Последните оцелели: Изгубени завинаги

17 .

понеделник, 12 декември

„Само още пет пресечки“, каза си Алекс. Бяха стигнали чак до тук, пет пресечки нямаше да ги спрат.

Пътуването към центъра се бе оказало много по-трудно, отколкото си беше представял, въпреки лекотата, с която се бе случило всичко предишния ден. Алекс беше останал доволен от начина, по който бе уредил нещата - от съобщаването на новината на Бри и после на Джули (която ограничи радостта си до тих вой, за което ѝ беше благодарен), през бележката, която беше пъхнал под вратата на „Винсент де Пол“, за да не се тревожат отец Малруни и сестра Рита, до опаковането на багажа. Той и Джули бяха почистили апартамента възможно най-старателно, предвид обстоятелствата. После бяха вечеряли и бяха оставили достатъчно храна за закуска.

Не беше спал добре, но това се дължеше на вълнението, пък и щеше да има достатъчно време да се наспи в автобуса. Около четири и половина окончателно се отказа с опитите да заспи, приключи с финалните приготовления и събуди сестрите си. Беше толкова странно и невероятно да закусват - Алекс не помнеше кога за последен път денят му не бе започвал с глад.

Увери се, че Бри и Джули са приготвили всичко необходимо - резервен комплект дрехи, една или две лични вещи, нищо прекалено тежко или голямо - само неща, които се побираха в раниците им. И тримата облякоха няколко ката дрехи, повече от обикновено -както като трик, с който да вземат повече багаж, така и защото щяха да са навън в продължение на часове.

Най-после бяха готови за тръгване. Слизането по стълбите се проточи, тъй като трябваше да спират на почти всеки етаж, за да си поема дъх Бри. Алекс си помисли, че тя действително не би могла да оцелее още дълго при подобни условия. Беше убеден, че патроните на инхалатора ѝ се изчерпват, и нямаше представа как да ги замени. Но само след дни тримата щяха да бъдат на сигурно място и проблемите им щяха да са в миналото.

Алекс остави Бри и Джули на партера, докато слезе по стълбите до стария им апартамент. Всичко беше така, както го бе оставил. Донесе шейната и беше посрещнат с викове от вълнение и обожание. Остави шейната пред сградата, после се върна, изнесе на ръце Бри и я намести внимателно на шейната, за да не се намокри. Беше му странно да осъзнае, че никога нямаше да се върнат, никога нямаше да видят Западна Осемдесет и осма улица, нито дори Ню Йорк.

Предложи да се помолят в мълчание, преди да тръгнат, и видя благодарността в очите на Бри. Когато моментът за тръгване настъпи, той затегли шейната на Бри, а Джули вървеше покрай тях.

Не беше лесно, тъй като и двамата с Джули трябваше да крачат през непочистен сняг, а скоро ръката и гърбът го заболяха от усилието да тегли шейната с Бри и раниците. Джули предложи да помогне и сложи една раница на гърба си и друга на гърдите си. С това товарът на Алекс не се облекчаваше особено, но момчето беше благодарно на сестра си за положените усилия.

Отне им цял час да стигнат до Седемдесета улица и дотогава Бри вече дишаше трудно. Джули падна на Шейсет и осма улица и Алекс трябваше да я издърпа, което му отне повече енергия, отколкото би искал да пожертва. В ботушите на Джули влезе сняг и тя затрепери неконтролируемо. Алекс не знаеше дали да я разтърси, удари или прегърне.

- Хайде - каза той колкото на себе си, толкова и на сестра си. - Не остана много път. Можем да се справим.

На Шейсет и втора улица вече не беше толкова сигурен. Все още трябваше да стигнат до „Кълъмбъс Съркъл“ и да извървят километър и половина по градските улици. Имаха ли достатъчно сила? Бри кашляше, а крачките на Джули ставаха все по-бавни.

„Това е смехотворно“, каза си Алекс. След два часа, че и по-малко, щяха да са на Порт Ауторити и да се приготвят за пътуването към спасението. Трябваше да издържат още малко.

Вятърът се усили и Алекс почувства соления бриз, смесен с познатата пепел. Очите му се насълзиха, вече не виждаше и на две крачки пред себе си. Спомни си предложението на Харви - осигурен превоз за него и Бри до безопасно място в замяна на Джули. Осъзна, че Бри можеше да умре на шейната. Нима отново беше взел поредното грешно решение? Можеше ли да е сигурен, че ще опази Джули по-добре от някой непознат?

Вятърът зазвуча като присмех - чуваше как папи го нарича debilucho', а Карлос му казва „пъзльо“. Те бяха истински мъже. Те не биха се докарали до такова положение.

¹ Слабак (исп.). - Б. Пр

Джули отново падна. Раницата на гърдите ѝ подгизна от снега и стана видимо прекалено тежка. Алекс я взе от сестричката си и я сложи на шейната.

- Мога да взема третата раница - предложи Джули. - Сложи ми я.

Алекс поклати глава.

- И така сме добре - отвърна той. - Продължаваме напред.

Но нещата се влошиха на Петдесет и седма улица, тъй като отново навлязоха в цивилизацията. Снегът от тротоара край Осмо авеню беше почистен, тоест не можеха да използват шейната.

Край тях мина камион, шофьорът ги изгледа на кръв и започна да крещи псувни.

- Трябва да се върнем на тротоара - каза Алекс.

- Там не можем да дърпаме шейната - отвърна Джули.

Алекс кимна.

- Ще измислим нещо - въздъхна той и задърпа шейната към бордюра.

Вдигна Бри и я понесе на рамото си, като пожарникар. Джули вдигна шейната на тротоара. После я задърпа, докато Алекс се опитваше да запаси равновесие по заледения терен.

Падна два пъти. Първия път Джули успя да се хвърли напред и да омекоти падането му, така че тримата се строполиха на тротоара заедно. Щеше да е забавно, ако на света бе останало нещо весело.

Втория път Джули не успя да помогне и той падна болезнено, носът му се удари толкова силно в тротоара, че Алекс си помисли, че го е счупил. Шокът разтресе Бри и тя започна да се задъхва отчаяно.

Докато Алекс избърсваше кръвта от лицето си, Джули прерови чантата на Бри, откри броеницата и я подаде на сестра си. Бри се вкопчи в броеницата, сякаш тя олицетворяваше самия живот.

- Dios te salve, María. Llena eres de gracia⁹ - започна Джули.

Познатите думи на молитвата, изречени на испански, както ги бе изговаряла мами, успокоиха Бри. Когато си пое дъх, тя зарецитира редом с Джули, докато Алекс стоеше край тях и се убеждаваше, че никога вече не трябва да подценява малката си сестра.

Пътуването стана по-поносимо, докато приближаваха „Порт Ауторити“ и Алекс отново повярва, че наистина ще успеят да се справят. Видяха няколко души, докато вървяха по Осмо авеню и макар никой да не им предложи помощ, все пак никой не ги напсува. Имаше множество тела и по височината на купчините Алекс разбираше, че доста от тях са оставени наскоро. Болести и самоубийства. Там, където отиваха, нямаше да има подобни неща.

За последен път Алекс беше идвал на „Порт Ауторити“ през май, когато автогарата беше пълна с истерични хора, опитващи се да избягат. Изненада се, че отпред не чакаха хора за неговия автобус, но предположи, че може би ще влязат от друг вход или вече са вътре. Не можеше да погледне часовника си, без да раздруса Бри, затова попита Джули за часа. Тя спря да дърпа и провери.

- Десет и петнайсет.

- Явно сме първите - каза той. - Това е добре. Ще седнем един до друг.

- Виждам полицай! - извика Джули и посочи с ръка. - Той ще ни каже къде да отидем.

Алекс нежно постави Бри на шейната и се приближи до полицая.

- Имаме пропуски за заминаващия охраняван автобус - обясни момчето. - Знаете ли през кой вход трябва да влезем?

- Днеска няма автобус - отговори полицаят.

- Какво имате предвид? - попита Алекс. - Автобусът, заминаващ на дванайсети декември. Имаме пропуски, направили сме резервация. - За момент реши, че е станало тринайсети декември, че са изпуснали автобуса си, и изтръпна. Не можеше да скрие ужаса в гласа си. - Днес е дванайсети, нали?

- Няма значение коя дата е. Няма автобуси заради карантината.

- Каква карантина? - попита Алекс. - За какво говорите?

Полицаят изгледа Алекс, после Бри, Джули и шейната.

- Никой ли не ви е казал? - попита и Алекс долови състраданието в гласа му.

- Какво не са ни казали? - промълви Алекс, макар да знаеше, че отговорът няма да му хареса.

- Ню Йорк Сити е под карантина заради грипа -каза полицаят. - Никой не може да влиза или излиза от града.

- Докога? - попита Алекс. - За колко време?

Полицаят сви рамене.

- Докато епидемията затихне. Или докато грипът обхване цялата страна и вече е без значение. Или докато всички тук измрем. Избери си сам.

- А знаете ли нещо за охраняваните групи? - попита Алекс. - Кога ще бъдат подновени? Ще ни пуснат ли да се качим?

- Всичко знам за тях - отвърна полицаят. - Всичко знам за щастливците като вас, които получават шанса да се измъкнат. Да, ще има друг. Пътуват на всеки две седмици и щом този не може да потегли, следващият ще се погрижи за теб и семейството ти. Ако чуете, че карантината е отменена, върнете се след две седмици. Ако не - върнете се след четири. За хора като вас винаги ще има спасение.

Алекс би се засмял, но ако го направеше, нямаше да може да спре. Вместо това се замисли за следващата група. След две седмици щеше да е двайсет и шести декември. Христос беше милостив, нямаше да им отнеме живота преди Коледа. Алекс щеше да се грижи за сестрите си още две седмици и после карантината щеше да бъде отменена. Самият той щеше да е на осемнайсет и нямаше да го пуснат с тях, но това нямаше значение. Автобусите щяха да са пълни с жени и деца и все някой щеше да се съгласи да наглежда Бри и Джули, докато се настанят на новото място. Все някой щеше да прояви доброта.

- Благодаря ви - каза Алекс на полицая.

- Успех, хлапе - отвърна той. - Кофти шанс. Далече ли живеете?

- Да - кимна Алекс. - Но щом дойдохме до тук, значи, ще успеем и да се върнем.

вторник, 13 декември

Алекс и Джули вървяха към „Винсент де Пол“, без да обелят и дума. Никой от тримата не беше говорил особено много след кошмарното връщане от „Порт Ауторити“. Алекс беше казал на сестрите си, че градът е под карантина и когато властите я отменят, автобусните пътувания ще бъдат възобновени. Щяха да видят какво е положението след две седмици.

Нямаше да им разкрие, че не би могъл да замине с тях, преди да са се качили в автобуса. Но това беше само поредната тайна.

На предната врата на училището ги чакаше голям лист на който беше изписано на ръка

- Какво означава според теб „до следващо нареждане“? - попита Джули

Алекс поклати глава.

- Не знам. Може би седмица, ако имаме късмет.

- Мислиш ли, че Харви има още храна? - поинтересува се Джули, докато двамата се отправиха обратно към дома.

- Да, убеден съм, че има. Но не знам какво бих могъл да му дам за нея.

- Можеш да му занесеш шейната? Обзалагам се, че ще ти даде много храна за нея.

- Шейната ще ни трябва след две седмици - отвърна Алекс. - Не мога да нося на ръце Бри през целия път до „Порт Ауторити“.

- Тя и бездруго ще умре, ако не намерим храна.

- Харви не би искал шейната. Ние сме единствените хора, които я искат. Замисли се, Джули. Има ли някаква останала храна?

Джули кимна.

- Оставих в 12 Б консерва боб. Изглеждаше ми нередно да напуснем, без да им оставим абсолютно нищо. А има и кутия макарони, която не изядохме, защото имаше разни неща вътре.

- Неща?

- Буболечки - уточни Джули. - Реших, че не е редно да изхвърляме, затова я запазих.

- Можем да ги изядем. Хората често ядат буболечки.

- Гнус - сбърчи нос Джули.

- По-добре, отколкото да гладуваме. Пък и е само до петък. Тогава ще получим торби с храна. И може би училището ще отвори отново в понеделник. Трябва да издържим само днес, утре и в четвъртък и нататък няма да имаме проблем.

- Все пак трябва да сготвим макароните.

- Оу... Как става това? - попита Алекс.

Джули поклати глава.

- Напълно си безполезен - заяви. - Дори Карлос знае как да кипне вода.

- Значи, кипваш вода и вариш в нея макароните? Не звучи особено трудно.

- He е - потвърди Джули. - Но печката не работи от седмици. Бри ползваше само микровълновата, когато имаше ток. А вече и ток няма, ако не си забелязал.

- Не е моя вината, че от бурята насам няма ток, нито че печката не работи, нито че не знам как да готвя. За колко ще ни стигне консервата боб?

- Зависи дали смятаме да я ядем или просто да я гледаме.

- Водата се вари в тенджера, нали?- попита Алекс. - На огън.

- Да - кимна Джули.

- Е, имаме тенджера. И все още имаме вода. Единственото, което ни трябва, е огън.

- Може да запалим огън в апартамента. Така ще сварим макароните, пък и ще стане по-топло.

- Огън - промълви Алекс. - Ще запалим огън.

- Вътре в жилището? Като лагерен огън?

Алекс поклати глава.

- Димът би бил вреден за Бри - каза той. - Ще накладем огън в един от другите апартаменти. В мивката. И ще сложим тенджерата върху него и водата ще заври и ще приготвим макарони с боб.

- И буболечки - добави Джули, но Алекс можеше да улови вълнението и облекчението в гласа ѝ. - Ала нямаме дърва. Какво бихме могли да изгорим?

- Списания - отвърна Алекс. - В апартамента има доста.

- По-добре да преварим много вода - каза Джули. -Почти ни свърши водата, която Бри преваряваше в микровълновата. Правеше го всеки следобед, за да имаме запаси в случай на нужда, но ние почти я изчерпахме.

- Вие с Бри наистина се грижите добре за мен, нали? - усмихна се Алекс.

- Преди снежната буря не беше толкова трудно -отговори Джули. - Бри претопляше вечерите в микровълновата, докато с теб бяхме на училище. Сега държим консервите в спалните чували.

Алекс си спомни как се бе почувствал обременен от сестрите си. Но неговото собствено оцеляване зависеше от тях толкова, колкото и тяхното от него.

- Само още две седмици - каза той. - И после ще заминем от града. В петък ще получим храна. Дотогава ще ядем макарони и боб.

- И буболечки. Е, какво пък. По-добре от нищо.

петък, 16 декември

Алекс би предпочел Джули да остане вкъщи в петък, но се нуждаеха от две торби с храна. Бяха изяли макароните и боба на обяд предния ден и с ограниченото количество храна, което съдържаше всеки пакет, нямаше начин да оцелеят само с един.

В нито един от апартаментите не беше останало нищо, подходящо за размяна. Алекс първо ги претърси внимателно, а след това започна да рови из тях като обезумял. През цялата сряда и четвъртък тършува из тях със свещ в ръка, тъй като батериите за фенерчето се бяха изтощили. Все още им оставаха две свещи и половин кутия кибритени клечки.

През повечето време спяха. Алекс не беше сигурен дали това е добре, или зле за тях, но нямаха какво друго да правят и той прецени, че така най-вероятно горяха по-малко калории. Погрижи се Джули да рецитира молитви в моментите, в които беше будна. Бри се молеше без външен натиск.

Бяха изтъргували всичко след месеци пазарлъци за консерви боб и торби ориз. Единствените неща, които Алекс би могъл да занесе на Харви, бяха палтото на гърба му и шишенцето аспирин, което беше запазил.

Ала това не беше вярно и той го знаеше. Макар да беше разменил почти всичко, което беше открил в домашните аптечки, все пак беше запазил няколко опаковки с хапчета за сън, с които би могъл да приспи Бри и Джули и да ги удуши в съня им. Така тяхната смърт би била милосърдна, другото нямаше значение.

Каза си, че не трябва да се побърква, че Джули би намерила начин да приготвя храна в продължение на десет дни с продуктите от две торби, че може би карантината ще бъде отменена и училището ще отвори отново врати. Ако успееха да оцелеят до двайсет и шести декември, имаха шанс.

Джули се стопяваше пред очите му. Алекс знаеше, че тя се храни все по-оскъдно, за да може Бри да хапне мъничко повече. Беззвучно я помоли за прошка за това, че някога въобще беше недоволствал от нея.

Когато се приближиха до училището, на опашката нямаше никого. И двамата съзнаваха какво означаваше това, но все пак се приближиха към вратата.

Алекс се взря в надписа. Какво означаваше „за неопределено време“? Да не би да имаха предвид до края на карантината? Или градът беше безвъзвратно изоставен? И ако беше така, дали извозването на важните граждани беше преустановено? Прииска му се Джули да заплаче. Можи би ако трябваше да успокои нея, той самият нямаше да се чувства така безпомощен, така ужасен.

Но Джули никога не правеше това, което той искаше, и този път не беше изключение.

- Няма значение - заяви тя. - И без това храната нямаше да ни стигне.

- Най-вероятно си права.

Запътиха се към дома.

- Ще проверя положението при Харви- каза Алекс. - Имам палто и шишенце аспирин. Може да ми даде нещо за тях.

- Как ще оцелееш без палто? - попита Джули.

- Ще се справя. Ще се разхождам наметнат с одеяло. Може би с Бри ще измислите как да го нагласитс така, че да напомня повече на палто и ръцете ми да са свободни при следващото отиване до „Порт Ауторити“, за да мога да дърпам шейната.

Джули застана абсолютно неподвижна.

- Не мисля, че шейната ще ни трябва - прошепна тя, сякаш някой щеше да я чуе на пустата улица.

- Ще ни трябва за Бри - отговори Алекс.

- Последният ѝ патрон е на привършване - каза нежно Джули. - Използва го от две седмици. Понякога нощем тя кашля, не си пръска от него и ми се струва, че ще умре на място в спалния чувал.

- Бри няма да умре. Ще заминем след по-малко от две седмици. Просто трябва да осигурим достатъчно храна, за да оцелеем дотогава.

- Звучиш като нея, когато говори за мами и папи и настоява, че са още живи.

- Различно е - отвърна Алекс. - Не можем да направим нищо за нашите родители. Но можем да се постараем да останем живи. И тримата.

- Искаш ли да вземеш палтото ми? - попита Джули. - И без това е прекалено голямо за мен.

- Задръж го - отвърна Алекс. - Може следващата седмица да го занесем на Харви.

Вървяха в мълчание, докато стигнаха обратно до блока си.

- Не се страхувам от смъртта - каза Джули. -Осъзнах, че в рая има повече мои познати, отколкото на земята. Мами и папи, и Кевин. И още много хора. Просто не искам да умра последна. Това ме плаши най-много, че ти и Бри ще си отидете и аз ще остана съвсем сама.

- Това няма да се случи - заяви Алекс.

Джули се вгледа в него. Лицето ѝ представляваше особена комбинация от младост и неестествено стареене.

- Обещаваш ли? - попита тя.

- Обещавам.

Ненавиждаше мисълта да се изкачва дванайсет етажа, но не беше взел шишенцето аспирин със себе си, а то щеше да му трябва. Катеренето по стълбите им отне два пъти повече време, отколкото миналата седмица. Не знаеше как щеше да свали Бри и шейната на двайсет и шести.

Когато влязоха в апартамента, сестра им спеше. Дишането ѝ беше затруднено. Когато патроните ѝ свършеха, Алекс щеше да намери силата най-сетне да използва приспивателните хапчета. Щяха да умрат спокойно и това беше най-доброто, на което биха могли да се надяват.

Намери шишенцето аспирин и каза на Джули, че тръгва.

- Искаш ли да дойда с теб? - попита тя.

- Не, остани тук.

Не знаеше какво би направил, ако Харви предложеше да я купи в нейно присъствие. Той измина стълбите, без да бърза, и после полека се запъти към магазина на Харви. Знаеше, че е възможно да не е пристигнала никаква храна и Харви да няма какво да предложи. Също така знаеше, че Харви можеше да сметне палтото му и аспирина за безполезни. Знаеше доста неща, които не искаше да знае.

Но когато пристигна, завари нещо, което не беше очаквал - заключена врата.

Алекс потропа. Може би Харви беше в клозета. Не последва отговор. Беше ли заминал Харви? Беше ли успял да избяга въпреки карантината?

Мисълта вбеси Алекс. Ако Харви беше заминал, несъмнено бе взел всичката храна със себе си. Ала Алекс беше прекалено разярен, за да мисли трезво. Свали обувката си, използвайки малкото сила, която му беше останала, и удари с нея предния прозорец. По земята се пръснаха парченца разбито стъкло.

Алекс отново се обу, протегна ръка и отключи вратата. Харви лежеше на пода, дясната му ръка беше изпъната, сякаш се опитваше да вземе нещо.

Алекс свали ръкавиците си, наведе се и потърси пулс. Не успя да открие, но Харви беше още топъл затова момчето долепи ухо до устните на Харви и се опита да долови дишане. Не че знаеше какво да прави, ако Харви се окажеше жив.

Нямаше значение. Харви беше мъртъв. Най-вероятно бе умрял преди не повече от десет минути. Последният от изчезващия вид.

Алекс знаеше, че трябва да се помоли за душата на Харви, но единствената молитва, която успя да прошепне, беше: „Моля те, Боже, нека намеря малко храна“. Прекрачи тялото на Харви и започна търсенето.

Витрината беше напълно празна. Отчаян, Алекс отвори вратата на банята. На мивката имаше две свещи, а върху капака на тоалетната - два кашона.

В първия имаше само дрехи - толкова мръсни, че Алекс едва се насилваше да ги докосне. Захвърли кашона на пода, пое си дълбоко дъх и отвори втория. Беше наполовина пълен с храна. Два пакета ориз, шест консерви червен боб, две с черен боб, четири със спанак, две със супа от сушен грах, една с леща, една с моркови, три със смесени зеленчуци и една със сардина.

Ако бяха внимателни, храната щеше да им стигне до двайсет и шести. Щяха да запазят сардината за Коледа.

Алекс знаеше, че трябва да действа бързо. Не беше единственият човек в Горен Уест Сайд, търсещ храна. Взе една от блузите на Харви, напълни я с консервите, пакетите и свещите и завърза ръкавите. Разкопча палтото си, пъхна вързопа до гърдите си и отново го закопча. Дегизировката не беше съвършена, но трябваше да свърши работа, в случай че Алекс срещнеше друг човек по пътя между магазина и апартамента.

Върна се при витрината и стрелна с поглед Харви.

- Ще се помоля за теб, когато се прибера - обеща той, после отключи вратата, огледа пустеещата улица, взе най-острото парче стъкло за защита и закрачи към своето убежище.

⁹ Начало на традиционната католическа молитва „Аве Мария“. От испански - „Радвай се, Мария, изпълнена с благодат“. - Б. пр.