Последните оцелели: Изгубени завинаги

16 .

понеделник, 5 декември

Алекс реши да почака Кевин петнайсет минути, след което да се прибере вътре. Ако апартаментът се отопляваше, щеше да остане пред входа само пет минути, но тъй като топлината беше само въображаема, момчето прецени да отдели петнайсет.

Щяха да са му необходими само пет. Кевин се появи в 7,03.

- Нали знаеш, че си луд? - попита Алекс. - Как въобще успя да се добереш до тук?

- Не беше толкова трудно - отвърна Кевин. - В моя квартал са поразчистили малко. - Огледа тротоара пред блока на Алекс. - Добра работа. На някое хлапе ли плати?

- Ще ми се. Наистина ли смяташ, че ще намерим нещо?

- Естествено, иначе нямаше да съм тук - каза Кевин. - Днес ще намерим доста добри неща. Край парка има много нови тела. Няколко самоубийци, предполагам, снежната буря им е дошла в повече. А хората мрат като мухи. Един от докторите в моя комплекс обясни, че е плъзнал някакъв гаден вирус.

- Чудесно - изпуфтя Алекс. - Само това ми липсваше.

Кевин се засмя.

- Радвай се, че не е чума. Харви каза, че пазарът за бижута се разраства. Трябва да започнем да събираме венчални халки, годежни пръстени, обици и всичко друго, което намерим. Явно хората са осъзнали, че мините за ценни метали няма да заработят скоро.

Алекс ненавиждаше идеята да краде венчални халки от мъртви тела, но трябваше да осигури храна за семейството си за още една седмица. Когато заминеше, щеше да остави бележка за Кевин. Самият той също щеше да замине скоро, може би в същия град.

Алекс закрачи по стъпките, които Кевин беше направил в снега на път за апартамента. Това бяха единствените следи. Ако в Горен Уест Сайд все пак бяха останали хора, те не бяха излизали от неделя.

Движението по затрупаните тротоари беше трудно и момчетата вървяха в мълчание. Градът щеше да е красив, ако снегът беше бял. Но всичко беше мъртвешки сиво. Където и да се озовеше Алекс, Ню Йорк нямаше да му липсва. Беше му мъчно, че ще остави Кевин и „Винсент де Пол“, и „Сейнт Маргарет“, и дори отец Малруни, но само толкова. Всяко място щеше да е по-добро от това.

Помисли си за Крие Флин в Южна Калифорния. Може би там беше топло, или поне по-топло. Ако все още имаше колежи, Крие несъмнено щеше да се запише. Преди година Алекс би побеснял при мисълта, че Крие отива в престижно учебно заведение, а самият той не знае дали ще го приемат в колеж. Сега вече нямаше значение.

- Мислиш ли си понякога за Крие Флин? - обърна се той към Кевин.

- Мхмхмхмхмх - отговори Кевин.

Беше покрил устата си с шал, който, в съчетание с виещия вятър, правеше думите му напълно неразбираеми.

Не че имаше значение. Крие си имаше свои грижи, Кевин също. Важното беше Алекс да успее да заведе сестрите си на безопасно място.

Погледна напред и му се стори, че вижда блясък на диамант малко по-нагоре по улицата. Затича се напред, внимавайки да не залитне по покрития с лед сняг. Ако печеливш фиш за лотарията на стойност десет хиляди долара стигаше за консерва ананас, кой можеше да знае какво щеше да получи за диамантен пръстен.

Алекс не беше сигурен кое привлече вниманието му първо - странният хрущящ шум или особения т звук, който издаде Кевин, или дори последвалата тишина. Но нещо го накара да спре и да се обърне.

Щеше му се да не го беше правил. Щеше му се да бе продължил да тича към диамантения пръстен, който би осигурил на семейството му консерва нарязани праскови. Щеше му се да беше продължил да върви, докато излезе от Ню Йорк и достигне до някое топло и безопасно място.

Вместо това той се обърна и видя Кевин да лежи на тротоара, върху врата му беше проснат покрит с лед клон, който го притискаше към земята.

Алекс се върна по стъпките си в снега. Кевин лежеше с лице надолу и първата мисъл на Алекс беше, че приятелят му ще се задуши в снега. Опита се да вдигне клона, но той беше прекалено голям и твърде тежък заради снега и леда. Алекс вдигна глава и видя прясно разкъсаната цепнатина на дървото, от което беше паднал клонът.

- Помощ! - изкрещя Алекс. - Някой да ми помогне!

Но разбира се, никой не го направи. Никой не беше помогнал на Джули, когато тя беше крещяла преди няколко седмици. Ню Йорк беше повече мъртъв, отколкото жив, и малцината останали хора се грижеха единствено за себе си.

Главата на Кевин беше извита и Алекс можеше да види дясното му око, което изглеждаше по-скоро изненадано, отколкото уплашено или мъртво. Алекс свали ръкавиците си и опита да намери пулса на Кевин. После реши, че това е загуба на време - трябваше възможно най-бързо да измъкне Кевин от хватката на клона. Ако не можеше да го вдигне, значи, трябваше да изкопае пролука в снега, през която да издърпа Кевин. Без дори да си сложи обратно ръкавиците, започна да копае в ледения сняг под главата на Кевин и дървесния клон. Кевин не дишаше и Алекс осъзна, че трябваше да измъкне увития около устата му шал. Платът беше затиснат от клона и Алекс го дръпна силно, при което главата на Кевин се изви рязко. Алекс изпищя от ужас и тогава разбра, че единственият му истински приятел беше мъртъв. Ако Кевин беше жив, ако се държеше дори на косъм, щеше да се засмее на това, че е стреснал Алекс така успешно.

Но Алекс продължи да копае. След известно време направи достатъчно голяма пролука, че да измъкне Кевин изпод клона. Сграбчи мишниците на Кевин и задърпа. Беше необходима повече сила, отколкото Алекс смяташе, че има, но в крайна сметка Кевин беше освободен.

Сърцето на Алекс препускаше, но той не знаеше дали е от изтощение, или от вида на проснатото тяло на Кевин. Нямаше значение. Обърна Кевин и го сложи да легне по гръб.

Отново потърси пулс. Долепи ухо до устните на Кевин. Удари гърдите му в слаб опит да имитира оказване на спешна помощ.

- Събуди се! - изкрещя той на Кевин. - Накарай го да се събуди! - изкрещя на Господ.

Очите на Кевин се взираха в небето. Устата му беше полуизвита, почти се усмихваше. Червена кръв се стичаше от носа и устните му. Това червено беше единственият цвят в целия град.

Моля те, Господи - промълви беззвучно Алекс. -Погрижи се за душата му. Той често говореше, без да мисли.

Очите на Кевин се взираха в небесата, а Алекс измъкна часовника му, за да го даде на родителите му. Тогава осъзна, че нямаше идея къде да ги намери. Не знаеше адреса, на който живееше Кевин, не знаеше къде е офисът на „Камиони Дейли“.

Кевин едва ли носеше лична карта, особено наскоро обновена лична карта с актуалния му адрес, но Алекс трябваше да провери. С извинение прерови джобовете на Кевин. Единственото, което откри, беше пистолетът.

Алекс го измъкна. Разпозна го веднага - беше от първия ден, в който бяха отишли на пазар за тела. Колко странно - Кевин го беше носил със себе си през цялото това време, а Алекс така и не бе знаел за това. Знаеше за Кевин повече, отколкото за почти всеки друг човек, но явно не толкова, колкото си бе мислил.

Алекс заопипва врата си, опитвайки се да разкопчае верижката на кръстчето, което винаги носеше. Трепереше толкова силно, че му бяха необходими няколко минути, за да успее. Когато го направи, целуна кръстчето и го постави върху сърцето на Кевин. Тогава затвори очите на приятеля си.

В някой момент родителите на Кевин щяха да започнат да се притесняват за него, осъзна Алекс, докато вървеше към диамантения пръстен. Може би знаеха къде живееше Алекс, може би, но едва ли бяха наясно точно в кой апартамент се бе нанесло семейство Моралес. По-скоро щяха да отидат във „Винсент де Пол“ и да проверят дали Кевин се е появил на училище.

Алекс измъкна диамантения пръстен от ръката на мъртвата жена. Реши да занесе часовника на Кевин на отец Малруни. Свещениците имаха задължението да успокояват близките на починалите. Алекс имаше задължението да опази живота на сестрите си.

С пръстена, пистолета и часовника в джоба си, Алекс се отправи по дългия път обратно към своя квартал. Може би с пръстена и пистолета можеше да уреди превоз за Бри до мястото, откъде щеше да замине охраняваната група. Това би се харесало на Кевин.

вторник, 6 декември

- Имам да ви съобщя изключително тъжна новина - обяви отец Малруни пред шепата момчета, които съставляваха ученическия колектив на академия „Сейнт Винсент де Пол“.

Алекс очакваше известие за смъртта на Кевин. Когато беше съобщил новината на отец Малруни предишния ден, свещеникът изглеждаше искрено натъжен.

- Господин Ким е починал - каза вместо това отец Малруни. - Най-неочаквано. Смъртта му е изключителен удар за нашата общност.

Господин Ким беше преподавал научни дисциплини, ако не с ерудиция, то поне с ентусиазъм. Алекс, общо взето, го беше харесвал, но нямаше да тъгува за него, след като заминеше със сестрите си.

Все пак му беше странно да научи, че и господин Ким е мъртъв. Още една жертва на вируса и самоубийствата.

сряда, 7 декември

- Трябва ми нещо от теб - каза Алекс на Харви. -Склонен съм на размяна.

- Всичко за приятеля на Кевин - отвърна Харви. -Странно, не съм го виждал от няколко дни.

Алекс сви рамене.

- Трябва ми шейна.

Харви се засмя.

- А отбор кучета не искаш ли? - попита мъжът.

- Просто обикновена шейна - уточни Алекс. - Но трябва да мога да я дърпам. И с нормален размер, не съвсем бебешка.

Харви се замисли.

- Току-виж успея да намеря. За кога ти трябва?

- Искам я възможно най-скоро.

Щеше му се да се беше сетил да потърси шейна по-рано. Но смъртта на Кевин правеше мисълта за каквото и да било изключително трудна. Или просто Алекс беше прекалено гладен, за да мисли, и използваше смъртта на Кевин за оправдание. Нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен откарването на Бри до центъра. Шейната звучеше най-логично.

- Каза, че си склонен на размяна - отбеляза Харви. - Шейната е сериозна работа. Не е консерва зелен боб. Какво предлагаш?

Алекс извади диамантения пръстен и пистолета на Кевин.

- Това как ти се струва?

- Доста впечатляващо - отговори Харви. - Пистолетът ми харесва. Винаги има пазар за тях. Да не би да криеш стоки от мен, хлапе? Имаш ли подобни артикули?

Алекс си помисли за последните четири кутии от бирата на папи, които пазеше за спешни случаи.

- Нищо чак толкова добро. Наистина ми трябва шейна, Харви.

- Чуй какво ще ти кажа. Ела утре сутринта. Тогава ще ти кажа дали съм успял да намеря шейна. Имаш ли нещо друго за мен днес?

Алекс погледна консервите спанак на рафта зад тезгяха.

- Предполагам, че няма да ми дадеш малко спанак като аванс.

- Аванс на какво? - попита Харви, след което избухна в смях. - Съжалявам, хлапе. Приемам само пари и продукти. Не мога вечно да давам подаяния само защото харесвам някого.

Алекс кимна.

- Просто реших да попитам.

- От питане глава не боли. Ще се видим утре сутринта. Може да изнамеря шейна за теб. И кой да знае -може пък и да добавя консерва спанак.

четвъртък, 8 декември

Докато тикаше шейната към стария им приземен апартамент, Алекс си помисли, че Харви беше надминал себе си. Шейната беше почти съвършена. Беше достатъчно голяма, за да може Бри да седи удобно, и имаше поставки за крака, за да се раздвижва сестра му по време на дългия път до „Порт Ауторити“. Беше от здрава пластмаса, а седалката беше достатъчно високо и Бри нямаше да се намокри от снега. Единственото неудобство беше, че въжето за теглене беше единично, тоест Алекс щеше да я дърпа сам. Но и бездруго той и Джули едва ли щяха да могат да дърпат в синхрон.

Почувства се странно, когато отключи вратата на приземния апартамент. Алекс не беше идвал тук, откакто се бяха преместили в 12 Б, но нямаше смисъл да мъкне шейната нагоре, след като щяха да я използват само след няколко дни. Токът не беше идвал от снежната буря насам, дори и в работни дни. Алекс нямаше търпение да се измъкне.

Всичко миришеше на влага и плесен. Беше му чудно да повярва, че някога всички бяха живели там, без да го забележат. Били са като къртици. След няколко дни щяха да бъдат част от елита.

Отиде в спалнята на мами и извади кутиите от гардероба. Светлината беше оскъдна, а той не се беше сетил да вземе свещ или фенерче. Но в крайна сметка намери актовете им за раждане и кръщелните им свидетелства.

Алекс огледа апартамента, за да провери дали не трябва да вземат още нещо. На кухненския плот до телефона стоеше бележката, с която той съобщаваше, че се преместват в 12 Б. Не беше сигурен какво да прави с нея. Нямаше смисъл да пише нова бележка, тъй като не знаеше къде щяха да заминат.

Когато Бри и Джули бяха на сигурно място, той щеше да открие Карлос и да му каже къде са момичетата. Мами и папи също можеха да го открият, ако някога се върнеха. Алекс остави бележката, в случай че някой се появи преди понеделник. Огледа още веднъж дома си. Все още си спомняше как се бяха нанесли тук, когато беше на пет. Беше излязъл навън да си поиграе с децата на улицата и бе казал нещо на испански. Другите деца му се бяха присмели и той бе изтичал обратно вкъщи със сълзи на очи.

- Тук ще говориш английски - бе казала мами. -Без повече испански.

Това не представляваше особена трудност - Алекс беше израснал и с двата езика. Но никога повече не се опита да играе с децата от квартала. Карлос нямаше подобни проблеми. Но Алекс винаги се чувстваше така, сякаш другите деца го смятаха за по-нисш от тях. Всички бяха като Дани 0’Браян.

Но след пет дни и той щеше да стане като Дани 0’Браян. Случващото се напомняше роман на Дикенс. Бездомно дете открива, че е наследник на богат род. Разбира се, Алекс не беше нито бездомно дете, нито наследник на богат род, но основната идея беше подобна. Пък и той беше заслужил изкачването си по социалната стълбица с усилията, които беше положил във „Винсент де Пол“. Господин Флин нямаше да даде пропуските на някой случаен човек - това не беше благотворителност, а свидетелство за уважение.

„Папи би се гордял с мен - помисли си Алекс. -Грижа се за сестрите ми. Държа се като мъж.“

петък, 9 декември

Беше събудил Джули и я беше накарал да отиде с него на опашката за храна. Нямаше желание да го прави, но вкъщи не беше останала никаква храна и ако искаха да изкарат уикенда, трябваше да вземат всичко, което можеха.

Опашката изглеждаше достатъчно безопасна - хората бяха съвсем малко. Алекс се погрижи сестра му да не се отделя от него през двата часа, в които чакаха. Предполагаше, че температурата е под минус петнайсет градуса. „Адът не е горещ - каза си той. - Адът е вледеняващ.“

- Къде е Кевин? - попита най-после Джули.

Алекс знаеше, че тя ще се поинтересува, но това не правеше нещата по-лесни.

- Мъртъв е - отговори той.

- Сигурен ли си? Може просто да е заминал.

- Бях там. Мъртъв е, Джули.

- О... - въздъхна тя. - И три от сестрите умряха. Е, сестра Джоан беше просто послушница.

- Как умряха? - попита Алекс, тъй като не искаше да говори за Кевин.

Джули сви рамене.

- Разболяха се. Сестра Рита не ни каза от какво. Плачеше, само дето се опитваше да го прикрие. Но ние го забелязахме. Не че сме останали много. Може би някои от момичетата също са умрели.

- Сигурно са напуснали града. Повечето хора вече се изнесоха.

- Не искам да умра - промълви Джули. – Сестра Рита каза, че сестра Долорес, сестра Клеър и сестра Джоан са на небето при Богородица, но аз предпочитам да съм жива.

- Аз също.

Известно време постояха в мълчание. Тогава Джули докосна ръката му.

- Съжалявам за смъртта на Кевин. Той беше добър приятел.

- Да - отвърна Алекс. - Такъв беше.

събота, 11 декември

- Джули, искам да отидеш в 11 Е - каза Алекс след обяд. - Искам да провериш дали не е останало нещо, което може да ни е от полза.

- Защо да ходя? Там няма нищо.

- Ще идеш, защото ти казвам. Хайде, Джули, просто го направи. Послушай ме.

- Ами ако срещна някого на стълбите? - попита тя.

- Няма да срещнеш никого. Само ние сме останали тук. Моля те. Само един етаж по-надолу. Нищо няма да ти стане.

Джули взе фенерчето.

- Моли се наистина да е така. В противен случай Бог никога няма да ти прости.

- Ще рискувам. Тръгвай.

Наблюдаваше как Джули излиза от апартамента. След като чу как слиза по стълбите, отиде в спалнята. Бри беше завита в спалния чувал и макар да беше покрита с две палта и няколко одеяла, все пак трепереше от студ. „Само още един ден“, напомни си Алекс. След един ден щяха вече да пътуват към новия си живот.

Бри вдигна очи към него и се усмихна.

- Мислех, че Джули ще дойде да вдигне чинията ми. Вече ти ли вършиш къщната работа?

Алекс се засмя.

- Никакъв шанс. Всъщност исках да поговоря с теб, Бри. Насаме. Изпратих Джули, за да не ни безпокои.

Бри с усилие се надигна до седнало положение. От изтощение се закашля. Грабна инхалатора и вдиша дълбоко.

„Още един ден“, помисли си Алекс. Седна на леглото до сестра си.

- Бри, ще ти кажа нещо и не искам да се разстройваш - започна той. - Ще те помоля да направиш жертва заради Джули.

- Бих направила всичко за Джули. Знаеш, че е така.

Алекс кимна. На това разчиташе.

- Бри, за Джули вече не е безопасно в Ню Йорк. Нямам предвид студа или глада. Не е безопасно за момиче.

Очите на Бри се разшириха.

- Случило се е нещо, нали? - попита тя.

- Нищо не се е случило. Но папи ми е казвал, че най-важното, което трябва да направи един мъж, е да предпази жените, които обича. Трябва да предпазя теб и Джули и до този момент давах най-доброто от себе си. Но условията стават все по-лоши, затова се наложи да предприема нещо. Напускаме Ню Йорк утре. Помниш ли Крие Флин? Баща му ми даде три пропуска, с които ще отидем на безопасно място, при семействата на важните хора.

- Не - каза със задъхване Джули. - Вие с Джули идете. Аз ще остана тук и ще чакам мами и папи.

Алекс погали косата на Бри.

- Джули няма да тръгне без теб, нито пък аз. Трябва да дойдеш е нас, за наше добро.

- Ами мами и папи? - проплака Бри. - Те как ще ни намерят?

- Измислил съм го. След като заминем, ще открия Карлос и ще му кажа къде сме. Той ще може да каже на мами и папи. Но трябва да се махнем от тук, Бри. Ако животът на Джули означава нещо за теб, и тримата трябва да заминем утре.

- Боя ce - призна Бри. - Алекс, боя се. Знам, че ви дърпам назад. - Тя избухна в сълзи. - Съжалявам, че се върнах вкъщи. Трябваше да остана в манастира и да умра там.

- Idiota - промълви нежно Алекс и я целуна по челото. - Искам те жива, Джули също. Няма нужда да бъдеш dramático като леля Лорейн. Помисли колко ще е хубаво да живеем на място с отопление и електричество и три хранения на ден.

Бри отново вдиша от инхалатора.

- Мислиш ли, че ще оздравея? - попита тя.

- За това се моля.

Бри си пое дълбоко дъх.

- Съжалявам. Знам, че само правя нещата по-трудни. Но съм убедена, че мога да извървя пътя до „Порт Ауторити“.

- Няма да ти се наложи - отговори Алекс. - Трябва да видиш шейната, която намерих. Е, ще я видиш утре. Ще изминеш в лукс целия път до там. След това автобусът ще ни отведе до новия ни дом. Това може да отнеме няколко дни, в автобусът ще се отоплява. Можеш ли да си представиш? Отопление. - Той се засмя. - От утре ще живеем като царски особи.

- Джули сигурно е много щастлива.

- Ще бъде. Още не съм ѝ казал. Ти си следващата по големина, затова казах първо на теб.

- Когато се върне, може ли да ѝ кажеш тук? - попита Бри. - Искам да и видя лицето, когато научи.

Алекс кимна.

- Добра идея. Сега си почини, а аз ще се върна, когато Джули си дойде. Утре ще е голям ден и искам да си възможно най-силна и подготвена.

- Държа броеницата си в спалния чувал - отвърна Бри. - Сега ще се помоля. И ще благодаря на Бог за теб и за господин Флин, и за всички добри хора по света.