Последните оцелели: Изгубени завинаги

4 .

петък, 27 май

Дани 0’Браян изпусна намачкан лист хартия в коридора на първия етаж, докато момчетата си тръгнаха от „Винсент де Пол“ за деня.

- Вдигни го - каза Алекс. - Чу какво каза отец Малруни.

- Ти го вдигни - отвърна Дани. - Аз си плащам, за да уча тук. - Тъкмо щеше да продължи по коридора, когато Крие Флин се изпречи на пътя му.

- Чу го - обърна се Крие към Дани. - Вдигни го. И после се извини.

- Няма проблем - въздъхна Алекс и се наведе да вдигне смачкания лист. - Трябваше да направя това от самото начало. - Побесняваше при мисълта, че Крие се опитва да реши неговите собствени проблеми.

- Съжалявам - извини се Дани. - Наистина, Моралес. Луната е виновна. Направо ме побърква.

-Не го мисли - отговори Алекс.

Хвърли хартийката в най-близката кофа за боклук и излезе. Не можеше да си хаби времето с хора като Дани 0’Браян.

Но случилото се продължаваше да го притеснява, докато вървеше към „Сейнт Маргарет“, и не му излизашe от главата дори когато вече чакаше пред кабинета на отец Франко. Той и Дани се държаха приятелски един с друг. Бяха заедно в клуба по дебати. Алекс дори беше ходил в дома на Дани, когато заедно работеха по един проект по история.

Наистина луната беше виновна. Тя действително побъркваше всички.

След близо час чакане, най-после беше поканен да влезе при отец Франко. Свещеникът изглеждаше изтощен, доста по-зле от миналата седмица.

- Чудех се дали не сте чули нещо ново за Пуерто Рико - каза Алекс.

- Нищо особено - отговори отец Франко. - Ситуацията е много, много тежка. Никой не знае нищо за рибарското градче, в което е бил баща ти, но малкото, което успях да науча, е, че всички селца и малки градове по северното крайбрежие са били унищожени. Съжалявам. Знам, че ти трябва по-конкретна информация, но само с това разполагам. Ще продължавам да разпитвам. Епархията вече свикна с въпросите ми.

- Благодаря ви, отче - отвърна Алекс. - Мога ли да ви попитам последно нещо, ако не възразявате.

- Разбира се. Как мога да ти помогна?

Алекс не искаше да зададе въпроса и не искаше да чуе отговора. '

- Относно откритите тела - започна той. - Смятате ли, че вече са намерили всички тела? Например в „Янки Стейдиъм“. Това ли са всички открити женски тела?

Отец Франко поклати глава.

- Много от телата все още не може да бъдат достигнати - обясни той. - И доколкото разбирам, клетите жени в „Янки Стейдиъм“ прекарват там само по няколко дни, преди да бъдат заменени с други тела.

- Тоест дори човек да разгледа телата там и да не открие своята роднина, това пак не е гаранция, че тя е жива? - попита Алекс.

- Боя се, че да.

- А тези, които никой не разпознае? Погребват ли ги все пак?

На отец Франко сякаш му стана неудобно.

- Принудени са да ги кремират - обясни той.

- Не мислех, че Църквата одобрява кремацията.

- Обстоятелствата са извънредни - допълни отец Франко. - Убеден съм, че Бог ще разбере и ще прости.

Алекс кимна, опитвайки се да не си представя как захвърлят майка му сред купчина други тела в крематориума.

- Благодаря ви, отче - каза той и се изправи.

- Ще се моля за теб - отвърна отец Франко. - За теб и цялото ти семейство!

За колко ли души се молеше той? Имаше ли въобще време да се помоли за себе си?

събота, 20 май

- Тук е същинска кочина! - заяви ядосано Алекс, докато оглеждаше стаята. - Не знаете ли как да поддържате ред? И защо цял следобед киснете пред телевизора? Нямате ли домашни?

Джули и Бри седяха на дивана в хола и гледаха повторение на сериала „Обичам Люси“. Джули се прозя.

- Съжалявам... - започна Бри, но Джули я перна по ръката.

Алекс отиде при телевизора и го изключи. Джули пак го включи с дистанционното.

Алекс пристъпи към нея и измъкна дистанционното от ръката й.

- Ставай! - изкрещя той. - Веднага! И започвай да разтребваш!

- Няма да помръдна, докато не ни кажеш къде са мами и папи - отвърна Джули. - С Бри настояваме за отговори. Нали, Бри? - Звучеше повече като заплаха, отколкото като въпрос.

Бри изглеждаше отчаяна, но кимна с глава.

- Това да не е някаква стачка? - попита Алекс. - Да не сте шофьори на тирове? Е, планът ви няма да успее. Спрете телевизора и мрънкането.

- Кой умря и те направи шеф? - озъби се Джули.

Без въобще да се замисли, Алекс я зашлеви през лицето. Джули изписка от болка, после избяга от стаята, а Бри хукна след нея. Прибраха се в спалнята си и Джули затръшна вратата.

- Глупак - прошепна Алекс.

Ненавиждаше, когато папи ги беше удрял, и се беше заклел никога да не постъпва така със собствените си деца. А сега, когато сестрите му се нуждаеха от него, се държеше като отвратителен грубиян.

Даде на сестрите си няколко минути да се накрещят и наплачат, или каквото там правеха в затворената си стая, а после почука на вратата. Влезе, без да изчака разрешение.

Джули седеше на горното легло, бузата й все още пламтеше. Бри стоеше изправена до нея.

Алекс се опита да си представи как папи се извинява, но не успя. Папи би се извинил на мами, но не и на някое от децата.

- Съжалявам - каза Алекс. - Не трябваше да те удрям.

Джули извърна поглед от него.

- Къде са те? - попита Бри. - Защо не ни се обаждат?

- Не знам - отговори Алекс. - Кълна се, не знам.

- Опита ли изобщо да ги потърсиш? - просъска Джули.

- Да, разбира се - отвърна Алекс и потръпна при спомена за редиците безжизнени тела на стадиона. -Изчезнали са. Не казвам, че са мъртви. Но едва ли можем да се надяваме, че някога ще се върнат.

- Не! - ревна Бри. - Не го вярвам. Няма да го повярвам. Говорих с папи. Беше жив. Каза „Пуерто Рико“. Чух го!

От очите й рукнаха сълзи.

- Разберете... - Алекс се чувстваше сам и безпомощен. - Бри, дори и да е бил папи, той пак не би могъл да се измъкне от Пуерто Рико. Полетите са преустановени. А телефоните там не работят. Звъня всеки ден - рано сутринта и късно вечерта, но не мога да се свържа. Може би си права, може би действително си говорила с папи, но за момента няма как да се надяваме, че той ще се върне скоро.

- Ами мами? - попита Джули. - Тя защо не е вкъщи?

- Метрото е било наводнено през онази нощ - каза Алекс. - Преди няколко дни звънях в болницата, но те не успяха да ми кажат дали мами е била там. Вярвам, че ако е била, щеше да ни се обади. Но не мога да съм сигурен. Търсих я, Джули. Взех автобус до „Янки Стейдиъм“ в четвъртък и огледах стотици тела там, но не открих мами.

- Значи, трябва да е жива - изхлипа Бри.

- Може би - въздъхна Алекс. - Но мисля, че щеше да ни се обади, ако всичко беше наред.

- Значи, сме сами? - попита Джули.

Алекс кимна.

- Когато се чуем отново с Карлос, ще му кажем. Може би от армията ще му позволят да се прибере. Но дотогава сме само тримата. Така че трябва да се стегнем. Трябва да се държим така, както биха очаквали мами и папи. Трябва да ходим на училище, и да разтребваме апартамента и да посещаваме неделната литургия. Но кълна се, Джули, никога повече няма да те ударя. Никога.

Джули се извърна и го погледна.

- Какво ще стане е нас? - попита тя. - Ако от социалните служби разберат за нас? Може ли да останем тук, ако папи не е вкъщи? Имаме ли достатъчно пари? Кой ще се грижи за нас?

- Сами ще се грижим за себе си - отвърна Алекс. -Досега се справяме доста добре. Никой не е тръгнал да докладва за нас на социалните служби и най-вероятно ще можем да поостанем тук известно време, преди някой да забележи. Не знам как ще се оправим с парите, но поне все още имаме храна. Предполагам, че ако нещата съвсем се влошат, ще се преместим при чичо Джими и леля Лорейн. - Взе пакетче кърпички и го подаде на Бри. - Имате ли други въпроси?

- Съжалявам, не трябваше да ти говоря така - каза Джули. - Толкова много ми липсват.

- Разбирам - отвърна Алекс. - Непрестанно се моля за тях.

„И за нас“, добави мислено той.

Бри си издуха носа и захвърли използваната кърпичка в кошчето.

- La madre² ще ни чуе - промълви тя. Взе броеницата, която държеше до малката фигурка на Богородица върху шкафчето си, коленичи и започна да се моли.

Съжалявам, изрече беззвучно Алекс към Джули, но дори да го беше забелязала, тя не реагира. Излезе от стаята им и се прибра в своята.

- Пресвета дево, чуй молитвите ни... - зашепна той, като се надяваше тя да го чуе сред грохота от изгубени души.

сряда, 1 юни

Алекс тъкмо стоеше пред училищното си шкафче и се чудеше кои учебници да вземе вкъщи, когато почувства потупване по рамото. Моментално се изпълни с неописуемата смесица от гняв и притеснение, която го спохождаше така често през изминалите две седмици. Лицето на Крие Флин не го успокои особено.

- Мисля, че трябва да поговорим - каза Крие. - Насаме. - Посочи към най-близката класна стая.

Алекс го последва. Помисли си колко често хората определяха Крие за естествен водач. Явно Алекс искаше някой да го води.

Крие затвори вратата зад тях.

- Исках да те уведомя, че утре напускам училище -каза той. - Историята е дълга и няма да те тормозя с детайли, просто ще ти кажа, че изчаквахме сестра ми да се прибере от университета „Нотр Дам“. Тя вече е вкъщи, така че можем да потегляме.

- Къде? - попита Алекс.

- Северна Каролина - отговори Крие. - Майка ми има роднини там. Засега татко ще остане в града.

- Не разбирам - възкликна Алекс. Това, че Крие напускаше по средата на седмицата, караше нещата да изглеждат по-зловещо. - Ами последните изпити?

- Вече ги изкарах - обясни Крие. - Трябваше да организирам някои неща, но вече официално съм в дванайсети клас. - Той се засмя. - Поздравления. Вече си председател на единайсетокласниците. Това ще стои добре в резюмето ти при кандидатстване, ако след една година все още съществуват колежи.

- Това ли искаше да ми кажеш? - попита Алекс. -Защо е цялата тази потайност? Хората и бездруго ще забележат, че те няма.

- Надявам се. Иначе излиза, че съм пропилял напразно всичките години, прекарани тук.

Алекс огледа Крие. Съученикът му притежаваше естествената арогантност на хората, които постигат всичко с лекота. Двамата носеха еднакви униформи, но дрехите на Крие му стояха по-добре, по-естествено. Алекс познаваше Крие от пет години и през цялото това време непрестанно се беше съревновавал с него.

Дори когато беше успявал да го надмине в нещо, пак не му се беше струвало достатъчно. Винаги идваше следваща битка, следваща ситуация, в която трябва ди докаже, че е не по-малко умен, не по-малко компетентен, с не по-малки шансове за успех в живота. Карлос никога не беше представлявал толкова могъщ противник.

-Желая ти всичко добро - каза Алекс. - Ще ни липсваш тук.

- Благодаря - отвърна Крие. - Всъщност и ти ще ми липсваш. Ти изкарваше най-доброто у мен. Но не затова те повиках. Не обичам драматичните сбогувания. Пазех напускането си в тайна точно за да ги избегна.

- А защо ме повика? - попита Алекс.

Крие изглеждаше притеснен, сякаш му беше неловко. Алекс не можеше да си спомни дали някога го е виждал такъв.

- Знам, че не е моя работа какво става със семейството ти - започна Крие. - Но подочух някои неща. Баща ти не е в Ню Йорк, нали?

Алекс поклати глава.

- И аз така си помислих - продължи Крие. - Спомням си, че преди да настъпи целият хаос, ти беше споменал, че той отива на погребение в Пуерто Рико. Чували ли сте се с него? Добре ли е?

- Така мислим - отвърна Алекс. - Няма как да сме сигурни.

- Наистина. Няма как човек да е сигурен в каквото и да било в подобни времена. Баща ми казва, че положението ще се влоши. Дочува разни неща. Доста е близък с кмета, та научава разни работи от него. И тъй като е застраховател, знае доста. Нека кажем, че осъзнава ставащото по-добре от отец Малруни и затова изпраща майка ми, сестра ми и мен далеч от тук.

- Как ще стигнете до Северна Каролина? - попита Алекс. - Подновени ли са полетите?

- Не, тръгваме с кола.

- Ще успеете ли? - изненада се Алекс. - По радиото казват, че има недостиг на гориво.

- Винаги ще се намери гориво, ако имаш пари - отвърна Крие, - Гориво, храна, жилище. Пари и връзки. - За момент на Алекс му се стори, че Крие изглежда засрамен. - Баща ми казва, че и това няма да продължи дълго. Казва, че скоро ще минем на разменна търговия. Но за момента парите в брой ще свършат работа. Това е едно от нещата, за които исках да поговорим. Как сте с парите? Имате ли достатъчно? Майка ти работи ли?

Алекс си представи как Крие изважда портфейла си и му подава двайсетачка. При тази мисъл направо му прилоша.

- Добре сме. Най-вероятно сме по-добре от доста от момчетата тук.

- Хубаво - каза Крие. - Радвам се да го чуя. Виж, искам да ти дам визитката на баща ми. Той знае за теб. Пет години си блъскаме главите, определено е чувал за теб. Честно казано, писнало ми е да ми натяква колко е велик Алекс Моралес и как трябва да се опитам да бъда като него. Баща ми те държи под око от известно време. Затова ми каза да ти предам, че ако ти или някой от семейството ти се нуждаете от нещо, от нещо голямо, трябва да го уведомите. Не го притеснявай за нещо дребно. Но ако е наистина сериозно, а ти знаеш какво е сериозно, отиди в офиса му и виж дали ще успее да ти помогне. Но не казвай на никой друг. Татко е много натоварен тези дни и ми каза, че предложението му важи единствено за теб. Защото баща ти го няма. И защото му се иска да приличах повече на теб.

- Благодаря ти - отвърна Алекс и взе визитката от Крие. - Убеден съм, че няма да се наложи да го притеснявам. Справяме се доста добре.

- Хубаво. А, и още нещо. Надявам се няма да го приемеш лично. - Крие се усмихна. - Е, сигурно точнo така ще го приемеш, но все пак ще ти го кажа. Забелязал съм, че си от тези хора, които всички харесват и уважават, но все пак нямаш близки приятели. Може би си близък с момчетата от твоя квартал, не знам. Но както и да е, казах на Кевин да те наглежда.

-Кевин Дейли? - изненада се Алекс. Кевин беше дребен и циничен и Алекс винаги беше смятал, че Крие го държи край себе си за забавление. Не можеше ли си представи по-безполезен другар.

-Кевин знае разни неща - отговори Крие. - Това му е дарбата. Не разбирам как го прави, но винаги знае какво точно се случва преди който и да било друг. Нe говоря само за училище. Знае за всичко из целия град. Сега е твой. Няма да ми върши работа в Северна Каролина.

- Благодаря, предполагам - отвърна Алекс. - И благодаря, че си казал на баща ти за мен. За семейството ми.

- Надявам се татко да успее да ти помогне - каза Крие. - Но си мисля, че Кевин ще ти бъде по-полезен. -Изглеждаше смущаващо сериозен. - Е, сбогом, Алекс. Желая ти всичко най-добро. Надявам се баща ти да се върне скоро. Ще те споменавам в молитвите си.

- И аз в моите - измънка Алекс.

Огледа за последно Крие - момчето, което имаше всичко. Прибра визитката в джоба си и излезе от стаята. Вече беше председател на випуска, несъмнено щяха да го изберат за председател и догодина, но това вече нямаше значение. „Вече нищо няма значение“, помисли си Алекс, докато крачеше бързо към мъжката тоалетна. Без да се интересува дали някой ще го види, той се хвърли в една кабина и заплака неконтролируемо.

² Света Богородица, Майката (исп.). - Б. пр.