Последните оцелели: Изгубени завинаги

3 .

вторник, 24 май

Когато Алекс пристигна в училището на следващия ден, откри на вратата бележка, приканваща учениците да се съберат в параклиса. Алекс последва другите момчета натам. Завръщането в училище беше успокояващо. Беше изпратил Бри и Джули до „Холи Ейнджълс“, просто за всеки случай. Макар в Ню Йорк да имаше по-малко хора, градът изглеждаше по-опасен.

Алекс се приближи към останалите единайсетокласници. Говоренето в параклиса беше строго забранено, но момчето чувстваше трептящото из въздуха напрежение. Крие Флин, който беше седнал между приятелите си Тони Лорето и Кевин Дейли, махна към него, но Алекс поклати глава и избра едно самотно място по-далеч от тях. В нормални обстоятелства би отишъл при другите момчета, ала точно в момента не беше готов да си приказва с тях за станалото през последните пет дни.

Огледа се из параклиса, за да провери дали празните места бяха повече от обикновено. Действително беше така. После осъзна, че не вижда нито един от тримата училищни свещеници. Някои от другите учители също не се забелязваха, но те може би просто не бяха влезли в параклиса - не всички идваха редовно. Но свещениците трябваше да са тук.

Недопустимата шумотевица нарасна, когато и другите момчета забелязаха отсъствието. Алекс долови, че някои от учениците са притеснени, дори уплашени. Група седмокласници започнаха да сумтят, сякаш току-що бяха осъзнали, че се е случило нещо лошо. Алекс усети в себе си познатата вълна на възмущение, срещу която принципно се бореше, но днес приветства като стар приятел. „Глезени богаташчета“, помисли си той. Не знаеха какво са изчезнали родители, безпомощни сестри и фенерчета за трийсет долара. Техните майки, бавачки и слугини ги обгрижваха и ги предпазваха от всичко. Обаче самите бавачки и слугини се бяха сблъсквали с реалността, Алекс беше сигурен в това.

- Тишина!

Шумът утихна. Това беше гласът на властта. Алекс се взря във възрастния свещеник. Беше непоклатимо висок, изпит, с оредяваща бяла коса, гъсти черни вежди и уста, която сякаш никога не се усмихваше.

- Божичко - прошепна Кевин. - Жив мъртвец.

- Името ми е отец Франциск Патрик Хавиер Малруни - обяви той с толкова леден глас, че Алекс усети по гърба си тръпки, въпреки че въздухът в параклиса беше като в парник. - Поради извънредните обстоятелства, в които се намира епархията, бях помолен, въпреки пенсионирането ми, да поема поста на директор на академия „Сейнт Винсент де Пол“. Отец Ший, отец Донъли и отец Делвичио бяха временно назначени на други позиции.

Дори стоманеният поглед на отец Малруни не успя да възпре реакцията на момчетата при новината, че тримата най-важни хора в академията, включително Отец Ший - директора, и отец Донъли - заместник-директора, вече ги нямаше.

-Тихо! - нареди отец Малруни, - Други двама членове на академията, господин Дейвис и господин Ваник, няма да се завърнат на работа. До края на срока няма да им бъдат назначени заместници. Ако имате някакви въпроси относно учебната си програма, може да се обърнете към мен в работно време. В допълнение на поста на директор, поемам ролята на учител по латински език и богословие за напреднали. Преди да изляза в пенсия, преподавах и по двата предмета в „Сейнт Винсент де Пол“. Напълно е възможно да съм преподавал на бащите ви по тези предмети.

„Не и на моя баща“, помисли си Алекс.

- Освен това двама служители от охраната и един от кухненския персонал също няма да се върнат на работа - продължи отец Малруни. - Не можем да осъществим връзка с друга служителка от кухнята, така че е редно да приемем, че и тя няма да се върне. Тъй като персоналът не достига, ще се наложи учениците да поемат допълнителни задължения. След края на литургията отговорниците на класовете трябва да се явят в стая двайсет и пет, за да обсъдим този въпрос.

Алекс насочи очи към Крие Флин, който, щом усети погледа му, се обърна и сви рамене.

- Епархията е на мнение, че случилото се през последните няколко дни е едва началото - говореше отец Малруни. - Колкото и да е неприятна тази мисъл, трябва да признаем, че ни очакват множество лишения, несгоди и смърт. - Гробовното изражение на лицето му докара няколко момчета до сълзи. - Потърсете вдъхновение сред житията на ранните християнски мъченици - каза отец Малруни. - Те смело препускали към смъртта, тъй като имали непоклатима вяра във вечния живот.

- Но те са умрели за нещо! - извика един деветокласник.

- Тишина! - ревна отец Малруни. - Това е параклис, не градският площад. Никой от нас няма право да оспорва решенията на Бог.

Дори момчета, които плачеха, мигновено престанаха, сякаш самите сълзи бяха обявени за грях.

- Докато съм директор, присъствието на сутрешната литургия ще бъде задължително - обяви отец Малруни. - Ако в остатъка от седмицата имате свободен час заради отсъствието на учител, трябва да дойдете в параклиса и да прекарате времето в молитви и размишление. A cruce salus.¹

Алекс се зачуди дали отец Малруни няма да отслужи литургията на латински, но възрастният свещеник произнесе традиционните английски думи. За момчето беше успокояващо да ги чуе в толкова позната обстановка. Знаеше, че отец Малруни е прав. Никой не можеше да оспорва Божията мъдрост.

- Нека бъде Твоята воля - прошепна тихо Алекс. -Нека бъде Твоята воля.

сряда, 25 май

След края на часовете Алекс отиде в кабинета на директора. Нито един от двамата служители на канцеларията, към които обикновено се обръщаше, не беше на работа. Тъй като не знаеше при кого да отиде, Алекс просто почука на вратата на директора.

- Влез.

Алекс отвори вратата. Беше му странно да завари отец Малруни зад бюрото на отец Ший. Внезапно осъзна колко щеше да му липсва отец Ший, който беше подкрепял и насърчавал мечтите му повече от всеки друг, освен мами.

- Извинете, отче - обади се плахо Алекс. - Просто исках да ви уведомя, че няма да съм на училище утре сутринта. За следобеда все още не знам.

Отец Малруни вдигна страховитите си вежди.

-Ако отсега знаеш, че утре ще се разболееш, най-вероятно знаеш и кога ще оздравееш - отговори той.

-Няма да се разболея - поправи го Алекс. - Става дума за личен ангажимент.

- Това далеч не е основателна причина - заяви отец Малруни. - Всички имаме лични ангажименти, ако ми позволиш да използвам драматичния ти изказ. Без значение от случващото се, училището винаги трябва да е на първо място. Макар да оценявам, че поиска разрешение да се чупиш от часовете, все пак се боя, че не мога да ти го дам.

Алекс преглътна гнева си.

- Трябва да отида на „Янки Стейдиъм“. Направил съм резервация. Там държат телата на неидентифицираните жени. Майка ми изчезна миналата сряда и ще отида да я потърся.

Впи поглед в очите на отец Малруни, сякаш го предизвикваше да възрази.

- Разбирам - каза вместо това отец Малруни. -Няма ли кой друг от семейството ти да отиде?

- Не, отче.

- Добре тогава. Оценявам, че ме предупреди за отсъствието си, господин Моралес. Ако не успееш да се върнеш за следобедните часове, ще те разбера.

- Благодаря ви, отче - отвърна Алекс.

Отец Малруни кимна.

- Ще те очаквам отново на училище в петък. Освен ако, разбира се...

„Освен ако мами е мъртва - помисли си Алекс. - Освен ако открия трупа й сред другите неидентифицирани тела.“

- Да, отче. Освен ако.

четвъртък, 26 май

В четвъртък сутринта Алекс тръгна от къщи по Четиресет и втора улица в часа, в който обикновено потегляше за училище. Можеше да излезе и по-късно, но не искаше да се притеснява, че ще изпусне автобуса.

Не беше казал нищо на Бри или Джули, които вярваха, че той просто отива на училище. Ако намереше мами, щеше да им каже. Не беше сигурен какво щеше да направи, ако тя не беше там. Можеха да продължават да се надяват, но Алекс вече не знаеше дали това е добре, или не.

Ню Йорк вече не приличаше на призрачен град, но признаците на живот все пак бяха малко. Автобусите, полицейските коли, пожарните автомобили и линейките се движеха бързо, тъй като нямаше камиони, леки коли и тълпи пешеходци, които да ги забавят. Повечето магазини все още бяха затворени, металните им капаци бяха спуснати и предпазваха каквото беше останало след дните и нощите на грабежите. Колкото повече се приближаваше към центъра, толкова повече полицаи виждаше. Мотаеха се безцелно с отегчени физиономии, сякаш не знаеха какво трябва да пазят.

Беше приятен ден, но никой от минувачите не се усмихваше. Алекс осъзна, че не чува почти никакви разговори. Хората вървяха пеш, тъй като нямаше как иначе да се придвижват из града. Бяха свели очи, сякаш не искаха и да знаят за чувствата на другите.

Алекс виждаше в далечината Емпайър Стейт Билдинг и това му действаше успокоително. Беше чул, че Статуята на Свободата вече я няма. Беше я виждал само веднъж, по време на едно пътуване от училище. Но никога не беше ходил до Емпайър Стейт Билдинг. Радваше се, че все още имаше шанс някога да го посети.

Нe беше имал апетит тази сутрин и макар все още да разполагаха с достатъчно храна, Алекс вече се притесняваше какво щеше да стане, когато запасите се изчерпеха. От разходката огладня и едва тогава забелязa, че по улиците нямаше продавачи на пица, хот-дог или дюнери. Беше странно да се разхожда из Ню Йорк, без да може да хапне на крак.

Когато стигна до „Порт Ауторити“, забеляза на ъгъла на улицата продавач на ядки. На опашката чакаха близо петдесет души. Алекс огледа бутащите се и крещящи хора и прецени, че не си струва да се реди. Щеше да хапне нещо, след като се върнеше.

Опашката за ядки само допълваше хаоса. Алекс имаше чувството, че всички останали в Манхатън хора се биеха за това, кой ще се добере пръв до автобусната спирка. Дърпаха натам деца и кучета, разнасяха котки в малки клетки. Мъкнеха куфари, раници, чували - толкова претъпкани, че едва не се късаха по шевовете. Може би някои отиваха при приятели и роднини, живеещи във вътрешността на континента. А други може би просто искаха да потеглят нанякъде, без значение в каква посока.

Наблизо имаше много полицаи, затова Алекс се приближи към един и го попита откъде тръгва автобусът за „Янки Стейдиъм“.

- Ето от онзи ъгъл - отговори полицаят. - Имаш ли резервация?

Алекс кимна.

- Готов ли си за това? - попита полицаят. - Там е същински ад.

- Не знам - призна Алекс. - Търся майка ми. Не сме я виждали, откакто всичко се обърка.

- Успех, хлапе, - каза полицаят, - Ей, ти там! Я внимавай!

Алекс закрачи към ъгъла. Там имаше няколко полицаи, които разпореждаха на хората къде да стоят и им раздаваха листовки. Алекс отиде при един от тях и му каза, че има резервация за автобуса в 11,30.

- Опашката е ето там - посочи с ръка полицаят.

Макар Алекс да беше подранил, на опашката вече имаш над трийсет души. Хората стояха там, въртяха се на място, четяха листовките и ровеха из чантите си. Неколцина ядяха нещо. Повечето изглеждаха ужасени или ядосани, или просто нещастни.

Алекс погледна листа хартия, който му бяха дали.

Следете номера при качване.

При качване в автобуса ще ви бъде даден номериран билет. Трябва да го покажете, за да бъдете допуснат в „Янки Стейдиъм“.

Когато влезете в сградата, се движете винаги в колона по един.

Огледайте старателно всяко тяло. Обърнете особено внимание на бижутата, тъй като те могат да се окажат най-лесният начин да разпознаете този, когото търсите.

Отидете там и информирайте служителя за приблизителното място на разпознатото тяло. Можете да се върнете при тялото само ако сте придружен от служител.

Ако видите човек, който се нуждае от физическа помощ, останете на мястото си на опашката и повикайте служител при първа възможност. Не спирайте, за да помагате лично на нуждаещия се от помощ човек.

Внасянето на храни и напитки в „Янки Стейдиъм“ е строго забранено. Целият багаж трябва да бъде оставен в автобуса. Всеки, който носи каквото и да било в „Янки Стейдиъм“, ще бъде изведен от обекта.

Ако откриете човека, когото търсите, ще останете в „Янки Стейдиъм“, за да попълните необходимата документация. Ако не го намерите, ще можете да напуснете само с автобуса, с който сте дошли.

Алекс сметна правилата за прекалено строги, но те звучаха резонно и момчето се радваше, че всичко е така ясно упоменато. Той харесваше правилата. Карлос винаги се опитваше да ги заобиколи, или поне се беше опитвал, преди да се запише в армията, но Алекс смяташе налагането на норми за важно, защото те създаваха стройна структура. Алекс винаги се справяше по-добре, когато знаеше какво точно се изисква от него.

Ала все пак му се щеше в листовката да не се говореше толкова много за телата. Не можеше да понесе идеята, че мами е просто анонимно тяло.

Тогава в съзнанието му изникна мами, седяща на масата и пишеща домашното си, докато децата й пишеха своите. Всички бяха много горди с нея, когато получи дипломата си. Алекс си я представи до фурната, приготвяща вечеря за семейството. Спомни си как веднъж се беше разболял и имаше треска, а мами беше притискала студена кърпа върху челото му и беше държала ръката му, докато той най-сетне не беше успял да заспи. Представи си я в черквата, как им подшушва да пазят тишина, докато отец Франко изнася проповед.

Цяла седмица беше отказвал да мисли за нея, а сега беше залят от хиляди различни картини. Ами ако откриеше мами на „Янки Стейдиъм“? Ами ако не я откриеше?

Точно тогава осъзна, че всички на опашката за автобуса в 11,30, всички на опашката за който и да било автобус, бяха погълнати от същите мисли и спомени за изчезналите си близки. Нищо чудно, че всички мълчаха. Единствената защита от скръбта бяха тишината и правилата.

След известно време започнаха да се качват на автобуса. Номер 22, забеляза Алекс. Съобщи името си на шофьора и получи картонче, на което пишеше 33. Избра място до пътеката, до една набита жена, която стискаше пакет кърпички.

- Всички ли имат билети? - попита шофьорът на автобуса преди началото на пътуването.

Всички казаха „да“.

- И имате списък с правилата?

- Да - отговориха всички.

- Следвайте инструкциите - предупреди ги шофьорът. - Бъдете внимателни. Нека Бог да е с вас.

Алекс огледа останалите пътници. Беше най-младият, но някои от другите изглеждаха на малко над двайсет години. Допускаше се само по един човек от семейство, така че всички в автобуса си бяха чужди. Неколцина се молеха. Други гледаха право напред или зяпаха през прозореца. Някои бяха затворили очи, а имаше и такива, които плачеха.

Алекс се загледа през стъклото към блоковете по „Ривърсайд Драйв“, докато автобусът отиваше към „Уест Сайд Хайуей“. Сградите изглеждаха масивни, сякаш никога не би могло да се срутят. Когато минаха покрай Осемдесет и осма улица, той устоя на изкушението да помоли да слезе. Знаеше какво трябва да напрани и кои правила трябва да следва.

След като автобусът спря на паркинга, хората бяха помолени да слязат по реда си с билети в ръка и да не забравят, че номерът на техния автобус е 22-ри. Алекс слезе и показа билета си на служителя, чакащ отпред. Отвън „Янки Стейдиъм“ изглеждаше както обикновено. Алекс си спомняше, че около пет пъти беше идвал на мач тук с папи и Карлос, беше седял на скамейките, беше ял и крещял, развълнуван от това, че е дошъл с баща си и големия си брат. По време на един мач -Алекс беше на около девет или десет- резултатът беше равен в самия край, когато един от янките направи впечатляващ хоумрън. Алекс се беше почувствал така, сякаш историята се пишеше пред очите му.

- Вървете в редица. Не се отделяйте от групата -говореше служителят. - Вървете в редица. Ако се отделите от групата, няма да бъдете допуснати вътре. Вървете в редица. Не се отделяйте от групата.

Алекс изпъна гръб, сякаш искаше още с позата си да докаже, че не е от хората, които биха се отделили от групата.

Опашката пълзеше към входа на сградата. Две жени вървяха покрай опашката - едната носеше канче с гел с ментолов аромат, а другата - маски за лица и санитарни торбички.

- Разтрийте от гела точно под носа си - обясняваше жената. - Ще облекчи зловонието.

- Винаги носете маската за лице - каза другата жена. - Сложете я още сега. Свалете я само ако ви прилошее и трябва да повърнете. Използвайте торбичката и след това си сложете обратно маската. Не оставайте торбичката на земята, носете я със себе си до напускане на стадиона.

Ментоловият аромат беше силен. Хората изглеждаха странно с маските за лице, сякаш пред стадиона внезапно беше свикан конгрес за хирурзи. Алекс си спомни как мами им беше показала една маска за лице и им беше обяснила, че като операционна сестра ще бъде задължена да носи такава. Ако мами не беше толкова отдадена на намерението си да подобри положението на семейството, тя нямаше да изкара специалните курсове, нямаше да бъде спешно повикана на работа миналата сряда, нямаше да хване метрото за Куинс и Алекс нямаше да стои пред „Янки Стейдиъм“ и да разтрива гел с ментолов аромат под носа си.

- Стойте в редица по един - долетя глас от високоговорител. - Ако видите някой, който се нуждае от помощ, уведомете първия срещнат служител. Не се отделяйте от колоната. Ако се отделите, ще бъдете изведен от стадиона. Продължавайте да вървите. Отдръпнете се от редицата само ако успеете да разпознаете тялото на човека, когото търсите. Погледнете човека пред вас и този зад вас. В никакъв случай не се отдалечавайте от тях двамата.

Алекс изпълни инструкциите и огледа мъжа пред него и жената зад него. Жената отзад носеше слънчеви очила. Мъжът беше плешив.

Вратата се отвори.

- Стойте в редица! Стойте в редица! - завика служителят.

Всички пристъпиха напред, без да разкъсват редицата. Минаха през входа, завиха по коридора и продължиха надолу по стълбите, които водеха до игрището.

Първото, което го връхлетя, беше шумът - какофония от ревове и писъци. Дочуваше клетви, молитви и най-вече нечленоразделни звуци на болезнено отчаяние.

После усети вонята — отвратителна смесица от повръщано, телесна миризма и разлагащо се месо. Ментолът донякъде притъпяваше смрадта, но Алекс все пак запуши носа си с ръка. Добре, че не беше ял нищо цяла сутрин. При всяко вдишване усещаше миризмата на разлагаща се плът.

Сцената беше по-ужасяваща от всичко, което Алекс някога би могъл да си представи. Ако вдигнеше глава, виждаше празните седалки на „Янки Стейдиъм“. Но ако сведеше очи, виждаше ада.

Алекс се прекръсти и се помоли Бог да му даде сила. Цялото игрище беше покрито с трупове, подредени в прави редици. Разстоянието между тях беше съвсем тясно, само колкото да премине един човек. Колко тела имаше тук? Стотици? Хиляди?

Някои от телата носеха дрехи, други бяха голи. Голите бяха покрити с чаршафи. Ръцете на всички бяха открити и лежаха на показ, а пръстените им блещукаха на слънчевата светлина. Лицата им бяха подути, някои бяха напълно неразпознаваеми. Бяха покрити с мухи, милиони мухи, чието бръмчене осигуряваше чудесен фонов шум за виковете и стенанията. Алекс си помисли, че неговият ад е раят на мухите.

- Останете в редица! Останете в редица! Ако развалите редицата, незабавно ще бъдете изведен оттук!

Алекс искаше да бъде изведен, да бъде изнесен от „Янки Стейдиъм“, от Бронкс, от Ню Йорк, от самата планета Земя, да бъде запратен в устояващата космична празнина. Затърси с поглед полицейски пункт за идентификация. Имаше няколко, край които се въртяха полицаи и медицински служители. Видя и свещеници, както и хора, за които предположи, че са равини и мюсюлмански духовници.

Без да нарушава редицата, Алекс започна разходката из смъртта. Повечето от телата не биха могли да бъдат мами. Бяха черни или бели, или азиатски. Бяха прекалено млади или прекалено стари, прекалено дебели или прекалено слаби. Косата им беше сива или бяла, или руса, прекалено къса или прекалено дълга. Една жена, едва отличаваща се от момиче, имаше зелена и лилава коса. Една беше с гола глава в резултат на химиотерапия. Друга беше бременна. Очите им по-често бяха отворени и се взираха в луната, която ги беше убила.

От време на време редицата се забавяше, тъй като някой пред тях спираше, за да огледа дадено тяло, лице или бижу. Писък пронизваше въздуха, когато любим човек биваше разпознат сред труповете. Жена на няколко крачки зад Алекс изкрещя: „Пресвета Богородице!“. Явно беше намерила този, когото търсеше, но все пак остана в редицата чак до следващия завой, откъдето се отправи към най-близкия идентификационен пункт.

Алекс почувства остро жегване, което с изненада определи като завист. Мразеше се, задето се чувства така. В крайна сметка би било по-добре да не открие мами тук. Докато беше само изчезнала, имаше шанс Бог да отвърне на молитвите им. Но ако тялото й лежеше тук...

- Останете в редица! Останете в редица!

На два пъти Алекс видя жени, които биха могли да бъдат майка му. Нещо във формата на лицата или в цвета на кожата им го заковаваше на място. Но едната имаше диамантен годежен пръстен, а другата носеше медальон с еврейска звезда. Когато се вгледа по-внимателно в тях, осъзна, че въобще не приличаха на мами. Изабела би се засмяла, ако научеше, че Алекс я е объркал с жена с еврейска звезда. Опита се да си спомни звука на смеха й, но не успя. Каза си, че отново ще я чуе да се смее, че няма проблем, ако не може да си припомни смеха й точно в този момент.

До края на обиколката из стадиона още двама души от неговия автобус бяха напуснали редицата, за да отидат до идентификационен пункт. Останалите излязоха през същата врата, през която бяха влезли. Изхвърлиха маските и торбичките в съответните кошчета за отпадъци.

Никой не проговори, докато показваха билетите си и се качваха в автобус номер 22. Най-сетне потеглиха . Една жена беше оставила на седалката си Библията и сега я взе и зачете, докато устните й се движеха беззвучно. Десетина души ридаеха тихо. Един мъж прошепна нещо, което прозвуча на Алекс като иврит. Друга жена се изсмя истерично. Жената до Алекс вадеше кърпичка след кърпичка и драматично ги разкъсваше на парченца.

„Боже, бди над душите им - помоли се Алекс. - Бди над нашите души.“ Беше единствената молитва, за която се сещаше, колкото и да беше недостатъчна. Не му носеше утеха, но той продължаваше да я повтаря непрестанно. Докато се молеше, не трябваше да мисли. Не трябваше да си спомня. Не трябваше да решава. Не трябваше да признава, че навлиза в свят, чиито правила никой не му беше обяснил, свят, който може би не беше подвластен на никакви правила.

¹ Спасението идва от кръста. (Лат.) - Б. пр.