Последните оцелели: Изгубени завинаги

6 .

събота, 12 юни

След литургията Джули помоли Алекс да отиде на гости у приятелката си Лорън и той с радост се съгласи. С Джули бяха постигнали крехко примирие, при което и двамата най-често мълчаха, тъй като всеки се боеше да не изтърси нещо неуместно. Мисълта да прекара цял следобед, без да се притеснява за всяка изречена дума, несъмнено му се понрави.

Отец Франко специално се беше приближил до Алекс след службата, за да му каже, че се е чул със сестра Грейс и е научил, че Бриана успешно се приспособява към новия си живот.

Алекс не бе сигурен дали да каже на Джули. Тя не беше споменавала Бри от онзи следобед насам, с изключение на момента, когато се беше размрънкала за четката си за зъби. Алекс намери неизползвана четка в аптечката и това, изглежда, задоволи Джули. Момчето знаеше, че Джули страда за Бри не по-малко от него, но малката му сестра успяваше да скрие чувствата си, за което той ѝ беше благодарен. Нямаше с какво да я успокои, тъй като не можеше да успокои и себе си.

Когато се върна вкъщи, токът беше спрял и апартаментът, в който естествената светлина винаги беше оскъдна, изглеждаше мрачен и негостоприемен. Алекс извади фенерче и учебника си по химия. Последните изпити наближаваха и моментът му се стори подходящ да понавакса с материала.

Стресна се от нечие почукване по прозореца. Вдигна глава и съзря чичо Джими. Последния път, когато Джими беше дошъл, се бяха запасили с храна. Може би Джими беше получил нова доставка и искаше да я сподели с децата на сестра си. Алекс се забърза към вратата.

Джими влезе в апартамента и седна на дивана.

- Добре се грижите за жилището - отбеляза той. -Родителите ви биха били доволни.

- Мерси - отвърна Алекс.

- Сигурно ще ти прозвучи малко странно, но пък Лорейн мисли, че идеята е добра - започна Джими. -Истината е, че ще напуснем града. Все още доставят известно количество храна, но цените са главозамайващи и щом аз не мога да си ги позволя, то клиентите ми със сигурност също няма да могат, така че няма защо да се преструвам, че мога да изкарам нещо от магазинчето. А и Лорейн е убедена, че Ню Йорк ще потъне. Знаеш каква е.

Алекс кимна.

- Може да има право - продължи чичо Джими. -Положението става все по-лошо - дори и идиот може да го забележи. Трябва да се погрижа за децата си. Както и да е, изнасяме се, докато все още можем. Лорейн има братовчедки в Тълса и si Dios quiere', ще успеем да заредим с гориво по пътя.

* Ако е рекъл Господ (исп.). - Б. пр.

-Благодаря за предупреждението - каза Алекс. -и леля Лорейн ни спасихте живота с храната, която дадохте. Надявам се да пристигнете там без много проблеми.

- Аз също. Но причината, поради която съм дошъл , е друга. Ясно е, че нямаше да ви изоставим, без да ви обадим. Поговорихме с Лорейн и решихме да вземем Бриана с нас. Принципно бих предложил да взема и трима ви или поне момичетата, но ситуацията е прекалено непредвидима, а храната наистина не достига. Пък и Лорейн отново е бременна.

-Не знаех - отвърна Алекс. - Поздравления.

Джими се намръщи.

-Моментът не е особено подходящ. Цели пет малчугани на възраст под шест години в цялата тази лудост. Бри ще ни е от полза, а ако всичко в Тълса е наред, ще можем да ѝ осигурим добър дом. Имаме ли сделка?

- Не - отговори Алекс. - Наистина мило от твоя страна, чичо Джими, но Бри вече не е тук.

- Така ли? - изненада се Джими. - Че къде е?

- Трябваше да ти кажа по-рано. Свещеникът ни беше научил за манастир извън града, където приемат млади девойки. Бри замина в четвъртък.

Чичо Джими кимна замислено.

- Изабела би била много щастлива - каза той. -Е, на Лорейн сигурно няма да ѝ хареса, но можем да вземем Джули, предполагам. Пак е по-добре от нищо. Пък и ми хареса как се постара в магазинчето онази сутрин. Да, струва ми се, че бих могъл да убедя Лорейн да вземем Джули. Ти какво мислиш?

- Веднага ли трябва да ти отговоря? - попита Алекс, чувствайки силна нужда да направи списък с аргументи „за“ и „против“ подобно решение.

- Да. И без това ще ми бъде достатъчно трудно да убедя Лорейн, че Джули ще е толкова усърдна, колкото Бри, и няма нужда да добавям, че „Алекс още се колебае“. Заминаваме рано утре. Всъщност къде е Джули?

- При една приятелка - отвърна Алекс. Представи си колко по-леко щеше да е тук без Джули, без постоянно напрежение.

После се замисли как щеше да се чувства, когато остане сам, когато цялото му семейство окончателно изчезне. Може би Джими щеше да стигне в Тълса, може би не. Телефоните ту работеха, ту не работеха. На пощата не можеше да се разчита. Джули можеше да потъне в земята, точно като Карлос, като папи и мами.

И освен това се беше заклел на Бри, че с Джули ще останат вкъщи. Що за човек щеше да бъде, ако нарушеше клетвата си само след четири дни?

- Няма да стане - заяви Алекс. - Съжалявам, чичо Джими, но наистина мисля, че Джули ще се чувства по-добре тук с мен.

- Знам, че Лорейн и Джули не се разбират много, но това ще се промени - настоя чичо Джими. - И ти няма да можеш да останеш тук още дълго. Когато стане време да заминеш, ще ти е по-лесно, ако не се притесняваш за Джули. Добре си постъпил, като си изпратил Бри на сигурно място. Направи същото за Джули.

Алекс съзнаваше, че чичо му е прав. Да, Джими и Лорейн щяха доста да изтормозят Джули, но докато имаха храна, щяха да я споделят със сестра му. И може би положението в Тълса не беше толкова тежко. Алекс не можеше да бъде сигурен, че училищата в Ню Йорк ще отворят врати наесен, и то при условие, че той и Джули намереха достатъчно храна, за да преживеят лятото.

Но Джули щеше да е нещастна и Алекс просто не можеше да ѝ го причини. Нито на нея, нито на Бри, нито на себе си. Ами ако мами и папи се върнеха, а той не можеше да се свърже с Джули?

- Благодаря - въздъхна Алекс. - Но ще се справим. Имам към кого да се обърна, ако положението стане нетърпимо.

Чичо Джими се изправи и силно прегърна Алекс.

- Ти си добро момче - каза той. - Изабела винаги се гордееше с теб, с успехите ти в училище. Не изглеждаш много як, но си силен. Ще отидем при Мигел Флорес на Източна Осемдесета улица. Може би някой ден всички ще дойдете при нас.

- Ще се моля за вас. - Алекс изпрати чичо си. Запита се какво вършеше. Беше пуснал Бри с непознати, а отказваше на Джули шанса да замине с хора от семейството.

„О, мами - проплака беззвучно той. - Папи. Върнете се. Аз съм много по-изгубен от вас.“

вторник, 14 юни

- Преди да отслужим литургията, ще проведа кратко проучване по молба на епархията - обяви гръмогласно отец Малруни. Алекс продължаваше да се чуди как е възможно толкова мощен звук да излиза от тъй дребно тяло. - Отговаряйте чрез вдигане на ръце. Колко от вас знаят от родителите си, че ще напуснат Ню Йорк завинаги след края на учебната година?

Около една трета от момчетата вдигнаха ръце.

- Много добре - продължи отец Малруни. - На колко от вас е казано, че ще напуснете Ню Йорк до септември?

Приблизително друга трета вдигнаха ръце.

- Само за да се убедя, че сте внимавали, вдигнете ръце, ако са ви казали, че няма да се върнете в академия „Сейнт Винсент де Пол“ през следващата учебна година. Завършващите дванайсетокласници също да вдигнат ръце.

Толкова много ръце полетяха нагоре, че Алекс започна да се притеснява, че е единственият ученик, който възнамерява да остане в града.

- Нека сега видя ръцете на тези, на които не им е казано, че ще напуснат Ню Йорк - нареди отец Малруни.

Алекс неохотно вдигна ръка. С облекчение видя поне още няколко ръце. Някои от тях най-вероятно също щяха да заминат, но просто не го знаеха. А при нормални обстоятелства щеше да дойде нов випуск, който да замени завършващите. Така че бройката едва ли беше точна.

Дали някои от приятелите му възнамеряваха да останат? Момчетата свалиха ръце прекалено бързо, за да успее да провери. Но пък имаше ли той изобщо приятели? Или всички бяха като Дани 0’Браян - привидно любезни, ала всъщност безразлични към него.

„Поне Крие никога не се преструваше“, помисли си Алекс.

След литургията Кевин Дейли се домъкна до него.

- Ей, Моралес! Виждам, че смяташ да поостанеш, а?

- Такъв е планът - отговори Алекс, сякаш имаше планове.

- Ще бъда тук - каза Кевин.

- Чудесно - отвърна Алекс. Поне можеше да разчита на компанията на един дребен и циничен хитрец.

сряда, 15 юни

Бяха изминали четири седмици, откакто астероидът бе изтласкал Луната съвсем малко по-близо до Земята, четири седмици на невъобразими разрушения и смърт. Четири седмици, откакто Алекс за последно се беше чувал с родителите си, и един ден по-малко, откакто беше говорил с брат си.

Той и Джули отидоха на вечерната литургия за починалите в „Сейнт Маргарет“. Две литургии в един и същи ден. Мами щеше да си помисли, че Алекс развива влечение към църквата.

Храмът беше претъпкан от хора. Алекс не можеше да разбере дали другите намират утеха в литургията. Джули изглеждаше леко отегчена. А самият той не чувствашe нищо. Така беше по-лесно.

събота, 18 юни

-Звънях на чичо Джими - каза Джули на Алекс по време на това, което минаваше за обяд, половин консерва фасул за всеки от двамата. - Исках да проверя дали не може да ни даде малко храна. Никой не вдигна.

- Той замина - отговори Алекс. - С Лорейн взеха децата. Надяват се да достигнат до Тълса. Тръгнаха преди два дни.

- Оу - сведе глава Джули.

- Ще се справим - увери я Алекс. Вината се заби в сърцето му като кинжал. На какво беше осъдил Джули?

Сестра му отмести настрани чинията си, макар вътре все още да имаше няколко хапки.

- Никой не се сбогува с мен - каза тя. - Бри беше разговаряла с папи, ти говори с Карлос и Бри, и с чичо Джими, но аз не успях с никого.

- Все още ли ми се сърдиш за това? - попита Алекс. - Че не те събудих, когато Карлос звънна?

Изгаряше от желание да изяде оставащите зрънца на Джули. Това щеше да ѝ е за урок.

- В училище ни питаха дали ще се върнем следващата година - реши да смени темата Джули. - Повечето момичета заминават.

- И във „Винсънт де Пол“ беше същото - отвърна Алекс. - Но ние оставаме. Ти и аз няма да ходим никъде. Сега си довърши обяда.

- Голям обяд - измърмори Джули, но се подчини на думите му.

„Ами ако умрем - запита се Алекс. - Ако умрем от глад и след това папи, мами, Карлос и Бри се върнат вкъщи и заварят мъртвите ни тела?“ И в същия момент може би заради явната чудовищност на тази мисъл или пък заради глада Алекс избухна в смях зa пръв път от седмици.

неделя, 19 юни

Алекс седеше на дивана в хола и се възползваше от неочакваното електричество в неделния следобед, за да разтвори учебника си по латински. Последните изпити започваха в понеделник и тъй като по латински им преподаваше отец Малруни, Алекс възнамеряваше да се представи отлично.

- Електричеството наистина прави нещата по-лесни - промърмори си той. Но подобно изречение само би разгневило отец Малруни. Директорът беше толкова стар, че електричеството най-вероятно още не е било открито, когато той за пръв път се е захванал е ученето на латински. Най-вероятно самият Юлий Цезар му е обяснил падежите.

Алекс си представи отец Малруни в тога и в този момент чу стъпки във входа - някой се приближаваше към тяхната врата. За секунда сърцето му спря.

Джули изскочи от стаята си.

- Кой ли е? - проскимтя тя.

Алекс й даде знак да запази тишина и да се върне в стаята си. Тя се нацупи, но в крайна сметка го послуша.

Някой почука на вратата.

- Кой е? - попита Алекс.

- Грег Дънлап - отговори мъжки глас. - От апартамент 12 Б.

Алекс се опомни. Там имаха проблем с тръбите. Момчето отвори вратата.

- Господин Дънлап, съжалявам, че баща ми още не се е погрижил за проблема ви. Просто той...

-Той изобщо не се е върнал, нали? Така и предложих. Прав ли съм?

Алекс нямаше причина да лъже, затова просто кимна.

-Напоследък се чуват доста такива истории - въздъхнa господин Дънлап. - Може ли да вляза?

-О, съжалявам. - Алекс се отдръпна от вратата. -Заповядайте. Напоследък не приемаме много гости.

-Добре ли сте? - попита господин Дънлап. - Исках пo-рано да проверя как сте, тъй като знаех, че Луис е в Пуерто Рико, но все изскачаше нещо. Така става с добрите намерения... Как е семейството ти? Имате ли вести от Карлос?

Алекс кимна.

-Той е добре.

-Радвам се. А майка ти? Тя тук ли е? Може ли да поговоря с нея?

- В момента не е вкъщи - отвърна Алекс. Строго погледнато, това не беше лъжа, просто беше много по-удобно от истината.

- Добре тогава, значи, ще го обсъдя с теб - каза господин Дънлап. - Утре с Боб заминаваме за Върмонт. Имаме приятели там. Единственото, заради което останахме толкова дълго тук, беше котката в апартамент 16 Г. Жилището е на наши приятели, които бяха на екскурзия в Мауи, когато започна всичко. Трябваше да се върнат през онзи същия уикенд, ала така и не получихме вест от тях, затова продължихме да наглеждаме котката. Но това е смехотворно. Няма да си рискуваме живота само за да се грижим за животинката на хора, които са... Е, които едва ли ще се върнат. Дадохме им месец. Ще вземем котката с нас.

- Тоест няма да се нуждаете от ремонт на тръбите? - попита Алекс.

- Тръбите са ни последна грижа. Знаеш ли, когато се върнах вкъщи с пицата онази вечер, Боб беше изпаднал в истерия, защото следеше новините по телевизията. Аз нямах идея какво се е случило. Просто си вървях към къщи и си мислех, че може да завали. Това беше последният щастлив миг от живота ми до този момент, може би последният щастлив миг от живота ми изобщо. Както и да е, дойдох тук, за да ви дам ключовете за моя апартамент, както и тези за 16 Г. Боб и аз изядохме повечето им храна, но все още са останали някои неща, пък има и други вещи, които семейството ти може да използва. - Той даде на Алекс два комплекта ключове. - Боб казва, че би било по-добре, ако тези неща отидат при човек от „Винсент де Пол“. Дано да са ви полезни.

- Да, благодаря ви - отвърна Алекс. - Наистина го оценявам.

- Предполагам, че оставате тук, защото изчаквате баща ти. Знам колко е трудно да се откажеш от дома. Но на Ню Йорк му предстоят много тежки дни. Боб работи в „Дейли Нюз“ и съответно дочува разни неща. Ще стане много трудно и положението няма да се подобри в скоро време. Може би никога. Кажи на майка ти, че би било редно да преосмисли намеренията си. Или най-малкото да се погрижи за безопасността на момичетата.

- Да, ще ѝ предам - каза Алекс. - Благодаря ви отново, господин Дънлап. Благодарете и на Боб от мое име. Надявам се да ви потръгне във Върмонт.

- Не мисля, че е възможно да ни потръгне където и да било - отговори господин Дънлап. - Понякога най-доброто, което можеш да направиш, е да отложиш неизбежното. Моля те, кажи на майка си, че й желаем всичко най-добро.

- Ще й кажа. И ви благодаря.

Веднага щом затвори вратата, Джули изникна от спалнята.

- Дай да видя - заповяда тя, сякаш двата комплекта ключове представляваха особено интересна гледка. -О, Алекс, може ли веднага да отидем в 16 Г и да им вземем храната?

-He - заяви той. - Най-рано утре. Пък и господин Дънлап каза, че не е останала много храна.

- Пак е по-добре от нищо. Не искам да чакам.

Алекс също не искаше да чака, тъй като единствената му храна за деня представляваше половин консерва пилешка супа, а за вечеря Джули му беше обещала половин консерва гъби.

- Изчакай малко - каза той и отиде в стаята си. Вдигна матрака на горното легло и извади двата плика, които съдържаха ключовете за 11 Е и 14 Ж. Ако някой от собствениците на тези апартаменти се беше върнал, така и не беше опитал да потърси папи. А ако не си бяха дошли, храната им отиваше на вятъра.

Беше ли кражба? Беше ли грях? Алекс си помисли, че май беше и двете. Но Иисус не би искал той и сестра му да умрат от глад поради липса на храна.

Върна се в хола, ръцете му трепереха от вълнение. Нямаха време за губене, тъй като токът можеше пак да спре скоро.

- Качваме се горе - съобщи той. - Папи разполагаше с ключове за два апартамента. Ако собствениците им са заминали, ще вземем храната им за себе си.

Изтичаха в коридора и натиснаха бутона на асансьора. Той беше спрял на дванайсетия етаж и сега бавно се спускаше надолу.

- Ще започнем е 14 Ж- реши Алекс. - Не знам дали изобщо са се върнали вкъщи. Ще звъннем на звънеца и ще изчакаме една минута, преди да си отключим сами. Ако те ни отворят, направи сладка усмивка и се извини за недоразумението. После ще слезем по стълбите до 11 Е. Разбрахме ли се?

- Наистина ли мислиш, че съм сладка? - попита Джули, докато се качваха в асансьора.

- В сравнение с мен. И може би с Карлос.

Джули се изкиска. Алекс осъзна, че тя не се беше смяла от заминаването на Бри.

В коридора на четиринайсетия етаж пустееше.

Алекс и Джули закрачиха към апартамент 14 Ж. Алекс пожела сам да натисне звънеца. Чуха как той изсвири вътре, но не доловиха друг звук.

- Може ли вече да влизаме? - настоя Джули.

- Нека опитаме още веднъж.

Алекс не искаше да чука на вратата, тъй като другите хора на етажа щяха да го чуят. Изчака още трийсет секунди, които усети като цяла вечност, и след това отключи вратата.

Веднага усети, че апартаментът не е бил използван от известно време. По мебелите се забелязваше тънък слой прах, а въздухът беше застоял и горещ.

- Ехо? - изрече високо Алекс.

Не последва отговор.

- Сега? - попита Джули.

- Сега - кимна Алекс и влязоха в кухнята.

Алекс мигновено се впечатли от красотата на кухнята, макар да знаеше, че не е особено редно. Явно помещението е било ремонтирано наскоро. С изненада откри колко по-голям беше апартаментът от техния, по-проветрив, по-светъл. Една и съща сграда, но напълно различен начин на живот.

Ала все пак Алекс беше жив, както и брат му и сестрите му. Кой знае какво бе станало с хората от 14 Ж?

Алекс отвори хладилника и беше посрещнат от миризмата на загниващи плодове и зеленчуци.

- Няма ги - обяви той. - Да вземем всичко от шкафчетата.

- Всичко? - не можеше да повярва Джули. - Виж, Алекс, има бисквитки!

Алекс се усмихна.

- Грабвай бисквитките и всичко останало, - Погледна под мивката и откри кутия с найлонови торби за отпадъци. - Започвай да пълниш.

- Може би имат количка за пазаруване - предположи Джули. - Като мами.

- Къде биха я държали? - попита Алекс.

Джули припна към килера и след миг се появи със сгъваема количка в ръце.

Алекс започна да събира храната в найлоновите торби. Имаше консерви с риба тон, сьомга и сардина, два буркана херинга във винен сос, много кутии боб и супа - вярно, бяха му омръзнали последните две, но все пак бе благодарен за тях. Имаше буркани с артишок и палмово зеле.

- Гризини! - възкликна Джули. - Виж, Алекс. Фъстъчено масло. Виж всичките буркани и желета!

- Не вдигай толкова шум - скастри я Алекс, докато натъпкваше в торбата кутии със странно изглеждаща паста. Когато претърси долните шкафчета, откри два стека с по шест бутилки минерална вода, които постави на дъното на количката.

- Соленки - прошепна Джули, сякаш пред нея се бе материализирала самата Жана д’Арк. - Шоколадови бонбони!

На Алекс му се щеше богатите хора да ядаха повече консервирани зеленчуци и по-малко шоколадови бонбони, но трябваше да признае, че се радва на лакомствата. Забеляза пакет ориз и кутия зърнени закуски и ги прибра в чантата. Щяха да се хранят със странни неща, но поне щяха да се хранят.

Количката се напълни, а шкафчетата се изпразниха. Алекс подаде ключовете за техния апартамент на Джули.

- Прибери се с храната - каза й той. - Аз ще проверя апартамент 11 Е. Ако не се върна до половин час, ела да видиш какво става.

- 11 Е - повтори Джули. - След половин час.

Алекс я придружи до асансьора, който не беше помръднал от последното им пътуване. Чудеше се дали да не го вземе за три етажа, но прецени, че е по-безопасно да слезе по стълбите.

Пристигна на единайсетия етаж, позвъни на вратата на 11 Е два пъти и след това си отвори сам с ключовете.

Завари мебелите в хола покрити е чаршафи, сякаш собствениците възнамеряваха да пребоядисват стените.

Огледа се набързо, за да се убеди, че апартаментът е празен, след което отиде в кухнята и отвори хладилника. Отново беше нападнат от силната миризма на гниещи продукти.

Последва примера на Джули и отиде в килера, където го чакаше количка за пазаруване. Не намери пазарски чанти, затова отново използва найлони за отпадъци. С радост откри, че хората от 11 Е не бяха снобари и не се притесняваха да купуват консервирани плодове и зеленчуци. Явно особено обичаха зелен грах и кайсии в гъст сироп. Устата му се навлажни при вида на два големи буркана, пълни с ябълково пюре. Почти беше забравил колко много го харесваше.

„Тази вечер ще пируваме“, помисли си той, и в съзнанието му мигновено изникна лицето на Бри. Щеше ли да я отпрати така бързо, ако знаеше колко много храна е останала в сградата?

Да, щеше. Така беше по-добре за Бри, както и за Джули. Това, което сега му се струваше много храна, щеше да се стопи за няколко седмици. Единственото, което Алекс правеше, беше да отлага неизбежното, без дори да има представа какво всъщност щеше да се окаже неизбежно.

Натовари торбите в количката за пазаруване и мислено благодари на хората от 11 Е и на Иисус Христос за храната, която щеше да спаси живота им. Изтика количката през външната врата, забеляза е облекчение, че коридорът е все така пуст, и пое към асансьора. Там завари Джули, която държеше вратата отворена.

- Реших, че така ще е по-бързо - прошепна тя.

Алекс ѝ се усмихна.

- Явно си не само сладка, но и умна - отвърна той.

Двамата поеха надолу към дома, запасени с храна

понеделник, 20 юни

-Епархията ми възложи задачата да ви уведомя, че академия „Сейнт Винсент де Пол“ ще остане отворена през цялото лято - обяви отец Малруни преди литургията. - Ако стремежът към научен прогрес не е достатъчно съблазнителен сам по себе си, е редно да знаете, че ще продължим да сервираме обяд ежедневно.

Из помещението се понесе развълнувано шушукане. Дори Алекс, който предната вечер беше пирувал със свинско и боб, се усмихна. Напоследък обядът в училище се състоеше основно от консервирани зеленчуци и картофи, но все пак беше някаква храна.

- Нищо на този свят не идва даром- продължи отец Малруни. - Учениците, които желаят да посещават летните часове, ще трябва да вземат участие в различни общественополезни дейности. Ще ви бъдат възлагани задачи, които ще трябва да изпълнявате, преди да дойдете на училище. Ако не сте се справили обаче, няма да получите обяд.

Алекс прекара следващите няколко часа в размисли дали не трябва да пропуска вечерята в дните, в които получава обяд в училище. Искаше му се Джули да се храни повече от веднъж дневно, но не беше сигурен как да го постигне.

Ако положението се влошеше сериозно, може би Алекс щеше да получи разрешение да взема обяда си вкъщи, където би могъл да го споделя с Джули.

„Поне Бри се храни добре“, каза си той на път за директорския кабинет, откъдето трябваше да получи работната си задача. Определено беше взел правилното решение. И тъй като бяха намерили известно количество храна, може би беше хубаво, че не отпрати Джули с чичо Джими. Поне така се надяваше.

- А, господин Моралес - каза отец Малруни. -Виждам, че ще останеш в академията за лятото.

Алекс сви рамене.

- Няма къде другаде да ида.

В погледа на отец Моралес се четеше титаничен гняв. Алекс не беше срещал човек с толкова внушителни вежди.

- Надявам се някой ден да оцениш свещената сили на образованието. Докато светът се руши около нас, науката и културата са единственото, които ни възпира да се превърнем в диваци.

- Да, отче - съгласи се Алекс. - Мога ли да попитам за задачата ми?

Отец Малруни кимна.

- Ще имаш отговорността да се грижиш за някои от възрастните и трудноподвижни енориаши в района - обяви той. - Всяка сутрин, преди да дойдеш на училище, ще трябва да минеш през десетима души. Ще чукаш на вратите им, ще провеждаш с всеки от тях кратък разговор и ще им даваш да се подпишат в лист, удостоверяващ, че наистина сте осъществили контакт. Задачата не е особено трудна, но изисква силно сърце и здрави крака, тъй като доста от тези хора живеят по високите етажи на блоковете си.

Алекс си представи как изкачва Алпите, след като е закусвал само шепа ориз. Ако въобще му оставаше ориз за повече от седмица, в което се съмняваше.

- Благодаря ви, отче - отвърна той.

- Последните изпити са тази седмица - смени темата отец Малруни. - Готов си за тях, надявам се?

- Да, отче.

- Има ли новини за майка ти? - попита Малруни.

- Не, отче.

- Ами добре, господин Моралес. Ще се радвам да те виждам тук през лятото.

Алекс се усмихна. Беше му забавно да си представи, че отец Малруни се радва на каквото и да било, освен страстна нощ с превеждане на Цицерон.

Измина пътя до „Холи Ейнджълс“ и завари Джули да го чака. Обикновено тя се цупеше, ако Алекс закъснееше, но днес цялата сияеше от вълнение.

- „Холи Ейнджълс“ ще остане отворено през лятото- възкликна тя. - Ще ни сервират обяд, ако работим а следобед ще имаме часове.

- Това е чудесно - отговори Алекс. - Каква работа ще вършиш ти?

Нямаше да позволи на Джули да обикаля жилищата на непознати.

-Всички ще правим едно и също - обясни тя. - Получили са разрешение да превърнат част от Сентръл Парк в зеленчукова градина. Не най-туристическата част, разбира се. Така че сутрин ще работим в градината. Не е ли забавно? И двете с Бри ще сме фермерки ! А след работа ще отивам в училище, ще обядвам и ще имам часове. Ще обядвам! Ако аз обядвам, Алекс, спокойно можеш да изяждаш вечерята ми.

Алекс се взря в сестра си. Само преди месец тя никога не би му предложила подобно нещо. Без дори да се замисли, Алекс я прегърна.

- И моето училище ще остане отворено - каза ѝ той. - Ще трябва да наглеждам стари хора и да проверявам дали са добре. После ще получавам обяд и ще ходя на часове точно като теб.

- Когато се приберем вкъщи, искам бисквитка! -заяви Джули. - За да отпразнуваме добрите новини.

- Две бисквитки! - реши Алекс. - Хайде да живеем на ръба.

четвъртък, 23 юни

Тъй като токът спираше почти всяка вечер, Алекс и Джули свикнаха да си лягат рано. Алекс предполагаше, че Джули заспива веднага, но самият той използваше уединението, за да слуша радиото и да научава възможно най-много за случващото се.

Две нюйоркски радиостанции все още бяха активни, но Алекс предпочиташе тези от Вашингтон и Чикаго, които сега се хващаха кристално ясно. Знаеше, че Ню Йорк Сити не е рухнал, но покрай всичките ужаси по света беше успокоително да научи, че Съединените щати все още се държат, въпреки епидемиите от западнонилска треска, земетресенията и недостига на храна. Ободряваше се всеки път когато президентът се обръщаше към народа, за да съобщи, че правителството работи усилено за разрешаване на проблемите. Една вечер попадна на интервю с астроном относно това, какво би могло да се направи, за да се върне луната на мястото ѝ. Всичко беше теоретично, но най-умните хора по света работеха по въпроса. Алекс беше сигурен, че безбройните молитви на хората по света ще бъдат чути.

- В Ню Йорк Сити задължителната евакуация на район „Куинс“ ще започне в събота - оповести говорителят от Вашингтон. - Всички общински дейности ще бъдат прекратени до петък, първи юли.

Алекс трескаво затърси нюйоркска станция. Първата, на която попадна, излъчваше информация единствено по този въпрос. Изреждаха се адреси. Звучаха интервюта с граждани и общински служители. Описваха се протести. Чак след час Алекс научи, че всички болници в Куинс ще бъдат евакуирани най-късно до четвъртък, трийсети юни.

Алекс знаеше, че няма логика мами да е още в „Сейнт Джон“ и да е работила толкова усилено, че цял месец да не е намерила време да звънне на децата си. Но докато болницата съществуваше, имаше надежда.

След седмица болницата щеше да бъде затворена. След седмица Куинс нямаше да съществува.

Съществуваше ли все още Пуерто Рико? Съществуваше ли семейство Моралес? Съществуваше ли надежда?

петък, 24 юни

Алекс специално реши да отиде до „Сейнт Маргарет“ тази сутрин, след като изпрати Джули до училището. В последно време не беше обръщал внимание на таблото за съобщения, тъй като бе сметнал, че научава всичко важно от радиото. Но щом беше пропуснал евакуацията на Куинс, значи, не внимаваше достатъчно.

Разбира се, от епархията бяха закачили съобщение за Куинс. Беше отпреди седмица и посочваше всички часове и местоположения, от които хората биха могли да хванат автобус за евакуационния център в Бингхамптън, Ню Йорк. Оттам нататък всеки трябваше да се оправя сам.

Отец Франко се приближи към таблото за съобщения, въоръжен с нова информация. Алекс го поздрави.

- Как е? - попита отец Франко.

- Доста добре - отвърна Алекс. - И двамата със сестра ми ще ходим на училище през лятото.

Не си направи труда да попита оцет Франко за Пуерто Рико или дори за Бри. Нямаше смисъл.

- Ти си първият, на когото ще го съобщя - започна отец Франко. - Едва тази сутрин научихме новината. От следващия петък, първи юли, ще се раздават хранителни запаси в начално училище „Морз“ на Западна Осемдесет и осма улица.

- Шегувате се - възкликна Алекс.

Отец Франко се усмихна.

- Свещениците не се шегуват. Отучваме се от този навик още през първата година в семинарията. Храната ще се раздава веднъж седмично и всеки човек на опашката ще получи една торба безплатни провизии. Виж сам.

Алекс прочете листовката. Центърът за раздаване отваряше в 9,00 сутринта, само в петък. Щеше да пропусне петъчната литургия във „Винсент де Пол“, но пак можеше да успее да свърши задълженията си и да пристигне в училище за обяд.

- Колко храна ще съдържа една чанта? - попита момчето. - Знаете ли?

Отец Франко поклати глава.

- Предполагам, че няма да е достатъчно за цяла седмица - отвърна той. - Но в такива смутни времена всеки залък е благословия.

- А ограничението е по една торба на човек - отбеляза Алекс. - Тоест ако отида с Джули, ще вземем общо две?

- Направили са го така, за да могат многолюдните семейства да получат повече провизии - обясни отец Франко. - Несъмнено трябва да заведеш Джули с теб.

По торба с храна за всеки, плюс обеди в училище. Нямаше да напълнеят особено, но поне нямаше да гладуват.

сряда, 29 юни

Десетимата души, които Алекс трябваше да наглежда, живееха в четири различни сгради между „Амстердам“ и „Уест Енд“, както и в два блока на Осемдесет и шеста и два на Осемдесет и седма. Алекс се зарадва, когато разбра, че нито един от тях не живееше в неговата сграда - колкото по-малко хора от блока знаеха, че той и Джули са още там, толкова по-добре.

Работата не беше твърде обременителна, като се изключи фактът, че една от жените, които трябваше да посещава, живееше на единайсетия етаж, друга - на шестнайсетия, а токът предобед беше рядкост. Всички хора се подписваха безпроблемно и дори и да се притесняваха от това, че той е пуерториканец, а те - не, го прикриваха добре. Повечето изглеждаха доволни, че някой си е направил труда да изкачи безбройните стъпала. Алекс проверяваше как са, питаше ги дали се нуждаят от нещо и после им подаваше листа за подпис. Беше уморително непрекъснато да се усмихва и да се прави на заинтересуван, особено ако хората бяха по-бъбриви, но все пак това бе малка цена за един обяд.

Джули, както се оказваше, обожаваше работата в градината и непрестанно говореше за нея. Някои се притесняваха от това, че засаждането е започнало прекалено късно, но всъщност повечето зеленчуци бяха предварително развъдени в оранжерии: зелен фасул, царевица, домати, тиквички, зеле, картофи, броколи. Момичетата трябваше да изкопават дупки, да разпръскват тор, да пресаждат нежно растенията, да ги поливат и плевят. Отглеждаха невен, за да прогонва плъховете. Радваха се на слънчевата светлина, независимо от жегата.

- Ще вземем за себе си част от реколтата - каза Джули за трети път в последните три дни. - Можеш ли да си представиш? Истински зеленчуци!

Алекс не можеше да си представи. И нямаше против да слуша възторжените й разкази ден след ден. Така отвличаше вниманието си от натрапчивата мисъл за торбите с хранителни продукти, които щяха да получат с Джули в петък.

Забелязваше, че Джули е отслабнала, но нито веднъж не я попита дали не е гладна. А самата тя не мрънкаше за храна. Всъщност сега тя капризничеше значително по-малко, отколкото преди. Май Алекс трябваше да е благодарен на луната за това.

четвъртък, 30 юни

Алекс изпрати Джули до училището и се затича обратно към къщи. Знаеше, че е безсмислено да седи край телефон, който почти никога не работи, и да чака вест, която няма да получи, от майка, която най-вероятно отдавна е мъртва.

Но все пак точно това правеше, просто за всеки случай. Просто в случай че през последния ден, в който съществува Куинс, мами реши да се обади на семейството си и да им съобщи, че е жива. Радваше се че не беше споделил плана си с Джули, тъй като тя би настояла също да остане. Така поне сестра му щеше да получи обяд.

Беше му трудно да седи сам в празния апартамент, да се взира в притихналия телефон, да не мисли за храната, която не трябваше да докосва, и да не си представя как майка му се дави безпомощно в тунелите на метрото още в най-първата вечер.

Опита се да чете. Опита се да се моли. Опита се да прави лицеви опори. Опита се да брои консервите със супа. Послуша радиото и изчерпа батериите от двайсет долара. Светът вървеше към края си. Е, нищо ново.

Въпреки мъчителната скука, усети физическа болка, когато му се наложи да напусне апартамента, за да прибере Джули от училище. Денят беше слънчев и горещ. Бледнеещата четвърт луна изглеждаше по-голяма от слънцето. Поне нямаше пълнолуние. Алекс наистина беше намразил пълнолунията.

Днес Джули разказваше за инсектицидите, за тяхната история и употреба. Явно сестра Рита, която ръководеше работата в градината, беше сметнала, че момичетата трябва да научат възможно най-много за хранителната верига. Алекс се радваше, че сестра Рита не беше стигнала до рецептите. Даже в дните, в които беше обядвал в училище, му бе трудно да слуша всички тези приказки за зеленчуци. А днес дори листните въшки му звучаха апетитно.

Когато се прибраха, Алекс веднага вдигна телефонната слушалка, за да провери дали по някаква случайност мами не е оставила съобщение.

- Това пък защо го правиш? - попита Джули.

- Защото ми е кеф - озъби се той.

Сестра му го изгледа.

-Знаеш ли, наистина си странен.

Алекс кимна.

-Да, знам. Такъв съм, понеже се налага да живея с теб.

Джули се усмихна.

-Е, значи, все има някаква полза от мен.

Тя се прибра в стаята си и остави Алекс сам в хола, с телефон, в който момчето продължаваше да се взира, телефон, който се взираше обратно в него.