Последните оцелели: Изгубени завинаги

5 .

четвъртък, 2 юни

Телефонът звънна точно когато Алекс тръгваше за училище. С препускащо от вълнение и страх сърце, той прелетя през стаята и вдигна слушалката на второто позвъняване.

- Луис? Обаждам се от апартамент 3 Ж. Мивката в банята отново тече. Трябва да сложиш нова шайба.

„Умри, стара bruja^*“, помисли си Алекс и тресна телефона, без да каже и дума.

* Вещица (исп.). - Б. пр.

петък, 3 юни

- Хрумна ми нещо за мами - обяви с плаха гордост Бри, докато тя, Алекс и Джули започваха вечерята, състояща се от спагети с червен сос. - За това, защо не се обажда.

-Може би телефоните не работят там, където е тя - предположи Джули. - Лорън казва, че телефоните понякога работят, понякога не работят. Може би мами ни звъни само когато не работят.

-Коя е Лорън? - попита Алекс, като междувременно се опитваше да не загребва много спагети. Все още имаха храна, но запасите им се стопяваха, а той не беше сигурен как или кога ще могат да ги попълнят. И тримата обядваха в училище всеки ден, но с настъпването на уикенда и приближаването на края на учебната година Алекс наистина не знаеше как ще успеят да се справят.

- Тя е най-добрата ми приятелка - каза Джули и без да се притеснява от бъдещия недостиг на храна, си сложи допълнително.

- Не мисля, че е заради телефоните - продължи Бриана. - Не знам дали работят през цялото време, но смятам, че причината мама да не се обажда, е друга.

- И каква по-точно? - попита Джули. - Не е, като да не ни знае номера.

- Точно това е! - Бри не беше изглеждала толкова щастлива и ентусиазирана от седмици. - Може би мами има амнезия.

- Амнезия? - попита саркастично Джули.

Бри или не чу, или не обърна внимание на скептицизма й.

- Може би си е ударила главата през онази нощ. Или може би е изпаднала в шок при вида на всички онези ужасии. Не знам. Но хората получават амнезия. В сериалите се случва непрекъснато. Така че мами е добре, не е ранена, но просто не може да си спомни нито коя е, нито къде живее. Не можеш да позвъниш у дома, когато имаш амнезия, и точно затова нямаме вести от нея. Но един ден паметта й ще се върне. Може би някой ще я хипнотизира или пък тя ще си удари главата отново, или пък някой неин колега от болницата ще я разпознае на улицата и ние ще разберем къде е била толкова дълго. Възможно е да стане така, нали, Алекс?

Алекс се взря в Бри. Нямаше сила да спори.

- Би било цяло чудо - промълви той.

- Случват се чудеса! - отговори Бри. - За това се моля. Моля се на La madre и на свети Юда Тадей мами да има амнезия, да си възвърне паметта и да си дойде вкъщи.

- Аз се моля на Жана д’Арк - каза Джули. - Няма ли повече спагети? Още съм гладна.

- Стига толкова за тази вечер - заяви твърдо Алекс. - Изяде повече от достатъчно.

- В чинията ми все още останаха малко - отбеляза Бри. - Изяж ги, Джули.

- Не - забрани Алекс. - Изяж си порцията, Бри. Та, Джули, защо се молиш на Жана д’Арк?

- И тя е светица - промърмори Джули. - Щом Бри не е гладна, защо да не изям нейната порция?

Защото не взе достатъчно храна от магазинчето! - искаше да изкрещи Алекс. - Защото не е редно Бри да умира от глад, за да се чувстваш ти напълно сита.

- Защото ти вече си сложи допълнително - подчерта вместо това Алекс. - Не ми беше хрумвало, че може да е амнезия, Бри. Може би много хора блуждаят из улиците на града, шокирани от всичко, което се случва. Като войниците, получили снаряден шок през Първата световна война. Свети Юда Тадей сигурно е доста зает в момента и едва ли успява да отговори на всички, които се обръщат към него, така че чудото може да отнеме известно време. Но важното е да останем силни и да не губим надежда.

- Свети Юда Тадей е твърде зает, за да чуе всички молитви - измърмори Джули. - В случая Жана д’Арк е доста по-подходяща.

- Но Свети Юда Тадей е покровител на изгубените каузи — отвърна Бри. - А мами е изгубена, така че той сигурно проявява интерес към нея. И към всички хора като нея. Хората с амнезия и снаряден шок.

- Жана д’Арк е покровителка на войниците - не се предаваше Джули. - Писах доклад за нея миналата година. Убедена съм, че на нея трябва да се молиш, ако имаш снаряден шок.

-Но мами няма такъв шок, тя има амнезия.

Алекс смяташе този прочувствен разговор за светците за изключително глупав. Жегна го вина, щом го осъзна.

- Джули, почисти масата - нареди той. - А после с Бри измийте чиниите. Аз отивам в стаята си.

- Какво ще правиш? - попита Джули.

- Ще се моля - отвърна Алекс и с бърза крачка излезе от трапезарията.

Не искаше да признае на сестрите си, че ще се моли за сила, за да изтърпи тях двете, и прошка за това, че не желае да го прави.

събота, 4 юни

Токът пак беше спрял, но дори в приземния апартамент навлизаше достатъчно следобедна светлина, за да не са необходими свещи или фенерчета. Бри и Джули се бяха настанали на дивана и разглеждаха списание, а Алекс седеше на креслото и слушаше новините по радиото. Долен Манхатън, чак до Хюстън Стрийт, беше евакуиран заради непрекъснатите наводнения. При протести за храна в Токио бяха загинали поне осем души, носеха се слухове и за революция в Русия.

- Наистина ли го харесваш? - обърна се Бри към Джули. - Наистина ли мислиш, че е сладък?

Джули кимна.

- Смятах, че и ти го харесваш. Помня, че доста ти се понрави, когато го видяхме по телевизията.

- Не чак толкова - отвърна Бри. - Пък и тогава бях доста по-малка.

- Какво? - надигна глас Джули. - Да не искаш да кажеш, че съм бебе? Че само бебета го харесват?

- Бихте ли престанали? - обади се Алекс. - Опитвам се да слушам радиото.

- Не, не бих! - изкрещя Джули. - Изобщо не бих престанала! Защо трябва непрекъснато да слушаш тъпото радио? Мразя го.

Тя изхвърча от стаята.

- Какво? - попита Алекс, когато Бри го изгледа.

- Нищо - въздъхна тя. - Просто Джули се разстройва, когато чуе какво става по света. На мен не ми влияе особено, тъй като знам, че един ден Бог ще върне мами и папи при нас. Но Джули го понася по-трудно. Уплашена е, макар да се опитва да го прикрие. Напоследък сънува ужасни кошмари.

Според Алекс Джули беше по-разстроена от това, че Бри не харесва някакъв актьор, отколкото от протестите за храна и революциите.

- Важно е да знаем какво става по света - обясни той.

- Защо?

Алекс не беше сигурен как да го обясни. Когато всичко започна, му беше просто любопитно да разбере какво се случва. Но напоследък усещаше отчаяна нужда да знае всичко, а радиото беше единственият източник на информация. Таблото за съобщения в „Сейнт Маргарет“ засягаше единствено ставащото в Ню Йорк. Но извън пределите на техния град имаше цял един свят - свят, който Алекс някога беше мечтал да опознае.

Дори и да успееше да обясни това чувство на Бри, тя би казала, че е по-важно да се погрижат за Джули. И най-вероятно би била права.

- Добре - каза той. - Ще слушам радиото само нощем в стаята си.

- И тогава го чуваме - отвърна Бри. - Знам, че не го пускаш много силно, но звукът минава през стената.

- Чудесно — промърмори Алекс.

- Май имаме слушалки. Мога да ги потърся, ако искаш? - предложи Бри.

Алекс кимна.

- Направи го. А аз ще опитам да поговоря с Джули.

Бри запретърсва кухненските шкафове, а Алекс се запъти към спалнята на момичетата.

Джули седеше с кръстосани крака на двуетажното легло.

- Пак ли ще ме удариш? — попита тя.

- Не. Разбира се, че не - отговори Алекс, като едва се сдържаше да не го направи. - Не знаех, че радиото ти е толкова неприятно. Не си ми казвала.

- Защото не ти пука. На никого не му пука какво искам, освен на Карлос, а той не е тук.

- На Бри й пука. Тя ми разказа, че имаш кошмари.

- А ти нямаш ли? - озадачи се Джули. - Нямат ли всички хора кошмари?

Алекс избухна в смях.

- Само нормалните - отвърна той. - Добре де, може би без Бри. Но всички останали имат.

- Ще се оправят ли нещата? - попита Джули. - Затова ли слушаш постоянно новините, защото нещата все някога ще се оправят?

Алекс поклати глава.

- Не затова ги слушам. За това се моля, но не затова ги слушам.

- Мислиш ли, че Бог слуша молитвите ни?

- Бри мисли така - въздъхна Алекс. - Отец Франко също смята така.

- Всички онези хора се избиват един друг... При това в черква.

- Трябва да знам какво се случва. Бри търси слушалки. Ако ги открие, ще ги ползвам винаги когато слушам новините.

- И няма да ми казваш какво става? - попита Джули.

- Не и ако не искаш.

Бри влезе в стаята.

- Не съм ги намерила - обясни тя. - Но радиото има изход за слушалки, така че и те самите трябва да са някъде тук.

- Хайде, Джули - подкани я Алекс. - Ако и тримата търсим, ще ги намерим много по-бързо.

вторник, 7 юни

- Правителството е знаело - обясняваше Кевин Дейли. - Определено са знаели. Просто не са искали да разкрият на хората какви ужасии предстоят.

- Но защо не са ни дали възможност да се подготвим? - попита Джеймс Флахърти. - Не, убеден съм, че е било Божие дело и учените са били изненадани точно колкото всички нас.

Алекс седеше между двамата си съученици в столовата и слушаше как водят същия спор, на който беше ставал свидетел почти всеки ден през последните три седмици. Нима вече имаше някакво значение? Алекс с благодарност довърши обяда, който училището му беше осигурило - обяд, от който Кевин и Джеймс се оплакваха. Явно все още имаха запаси от храна вкъщи. В противен случай и те, подобно на него, биха били благодарни за предложеното блюдо.

Усети докосване по рамото, вдигна глава и видя зад себе си отец Малруни. Всички момчета на масата се изправиха.

- Седнете - каза отец Малруни. - Господин Моралес, имам съобщение за теб от отец Франко от „Сейнт Маргарет“. Помоли да отидеш при него възможно най-скоро.

- Ще тръгна веднага - отвърна Алекс със свит стомах. Отец Франко сигурно беше чул нещо за Пуерто Рико, за Милагро дел Map. Добре беше, че Алекс научаваше пръв. Така щеше да има възможност да прецени как да поднесе новините на сестрите си.

Отец Малруни вдигна вежди.

-Имаш ли разрешение да напуснеш училище?

-Не, сър - призна Алекс. - Но въпреки това ще тръгна веднага.

Кевин се изкикоти.

-Не одобрявам подобно отношение към учебния процес - заяви отец Малруни. - Това е училище, а не парти клуб. Не можете да идвате и да си отивате когато ви се прииска.

- Много съжалявам - отвърна Алекс, - но трябва да вървя. Ще се върна, ако мога. А сега, ако ме извините...

Той взе учебниците си и излезе от столовата, усещайки насочените към него погледи. Алекс Моралес, който никога не беше отсъствал, който никога не беше възразявал на учител, камо ли на свещеник, току-що се беше противопоставил на директора. Е, нека гледат. Какво ли разбираха? Дори отец Малруни, който знаеше за мами, не беше наясно с това, че и папи е изчезнал.

Алекс наблъска учебниците в шкафа си, излезе от сградата и се затича към „Сейнт Маргарет“. Въобще не обръщаше внимание на светофарите, тъй като по улиците почти нямаше движение. Пролетта беше необичайно топла и Алекс се изпоти, преди да стигне до черквата, но това нямаше значение. Единственото, което имаше значение, беше фактът, че отец Франко знае нещо. След три седмици най-после имаше новини.

Както винаги в чакалнята пред кабинета имаше половин дузина хора, желаещи да говорят със свещеника. Алекс с негодувание зае мястото си на един от столовете. Щом новината беше спешна, защо момчето трябваше да чака близо час, преди да я научи?

Досети се, че е трябвало да погледне таблото със съобщения на влизане. Ако отидеше сега, щеше да си изгуби реда и да добави още половин час към чакането. Трябваше поне да си вземе някой учебник, за да има с какво да си отвлича вниманието, вместо да се взира в изкривените от болка лица на хората около себе си. А най-неприятното беше, че в Алекс се пробуждаше надежда. Може би Милагро дел Map беше пощаден от приливните вълни и папи беше добре.

А може би Бри беше права и мами беше претърпяла някакъв инцидент и чак сега беше успяла да каже на хората коя е и къде живее.

Или може би отец Франко беше научил нещо за Карлос от свещениците в армията. Добрите сценарии бяха не по-малко от лошите, но Алекс съзнаваше, че добрите са по-опасни. Едно е да не губиш надежда, а съвсем друго да я оставиш да разцъфти напълно и после да я видиш премазана.

След известно време му дойде редът. Помоли се за сила, за да посрещне е достойнство новините от отец Франко.

- О, Алекс. Мислех, че ще дойдеш след училище.

- Отец Малруни каза, че трябва да дойда възможно най-скоро - отговори момчето и седна. За последно беше видял отец Франко само преди два дни, но свещеникът сякаш беше остарял е години. - Има ли някакви новини?

- Да - отговори отец Франко. - О, ти питаш за баща си. Не, синко, боя се, че не. Нищо ново. Установена е връзка със Сан Хуан, но все още не се знае нищо за съдбата на малките градчета. Не затова те повиках днес.

Алекс зачака следващия удар - да му съобщят, че са открили тялото на майка му. Но отец Франко го изненада.

- Става дума за сестра ти Бриана - каза вместо това той. - Най-после добри новини.

Алекс се опита да се усмихне.

-Харесвам добрите новини - промълви той.

-Има малък манастир в горната част на щата - започна отец Франко. - Мястото действително е изключително. Шест сестри живеят там и се грижат за малка ферма. Решили са да поканят десет момичета от католически гимназии да останат с тях за постоянно. Момичетата ще помагат в работата, но също така ще получават образование от сестрите - нещо като летен лагер, превърнат в училище пансионат. Повечето от поканените момичетата са от семейства, които имат връзки с манастира, но аз познавам една от сестрите и ѝ казах, че мога да ѝ предложа чудесна кандидатка. Не бях сигурен за точната възраст на Бриана, но казах, че е на петнайсет и че следващата година започва десети клас.

- Тя навършва петнайсет другия месец - отговори Алекс, докато се опитваше да възприеме всичко. - И да, ще бъде в десети клас.

Отец Франко изглеждаше особено доволен от себе си.

- Сестрите канят само момичета, които посещават католически училища, но това не би трябвало да представлява проблем. Бриана учи в „Холи Ейнджълс“, нали?

Алекс кимна.

- Чудесно - каза отец Франко. - Много се радвам за теб, за семейството ти и най-вече за Бриана. Знам колко благочестива девойка е и предполагам, че точно в манастира ще открие своето призвание. Но дори и да не стане така, пак ще има сигурен подслон, а ти и семейството ти няма да се тревожите за нея.

- Само Бриана ли? - попита Алекс, внезапно осъзнал, че ако Бри замине, ще остане сам с Джули. - Не биха ли могли да вземат и Джули?

Отец Франко поклати глава.

- Попитах - призна той. - Но сестра Грейс каза, че момичетата трябва да са в юношеска възраст. А и приемат само по едно момиче от семейство. Бриана е изключително подходяща.

- Благодаря ви, отче. Наистина съм ви задължен.

Щеше да е добре да знае, че поне Бри е на сигурно място.

Отец Франко се усмихна. Алекс не можеше да си спомни последния път, когато беше виждал свещеника толкова доволен.

- Автобусът за манастира заминава в четвъртък. Бриана трябва да е пред черквата „Сейнт Бенедикт“ на ъгъла на „Медисън“ и Сто и дванайсета улица в един часа на обяд. Трябва да носи кръщелно свидетелство, училищен бележник с вписани последни оценки и документ, че прекъсва обучението в „Холи Ейнджълс“. Ще успеете ли да се снабдите с всичко това?

- Да, струва ми се. Този четвъртък ли имате предвид?

- Колкото по-скоро, толкова по-добре - отговори отец Франко. - Бриана ще бъде на чист въздух, ще яде яйца и ще пие мляко. Сестра Грейс не позволява телефонни обаждания през първия месец, тъй като е нормално момичетата да страдат за дома и съответно разговорите с близките само биха ги разстроили. Но те уверявам, че Бриана ще бъде в добри ръце. Следващия път когато я видиш, ще бъде охранена като котенце. -Той стана и протегна ръка към Алекс. - Ще се моля за семейството ти. Но ми се ще да вярвам, че поне една от молбите ми беше чута.

- Да, отче. Благодаря ви за всичко.

Той напусна кабинета, отиде в главното помещение на черквата и коленичи пред кръста.

„Небесни отче, научи ме да понасям загубите - молеше се той. - И ми помогни да живея в мир с Джули.“

сряда, 8 юни

Алекс видя как сестрите му тръгват за „Холи Ейнджълс“ и отиде в стаята на родителите си, за да потърси необходимите документи на Бри. Предишната вечер токът отново беше изгаснал, а Алекс се чувстваше толкова неудобно от това, че тършува из вещите на майка си и баща си, че съвсем нямаше желание да го прави с помощта на фенерче. Освен това не искаше да събуди Бри или Джули. Беше по-разумно да го свърши в сряда сутринта и да закъснее за училище. Нямаше да се разсърди, ако го накажеха със задържане след часовете. Колкото по-малко време трябваше ди прекара с Бри, толкова по-добре - беше прекалено болезнено да я гледа пред себе си и да се чуди кога ли ще я види отново.

Опита се да се увери, че така е най-добре. Хранителните им запаси намаляваха застрашително. Дори тримата да ядяха още по-оскъдно, едва ли щяха да имат провизии за повече от две седмици. Вече не закусваха. Алекс нямаше идея как ще оцелеят след края на учебната година. Така поне Бри щеше да има сигурна храна, а запасите вкъщи щяха да им стигнат за по-дълго.

Алекс проскърца със зъби и зарови из шкафовете на родителите си. Надяваше се да намери бележника на Бри, тъй като сестрите в манастира щяха да останат впечатлени от оценките й.

Миризмата на дрехите на майка му и баща му го изпълни с болезнен копнеж. Преди три седмици беше имал семейство. А сега изпращаше в изгнание Бри, най-милата от всички. Дали някога щеше да я види отново?

„Така е най-добре“, напомни си той. Трябваше да открие в себе си твърдостта, която биха проявили папи и Карлос.

В скрина нямаше бележници, нито кръщелни свидетелства. Алекс взе от кухнята стол, за да стъпи на него и да достигне кутиите за обувки в най-горните секции на гардероба. Кутиите не бяха обозначени, но в крайна сметка Алекс успя да открие бележника и кръщелното свидетелство на Бри. Остави нещата на местата им, върна стола в кухнята, а после измъкна банковите извлечения от кухненския шкаф. Отнесе документите в стаята си и ги скри под матрака на горното легло. Съмняваше се, че момичетата някога ще решат да претършуват стаята му, но не искаше да рискува.

Намирането на необходимите документи го накара да осъзнае, че наистина щеше да изпрати Бри далеч от дома.

„Кой умря и те направи шеф?“, попита се той. Без желание да получи отговор, Алекс събра учебниците си и прецени, че сблъсъкът с разгневения Малруни ще е добър начин да се поразсее.

четвъртък, 9 юни

Едва в края на деня, след приключване на допълнителното му задържане в училище като наказание за закъснението му, Алекс беше уведомил отец Малруни, че ще отсъства на следващия ден. Директорът беше изнесъл десетминутна реч за значимостта на образованието в смутни времена, но поне Алекс не се чувстваше виновен, че пропуска часове.

Прерови гардероба си и откри стария сак на Карлос. От торбата все още се разнасяше лека миризма на афтършейв и пот, която Алекс свързваше с Карлос, но Бри едва ли щеше да има нещо против.

Би било хубаво, ако имаше списък на всичко, от което щеше да се нуждае Бри, но не му бяха дали нищо такова. „Мами винаги се справяше чудесно с опаковането“, помисли си Алекс. Беше приготвяла чантите им за летните лагери. Знаеше как да подрежда багажа, точно както знаеше как да готви и чисти, и прави всички онези неща, на които никой не беше сметнал за нужно да научи Алекс. Ала сега той беше сам, взираше се в личните вещи на Бри и се чудеше какво се очакваше да вземе тя и какво щяха да й предоставят сестрите.

Бри щеше да работи във ферма, така че щяха да са й необходими работни дрехи. Лятото се очертаваше горещо, съответно тениските и късите гащета бяха добра идея. Добави и два чифта дънки и един голям суитшърт с надпис „Винсент де Пол“, който й беше подарил за Коледа преди две години. Нощем захладняваше.

Момичетата може би трябваше да имат специално облекло за вечеря и несъмнено щяха да се нуждаят от прилични дрехи, с които да ходят на църква, затова Алекс опакова пола, две блузи и най-красивата рокля на Бри. Сестра му щеше да пътува с униформата си и това ѝ осигуряваше допълнителна пола и блуза. Щеше да носи обувки, но най-вероятно би се нуждаела от нещо по-практично за работата във фермата, затова Алекс сложи чифт гуменки, за които беше сравнително сигурен, че са на Бри. Следваха нощниците и la ropa íntima('Бельо (исп.)). Алекс се смръщи при мисълта, че трябва да се докосва до бельото на Бри, но нямаше как да го избегне. Отвори най-горното чекмедже на скрина ѝ и като се опитваше да не мисли за това, нахвърля в сака няколко долни дрехи. С нощниците беше една идея по-поносимо, пък и Алекс се разсея е мисълта, че трябва да подготви и чорапи, пантофи и хавлия. Всеки чифт чорапи щеше да свърши работа, Алекс просто трябваше да остави достатъчно и за Джули.

Идваше ред на тоалетните принадлежности. Монахините щяха да имат сапун и паста за зъби, но Бри щеше да се нуждае от собствена четка. Алекс нямаше представа коя четка е нейната. Знаеше само коя е неговата, но всяка от останалите можеше да принадлежи на Бри. Тъй като не измисли нищо друго, Алекс взе своята четка и прибра всички останали в сака. Предполагаше, че винаги може да намери друга четка за Джули в Ню Йорк, а ако мами и папи се върнеха, щеше да намери четки и за тях. Колкото до другите женски принадлежности, Алекс сметна, че монахините би трябвало да ги осигурят.

Намери дневника на Бри и го сложи в сака. Огледа се из стаята в търсене на вещ, която сестра му би искала да вземе със себе си. Повечето от картинките, с които Бри беше облепила стените, представляваха снимки на привлекателни актьори, които едва ли щяха да са подходящи за стаята ѝ в манастира, независимо колко са толерантни монахините. Картичката със „Звездна нощ“ на Ван Гог, която Бри обичаше, тъй като ѝ напомняше на нощното небе сред природата, би трябвало да е приемлива, затова Алекс я отлепи от стената и я мушна в чантата.

Какво друго? Може би снимка на семейството, реши той, но нея щеше да я вземе от спалнята на мами и папи. Пуловер. Откри един в гардероба и го метна в сака. Яке? Палто? Ако Бри останеше в манастира след края на лятото, щеше да се нуждае от палто. Алекс усети как гърлото му се свива при мисълта, че Бри може никога да не напусне монахините, че той я отпраща от дома завинаги. Каза си, че ако случаят е такъв, то Бри ще бъде жива, здрава и в безопасност - нещо, което Алекс не можеше да гарантира в Ню Йорк. Най-добре за нея беше да замине. А той винаги щеше да знае къде да я потърси. Тя нямаше да изчезне като мами или папи. Просто нямаше да е вкъщи, подобно на Карлос, а в случай на нужда Алекс би могъл винаги да се свърже с нея чрез църквата. Щеше да живее във ферма, заобиколена от други момичета, под надзора на монахини. Това беше най-доброто, което можеше да ѝ се случи.

Нави дъждобрана на Бри и го прибра в сака. Нямаше място за зимното ѝ палто. Алекс знаеше, че трябва да го вземе в ръка, но не можеше да се насили да го направи. Ако Бри останеше там за зимата, той щеше да намери начин да ѝ занесе палтото. Освен това сестрите в манастира най-вероятно бяха подготвили палта за момичетата.

Броеницата на Бри! Сестрите щяха да имат резервни, но Бри би държала да вземе своята. Алекс я забеляза върху бюрото, бутна я в сака, после отиде спалнята на родителите си и взе семейния портрет, който мами държеше в рамка до леглото си. Чичо Джими ги беше снимал на Коледа, точно преди Карлoc да отиде в армията. Алекс внимателно разгледа фотографията, преди да я прибере. И шестимата изглеждаха толкова млади. Нима наистина не бяха изминали и шест месеца?

Сигурно имаше и други неща, от които щеше да се нуждае Бри, но Алекс не се сещаше за нищо. Пък и трябваше да заведе сестра си до „Сейнт Бенедикт“, преди да е тръгнал автобусът, а пътят от нейното училище до там беше дълъг. Върна се в стаята на момичетата, за да я огледа за последно. Прецени, че е сложил достатъчно неща. Колкото - толкова. Отиде в своята спалня и измъкна скритите под матрака документи.

Извървя пеша пътя до „Холи Ейнджълс“, а когато пристигна, влезе право в кабинета на администрацията. Не знаеше какво да очаква, но обстановката там изглеждаше относително обичайна, по-оживена, отколкото във „Винсент де Пол“.

- Казвам се Алекс Моралес - съобщи той на жената, седяща зад едно от бюрата. - Братът на Бриана Моралес. Дойдох да я заведа до „Сейнт Бенедикт“ за автобуса.

Жената го изгледа безизразно.

- Кой клас е тя?

- Девети - отговори Алекс.

- Стая 144. Ако не е там, опитайте в стая 142.

Алекс й благодари, продължи надолу по коридора и откри стая 144. През стъклото видя как Бри седи на един чин и настойчиво записва нещо в тетрадката си.

Алекс влезе в класната стая и се приближи към учителката.

- Аз съм брат на Бриана Моралес. Дойдох да я взема.

Всички момичета вдигнаха глави. Бри видимо с учуди, когато го разпозна.

Учителката въобще не изглеждаше изненадана. Съдейки по броя на празните чинове, Алекс прецени, че Бри не е единствената ученичка, прибрана неочаквано от семейството си.

- Бриана ще се върне ли? - попита учителката.

- Не - прошепна Алекс.

- Ще ни липсва - въздъхна учителката. - Ами добре. Бриана, събери си нещата и тръгвай с брат си.

Алекс й благодари и пристъпи към Бри.

- Хайде - подкани я тихо той. - Трябва да тръгваме.

- Да не би да е мами? - попита Бри. - Или папи? Върнаха ли се?

- Не. Хайде, Бри. Не се притеснявай за учебниците.

- Не разбирам.

- Ще ти обясня по-късно - каза Алекс. - Просто ме последвай.

Бри го послуша. Излязоха от класната стая, а после и от училището.

- Трябва да повървим малко - обясни Алекс. - Чак до ъгъла на Медисън Авеню и Сто и дванайсета улица. Ще минем през парка. Удобни ли са ти обувките? Може да си обуеш гуменките, ако искаш.

- Няма проблем - отвърна Бри. - Но какво става? Къде отиваме? Къде е Джули?

- Още е на училище - отговори той. После замълча за момент. - Бри, случи се нещо чудесно благодарение на отец Франко. Има един манастир в горната част на щата, в който приемат ученички. Джули е прекалено малка, но ти си на точната възраст, така че можеш да отидеш.

- Да стана монахиня? Алекс, прекалено съм млада.

Алекс се престори, че се засмива.

- Няма да станеш монахиня. Мястото е не само манастир, но и ферма, и сестрите са решили да вземат при себе си няколко добри католически девойки. Ще работиш във фермата, но също така ще имаш учебни занятия. И тъй като е ферма, няма да ти липсва храна, харесваш извънградската среда. Винаги си обичала ходиш на летни лагери. Ще бъде нещо подобно, но още по-хубаво, защото ще има други момичета на твоята възраст и монахини.

Бри се вкамени.

-Да не е сиропиталище? - попита тя. - В сиропиталище ли ме изпращаш?

-Не, разбира се, че не - отвърна Алекс. - Хайде, Бри. Не бива да закъсняваме за автобуса. Ако беше сиропиталище, нямаше ли да изпратя първо Джули?

-Не знам. Нея ще я изпратиш ли някъде? Или само мен?

-Само теб, защото си на подходящата възраст-отговори Алекс. - Пък и няма да е за постоянно, стига си се правила на мъченица. Иска ми се и аз да можех да отида някъде, където да получавам храна три пъти дневно.

- Можеш. Отиди в армията.

- Много смешно. Хайде да вървим. Трябва да минем през парка.

Бриана се смълча за известно време. Алекс се радваше, че не трябва да отговаря на повече въпроси, и с облекчение насочи вниманието си към Сентръл Парк. Всичко изглеждаше толкова нормално. Съзря много хора с колела, както и такива, които просто се разхождаха и се наслаждаваха на слънчевия юнски ден. Нямаше коли, но Сентръл Парк и бездруго понякога беше затворен за автомобили. Дори конната полиция допринасяше за усещането за нормалност, ритмичният тропот на копитата звучеше успокояващо.

- Ако не ми хареса там, може ли да се върна? - попита Бриана.

- Ще ти хареса.

- Но ако не ми хареса? - настоя тя. - Ако се държат зле с мен? Ако са неприятни хора?

- Цяло щастие е, че това място съществува. Монахините ще се грижат за теб, ще намериш много нови приятели. Важното е да си в безопасност. В момента ситуацията в Ню Йорк е спокойна, но не съм сигурен колко дълго ще продължи това. Нещата се влошават. Не говоря за това, но е редно да го знаеш. И да, ако открия подходящо място за Джули, веднага ще я изпратя. Аз съм отговорен за вас двете, поне докато се върнат папи и мами. Не смяташ ли, че те биха искали да си на сигурно място с монахините?

Бриана не каза нищо.

- Отговори ми - подкани я Алекс. - Не мислиш ли, че мами и папи биха искали да си в безопасност в манастир, където добросърдечни монахини се грижат за теб?

- Да, Алекс.

- Добре.

- Джули знае ли? - попита Бри. - Да не би да си казал на нея, но не и на мен?

- Не, разбира се, че не.

- Ще се ядоса, когато разбере.

- Това е неин проблем - заяви Алекс. - Пък и няма да се ядоса за дълго. Само докато осъзнае, че така е най-добре за теб.

- Иска ми се да можех да се сбогувам с нея.

Алекс си представи как би изглеждала подобна сцена.

- Така е по-добре - каза той. - Довечера ще ѝ разкажа за манастира.

Повървяха известно време в мълчание. Алекс се опитваше да не мисли за предстоящия разговор с Джули.

- Всъщност къде отиваме? - попита най-сетне Бри.

-До църквата „Сейнт Бенедикт“. Там ще дойде рейс, с който ще закарат всички момичета в манастира.

- Ще почакаш ли с мен, докато пристигне автобусът? Моля те, Алекс.

Той кимна.

- Ако ми позволят.

- И ще ми пишете, нали? И ти, и Джули?

-Разбира ce - отговори Алекс. - Ти също ще ни пишеш. В момента пощите не са много надеждни, така че не знам колко редовно ще получаваш писмата ни, нo ще ти пишем. Обещавам.

-Предполагам, че ще бъде като с летните лагери -въздъхна Бри. - Винаги се плаша преди тръгване. Но след като пристигна и посвикна, си прекарвам доста добре.

- Приготвих ти нещата - каза Алекс. - Сложих ти и снимка на цялото семейството, както и броеницата ти, дневника ти и картичката със „Звездна нощ“.

- Благодаря ти. От колко време знаеш, че ще замина?

- Само от два дни.

- Надявам се някой ден да се върна вкъщи - каза тя. - Ще умра, ако никога повече не видя теб и Джули.

- Няма да умреш - увери я Алекс. - И ще ни видиш отново. Хайде. Трябва да стигнем до „Медисън“ и да продължим нагоре.

- Измори ли се? - попита тя. - Искаш ли аз да нося сака?

- Не, естествено. Просто върви по-бързо.

Бриана ускори крачка и двамата продължиха по-енергично. Колкото по-бързо се движеха, толкова по-малко мислеше Алекс за болката от предстоящата раздяла.

От Сто и осма улица вече виждаха в далечината черквата. Беше по-стара от „Сейнт Маргарет“, но не по-малко внушителна. Алекс се зарадва. Беше успокояващо да знае, че сградата изглежда така достолепно.

Когато се приближиха, видяха момиче на възрастта на Бри, съпроводено от майка си. Алекс ускори крачка и Бри го последва.

- За фермата ли заминавате? - попита той

- Да - отговори майката.

Алекс забеляза, че момичето плачеше.

- Домът вече ѝ липсва - обясни майката. - Малко се притеснява.

- Аз съм Бриана - каза Бри на момичето. - Ти как се казваш?

- Ашли - отговори то.

- Имам една приятелка, която се казва Ашли - отвърна Бри. - Малко прилича на теб. Била ли си някога във ферма?

- Не - смотолеви Ашли.

- Аз съм била. Фермите са много приятни места. Къде учиш?

- В гимназия „Майчино милосърдие“. Десети клас съм.

- Аз уча в „Холи Ейнджълс“ - каза Бри. - И съм в девети клас.

Майката на Ашли погледна с благодарност към Алекс.

- Всичко това е адски тежко - прошепна тя. - Но не знам как иначе да постъпя.

- Разбирам - отвърна Алекс. - Опитвам се да обясня на Бриана какъв късмет е извадила.

Влязоха заедно в черквата и откриха съобщение, което ги подканяше да изчакат в мазето. Когато слязоха долу, завариха стая, пълна с момичета и роднини. Много хора плачеха и Ашли зарида отново. Алекс намери две места за себе си и Бриана. Държеше ръката ѝ, но сестра му не плачеше.

- Държиш се много смело - каза Алекс. - Гордея се е теб.

- Не искам да плача. Алекс, трябва да ми обещаеш нещо.

- Ако мога - отговори той.

- Не. Трябва да ми го обещаеш. Като свещен обет. Ако не го направиш, ще стана и ще си тръгна.

Алекс се замисли за Бри и за това, колко рядко правеше тя сцени в сравнение с безкрайните хленчове на Джули и драмите на леля Лорейн.

- Някои неща не мога да обещая - обясни той. - Не мога да обещая, че луната ще се върне на мястото си, нито че нещата ще станат както преди.

- Знам - кимна тя, - Също така не можеш да ми обещаеш, че папи и мами ще се върнат. Но искам да се закълнеш, че е Джули няма да напуснете апартамента, че няма да изчезнете. Трябва да се закълнеш, че ще останете вкъщи, така че винаги да мога да ви открия. Ако папи или мами, или Карлос се върнат, вие ще сте вкъщи, ще им кажете къде съм и аз също ще мога да се прибера. Обещай ми, Алекс. Не искам и вие да се загубите като тях.

-Обещавам - каза той, надявайки се, ако някога се наложи с Джули да напуснат жилището, да успее да предупреди Бри предварително. - Ще останем там заради теб и папи, и мами, и Карлос.

- Добре. Вече можеш да тръгваш. Трябва да се прибереш, Джули ще се чуди какво става.

- Не - отговори Алекс и се изненада от собствената си категоричност. - Не мога да те оставя. Трябва да съм сигурен, че ще се качиш в автобуса.

- Казах ти, че ще го направя. Можеш да ми се довериш.

- Не това имам предвид. - Не можеше да каже на Бри, че ако си тръгнеше, без да види как тя се качва в автобуса, сестра му щеше да стане една от изчезналите, нещо, което той не би могъл да понесе. - Аз нося необходимите документи. Трябва да остана, докато дойде рейсът.

- Добре - съгласи се Бри. - Просто си помислих, че би предпочел да си тръгнеш.

- Бри, за мен също е тежко. Но така е най-добре. За теб, за Джули, за мен. Така ще има повече храна за нас. И няма да се притесняваме, защото ще знаем, че ти си в добри ръце.

Бриана кимна.

- А сега бих искала да се помоля - каза тя. - Струва ми се, че светата Madre ще ми вдъхне сили.

Автобусът пристигна чак към три. Когато това стана, подсмърчанията се превърнаха в ридания и дори Алекс с усилие удържаше сълзите си. Бриана плачеше открито, докато прегръщаше брат си за сбогом.

Алекс показа на монахинята кръщелното свидетелство на Бри, бележника ѝ и документа за прекъсване. Жената беше по-възрастна, отколкото очакваше момчето, но изглеждаше мила и се усмихна на Бри, докато сестра му се качваше в автобуса. Алекс постави сака в багажното отделение. Момичетата се настаниха и Алекс забеляза, че Бриана е седнала до Ашли. „Вече печели приятели“, помисли си с гордост той. Нейния т кураж и вяра щяха да послужат за пример на всички останали.

Когато пое по обратния път, осъзна, че вече е прекалено късно да се върне в „Холи Ейнджълс“ за Джули. Беше се старал да избягва мислите за малката си сестра, тъй като най-напред трябваше да се погрижи за Бриана и да я изпрати на безопасно място. Той знаеше, че Джули обича Бри, но все пак си мислеше, че някаква малка част от Джули щеше да е доволна да бъде единственото момиче у дома.

Щеше да му е трудно да се справя с Джули без помощта на Бри. Но Джули щеше да се научи да уважава решенията му. Не беше лошо момиче, просто беше разглезена, защото се бяха отнасяли с нея като с бебе прекалено дълго. В света вече нямаше място за дванайсетгодишни бебета.

Реши, че ще започнат от тази вечер. От сега нататък Джули щеше да приготвя вечерята. Досега Бри отговаряше за готвенето, но вече щеше да го прави Джули. С допълнителната работа щеше да поеме и допълнителна отговорност. И нямаше как да се оплаква от избора на вечеря, тъй като самата тя щеше да го прави.

Алекс се почувства горд от себе си. Той правеше всичко необходимо. Беше му трудно, на всички им беше трудно. Щом си спомни колко смело се бе държала Бри, го заля нова вълна от гордост. Карлос би казал, че Бри е смела, защото е сестра на морски пехотинец, но Алекс все по-силно се убеждаваше, че има различни начини да бъдеш борец. Дори папи би се гордял с Алекс. Когато се върнеше, щеше да се отнася към Алекс с признателност и уважение.

Когато отключваше вратата на апартамента, вече беше потен, уморен и гладен. Вече нямаше значение какво щеше да избере за вечеря Джули, стига да го приготвеше веднага.

Нo Джули не беше в настроение за готвене. Затича се към Алекс и вместо да го приветства с прегръдка, започна да го удря по гърдите с юмруци.

- Къде беше? - извика тя. - Къде е Бри? Какво си направил с Бри? Помислих, че и двамата сте изчезнали завинаги, че сте ме изоставили. Мразя те! Мразя те!

Алекс улови китките й и ги стисна силно.

- Спри - нареди той. - Знаеш, че никога не бихме те изоставили. Не се дръж като бебе.

- Причиняваш ми болка!

- И ти на мен! - заяви Алекс. - Като ме удряш така. Би ли ударила папи?

- Ти не си папи - отвърна Джули.

- Но сега аз командвам. Докато се върне папи, ще ме уважаваш, както уважаваш него. Ако се държиш прилично, ще ти кажа къде е Бри.

Джули го изгледа, но запази мълчание.

- Отец Франко ми каза за един манастир с ферма извън града - започна Алекс. - Сестрите са решили да отворят приют за девойки католички. Бри е достатъчно голяма, затова я поканиха да отиде. Ти още си твърде малка, затова оставаш тук. Това е всичко. Никой не е изчезнал. Щях да те взема от „Холи Ейнджълс“, но автобусът за манастира закъсня и не успях да го направя.

- Тя ще се върне ли? - попита Джули.

- Не и тази вечер - отговори Алекс. - Мястото е подобно на лагер или на училище. Ако много ѝ хареса, ще стане монахиня. Трябва да се радваш за нея - тя е на сигурно място, ще намери нови приятели и винаги ще има храна. А аз ще се грижа за теб. Но ти трябва да ми се подчиняваш така, както се подчиняваш на папи, защото той и мами биха очаквали точно това от теб. По-добре ли се чувстваш? Имаш ли някакви въпроси?

Джули изглеждаше все така сърдита.

- И мен ли ще ме отпратиш? Както си отпратил Бри?

- Ще направя това, което е най-добро за теб. Ти си моя отговорност и аз ще се погрижа да си в безопасност. Може да останеш с мен, може да отидеш някъде другаде. И в двата случая очаквам да си смела като Бри. Тя се помоли на Богородица за сила и Дева Мария откликна на молбата ѝ . Бри успокои друго момиче, което плачеше. А беше по-голямо от нея. Ще можеш ли и ти да бъдеш толкова смела?

- Обещай ми, че няма да ме изоставиш, без да ми кажеш - каза Джули. - Алекс, толкова се уплаших. Обещай ми.

- Обещавам - отвърна той. - А сега защо не приготвиш вечеря? Не знам за теб, но аз лично бих се радвал дори на консерва спанак.

- Добре - съгласи се Джули. - Ще искаш ли и сьомга? Мисля, че ни е останала една кутия.

- Както прецениш ти. От сега нататък ти отговаряш за кухнята. - Чак след като го каза, осъзна какви биха могли да бъдат последствията. - Но не използвай цялата храна прекалено бързо. Май спанакът ще е достатъчен за тази вечер.

- Хубаво. Ще бъда внимателна. Обещавам. И ще бъда добра. Просто повече не ме оставай сама.

- Няма - увери я Алекс. - Обещавам.

„Половин консерва спанак“, помисли си той. Никаква закуска, никакъв обяд, а за вечеря - половин консерва спанак. Само можеше да се надява, че Бри ще се храни по-добре в манастира.