Света Богородица, след като консерва сьомга бе по-важна за него от мъките Христови?

неделя, 18 септември

Лицето на Бри сияеше, докато приближаваха „Сейнт Маргарет“, и Алекс почувства, че е взел правилното решение, като ѝ е позволил да дойде на литургия. Дори когато Бри свали медицинската си маска и използва инхалатора, защото беше започнала да кашля, Алекс знаеше, че е постъпил добре. Щеше да бъде по-безопасно да я оставят вкъщи, но животът на Бри нямаше смисъл без Църквата.

Алекс потъна в размисли, както напоследък се случваше често по време на литургия. Ако земеделската реколта из страната и света загинеше поради липсата на слънчева светлина, колко време още Ню Йорк щеше да получава хранителни помощи? Ако „Холи Ейнджълс“ и „Винсент де Пол“ затвореха врати, какво щяха да обядват Алекс и Джули? Ако Кевин решеше, че вече не му се чака часове наред на опашка за храна, която дори не яде, щяха ли да им стигат две торби?

И това бяха дребните грижи. На Алекс дори не му се мислеше какво щеше да прави, ако им свършеше горивото за отопление или ако река Хъдсън прелееше и достигнеше Уест Енд Авеню, или ако се наложеш той и сестрите му да напуснат Ню Йорк.

„Живей за мига - каза си той. - Погледни Бри. Виж колко е щастлива. Тя не е глупачка. Знае по-добре от теб колко е крехък животът. Но намира утеха във вярата. Не можеш ли да направиш същото?“

Ала отговорът беше „не“.

понеделник, 19 септември

Тази сутрин Алекс беше казал на Джули да го изчака в „Холи Ейнджълс“, защото ще я вземе по-късно. Когато часовете му приключиха, отиде при отец Малруни.

- Искам да ви се изповядам - обяви Алекс.

Веждите на отец Малруни се изстреляха нагоре.

- Господин Моралес, от доста години не съм слушал изповеди - сподели той. - Несъмнено можете да отидете при свещеника в „Сейнт Маргарет“.

Алекс поклати глава.

- С него би било твърде лесно.

- Ами някой от другите свещеници тук? - предложи отец Малруни.

- Не, отче - отвърна Алекс любезно, но категорично.

Отец Малруни замълча.

- Ами добре - каза накрая той. - Предполагам, че този кабинет и преди е бил използван като изповедалня.

- Прости ми, отче, съгреших - произнесе Алекс. -Минаха пет месеца от последната ми изповед.

Отец Малруни кимна.

-Съборих старец на земята - продължи Алекс. - После стъпих върху него и най-вероятно съм счупил всичките му пръсти. И не спасих бебе, което бе смазано пред очите ми. И двамата най-вероятно са мъртви.

-Съзнателно ли избра да не спасиш бебето? - понита отец Малруни. - По своя воля ли събори стареца, зли намерения ли имаше?

-Случи се по време на бунт. Въобще не мислех. Ако бях спасил бебето, можеше да загубя сестра ми. Ако не бях блъснал стареца, несъмнено щях да я загубя. Предполагам, че го направих по своя воля, не знам дали съм имал зли намерения. Но това не е единственият ми грях, далеч не. Крада от мъртвите. Вземам всичко, което мога, и го разменям за храна. Карам и сестра ми да го прави. Вече дори не ме е грижа дали са живи, или мъртви, стига да мога да набавя храна за семейството. И не го правя само за сестрите ми. И аз изяждам своя дял.

- Ядосан ли си на Бог? - попита отец Малруни.

- Не - отговори Алекс. - Почти ми се иска да бях. Така е и с родителите ми, и с брат ми. Всички изчезнаха. Карлос най-вероятно е жив, не знам със сигурност. Понякога се замислям за тях, ала болката и гневът са толкова силни, че не мога да ги понеса. Затова изключвам емоциите си. Спирам да чувствам. Същото важи и за Бог. Някога се молех и действително вярвах в думите, които изричах. А сега са просто думи. Защото, ако си позволя да почувствам болката и гнева, това ще ме убие. Или аз ще убия някого. Знам, че е грешно да чувствам това към Бог, както знам, че е грешно да не чувствам нищо. Не мразя Бог. Но мразя това, че не го обичам.

- Мисля, че само светец би могъл да обича Бог в подобни обстоятелства - отговори отец Малруни. -А през всичките ми години като преподавател никога не съм попадал на седемнайсетгодишен светец. Твоят грях е гордостта, господин Моралес. Страданията ти не са по-страшни от тези на всички останали, вината ти несъмнено не е по-голяма. Ти си млад човек, който си е поставил много високи цели и през целия си живот се е трудил за постигането им. Оценявам това. Иска ми се да имах повече ученици като теб. Ала сега единствената ти цел трябва да бъде да оцелееш и да запазиш сестрите си живи. Иисус разбира болката. Сърцето му е изпълнено с любов към теб. И се надява собственото ти страдание да ти помогне да разбереш по-добре Неговото. Ако Бог искаше свят, изпълнен със светци, никога не би създал юношеството. Това е. Прекалено мек ли бях?

Алекс избърса сълзите си.

- Не знам - каза той и се опита да се усмихне. - Как да се покая?

- Отиди в параклиса и се помоли за смирение - посъветва го отец Малруни. - Помоли се да приемеш факта, че си само на седемнайсет и не можеш да разбереш всичко, което се случва. Изкажи на Иисус своята благодарност за това, че ти и сестрите ти все още сте живи. Но трябва да вярваш в думите, които изричаш пред Бог. Той ще разбере, ако не е така. Той би простил гнева, но не и лицемерието.

- Да, отче.

- И направи нещо, с което да зарадваш сестрите си. Тяхната радост би била както дар за Бога, така и Неговият дар за теб.

Алекс кимна. Тържествено се покая и смълчан, изслуша как отец Малруни му дава прошка за греховете.

Когато влезе в параклиса, вътре имаше две момчета, които се молеха мълчаливо. Алекс сведе глава пред кръста, после коленичи до една от пейките. „Прости ми за гордостта, Господи - замоли се той. - Прости ми това, че реших, че мога да се справя без Твоята подкрепа и без Твоята любов.“

вторник, 20 септември

- Джули, става ли да идеш в стаята на мами и да направиш отново списък на всичко, което има там? -попита Алекс след училище. - Одеяла, палта, батерии. Направи един списък за одеялата, един за дрехите и един за всичко останало. Не пропускай нищо.

- Защо не го направи Бри, докато сме на училище? - измрънка Джули.

- Защото помолих теб - отговори Алекс. - Хайде, моля те.

Джули се намръщи, но взе химикалка и тетрадка и отиде в спалнята на мами. Алекс даде на Бри знак да го последва в кухнята.

- Рожденият ден на Джули наближава - прошепна той. - Хайде да ѝ направим парти изненада.

- Нима можем? - озадачи се Бри. - Истинско парти? Редно ли е?

Алекс се усмихна.

- Можем. Редно е - заяви той. - Но няма да се справя сам. Знам, че ти не можа да получиш парти за рождения си ден, но се надявам, че няма да имаш против да спретнем изненада за Джули.

- С най-голяма удоволствие! - възкликна Бри. - О, Алекс! Истинско парти. Може ли да поканим момчета?

- Джули би ли се зарадвала? - попита той.

Бри завъртя очи.

- Тогава ще намеря момчета- обеща Алекс.-Просто ми кажи какво смяташ за уместно и аз ще се постарая да го набавя.

петък, 30 септември

- Хайде - каза Алекс на Джули. - Да тръгваме.

- Но днес имам рожден ден - проплака тя. - Не ми се ходи на църква на рождения ми ден.

- Джули - поде Алекс със сериозен тон, - знаеш, че мами отиваше в „Сейнт Маргарет“ на всеки наш рожден ден, за да благодари на Иисус и Богородица. Трябва да запалим свещ за нея, папи и Карлос. Спри да се мотаеш.

- Бри ще дойде ли? - попита Джули.

Бриана поклати глава.

- Ще остана тук и ще ти приготвя специална празнична вечеря - отвърна тя. - Не всеки ден човек навлиза в юношеството.

- Ще се върнем след около час - каза Алекс. - Хайде, Джули. Шал и ръкавици.

Джули въздъхна.

- Никога преди не съм носила шал и ръкавици на рождения си ден.

Но все пак ги сложи и последва Алекс на улицата.

Двамата изминаха мълчаливо няколкото пресечки до черквата - Джули беше напълно нацупена, а Алекс мислеше за друго. Влязоха в храма, свалиха ръкавиците си, топнаха пръсти в свещената вода, прекръстиха се, поклониха се пред разпятието, после намериха пейка и коленичиха за молитва.

Алекс погледна скришом Джули, вече на тринайсет. Все още бе дете, но в много отношения беше по-зряла от Бриана. Алекс се съмняваше, че Джули ще успее да запази вярата си, както го беше направила Бри. Джули винаги е била по-сърдита, по-несдържана и последните няколко месеца не бяха променили това. Алекс знаеше, че не е справедливо нито да сравнява сестрите си, нито пък да очаква, че всичките ужаси ще направят Джули по-нежна и деликатна личност. Особено след като тя никога не е била нежна и деликатна.

Алекс се усмихна. Не би искал да живее с две сестри като Джули, но все пак беше хубаво, че едната е именно такава. Докосна я нежно по рамото и ѝ даде знак да се изправи. Отидоха при свещите, които сега бяха малко и запалиха една. Алекс се помоли за всички изчезнали и молитвата извираше от сърцето му.

Докато вървяха обратно към апартамента, Алекс си помисли за всички неща, които трябва да обясни на Джули. Уроци за това, как да бъде жена, лекции за това, как трябва да се старае в училище и да накара мами и папи да се гордеят с нея. Но думите не искаха да излязат и той си позволи да запази мълчание.

- Да не би телата да са повече отпреди? - попита Джули, когато достигнаха Уест Енд Авеню. - В смисъл, повече от миналата седмица.

- Не мисля, че умират повече хора- отговори Алекс, натъжен от това, че смъртта се натрапва в живота им дори на рождения ден на сестра му. - Май просто събират телата по-рядко.

- Това не е хубаво. Има повече плъхове. Мразя плъхове.

- Не мисли за тях днес - посъветва я Алекс. - Имаш рожден ден. Мисли за хубави неща.

- Ще се опитам - въздъхна тя. - Опитвам се, Алекс. Наистина. Просто е доста трудно.

- Знам. Хайде. Я да видим каква гозба ни е измайсторила Бри.

Той отключи входната врата, после и вратата на апартамента.

- ИЗНЕНАДА!

- Какво?! - извика Джули. - О, Алекс! - Тя прегърна брат си, после дотича до Бри и я взе в обятията си.

Алекс се усмихна. Всички бяха там: Кевин, Джеймс и Тони, приятелките на Джули - Британи и Лорън, както и отец Малруни. Нежна светлина от запалени свещи падаше върху жълтите хартиени гирлянди, висящи край вратата, и големия надпис

закачен на одеялото върху прозореца на хола.

Докато се здрависваше с всички, Алекс си помисли колко е забавна ситуацията. Никога не беше канил съучениците си вкъщи, тъй като винаги се бе срамувал малко от жилището си. Не беше единственият ученик приет на стипендия във „Винсент де Пол“, но момчета които беше искал да впечатли, тези като Крие Флин, имаха пари и родители с връзки. Но благодарение на целия хаос парите вече не означаваха нищо. Връзките, освен тези по високите етажи, оставаха в миналото. Сега всички бяха еднакви в очите на обществото и Бога, а неговият апартамент поне се намираше на удобно място и не изискваше човек да се катери десет етажа по стълбите.

Специално благодари на отец Малруни. Колко би cе зарадвала мами да види, че свещеник, при това изпълняващ длъжността директор на академия „Сейнт Винсент де Пол“, присъства на рождения ден на дъщеря ѝ.

- Радвам се, че ме покани, Алекс - отговори отец Малруни. - Хубаво е да видя усмивки на младите ви лица.

Джули несъмнено се усмихваше. Алекс не можеше да си спомни дали някога я е виждал толкова щастлива. Тя се беше родила навъсена. Но сега лицето ѝ искреше от радост.

- Донесох преносим CD плейър - съобщи Тони. - Реших, че може да потанцуваме.

Четирите момичета се подсмихнаха. Момчетата избутаха мебелите до стените и направиха място за танци. На диска, който беше пуснал Тони, имаше песни от миналата пролет - песни, които накараха Алекс да се почувства отново млад. Джеймс покани Джули на танц, Кевин покани Бри, Тони покани Британи, а Алекс покани Лорън. Нито едно от момчетата не беше особено добър танцьор, но момичетата сякаш не забелязваха. Алекс беше поканил Джеймс и Тони не просто защото бяха две от момчетата, с които се разбираше, но и защото бяха двама от по-привлекателните младежи, останали в училището. Не че външният вид имаше значение. Бяха четири момчета и четири момичета и всички се редуваха да танцуват един с друг. Дори отец Малруни се включи в действието и енергично затанцува с Джули.

-Бих искал да споделя, че на младини бях голяма фурия - каза отец Малруни. - Но тези модерни нови танци като валса ме изтощават.

-Но валсът не е модерен, нали? - озадачи се Лорън.

-Не, скъпа - въздъхна отец Малруни. - Това беше просто извинение на един възрастен човек.

Наложи се Бри да прекъсне танците и да използва инхалатора. Алекс се притесни, че това ще я накара да сс почувства неудобно, но Тони каза, че той също има астма, и двамата седнаха на дивана и се заговориха спокойно за това. Всички се сгряха толкова много от танците, че свалиха палтата си. На Алекс почти му се зави свят от носталгия, когато видя Бри и Тони да седят на дивана облечени така, както някога се обличаха обикновените хора.

- Имаме нужда от освежители - заяви Кевин и бавно закрачи към кухнята. - Някой иска ли кола?

- Кола? - изпищяха момичетата.

- Ще донеса чаши - каза Бри и сякаш от нищото изникнаха хартиени чаши.

- Това е моят принос - усмихна се Тони. - Хартиените неща. Кевин ми даде инструкции и аз ги изпълних точно.

- Щеше ми се да правеше така и в час по латински -промърмори отец Малруни и всички се засмяха.

Кевин напълни на всеки по чаша кола.

- За Джули! - обяви той. - Нека животът ѝ бъде изпълнен с любов и щастие!

Всички вдигнаха чаши и казаха в хор:

- За Джули!

Макар колата да беше топла, тя им подейства като диска на Тони - напомни им какъв е бил животът преди няколко месеца.

- А сега нещо наистина специално - нададе глас Джеймс. - Е, надявам се да е специално, но нищо не обещавам.

Отиде в кухнята, забави се известно време и после се върна в хола. В ръцете си носеше торта, украсена четиринайсет горящи свещи.

- Честит рожден ден! - запяха всички. - Хайд Джули, духни свещите! Пожелай си нещо!

Джули стисна очи, после ги отвори и духна свещите. Успя да ги угаси от втория или третия път. Алек си каза, че това не значи, че тя вече не е силна, просто свещите върху тортата ѝ бяха станали много.

- Та това е шоколадова торта! - възкликна Джули, докато я разрязваше. - Шоколадова торта с шоколадова глазура. О, Джеймс, откъде я намери?

- Не я намерих - отговори Джеймс. - Просто вкъщи ни беше останала една стара кутия микс за торта и пакет глазура. Всъщност беше доста вълнуващо. Имаме електрическа печка, така че просто се надявахме токът да не спре, преди тортата да се е опекла, което почти се случи. Отвътре може да е малко клисава, но е най-доброто, което успях да направя.

- Това е най-красивата торта, която някога съм виждала - каза Джули. - Не мога да повярвам, че семейството ти се е отказало от нея.

И Алекс не можеше да повярва. Зачуди се колко ли чифта обувки беше събрал Кевин, за да се сдобие с продуктите, и благодари мислено на своя приятел, който беше организирал всичко така прецизно и сега никой нямаше да се замисля за това, колко живота бе коствала тази проста недопечена торта.

Ала още първата хапка от шоколадовата торта прогони всички мисли за смъртта. Беше си цяло чудо. Тортата, колата, засмените му красиви сестри - това бяха истински чудеса.

- Тони донесе хартиените неща, а Джеймс донесе тортата - обобщи Кевин. - Така че аз донесох подаръка. Честит рожден ден, Джули. Не е много, но се надявам да ти хареса.

Подаде ѝ малък пакет със странна форма, увит в стара хартия с коледна украса.

Джули я разви така, сякаш хартията беше чисто злато. Под опаковката имаше слой салфетки, а под тях - червило.

-Божичко! - изпискаха момичетата. - О, Джули, цветът е съвършен! Хайде, Джули, сложи го!

Тя се обърна към Алекс.

- Може ли?

- Само ако ми позволиш един последен танц - отвърна той.

Джули изтича в банята, момичетата я следваха по петите. Алекс се възползва от възможността да благодари на Джеймс, Тони и Кевин за това, че бяха направили рождения ден на сестра му толкова специален. И тримата се държаха, сякаш не беше кой знае какво, но Алекс осъзнаваше колко важен беше този ден за Джули, за Бри и за приятелките на Джули. Независимо от всичките ужаси в живота им, те бяха отишли на парти и бяха танцували с истински момчета.

Когато Джули излезе от банята, устните ѝ бяха яркорозови, подобно на бузите ѝ. Алекс ѝ се поклони и я съпроводи до дансинга. Джеймс намери една бавна песен и Алекс и Джули потанцуваха за момент, а после Кевин го потупа по рамото и зае мястото му.

- Най-добре да преместим обратно мебелите - каза отец Малруни, когато песента свърши. - Не бихме искали да нарушим вечерния час.

Само за минута-две момчетата върнаха всичко на мястото му. Тортата беше свършила, но все още имаше няколко чаши кола, които Кевин им каза да задържат.

Тони каза, че ще изпрати Лорън до дома ѝ, тъй като тя живееше само на две пресечки от него, а Кевин обеща да стори същото с Британи. И двете момичета се закискаха весело и прегърнаха Джули на тръгване. Джеймс, Тони и Кевин целунаха Джули по бузата, което предизвика нова вълна кикоти. Всички си сложиха палтата, шаловете, ръкавиците и излязоха в леденостудената есенна вечер.

Джули пристъпи към Бри, след това към Алекс и ги пое в обятията си.

- Това е най-хубавият рожден ден, който някога съм имала - каза тя. - Когато казвам молитвите си тази нощ, ще благодаря на Мария, Madre de Cristo⁷, за това, че ме е дарила с най-добрия брат и най-добрата сестра на света и че ми позволи да стана на тринайсет.

⁶ Пресвета Богородица (исп.). - Б. пр.

⁷ Майката на Христос (исп.). - Б. пр.