Последните оцелели: Изгубени завинаги

14 .

петък, 11 ноември

Ден на ветераните. Алекс беше забравил за него. Двамата с Кевин бяха отишли на опашката за храна само за да разберат, че раздаването е отменено. От Харви беше успял да вземе само единия буркан пилешка супа и смачкана консерва боб. И се бе простил с един чифт обувки.

Не можеше да заспи. Взе фенерчето, измъкна се от разтегателния диван и запристъпва в мрака към кухнята. Държаха всичко там - храната и малкото останали провизии, които можеха да разменят. Може би щеше да се почувства по-добре, ако направеше списък. Може би ако преровеше всяко чекмедже и всеки шкаф, щеше да намери неочаквана кутия или консерва, или обилна вечеря с пет ястия, скрита под някое допълнително одеяло.

Дори не успя да открие допълнителното одеяло. Завръщането на Бри ги накара да разменят почти всичко, което бяха намерили в другите апартаменти.

Не за първи път Алекс си помисли колко е иронично, че живеят в блок на шестнайсет етажа, а могат да влязат само в четири апартамента. Пет, ако броеше и тяхното старо жилище. Апартаментите в Ню Йорк имаха метални врати и множество ключалки, и макар липсата на звуци и миризмата на умряло да свидетелстваха, че в сградата не е останал никой, Алекс пак не можеше да влезе в изоставените жилища.

Откри химикалка и лист хартия и противно на волята си, се зае да съставя списък. Списъците вече не го успокояваха, но той продължаваше да ги прави, когато не можеше да заспи. Нямаше смисъл да прави списък на това, което имаха, тъй като нямаха нищо. Нямаше смисъл да прави списък на това, от което щяха да се нуждаят, тъй като се нуждаеха от всичко. Нямаше никакъв смисъл, но той все пак състави един списък.

написа Алекс най-отгоре на страницата.

Алекс се взря в списъка и осъзна, че едва е започнал. Сети се за чичо Карлос и леля Мария, чичо Хосе и леля Айрийн, които бяха присъствали на погребението на нана в Милагро дел Map. Всичките му братовчеди бяха изчезнали. Както и всички свещеници от „Винсент де Пол“, светските учители и останалият персонал. Някогашният му приятел Дани 0’Браян, както и всяко момче, с което беше ходил на училище.

Господин Дънлап. Боб, с когото така и не беше успял да обмени интересни истории. Джоуи от пицарията, както и момчетата, с които беше работил там, както и клиентите, с които бе разговарял за дребни неща и от които бе получавал дребни бакшиши. Играчите от „Ню Йорк Янкис“. Беше ходил на стадиона им по-скоро, отколкото те самите. Болница „Сейнт Джон“, където мами с такава радост бе започнала първата си работа като операционна сестра. Изчезнали. Всички бяха изчезнали от живота му. Не съществуваше достатъчно хартия на света, на която да отбележи всички и всичко, което бе изгубил.

„Има ли някакво значение?“, запита се той. Всичко, което имаше значение, беше, че тримата със сестрите му имаха достатъчно храна да издържат до понеделник. За колко време щяха да им стигнат буркан пилешка супа и смачкана консерва боб? Защо не се беше сетил да хвърли обувките си по онзи мъж и да задържи ананаса за себе си?

събота, 12 ноември

- Къде е радиото? - попита Алекс, докато го търсеше из хола.

Ако беше слушал предаванията по радиото по-често, щеше да знае, че петъкът е национален празник и да е подготвен за възможността да не раздават храна. Оцеляването на сестрите му зависеше от това, той да разполага с възможно най-много информация.

Джули и Бри си размениха погледи.

- Какво? - обърна се той към Джули. - Да не си го изхвърлила? Или си го разменила за червило? Радиото е мое, не е трябвало въобще да го докосваш!

- Винаги ме обвиняваш за всичко! - проплака Джули. - Мразя те!

Избяга в спалнята и трясна вратата зад себе си.

- Вече ми писна да прави така - просъска Алекс. -И какво, по дяволите, е направила с радиото ми?

- Не е направила нищо - отвърна Бри. - Вината е изцяло моя.

- Не я оправдавай - каза Алекс. - Не ѝ помагаш така.

- Но вината е моя - настоя Бри. - Когато отивате на училище, ме наляга страшна самота. Затова си пускам радиото. Няма значение за какво говорят, просто имам нужда да чувам човешки глас. И понякога заспивам и забравям радиото включено. Батериите се изхабиха миналата седмица. Боях се да ти го съобщя.

Алекс се опита да си спомни дали не му бяха останали резервни батерии. Беше почти сигурен, че ги е разменил всичките.

- Съжалявам - каза Бри. - Как бих могла да ти се реванширам?

„Като оздравееш - помисли си той. - Оздравей, за да можем да избягаме от този ад.“

- Това, че си тук с нас, е повече от достатъчно -отвърна на глас той. - Сега ще отида да се извиня на Джули.

понеделник, 14 ноември

Алекс се срещна с Кевин пред блока в седем сутринта, както правеха всеки понеделник, когато отиваха на пазар за трупове. Все по-трудно намираха ценни неща, но Алекс имаше нужда от всичко, до което успееше да се докопа.

- Предполагам, че скоро ще заминеш - обади се Алекс. - На някое безопасно място.

Кевин сви рамене.

- Не бързам.

- Ти си напълно луд - каза Алекс. - Къде ще отидеш?

- Не съм сигурен. Мама няма да напусне без татко, а има доста неща, които хората искат да извозят от града. Ще отнеме известно време.

- Но когато заминете, няма да отидете в евакуационен център - отбеляза Алекс. - Ще идете на безопасно място.

Кевин изглеждаше по-притеснен, отколкото Алекс някога го беше виждал.

- Попитах татко за теб. И за сестрите ти. Точно след партито на Джули. Той каза, че евакуационните центрове не са толкова зле, че ще бъдете добре там.

- Все пак благодаря - отвърна Алекс. - Не очаквам ти да ни спасяваш.

- На него не му пука - сподели Кевин. - Нито за мама, нито за мен. Ако му пукаше, щеше да ни накара да заминем преди месеци. Така разбираш кой наистина те обича. Този, който те оставя да си отидеш.

петък, 10 ноември

Алекс, Кевин и Джули прекараха пет часа на опашката за храна и се сдобиха с достатъчно ядене за уикенда, евентуално и за понеделник. Алекс отнесе нещата нагоре по стълбите, после взе три от бирите на папи и последната бутилка скоч. Беше пазил бирата на папи възможно най-дълго, но вече нямаше избор. Бе свикнал да не вечеря, Джули също можеше да свикне, ако ѝ се наложеше, но поне за Бри трябваше да има храна.

Погледна към Бри, която лежеше в спалния чувал, покрита с одеяла. Тя му се усмихна.

- Не мога да ти помахам - каза тя. - Прекалено е трудно да си измъкна ръцете.

- Не се мъчи. Остани на топло. След малко ще се върна с още храна.

- Пази се - промълви тя. - Обичам те, Алекс.

- И аз те обичам - каза той.

Алекс прибра алкохола в раницата си, после облече дебелото вълнено палто, забравено в апартамента от Гper или Боб още през юни, когато никой не се бе замислял, че ще настъпи студ. Алекс се радваше, че го беше запазил. Бе се разделил с всички останали палта.

На път за Харви беше по-притеснен от обикновено и се опита да се разсее, като си представи кутиите за бира като оръжия. Нямаше следи от човека, нападнал Джули, но това не означаваше, че не е някъде наблизо.

Когато пристигна без инциденти, с радост забелязала, че Харви не е загубил още зъби през изминалата седмица.

- Донесох ти най-доброто - обяви Алекс и разтовари раницата.

Харви кимна замислено.

- Знам, че винаги мога да разчитам на теб, Алекс. Имам шест консерви зеленчуци и забележи, четири кутии натурален сок. Помниш ли какво беше това? И чудна торба ориз.

- Това е начало - каза Алекс, спазвайки традицията при пазаренето. - Ще ги взема за скоча. Какво ще ми дадеш за бирата?

Харви се засмя.

- Обичам те, хлапе. Добре, ще добавя две от най-добрите си консерви спанак и само защото те харесвам, консерва лимски фасул.

- Мразя лимски фасул - отвърна Алекс и си спомни за времето, когато дори отказваше да го яде.

- Съжалявам. Искаш ли вместо това малко гъби?

Лимският фасул беше по-засищащ.

- Нека да е фасулът - реши Алекс. - Какво друго?

- Убиваш ме, хлапе. Добре, специално за теб, последната в света кутия овесени ядки.

- Има сделка - съгласи се Алекс.

С ориза и овесените ядки можеха да издържат още седмица, че и повече.

- Чакай, чакай - поклати глава Харви. - Имам друго предложение за теб.

- Добре, какво? - попита Алекс, не че нещо би могло да бъде по-хубаво от овесените ядки.

- Не исках да ти казвам нищо миналия петък, преди да поразпитам. Исках да проверя какво мога да направя за теб и болната ти сестра. Търсехте някое безопасно място, до което да стигнете лесно, нали?

- Да - отвърна Алекс. - Харви, открил ли си нещо такова?

- Не беше лесно - въздъхна Харви. - Но вече всичко е уредено. Микробус ще ви вземе и ще ви закара директно на едно местенце край Гейнсвил, Флорида. Това е един от градовете убежища за семействата на важните хора. Има много храна. Електричество. Училища. Дори болница. Иска ми се и аз да можех да се намъкна там. - Изплю се презрително. - По-скоро бих умрял тук, отколкото в някой проклет евакуационен център. Радвам се, че ще те избавя от това.

- Харви, благодаря ти - промълви Алекс. - Кога може да заминем?

Харви се усмихна.

- Кога можеш да ми доведеш сестра си? Сладката малка калпазанка?

- Не може ли микробусът да ни вземе от блока? - попита Алекс. - Не мисля, че Бри ще може да дойде до тук.

- Няма проблем - отвърна Харви. - Кажи ми кога калпазанката може да е тук и микробусът ще те чака, за да те закара до вас и да забереш другата. Това е перфектна възможност за теб, Алекс. Ти и болната ти сестра ще бъдете в безопасност и никога няма да ти се налага да се тревожиш за малката. Не мога да назовавам имена, но мъжът, който ще я вземе, има много добри връзки.

Алекс се взря в Харви.

- Искаш да ти продам Джули? - попита той. - Та тя ми е сестра.

- И какво? Нали имаш друга.

Прииска му се да удуши Харви, да стисне гърлото му толкова силно, че гниещите му зъби да западат по пода. Но без Харви никой от тях не би имал достатъчно храна.

Разтегли устните си в нещо, за което се надяваше, че наподобява усмивка.

- Не мисля така - произнесе. - Все пак мерси, Харви. Оценявам предложението, но не мога да го приема.

Харви сви рамене.

- Това беше най-доброто, което успях да уредя. Момичета като нея винаги ще се търсят, но не обещавам друг превоз от врата до врата чак до Флорида.

- Разбирам - каза Алекс. Извади ръка и стисна дланта на Харви. - Без лоши чувства?

- Без лоши чувства - кимна Харви.

Алекс прибра в раницата си зеленчуците, сока, спанака, лимския боб, ориза и зърнените закуски.

- Ще се видим другата седмица - каза на излизане той, опитвайки се да не трепери, докато си закопчаваше палтото.

Харви кимна.

Алекс излезе от магазина и сви зад ъгъла. Не беше хапвал и залък, но все пак изпитваше непреодолимото желание да повърне и след известно време се строполи на земята от ужас и изтощение.

понеделник, 21 ноември

Алекс изповяда греховете си, включително порива да убие човек, на отец Франко в събота и прекара остатъка от деня в пост и молитва. Яде чак след литургията в неделя, а докато се изкачваше по дванайсетте етажа редом до Бри, си представяше етапите от Кръстния път.

До неделя беше съставил план. Единственото, което го беше спирало до момента, беше фалшивата му гордост. А в днешно време гордостта водеше до смърт.

С лекота заблуди всички в понеделник сутрин. Излезе на пазар за трупове с Кевин, никой от двамата нямаше особено желание за разговор. Върна се в апартамента с малкото, което беше събрал. Поздрави Бри, която беше будна, но още лежеше под завивките. Накара Джули да побърза, защото винаги закъсняваха за училище в понеделник. Отиде във „Винсент де Пол“, остави раницата в шкафчето си и напусна, без да каже дума на отец Малруни или на някой от другите учители. Напоследък момчетата идваха и си отиваха и никой не обръщаше внимание на нечие отсъствие.

Взе визитката, която Крие Флин му беше дал преди месеци, и погледна адреса, макар да го бе научил наизуст. Петдесет и втора западна улица, пò на юг, отколкото Алекс беше отивал от месеци насам.

Беше странно да види булевардите с небостъргачи, някога кипящи от живот, полузамрели. Но дори и така бяха по-оживени от неговия квартал, а хората из тях не се мотаеха безцелно. Това бяха важни хора, осъзна той, хора с връзки, хора, чиито семейства са в безопасност. Всичко в тях излъчваше чистота, дори маските им за лица не бяха толкова оцапани. И още имаха плът по телата си, нито един не се беше превърнал в ходещ скелет. Алекс се зачуди какво ли е да не си гладен и мръсен, и изплашен. Макар че ако имаха капка разум, щяха да са уплашени.

Надяваше се хората да не забележат, че не се вписва в обстановката, и да не го изгонят, преди да е успял да се срещне с господин Флин. През целия му живот беше имало определени моменти, в които се бе чувствал различен от околните - в семейството си, защото обичаше училището прекалено много, в училището, защото семейството му беше бедно. Но никога преди не се беше чувствал различен от хората в Ню Йорк. А сега изглеждаше точно такъв в собствените си очи и това го ужасяваше.

Докато вървеше на юг от Сентръл Парк, забеляза, че по улиците нямаше плъхове и трупове. Или хората от тези райони бяха по-здрави, или събирането на трупове - по-редовно. И в двата случая се виждаше, че имаше повече от един Ню Йорк, и явно само този тук имаше значение.

Стискаше визитката на господин Флин като броеница. Дори не можеше да е сигурен, че бащата на Крие още е в Ню Йорк. Но не беше останал никой, към когото можеше да се обърне за помощ. Бри и Джули зависеха от него. Спря за момент пред офис сградата, помоли Христа за сила и милост, после оправи вратовръзката си и влезе вътре.

В иначе празното фоайе стоеше само един охранител.

- Да? - обърна се той към Алекс.

- Дошъл съм да разговарям с Робърт Флин - каза момчето. - От „Данфорт Глобал Иншурънс“. Той е заместник-управител.

- Очаква ли те? - попита охранителят и ръката му се насочи към кобура на пистолета.

- Знае кой съм - отвърна Алекс. - Аз съм приятел на сина му. Нося визитката му.

- Това е доста важно - отбеляза охранителят. - Дай да те претърся.

Алекс се приближи и застана напълно неподвижно, докато охранителят прокарваше ръцете си по него. Поне не беше въоръжен с консерва ананас.

- Добре, предполагам, че няма да го убиеш - каза охранителят. - Дай да проверя. Да, Флин е на шести етаж. Ще го намериш някъде на шестия етаж. Стълбите са ето там.

- Асансьорите не работят ли? - попита Алекс.

- Няма значение. Асансьорите са само за мениджърите. Ти се качи по стълбите.

- Добре - отвърна Алекс.

Приближи се до стълбището и започна да се изкачва. Дотук добре.

Отвори вратата на коридора на шестия етаж, после провери всички врати, докато най-сетне не откри една, на която бе поставена табелка с текст „ДГИ, РОБЪРТ ФЛИН“, изписан ръчно. Почука.

- Влез.

Алекс открехна вратата. Не знаеше какво да очаква, но беше смятал, че ще намери чакалня, пълна с хора, може би дори и секретарка. Вместо това съзря същата запуснатост, която се ширеше из целия град - никакви хора, само кашони, пълни с документи, натрупани по мебелите и пода. Стаята беше топла, може би имаше осемнайсет градуса. Една от вътрешните врати беше отворена и Алекс се приближи към нея.

- Господин Флин? - попита той, макар да не се нуждаеше от отговор.

Мъжът зад бюрото изглеждаше като по-възрастен, доста по-изморен Крие. Гледката стресна Алекс, сякаш момчето виждаше в какво щеше да се превърне Крие след трийсет години. Ако Крие останеше жив през следващите трийсет години, разбира се.

-Да?

- Името ми е Алекс Моралес. Не знам дали ме помните, аз бях съученик на Крие в академия „Сейнт Винсент де Пол“.

Господин Флин се взря в Алекс.

- О, да - каза той. - Алекс, приятелят на Крие. Крие често говореше за теб.

- Как е Крие? - попита Алекс. - Харесва ли му Южна Каролина?

- Някой харесва ли изобщо нещо напоследък? -отвърна господин Флин. - Добре е, предполагам. Не съм го чувал от известно време, но последно разбрах, че ходи на училище. Как са нещата във „Винсент де Пол“? Продължава ли да действа училището?

- Да, сър. Не останаха много учители, но продължаваме да се образоваме.

- Добре, добре - кимна господин Флин, - Седни, Алекс. Задължително ще предам на Крие, че сме се видели.

- Направете го, моля ви. - Алекс се чудеше как да продължи. - Съжалявам, че ви безпокоя, но Крие ми каза, че ако някога имам проблем, сериозен проблем, мога да се обърна към вас. Точно преди да замине.

- Дано да мога да ти помогна - въздъхна господин Флин. - От известно време не мога да се справя с нито един проблем.

- Става дума за сестрите ми. Бриана и Джули. Бри е на петнайсет и има астма. Появи се това лято и отслаби организма ѝ. Джули е на тринайсет и е издръжлива, но все пак е момиче, ако разбирате какво имам предвид, сър.

- Къде са родителите ви? - попита господин Флин. -Не могат ли да ви помогнат?

- Няма ги - отговори Алекс и се изненада от болката, която изпита при тези думи. - Изчезнаха от самото начало. Имаме брат, но той е в армията. Сега аз съм главата на семейството.

- Та ти самият си дете. На колко си? Осемнайсет?

- Ще ги навърша след месец. Успявах да се справям досега. Помните ли приятеля на Крие Кевин Дейли? Той доста ми помага.

- Онзи хитричкият? - засмя се господин Флин. -Не се бях сещал за него от месеци. Това ли е всичко? Разполагаш само с Кевин?

- И от Църквата ми помагат - допълни Алекс. - Но вече направиха за нас всичко, което можаха. Знам, че има евакуационни центрове, но Бри не би оцеляла там, а Джули се нуждае от закрила. Затова идвам при вас. Не знам към кого да се обърна.

Господин Флин кимна.

- Трябва да задвижим нещата бързо - каза той. -Така ще е най-добре за теб и сестрите ти.

- Аз мога да остана тук. Мога да се оправя сам, особено ако знам, че Бри и Джули са на сигурно място.

- Сега може да е така, но това няма да продължи дълго - отсече господин Флин. - Чуй ме, Алекс, слушай ме, сякаш съм твой собствен баща. Ню Йорк Сити е на животоподържащи системи. Ще го държат жив, докато всичко ценно бъде изнесено от него. Знаеш ли колко е трудно да транспортираш каквото и да било? Документи, компютри, хора? Множество посолства, представителите на Обединените нации? Всеки експонат от „Метрополитън“ и останалите музеи, които приемахме за даденост? Библията на Гутенберг. „Първо фолио“ на Шекспир. Иглата на Клеопатра, за бога! Не можеш просто да изнесеш картина на Рембранд от града. Всичко трябва да се категоризира, опакова, надпише и да се откара на сигурно място извън града. Първоначално планът беше Ню Йорк да се премести в Невада. Богатите и могъщите, не хора като теб и сестрите ти. Президентът, кметът, лидерите на най-големите корпорации - всички тези хора обсъждаха къде да идем, кога и как. За добро или лошо, президентът ни е оптимист. Не послуша учените, когато му казаха, че Невада не е добра идея. Тогава започнаха вулканичните изригвания и Невада вече не беше подходяща, после дойде студът и нито един град не беше подходящ, но богатите и могъщите още имаха къде да отидат, както и картините на Рембранд. Затова ще поддържат Ню Йорк жив още малко. Но веднага щом могат, ще дръпнат щепсела и ще оставят града да умре. Няма друга възможност. Това е остров, Алекс, а островите не могат да оцелеят в този свят, вече не. Измъкни се, докато можеш.

- Благодаря ви - отвърна Алекс. - Ако намерите безопасно място за Бри и Джули, ще напусна Ню Йорк, обещавам. Мога да издържа в евакуационен лагер поне докато не измисля начин да събера семейството.

- Това няма да е необходимо- каза господин Флин. - Мога да измъкна и трима ви, ако се задействаме достатъчно бързо.

Изправи се, отиде до стената, свали картината и разкри скрит в стената сейф. Завъртя механизма няколко пъти, извади няколко плика, а след като откри това, което търсеше, прибра всичко друго обратно в сейфа и отново го скри зад картината.

„Като по филмите - помисли си Алекс. - Перфектното скривалище за печеливш лотариен билет.“

- Ето три пропуска - каза мистър Флин и подаде на Алекс три карти. - Те гарантират изхода от града и квартирата за трима членове на моето семейство. Кандидатствах за тях, когато се случи всичко, но успях да измъкна жената и децата си, преди да ги използвам. Запазих ги, защото сметнах, че някой ден може да се окажат полезни. Този момент настъпи.

Алекс се взря в трите карти, които щяха да откарат него и сестрите му на безопасно място.

Господин Флин претърси няколко документа.

- Хората напускат града на групи, под охрана-обясни той. - Не съм се интересувал къде изпращат семействата сега, защото моето е на сигурно място в Южна Каролина. Но знам, че безопасните градове са на юг, във вътрешността, и разполагат с полиция, медицинско обслужване, храна и училища. Това мога да ти обещая. Следващата група заминава на двайсет и осми ноември, но резервацията трябва да се направи две седмици предварително, така че тази няма да ни свърши работа. Добре, следващата е на дванайсети декември. Кога ти е рожденият ден?

- Двайсет и втори декември - отвърна Алекс.

- Значи, тъкмо ще можеш да се измъкнеш. Лицата на издръжка трябва да са под осемнайсет години. Ще трябва да донесете актовете си за раждане и свидетелство за актуален адрес. - Той измъкна комплект канцеларски материали. - Джули прякор ли е? Ами Алекс?

- Джули е Джули - отговори Алекс. - По паспорт съм Алехандро.

- Добре - каза мистър Флин, докато записваше скорострелно. - Алехандро, Бриана и Джули Моралес според закона вече са лица под моя опека. Ако ти се смръщят за пропуските, дай им това писмо. Аз ще направя резервациите, така че не би трябвало да има проблеми. Ето списък какво можете да вземете със себе си. Не е много, както виждаш, но градът, в който ще ви откарат, би трябвало да е добре запасен.

- Благодаря ви - изрече Алекс, докато вземаше документа от него.

- Групата тръгва от „Порт Ауторити“ в два следобед в понеделник, дванайсети декември - разясни господин Флин. - Бъдете там в единайсет. Може би бащата на Кевин Дейли може да ви откара, нали има камиони. - Той замълча за момент. - Или не, не го питай. Не казвай на никого за пропуските, прекалено са ценни. Не казвай на никого, че напускаш Ню Йорк, до самия ден на заминаването.

Алекс кимна.

- Благодаря ви, господин Флин. Спасявате сестрите ми от смърт.

- И теб също - добави господин Флин. - Не бих могъл да погледна Крие в очите и да му кажа, че съм те оставил да умреш в града. Винаги съм оценявал това, което правеше за Крие. Преди да започне да се съревновава с теб, той си мислеше, че победите идват лесно. Ти го научи колко ценна може да бъде загубата. Според мен той оцелява днес благодарение именно на тези уроци.

- И аз оцелявам благодарение на уроците, които ми даде той - призна Алекс. - Благодаря ви, мистър Флин, за всичко. Ще съм ви задължен завинаги.

- Остани жив. Това би било достатъчна отплата.

четвъртък, 24 ноември

На вечерята по случай Деня на благодарността в „Сейнт Маргарет“ нямаше тиквен пай, но имаше тиквен пудинг със сметана. Бобът несъмнено беше от консерва, но някой беше добавил малко натрошени бадеми, сладките картофи бяха омесени с бонбонки и имаше достатъчно храна за всички. Имаше пунш и дори малко ябълков сок. Какво, като нямаше пуйка?

Само след осемнайсет дни щяха да са в безопасност извън Ню Йорк. От всички тайни, които му се беше наложило да опази през последните шест месеца, тази беше единствената, която го караше да се усмихва. Нямаше значение, че не знаеше къде точно щяха да отидат. Може би във Флорида, може би в Оклахома или Тексас, или на някое напълно различно място. Нямаше да бъде раят, за който бе мечтала Джули, със слънчева светлина и чист въздух. Но щеше да бъде спокойно и щеше да има храна и лекарства, и оттам биха могли да започнат на чисто.

За първи път от месеци Алекс мислеше за бъдещето. Ако беше прекалено голям, за да ходи на училище, щеше да си намери работа. Градовете не можеха да съществуват без работници. Ако можеше да замине за малко, би опитал да открие Карлос или чичо Джими. Ако ли не, щеше да остане като работник, докато Бри и Джули получават необходимите грижи. Не би се изненадал, ако Бри решеше да отиде в манастир след гимназията. Джули сигурно щеше да си намери приятел и да забременее в гимназията, както бе станало с мами.

Алекс довърши тиквения си пудинг и се усмихна. Ако преди седем месеца някой му беше казал, че ще очаква с нетърпение бъдеще, в което малката му сестричка забременява, преди да навърши осемнайсет, а той самият става работник, вместо студент, Алекс би побеснял. Но сега всичко това му звучеше като земен рай.

Изглежда, всички жители на Горен Уест Сайд, които не бяха напуснали града, бяха дошли в „Сейнт Маргарет“ този следобед. Малцината останали преподаватели от „Винсент де Пол“ и „Холи Ейнджълс“ седяха на обща маса и се смееха заедно. Харви седеше на друга и се тъпчеше с храна. Алекс вече дори не можеше да го мрази. Животът по изключение бе станал хубав и момчето не чувстваше гняв към никого.

Докато той и сестрите му вървяха към дома, чуха шум по Деветдесета улица.

- Какво е това? - попита Джули и Алекс долови напрежението в гласа ѝ.

Бри изглеждаше объркана.

- Звучи, сякаш някой се забавлява - каза тя. - Чувате ли? Мисля, че се смеят.

Идеята, че някой може наистина да се радва, звучеше толкова неправдоподобно, че страхът в миг напусна и тримата. Отправиха се по посока на звука. Там, на ъгъла на Деветдесета и „Колумб“, дванайсетина мъже играеха хандбал.

Един от тях видя Алекс и сестрите му.

- Идвай - провикна се той. - Трябват ни още играчи.

Алекс посочи към сестрите си.

- Ами те?

- Мажоретки! - отвърна мъжът.

- Може ли? - попита с желание Джули. - О, Алекс, моля те!

Алекс изгледа Джули и Бри. Половината играчи кашляха от замърсения въздух. Бри не би могла да остане навън задълго. Но нито един от тримата не беше имал поводи за забавление от рождения ден на Джули насам.

- Само за няколко минути - обяви Алекс. - Бри, ти ще си публика.

- Дадено - отвърна Бри, но и тя кипеше от вълнение.

Пресякоха улицата и се присъединиха към групата.

- Не е Ден на благодарността без малко спорт-каза един от мъжете.

- Стегнете ce! - обади се друг. - „Акули“ срещу „Гиганти“!

- На нас ни трябва още един човек - провикна се трети. - Ела, хлапе. Ще бъдеш гигант.

И за един славен миг Алекс се почувства точно такъв.

вторник, 29 ноември

Преди ваканцията за Деня на благодарността в академия „Сейнт Винсент де Пол“ бе имало осем дванайсетокласници. Сега бяха останали пет. Алекс реши, че повечето са напуснали с охраняваната група предишния ден.

Джеймс Флахърти беше сред заминалите. Това обезпокои Алекс. Бащата на Джеймс беше доктор и Алекс се надяваше да получи от него още патрони за инхалатора на Бри, когато наличните свършеха.

Но нямаше значение. Бри имаше достатъчно за момента. Тримата скоро щяха да напуснат града и да пристигнат на ново място е доктори, болници и истински лекарства.

Две седмици. Щяха да издържат още толкова. Несъмнено щяха да издържат още две седмици.