Последните оцелели: Изгубени завинаги

19 .

вторник, 27 декември

Звукът от бръмченето на хладилника събуди Алекс.

- Хайде - каза той на Джули. - Токът дойде.

-Е, и?

- Искам да хапнеш нещо. Кога яде за последен път?

- Не знам - отвърна тя. - Вчера, предполагам.

- Ще стопля малко вода в микровълновата, за да се измия. И после ще хапнем нещо топло, докато можем.

- А след това?

- След това ще излезем и ще потърсим отново Бри - каза Алекс.

- Как? Мислиш, че половин консерва боб ще те направи отново силен?

- Ще използваме шейната. Джули, не можем да прекратим търсенето. Може да се е върнала в черквата за Коледа. Може да се е прибрала в приземието.

Гласът в главата му, който Алекс все повече намразваше, прошепна, че мъжът, отвел Бри, най-вероятно вече бе захвърлил тялото ѝ някъде. Момчето знаеше, че и малката му сестра си мисли същото, но и тя не го изричаше.

- Може ли и аз да се измия? - попита Джули. -Преди да тръгнем?

- Добра идея. Но нека се раздвижим, докато все още има ток. Може да хванем асансьора до мазето, ча да вземем шейната.

- Какъв лукс - изпръхтя Джули, но стана от фотьойла и последва Алекс в кухнята.

След половин час двамата бяха възможно най-чисти, предвид обстоятелствата, и възможно най-сити. Все още имаха малко ориз и когато го претопляха с боб, ястието почти придобиваше вкуса на истинска храна. Алекс се изкушаваше да отвори консервата сардини, но реши да я запази за ден, в който не биха могли да ползват микровълновата. Трябваше да внимават изключително много с разпределянето на храната, тъй като не знаеха дали помощите ще бъдат възобновени, нито дали училището ще отвори отново. Все още имаше шанс Джули да се качи на автобуса на девети януари, ако и двамата оцелееха дотогава. Възможността той да умре пръв и Джули да се самоубие го изпълваше с ужас.

Дванайсет дни. След всичко, което бяха преживели, какво бяха още дванайсет дни.

Джули изплакна съдовете и си сложи отново ръкавиците.

- Готова съм - съобщи тя.

Алекс кимна. Чувстваше се по-добре и не мислеше, че шейната ще му е необходима. Но ако намереха Бри на улицата, можеха да я превозят до къщи с нея. Нямаше да я остави, както беше оставил Кевин. Мястото ѝ беше вкъщи.

Потеглиха смълчани от апартамента. Когато достигнаха асансьора, Алекс натисна бутона. Чу звука от бавното изкачване.

- Странно - отбеляза Джули. - Трябваше да е на нашия етаж. Ние сме единствените в сградата.

В миг Алекс осъзна случващото се.

- Не гледай! - извика той, но беше твърде късно.

Вратите се разтвориха, из въздуха плъзна познатата миризма на смърт и след миг Алекс и Джули съзряха тялото на сестра си, свито на топка на пода на асансьора.

- Бри? - възкликна Джули, с писклив детски глас. -Бри, събуди се. - Тя се приближи към тялото и го разтърси. - Събуди се! Събуди се!

- Джули, спри. Прекалено е късно.

- Не е възможно! - извика Джули. - Трябва да се опитаме! Бри! Стани, Бри. Моля те. Стани...

Алекс коленичи до Джули. Бри беше мъртва от дни. В едната си ръка държеше инхалатора, в другата - броеницата.

- Умряла е с достойнство - каза той. - Не можем да се надяваме на повече.

- Но защо? - попита Джули. - Защо въобще е слязла до мазето?

- Не знам - отвърна Алекс.

Наведе се и целуна бузата на Бри. Очите й бяха затворени. „Може би е умряла в съня си“, помисли си Алекс. Може би Бог е бил милостив към тази, която Го обичаше толкова много.

- Не разбирам - настояваше Джули, сякаш ако успееше да разбере, всичко щеше да се оправи. - В асансьора ли е умряла? Това ли е станало?

- Предполагам. Миналия четвъртък. - „На рождения ми ден - помисли си той. - Бри е умряла на рождения ми ден, след като е благодарила на Бог, че съм жив.“ - Слязла е за нещо в мазето, после е взела асансьора нагоре, но токът е спрял, докато е била вътре.

Джули се обърна и се взря, ужасена, в очите му.

- За колко време е станало? Знаела ли е, че ще умре? Чакала ли е да я спасим?

- Джули, няма значение - промълви Алекс, макар мислено да си задаваше същите въпроси. - Погледни я. Погледни колко е спокойна. Сега е в рая, с нашата dolce Virgen María', и бди над нас.

- Така е - каза Джули. - Знам, че е там. Но тя е и тук, Алекс, и ми липсва толкова много. Мисля, че ще умра.

Алекс преглътна с усилие.

- Върни се в 12 Б, Джули. Вземи одеяло. Не, вземи онзи юрган, който Бри харесваше. Донеси го тук. Ще я обвием в него и ще я занесем у дома.

Джули кимна. Наведе се, целуна ръката на Бри, после се изправи и излезе от асансьора.

Алекс погали косата на Бри и се помоли за сила. Каза си, че така е по-добре, че Бри поне не беше издъхнала в чужди ръце, че тялото ѝ не беше небрежно захвърлено, след като е било употребено. Луната я беше убила, не хората. Прекръсти се и благодари на Христос, че е пощадил Бри.

Джули се върна с юргана в ръце. Алекс го пое и обви с него Бри.

- Ще трябва да вземем асансьора - каза той. - Не сме достатъчно силни, за да я отнесем по стълбите.

- Знам. Вече се помолих токът да не загасне. Ще се справим.

- Тя би искала да бъде там - каза Алекс и натисна с треперещи пръсти бутона за приземния етаж. - Ще я поставим на нейното легло.

- Не, постави я на моето. По-високо е. По-близо до рая.

Алекс кимна. Спускаха се в мълчание, накрая достигнаха приземието и вратите се отвориха. Не беше сигурен, че ще има силата сам да изнесе Бри, но Джули се наведе да му помогне, без той да я е молил. Когато стигнаха до тяхната врата, Алекс каза на Джули да извади ключовете, докато той придържаше Бри. После заедно я вкараха в спалнята на момичетата и я вдигнаха на горното легло.

Алекс остави лицето ѝ непокрито, докато се молеха. Когато реши, че Джули ще успее да го понесе, целуна очите на Бри и я покри с юргана.

- Не - възкликна Джули. - Още не.

Алекс знаеше, че не трябва да пришпорва Джули.

- Ще отида в хола - каза той. - Ще те чакам там.

Джули кимна. Алекс остави сестрите си и отиде във всекидневната. Осъзна, че има нужда да остане сам. Имаше нужда да разбере защо Бри се беше върнала в приземния апартамент.

Всичко изглеждаше точно като преди няколко седмици, когато беше донесъл шейната тук. За нея ли се беше върнала Бри?

Провери стаята на мами и папи, но и там нямаше нищо необичайно.

Зачуди се дали Бри не е отишла в кухнята, за да намери храна. Може би си е помислила, че са забравили нещо. Вече беше огледал целия апартамент, затова отиде и там.

Шкафовете бяха празни, точно както бе очаквал. Алекс погледна към плота и видя бележката, която беше оставил.

Цялото му тяло потрепери, когато я взе в ръка. В горната част на листа пишеше, че ще се нанесат в 12 Б. Но останалата част беше покрита със ситния почерк на Бри.

Алекс се взря с ужас в листа хартия. Бри беше умряла, защото беше отказала да приеме, че мами и папи са мъртви. Ако не беше написала бележката, можеше да се върне в сградата, да вземе асансьора до дванайсетия етаж и да е на сигурно място в апартамента, когато токът спре. Нейните самозаблуди бяха довели до смъртта ѝ.

Но нима той беше различен? Нима допреди този момент, допреди да види тялото на Бри и да прочете последните ѝ думи, той не се беше надявал, че мами и папи чудодейно ще се върнат? Нито веднъж не беше казвал на Бри, че родителите им са мъртви, защото дълбоко в себе си не беше приел истината. Заблудите на Бри бяха и негови. Тя просто бе повярвала по-силно в тях.

Но сега Бри я нямаше. Не, беше мъртва. Мъртва като Кевин. Мъртва като мами и папи. Но Джули бе още жива и трябваше да има начин да бъде спасена. Христос в своята божествена милост не би могъл да осъди Джули на смърт само защото нейният брат е инатлив и глупав.

Алекс сгъна бележката на Бри, неспособен да я остави. Прибираше я в джоба си, когато Джули излезе от спалнята.

- Оставих картичката при нея - каза тя.

- Коя картичка? - попита Алекс.

- Онази с картината Звездна нощ. Трябваше да я потърся, но я открих и я оставих до нея. Нали не мислиш, че е нередно. Бри я обожаваше.

- Мисля, че е добра идея. Постъпила си умно.

Джули го погледна.

- Безопасно ли е да вземем асансьора? - попита тя.

Алекс знаеше, че никъде по света не беше безопасно.

- Да, разбира се - каза той. - Но по-добре да тръгваме. Готова ли си?

Джули кимна.

- Ще ѝ бъде ли добре тук? - попита тя.

- Да. Мами и папи ще се грижат за нея.

сряда, 28 декември

Алекс спа на пресекулки и в моментите, когато се будеше, чуваше Джули да плаче в стаята, която беше делила с Бри. Радваше се, че тя все още може да плаче, и не полагаше усилия да я успокои.

В един момент се надигна от разтегателния диван и отиде в кухнята да провери запасите им. Две чаши варен ориз, две консерви червен боб, една със спанак, една със смесени зеленчуци и сардините. Помнеше време, в което толкова храна не му стигаше дори за ден.

„Бях толкова разглезен - помисли си той. - Имах толкова много и не го оценявах. Винаги исках още.“

Но нямаше значение. Единственото, което имаше значение, беше да изпрати Джули на безопасно място. Ако успееше да го постигне, можеше да умре е мисълта, че е направил поне едно нещо както трябва, и това му беше достатъчно.

Знаеше, че трябва да остави бележка за Джули, но потреперваше при вида на химикалката и белия лист. Насили се да не мисли за последните мигове на Бри и написа: „Отивам до „Сейнт Маргарет“ за заупокойна литургия за Бри“.

Искаше да напише много други неща, но нямаше смисъл. Вместо това отиде в спалнята и погледна сестра си. Най-после беше заспала. Алекс можеше да се върне, преди тя да се е събудила. По-късно щеше да се погрижи тя да хапне нещо.

Измина дванайсетте етажа бавно, без да хаби повече усилия от необходимото. И двамата с Джули нямаха апетит, откакто се бяха прибрали предишния ден, затова не беше ял нищо от близо двайсет и четири часа. Беше убеден, че сравнително е оздравял от грипа, но знаеше, че не е изключено да припадне.

„Единствено Джули е важна“, напомни си той на път за „Сейнт Маргарет“. Карлос можеше да е жив, но Алекс нямаше как да знае. Джули беше жива и беше издръжлива и силна и заслужаваше да живее. Отец Франко със сигурност щеше да помогне на Алекс да я спаси.

Но когато стигна до черквата, Алекс завари на вратата съобщение.

Въпреки знака, Алекс се опита да отвори вратата, но тя беше заключена. Отиде до страничната врата и пробва и с нея, но нямаше успех. Черквата беше изоставена. Отец Франко му беше казал, че това ще се случи, но Алекс не му беше повярвал напълно.

Тъй като не знаеше къде другаде да отиде, Алекс се отправи към „Винсент де Пол“. Отдавна вече не вярваше в чудеса, но се помоли да завари параклиса отворен, за да може поне да запали свещ за Бри.

Пътят беше дълъг и труден и Алекс донякъде се изненадваше, че сълзите по бузите му не замръзваха мигновено. Дробовете го боляха от пепелта във въздуха, съзнанието му беше изпълнено с образа на Бри, затворена в асансьора, издъхваща бавно напълно сама.

„Не и Джули - повтори си той. - Няма да оставя Джули да умре.“

На вратата на „Винсент де Пол“ нямаше нищо, липсваше дори съобщението за карантината. Алекс натисна бравата и вратата се разтвори.

Той влезе в училището. Не чу нищо и не видя никого. Но дверите на параклиса бяха отворени. Той влезе. Вътре също беше празно. Поклони се пред кръста, после отиде до пейките на дванайсетокласниците, коленичи и започна да се моли. Молеше се на Бог за милост и опрощение, молеше се за душите на всички, които беше обичал, молеше се Христос да прояви снизхождение и да не отнема живота на Джули.

- Алекс?

Алекс се обърна и видя на прага сестра Рита.

- Алекс, ти ли си? Мислех, че ти и сестрите ти сте заминали.

За момент Алекс беше объркан. После си спомни бележката, която беше оставил на отец Малруни, за да го уведоми, че заминават.

- Не - отвърна момчето. - Така и не успяхме.

- Добре ли си? - попита сестра Рита. - Как са Бриана и Джули?

- Бри почина. „Сейнт Маргарет“ е затворена. Не знаех къде другаде да отида.

- Бри? О, Алекс, толкова съжалявам. Бях ѝ учителка по английски в осми клас. Беше прекрасно момиче.

Алекс си припомни Бри в осми клас и не успя да промълви и дума.

-Джули добре ли е? - попита сестра Рита.

Алекс кимна.

- Слава на Бога. Ела с мен, Алекс. Ще поговорим с отец Малруни.

Алекс я последва от параклиса в кабинета на отчето. Отец Малруни седеше на бюрото си и се молеше в мълчание. Изчакаха да завърши и тогава сестра Рита почука на вратата, за да му привлече вниманието.

- Господин Моралес? - изненада се той. - Мислехме, че сте заминали.

- Знам - каза Алекс. - Опитах се, но автобусът не потегли заради карантината.

- Как са сестрите ти? - попита отец Малруни.

- Джули е добре. Бри умря заради мен.

- Седни - посочи с ръка отец Малруни. - Защо мислиш, че си отговорен за смъртта на сестра си, Алекс?

Алекс му разказа всичко. Спомняше си как беше помолил отец Малруни да го изповяда, защото беше решил, че отец Франко ще бъде прекалено мек с него. Алекс знаеше, че каквото и изкупление да поискаше отец Малруни, то нямаше да намали усещането за вина, но това вече не го интересуваше. Нека отец Малруни и сестра Рита чуеха сами колко некадърен човек беше Алекс. Така щяха да са по-склонни да проявят снизхождение към Джули.

Когато приключи, отец Малруни прочисти гърлото си.

- Не знам какво да кажа - започна той.

- Може ли аз да кажа нещо? - намеси се сестра Рита. - Ако не възразявате, отче.

- Заповядай - кимна отец Малруни.

Сестра Рита се обърна към Алекс. Беше забравил колко доброта излъчваха очите ѝ.

- Знам, че се чувстваш отговорен за смъртта на Бриана. Смяташ, че е трябвало да приемеш факта, че родителите ви са мъртви, и да накараш Бри да стори същото. Ако го беше направил, тя нямаше да постъпи така безразсъдно и щеше все още да е жива. Права ли съм?

Алекс сподави хълцането си и кимна.

- Мисля, че точно тази вяра е поддържала Бри жива - продължи сестра Рита. - Ако не беше носила това убеждение, тогава всички жертви, които си правил за нея, цялата грижа и закрила, които си ѝ осигурявал, нямаше да бъдат достатъчни. Бри е имала нужда да вярва, че родителите ви ще се върнат. А ти си я обичал достатъчно силно, че да не искаш да потъпкваш нито нейните надежди, нито своите собствени. Ако Бри беше сметнала, че ти си се отказал, тя също щеше да го направи и това щеше да я унищожи.

- Щеше ли да има някакво значение? - попита Алекс. - Тя страда толкова много през последните няколко месеца.

- Тя те е спасила - отговори сестра Рита. - Джули не би могла да го направи самичка. Твоят живот е дарът на Бри за теб. - Взе дланта на Алекс и я стисна между своите. - Имала е късмет, че ти си бил неин брат. И го е знаела. Ти също трябва да го знаеш.

Алекс не можеше да спре да плаче. Чувстваше се като глупак, като бебе, но сълзите не спираха да се ронят.

- Достатъчно - каза най-сетне отец Малруни. -Предполагам, не си носиш чиста носна кърпа, господин Моралес?

Въпреки всичко Алекс се засмя.

- В момента и аз не разполагам с такава - призна отец Малруни. - Какво да се прави, използвай ръкавите си, но си подсуши някак носа. Предстоят ни важни решения.

Алекс изпълни нареждането му.

- Трябва да намеря безопасно място за Джули -каза той.

- Не само за Джули - поправи го отец Малруни. - И за самия теб, господин Моралес.

- Аз съм без значение. Важна е само Джули.

Отец Малруни поклати неодобрително глава.

- На колко си години, господин Моралес? - попита той.

- На осемнайсет.

- През четиресетте години, в които преподавам в академия „Сейнт Винсент де Пол“, нито веднъж не съм срещал осемнайсетгодишен светец - обяви отец Малруни. - И искрено се съмнявам настоящият случай да е различен. Сестра Рита, кога заминава вашият автобус? Утре следобед?

- В един - отговори сестра Рита. - Макар че едва ли ще тръгне навреме.

- Какъв автобус? - попита Алекс.

- Вярвам, че е последният - отбеляза отец Малруни. - Уцелихте момента безпогрешно, господин Моралес. За жалост, външният ви вид е разочароващ.

- Отец Малруни! - възмути се сестра Рита.

- Права сте - въздъхна Малруни. - Въпросът е под какъв предлог да вмъкнем младите Моралес в автобуса.

Алекс си пое дълбоко дъх.

- Какъв автобус? - попита той. - Нали е обявена карантина?

- Вирусът е навсякъде - отвърна отец Малруни. -Няма смисъл от спазването на карантина, ако целият свят е болен.

- Сигурна съм, че няма да имате проблеми - каза сестра Рита. - А Джули явно има силен имунитет, щом е била толкова време покрай теб, без да се разболее. Как да го организираме, отче?

- Да организирате кое? - настоя Алекс. - Няма да позволя Джули да отиде в евакуационен център. Не можете ли просто да я вземете тук?

- Кой ти говори за евакуационни центрове? - попита отец Малруни. - Мислиш ли, че утре в един на обед ще дойде автобус само за да закара сестра Рита в евакуационен център?

- Отец Малруни, моля ви - каза сестра Рита. -Алекс, Църквата евакуира почти всичките си служители. Неколцина, между които е отец Малруни, избират да останат тук, за да се погрижат за гражданите, които не могат да заминат. Но по негово настояване утре заминавам с автобус за „Сейнт Урсула Колидж“ в Джорджия. Църквата го използва като временно убежище за всички духовни лица, преди да ни разпрати из страната.

- Но аз и Джули не сме положили клетви - отвърна Алекс. - Как бихме могли да заминем?

- Това се опитваме да измислим - каза сестра Рита.

Нещо проблесна в очите на отец Малруни.

- Христос е милостив. Сигурен съм, че няма да възрази, ако просто представя господин Моралес за семинарист. Кой знае, един ден би могъл да стане такъв. Ще му дадем документите на господин Ким. Това ще му осигури транспорт до „Сейнт Урсула“, а след като пристигне там, ще му позволят да остане, докато намери по-подходящо място.

- Леля и чичо се преместиха в Тълса - каза Алекс.

- Отлично! - възкликна отец Малруни. - Сестра Рита, на вас несъмнено биха ви позволили да вземете млада послушница?

- Много млада послушница- засмя се сестра Рита. - Съмнявам се Джули някога да даде обет. Но все още пазя дрехите и документите на сестра Джоан. Стига да съм край Джули, едва ли някой ще се усъмни в нея.

- Склонни сте да сторите това? - попита Алекс. -Да нарушите правилата?

- Понякога правилата не действат - отговори отец Малруни. - Ти и сестра ти трябва да дойдете тук рано сутринта. Разполагате ли с храна вкъщи?

- Останала е малко - каза Алекс.

- Отлично! Ако има нужда, ще подкупим шофьора с една-две консерви. Но запазете нещо и за вас, тъй като пътуването е дълго, а не е подсигурена храна. Вземете само най-важното. Позволяват само по един сак на пътник, а ние ще дадем и на двама ви по един, за да не изглеждате като ученици.

- Джули може да седи до мен по време на пътуването - каза сестра Рита. - Ще бъдем в един и същи автобус, но по-добре да не седите един до друг, за да не събудите подозрения.

Алекс кимна.

- Не мога да ви благодаря достатъчно.

- Бъдещето ви е нашата отплата - отговори отец Малруни. - Сега иди вкъщи и сподели плана със сестра си. Бъдете тук рано сутринта. Присъствието на сутрешната литургия, разбира се, е задължително.

четвъртък, 29 декември

- Разбързай се малко - каза Алекс на Джули. - Нямаме цял ден.

- Бързам - озъби се Джули. - Сигурен ли си, че прибра всичко?

Алекс прерови найлоновата торба още веднъж. Два броя бельо, старателно изпрани предния ден и все още влажни. Всички консерви, отварачка за консерви, две вилици. Всички данни, които беше успял да намери за полка на Карлос. Семейния портрет, който им беше направил чичо Джими, документите от господин Флин, актовете за раждане, както и кръщелните свидетелства, които щеше да скрие из джобовете си, след като си сложеха други дрехи във „Винсент де Пол“. Носеше бележката на Бри в джоба на ризата си.

- О! - сепна се той. - Къде е медалът ми „Сейнт Кристофър“.

Мами му го беше дала преди първия му училищен летен лагер. Алекс заснова из хола в търсене на медала.

- Ето го - каза Джули и се появи от спалнята. - Бри ти го слагаше, когато беше болен, но той непрекъснато падаше, затова го взех и го прибрах. Заповядай.

- Благодаря - отвърна Алекс. - Ти взе ли всичко?

Джули кимна.

- Ще взема и червилото, което ми подари Кевин. Не ме интересува дали послушничките носят червило. Искам го.

Алекс реши, че Кевин би одобрил.

- Взе ли нещо на Бри? - попита той. - Нещо за спомен?

- Аз пазя Бри в сърцето си. Не ми трябва нищо друго. - Тя замълча за момент. - Освен теб. Ти ми трябваш.

Алекс кимна.

- И ти ми трябваш - каза той. - Хайде. Време е да тръгваме.

¹¹ Господ да е с вас (лат.). - Б. пр.