Последните оцелели: Изгубени завинаги

18 .

събота, 17 декември

- Алекс, какво правиш?

- Свалям си палтото - каза Алекс. - Тук е ужасно горещо. Мисля да отворя прозореца.

- Алекс, тук е кучи студ. Алекс? Алекс, отговори ми. Бри! Бри, ела бързо! Алекс припадна!

неделя, 18 декември

- Алекс, изпий това. Алекс, трябва да го изгълташ наведнъж.

- Мами?

Кога се беше върнала мами? Нали беше на работа, в болницата. Как така си е дошла? А той защо не беше на училище? Беше прекалено топло, че да вали сняг. Сигурно имаше четиресет градуса.

- Отново отмята одеялата. Джули, помогни ми.

- He! - възрази Алекс. - Не, мами. Горещо ми е.

- Алекс, всичко ще е наред - каза мами.

Ала не звучеше като мами, звучеше като Бри. Обаче Бри кашляше. Бри кашляше прекалено много. Папи никога не кашляше. Мъжете не кашлят. Алекс щеше да е мъж, точно като папи. Никога нямаше да кашля.

- Джули, помогни ми да го задържа, докато му давам супата.

Алекс се засмя. Как би могла Джули да го задържи? Папи можеше да го направи, но не и Джули. А къде беше папи? Беше заминал преди много време и вече трябваше да се е върнал. Апартамент 12 Б имаше проблем с тръбите. Папи трябваше да го оправи. Папи можеше да поправи всичко. Папи можеше да поправи луната.

- Мислиш ли, че е погълнал аспирина?

- Да, така ми се струва. Алекс, не мърдай. Ще ти помогнем. От това ще ти стане по-добре.

Никой не се опитваше да помогне на Карлос. Карлос винаги си беше добре. Никога не му се налагаше да върши каквото и да било. Същото важеше за Бри и Джули, тъй като те бяха момичета и никой не очакваше нищо от тях. Не, само Алекс трябваше непрекъснато да става все по-добър и по-добър. Но нищо не беше достатъчно. Заместник-председател. Помощник-редактор. Втори в класа. Никога не беше достатъчно. Как щеше да стане президент на Съединените щати, ако беше едва втори в класа?

Беше уморен постоянно да е втори. Беше му омръзнало от вечните опити и провали. Беше му много горещо. Сигурно беше умрял и беше отишъл в ада. Само в ада можеше да е толкова горещо.

понеделник, 19 декември

Мами избърса лицето му с мокър парцал.

- Не заспивай, Алекс - каза тя. - Остани буден.

Да заспи? Как би могъл да заспи? Трепереше от студ. Защо не работеше печката?

- Папи, студено ми е.

- Сложи му още едно одеяло - каза Бри. - Вземи едно от нашите.

Едно от техните какво? Кой го беше захвърлил в тази снежна пряспа? Сигурно Карлос. Карлос го мислеше за бебе. Щеше да му покаже. Щеше сам да се измъкне от купчината сняг.

- Джули, той се опитва да стане. Задръж го!

Джули не би могла да го задържи. Никой не би могъл да го задържи. Дори и Крие Флин не би могъл да го задържи. Той беше първият президент на САЩ от пуерторикански произход. Крие Флин не беше. Карлос не беше. Дори папи не беше първият президент на САЩ от пуерторикански произход. Защо някой би захвърлил първия президент на САЩ от пуерторикански произход в снежна пряспа? Защо нямаше отопление в Белия дом?

Кевин го уважаваше.

- Здравейте, господин президент - каза Кевин.

- Здравейте, господин вицепрезидент- отвърна Алекс.

Това не звучеше нормално. Не беше ли Алекс заместник-президент вместо Кевин? Какъв беше Кавин? Държавен секретар? Не можеше да си спомни.

- Раят не е толкова зле - сподели Кевин. - По-добре е, отколкото очаквах. Има доста еротични списания. Харви ми доставя най-новите броеве.

Харви беше отворил будка за вестници.

- Искаш ли едно еротично списание? - попита Харви с похотлива усмивка. В устата му нямаше зъби. -Два броя за консерва домати и една калпазанка.

Адът беше горещ, ала раят беше непоносимо вледеняващ. Алекс винаги си беше мислил, че температурата в рая ще е около двайсет градуса. Или малко по-топло, ако човек реши да поплува.

- Можете направо да умрете, господин президент -каза Кевин. - Скоро всички ще умрем.

- Не и аз - заяви отец Малруни. - Аз никога няма да умра.

Алекс се радваше да види отец Малруни.

- Мисля, че трябва да сте министър на правосъдието - каза момчето на възрастния свещеник.

- По-скоро бих бил посланик във Ватикана - отвърна отец Малруни и веждите му се стрелнаха толкова нависоко, че се удариха в тавана на Сикстинската капела.

- Искате ли да отидем на пазар за трупове, господин президент? - попита Кевин. - Погледнете тази чудна купчина ето там.

Алекс се приближи към камарата тела. Сигурно бяха стотици. Кевин му донесе стълба, за да може Алекс да се изкачи на самия връх и да подеме събирането на часовници и обувки.

Папи беше на върха. Алекс го вдигна и го захвърли надолу към Кевин.

- Добро хващане! - изрева Алекс.

Следващият труп беше на мами.

- Тук говорим на английски - каза тя, докато той я хвърляше на Кевин.

Някак самият Кевин се бе озовал на върха на купчината. Ухили се и изрече:

- Мъртъв съм, господин президент. Не помниш ли?

- Не, не си! - извика Алекс. - Аз махнах онзи клон от теб. Кевин! Върни се! Кевин!

- Пита за Кевин - каза Бри. - Знаеш ли къде е той, Джули? Може би той ще успее да успокои Алекс.

- Кевин е мъртъв - отвърна Джули.

Алекс се засмя. Кевин беше единственият човек на земята, който не беше умрял от болест или самоубийство. Кевин така и не беше хванал жестокия грип. И не би рискувал безсмъртната си душа, като извърши самоубийство. Не, Кевин беше прекалено умен. Той просто бе открил дърво, под което да застане.

- Добро решение, господин вицепрезидент - каза Алекс. - Във „Винсент де Пол“ ни трябват повече мъже като теб.

„Винсент де Пол“. Днес беше учебен ден. Дори президентът на Съединените щати трябваше да ходи на училище, ако искаше да го приемат в „Джорджтаун“.

- Бри, помогни ми. Опитва се да се изправи.

- Алекс, лежи спокойно. Не се напъвай. Алекс, всичко ще се оправи. Просто се отпусни.

Да се отпусне. Все едно лидерът на свободния свят можеше да се отпусне, докато го притискат в снежна пряспа. Къде беше Морската пехота, когато му трябваше?

- Ето ни! - обади се Карлос, изключително красив в своята военна униформа. Леля Лорейн седеше до него и плачеше истерично, но на Карлос явно не му правеше впечатление. - Останете където сте, господин президент. Аз ще се погрижа за Бри и Джули. Ти си просто бебе.

- Не съм - запротестира президентът на Съединените щати. - Мами, Карлос ме дразни. Мами!

- Един истински мъж не тича при майка си - каза папи. - Виж ме. Аз съм истински мъж. Аз не тичам при майка ми.

- Мами!

- Алекс, аз съм, Бри. Тук съм с Джули. Алекс, глътни още веднъж. Направи го заради нас.

- Не! Аз съм президентът на Съединените щати. Не искам да гълтам.

- Джули, спри да се смееш. Алекс бълнува.

- Знам - отвърна Джули. - Просто е смешен.

Смешен? Президентът на Съединените щати беше смешен? Трябваше да я арестуват за измяна. Алекс реши да направи списък с всички причини, поради които Джули щеше да бъде арестувана за измяна, но беше прекалено немощен, за да държи химикалка. По-добре щеше да е да поспи. Когато се събудеше, може би нямаше да му е толкова студено.

- Алекс, още една глътка - каза Бри.

Но президентът не я чу.

вторник, 20 декември

- Бри! Ела. Не мога да събудя Алекс! Алекс! Алекс!

сряда, 21 декември

- Какво? - каза Алекс, докато се опитваше да се надигне до седнало положение.

- Джули, събуди се. Мисля, че Алекс е буден.

- Разбира се, че съм буден - отвърна Алекс, но почувства, че от устата му излезе единствено „ Угга-гааа“.

- Алекс, погледни ме - каза Бри. - Знаеш ли къде си?

Въпросът беше труден, но в училище му бяха задавали и по-гадни.

- Вкъщи - отговори той.

Този път въобще не прозвуча като „Угга-гааа“.

- Алекс, искам да хапнеш малко от тази супа - обади се Джули. - Ето, глътни мъничко. Супа от сушен грах. Любимата ти.

Алекс беше прекалено любезен, за да каже на Джули, че супа минестроне му е любимата. Опита от супата. Вкусът беше ужасен.

- Готвиш ужасно - каза той.

- Хайде, опитай пак - подкани го Бри. - Много е апетитна.

Алекс я послуша, ала супата беше всичко друго, но не и апетитна.

- Къде са ми ръцете? - попита той.

- До тялото ти - отвърна Бри. - В спален чувал си.

Това звучеше логично.

- Слънцето блести в очите ми - каза той.

- Слънцето вече не блести, Алекс - смръщи се Джули.

- Santa Madre de Dios!¹⁰ - промълви Бри. - Токът дойде!

четвъртък, 22 декември

- Колко е часът? - попита Алекс. - Кой ден е?

Джули се засмя.

- Наближава три - отговори тя. - И е рожденият ти ден.

Неговият рожден ден. Това беше важно поради някаква причина, но Алекс не можеше да се съсредоточи достатъчно, за да си спомни каква.

- От колко време спя? - попита той.

- Разболя се преди няколко дни - отвърна Джули. -В събота вечерта. Днес е четвъртък, тоест спиш цяла седмица. Първоначално бълнуваше, но от вчера май си добре.

- Грипът - промълви Алекс. - Явно ме е хванал.

- Все още те държи. Но вече не мисля, че ще умреш.

- Много ли бях болен?

Джули кимна.

- Особено в неделя и понеделник. Беше си направо луд в понеделник. После заспа и не можехме да те събудим, и се ужасихме. Но ти сам се събуди и оттогава идваш в съзнание от време на време.

- Ядох ли супа? - попита Алекс. - Май си спомням някаква супа.

- Намерихме шишенце аспирин и разтворихме хапчетата в супата. Ястието хич не ти хареса, но всеки път успявахме да те накараме да хапнеш малко. Как се чувстваш?

- Ужасно - призна Алекс. - Все едно ме е прегазил тир. И съм мокър. Защо съм мокър?

- Ами доста се потеше. И се подмокри. Беше в спалния чувал и преценихме, че е по-добре да останеш вътре, тъй като непрекъснато се опитваше да ставаш. Когато си по-силен, можеш да излезеш и тогава ще те подсушим.

Поради някаква причина при споменаването на спалния чувал Алекс си спомни за Кевин.

- Кевин? - попита той.

- Мъртъв е - отговори Джули. - Така ми каза в петък.

Да, така беше. И Харви беше мъртъв.

- Скоро ще съм по-добре - заяви Алекс. - Обещавам. Скоро ще съм достатъчно силен, за да се грижа отново за вас.

И с тези думи той пак заспа.

Когато отново се събуди, беше тъмно и единствената светлина идваше от запалена свещ.

- Какво става? - попита той.

- Нищо - каза Джули. - Заспивай.

Но Алекс се чувстваше по-бодър, отколкото беше дни наред.

- Колко е часът? - попита той.

- Не знам. Не е толкова късно. Просто тук е мрачно, това е.

-Гладен съм.

- Не си ял много през последните дни - отвърна Джули. - Още имаме храна, ако искаш. Да ти сложа ли малко спанак?

Алекс го обмисли и поклати глава.

- Искам нещо сладичко - каза той. - Останало ли ни е нещо сладко?

- Не мисля - отвърна Джули.

Алекс се опита да се съсредоточи. Цялото тяло го болеше, мъчителното пулсиране в главата му беше почти непоносимо.

- Може ли да изгасиш свещта? - попита той. -Дразни ми очите.

- Не мисля, че трябва - отговори Джули. - Това е единствената ни светлина. Но мога да я преместя по-далеч. - Изправи се и отнесе свещта на масата зад дивана, така че Алекс остана с гръб към нея. - Така по-добре ли е?

- Да, така ми се струва. Знам, че ще прозвучи налудничаво, но случайно да е засилвало слънцето, докато бях болен?

- Така ти се стори - каза Джули. - Това беше вчера. Дойде токът. Днес също беше дошъл, но ти го проспа.

- Ток - промълви Алекс. - Това е добър знак.

- Предполагам. С микровълновата определено ни беше по-лесно.

- Мами и папи не са се връщали, нали? - попита Алекс.

Чувстваше се така, сякаш наскоро беше прекарал доста време с тях.

- Не - отвърна Джули. - Само ние сме. Както винаги.

- Къде е Бри? Добре ли е?

- Бри беше великолепна. Двете се редувахме да те гледаме. Беше наистина изключително. Все едно напълно беше забравила, че има астма. Каза, че просто трябва да вярваме, че Светата Майка ще се погрижи за теб. И тя наистина го стори.

- А днес е рожденият ми ден? - попита Алекс. -Вече съм на осемнайсет?

- Да. Честит рожден ден. Извинявай, че няма парти.

Алекс затвори очи и се опита да си спомни защо рожденият му ден беше важен. Но преди да открие отговора, потъна отново в сън.

петък, 23 декември

Гърлото му беше пресъхнало. Огледа се за чашата вода, която винаги държеше на ръба на масата, но не успя да я открие.

- Джули! Джули, жаден съм.

- Ей сега ще ти донеса вода - каза тя. - И малко аспирин.

Алекс зачака да му донесе водата. Когато тя го направи, той отпи, после глътна два аспирина и изпи останалата вода. Помисли си, че на света нямаше достатъчно вода. Или може би водата ставаше прекалено много. Все едно, още беше жаден.

- Може ли още? - попита той. - Моля те.

- Предполагам. - Джули отиде в кухнята и се върна с пълна чаша. - Пий бавно. Гладен ли си?

- Не знам. Струва ми се, че ще бъда. Чувствам се по-добре от вчера, но цялото тяло продължава да ме боли.

- Аспиринът би трябвало да те облекчи.

- Колко е часът? - попита Алекс.

- Престани да ми задаваш този въпрос - озъби се Джули. - Има ли значение?

Алекс се зачуди дали да не каже на Джули да не му говори с такъв тон, но реши, че не си струва.

- Къде е Бри? - попита вместо това той. - И тя ли спи?

- По-добре заспивай отново - отвърна Джули. -Все още е рано.

Идеята беше добра. Щеше отново да се унесе и да остави аспирина да си свърши работата. Когато се събудеше, несъмнено щеше да се чувства много по-добре.

Събуди се с усмивка на лицето. Беше сънувал нещо много приятно, макар да не си спомняше подробностите. Май беше живял в уютно градче, подобно на тези, които беше посещавал по време на летните лагери. Хората се разхождаха усмихнати. Помнеше усмивките.

- Вече е ден, нали? - промълви на Джули.

Тя седеше на фотьойла с лице към него, но изглежда, наблюдаваше външната врата. Алекс се обърна да види има ли нещо интересно там, но всичко изглеждаше както обикновено.

- Да - каза Джули. - Ден е.

- Помня, че пих вода. Кога беше това?

- Преди около три часа. Искаш ли още аспирин?

Алекс поклати глава и леко се замая от движението.

- Още не. Надявам се ти и Бри да не се заразите. Много аспирин ли остана?

- Достатъчно - отвърна Джули. - И няма да се заразим. Вече щяхме да сме се разболели, ако имаше такъв шанс.

- Защо си зяпнала вратата? - попита Алекс. - Очакваш ли някого?

- Не, разбира се. Просто ми писна да гледам към теб.

- Не те виня - въздъхна Алекс. - Бри спи ли?

Джули извърна поглед от вратата.

- Бри не е тук.

- Какво искаш да кажеш? - попита Алекс. - Къде е?

- Не знам.

Алекс се опита да измъкне ръцете си от влажния и вмирисан спален чувал.

- Къде мислиш, че е? - попита той.

- Не знам. Виж, убедена съм, че е добре. Защо не поспиш още малко. Може би ще се върне, преди да се събудиш.

- Не ми се спи. Къде, по дяволите, е Бри?

- Казах ти, че не знам - отговори Джули. - Вчера, докато имаше ток, тя реши да отиде на църква. Ти имаше рожден ден и тя реши да запали свещ и да благодари на Светата Дева, че е спасила живота ти. Казах ѝ да не го прави. Наистина, Алекс. Казах ѝ, че Светата Дева оценява благодарността ѝ и няма нужда да ходи до черквата. Но Бри каза, че е същинско чудо, че си оздравял, и освен това ти имаше рожден ден, а мами винаги пали свещи на рождените ни дни.

- Глупачка! Защо не я спря?

- Не можех! - проплака Джули. - Бри е като папи. Като ѝ хрумне нещо, не можеш да я разубедиш. Казах ѝ да остане тук, уверих я, че ще отида вместо нея, но тя отвърна, че искала да се изповяда, за да получи причастие на Коледа. Изглеждаше толкова по-добре. Нямаш представа колко направи, докато ти лежеше болен. Помислих, че Светата Дева е сътворила второ чудо и е излекувала Бри. И токът дойде. Трябваше само да отиде до черквата и после да се качи обратно с асансьора.

- Защо не отиде с нея? - настоя Алекс. - Можеше да я наглеждаш.

- Наглеждах теб.

Алекс зашава, опитвайки се да намери ципа на спалния чувал.

- Откога я няма? - попита той. - Колко е часът?

- Наближава един. Няма я от близо двайсет и четири часа.

- Господи. Може да е навсякъде! Опита ли да я потърсиш?

- Не можех да те оставя сам - каза Джули.

- Е, сега можеш. Вземи свещта и провери стълбището. Може би Бри се е прибрала снощи, след като токът отново е спрял, и е прекарала нощта на стълбите.

- Ще се оправиш ли сам? - попита Джули.

- Добре съм - озъби се той. - Намери Бри.

Джули кимна. Взе свещта и излезе от жилището.

Алекс успя да се измъкне от спалния чувал. Съблече се и си сложи чисти дрехи. Още смърдеше, но това нямаше значение.

Отиде в кухнята и си изми лицето със студена вода. Цялото му тяло трепереше, докато отваряше шишенцето с аспирин и поглъщаше още две хапчета. Изобщо не беше сигурен, че би могъл да се върне в хола, но знаеше, че трябва да го направи. Всяка стъпка беше като изкачване на Еверест и когато най-сетне достигна до дивана, сърцето му туптеше като лудо.

Спомни си, че не е ял от дни. Проблемът беше, че нямаше сили да се върне обратно до кухнята и да намери нещо за хапване. Не знаеше дали би могъл някога въобще да се изправи.

Нещо го накара да се свлече на четири крака и да запълзи към спалнята на момичетата. Не мислеше, че Бри и Джули биха му устроили подобна шега, но все пак трябваше да провери дали Бри наистина я няма.

Спалнята беше празна.

- Бри? - извика той.

Може би тя се криеше в гардероба. Но отговор не последва.

Алекс се опита да допълзи обратно до хола, но помещението беше на километри. Спомни си нечии усмихнати лица, преди да припадне на пода на спалнята.

събота, 24 декември

- Алекс! Не запушвай банята!

Алекс се събуди рязко. Но гласът не беше на Бри. За секунда не можеше да си спомени къде се намира. После видя как Джули се настанява на фотьойла в хола и осъзна всичко. Апартамент 12 Б. Мами и папи бяха изчезнали от седем месеца, Бри - от два дни.

Вгледа се в малката си сестричка и се опита да пренасочи вината, така че да я стовари единствено върху нея, но не можеше. Беше прекарал седем месеца, без да успее да убеди Бри да се раздели с илюзията, че мами и папи ще се върнат всеки момент. Как би очаквал Джули да забрани на Бри да отиде на черква?

Джули го беше намерила на пода на спалнята. Някак беше успяла да натика в тялото му храна и с нейна помощ Алекс се беше добрал до дивана. Той искаше да излезе и да потърси Бри, но не можеше да извърви десет крачки, без да припадне. А последното, от което Джули имаше нужда, беше да завари брат си в безсъзнание на площадката на четвърти етаж, неспособен да изкачи стълбите.

И все пак днес се чувстваше по-добре, по-добре, отколкото се беше чувствал от дни. Надигна се внимателно и с радост откри, че главата му не се замайва. Кухнята изглеждаше на милиони километри, но той успя да я достигне без произшествия. Пи малко вода, глътна два аспирина без особена причина и отвори една от консервите с червен боб. Ако съдеше по количеството останала храна, през последните няколко дни Бри и Джули не бяха яли много повече от самия него.

Бри беше изчезнала от два дни и какво беше направил той, освен да спи? Беше ли се сетил поне да се помоли за нейното завръщане? Не можеше да си спомни.

- Небесни отче, пази я - прошепна той.

Не се сещаше за друга молитва, която Бог би приел от него.

Закрачи към дивана и се опита да помисли. Бри беше тръгнала към „Сейнт Маргарет“ преди два дни. Единственото, което знаеше, беше, че Джули не я бе открила на стълбището. Потърка челото си. Ако не беше на стълбището, където беше?

Може би в „Сейнт Маргарет“? Може би беше достигнала черквата и останала там до мръкване, та затова отец Франко я беше поканил да пренощува при тях? Тази идея допадаше на Алекс, макар момчето да не разбираше защо отец Франко не беше изпратил Бри вкъщи на следващия ден.

Само дето на следващия ден нямаше ток. Вероятно отец Франко ѝ беше казал да остане в храма, докато може да хване асансьора към 12 Б. Бри си беше жива и здрава, дори в по-добро положение от Алекс и Джули, защото черквата се отопляваше или поне се беше отоплявала, когато Алекс я беше посетил за последно, преди снежната буря. Ако отец Франко имаше храна, щеше да я сподели с Бри. А ако Бри си беше взела инхалатора, в „Сейнт Маргарет“ щеше да ѝ е толкова добре, колкото и вкъщи.

Щеше да е достатъчно лесно да разбере дали Бри е в „Сейнт Маргарет“. Трябваше просто да отиде там. Представи си реакцията на Джули, когато той и Бри се върнат заедно в 12 Б. Ето това би бил епичен коледен подарък.

Алекс реши да поупражни ходенето. Закрачи от дивана към стаята на момичетата, после обратно към кухнята. Изяде още две лъжици замръзнал червен боб, после се върна в спалнята. Не се замая. Несъмнено беше отпаднал, но това се очакваше. Нямаше нужда да бърза. Ако Бри се намираше в „Сейнт Маргарет“, значи, се грижеха за нея. Но тя щеше да се безпокои за него и Джули. По-добре беше да тръгва.

- Алекс?

- Заспивай, Джули. Добре съм. Просто отивам на разходка.

Джули се надигна мълниеносно.

- За какво говориш? Не можеш да отидеш на разходка.

- Просто до „Сейнт Маргарет“. Мисля, че Бри е там.

- Не е - каза Джули. - Вчера, след като проверих стълбището, отидох до черквата и разпитах за Бри. Отец Франко каза, че я е видял в четвъртък, но си е тръгнала. Той преценил, че всичко ще е наред, щом електрозахранването е възобновено.

Алекс се срина на дивана.

- Защо не ми каза? - запита той, сякаш съдбата на Бри би била различна, ако Джули беше проявила благоразумието да му каже по-рано.

- Защото, когато се върнах, беше проснат на пода -отговори тя.

- Сега не съм проснат. Бри сигурно скита из улиците. Трябва да я потърсим.

-Алекс...

- Какво?

Джули изглеждаше нещастна.

- Ако някой мъж я е причакал... - започна тя. - По-добно на онзи, който... Бри не би могла да се съпротивлява. Знам, че напоследък беше доста по-силна, защото виждах как ти помага, но дори аз не успях да се измъкна от онзи мъж. Бри почти не е яла от дни, а дишането ѝ е изключително затруднено. Не мисля, че скита из улиците.

- Няма как да знаем, преди да проверим. Ако не искаш да дойдеш, ще отида сам.

- Ще можеш ли да се качиш по стълбите? - попита Джули.

- Ще се справя - отвърна ядосано той. - Идваш ли с мен?

- Разбира се, че идвам.

Двамата излязоха от 12 Б и заслизаха надолу. Алекс се стресна от това, колко усилия му отнемаше изминаването на всеки един етаж. Съмненията на Джули относно способността му да се качи обратно изглеждаха основателни. Но той щеше да се притеснява за това, когато му дойдеше времето.

Не беше излизал навън от близо седмица. Почти всичко си беше същото, само снегът беше станал тъмносив. Студът нахлу в дробовете му и той се закашля.

- Това е голяма грешка - каза Джули.

- Трябва да я потърся - отвърна Алекс. - Не мога да я оставя да изчезне.

- Нима мислиш, че аз мога? - проплака Джули. -Ами ако отново се разболееш? Какво ще правя тогава?

Алекс не ѝ обърна внимание. Направи две крачки по тротоара и се запита какво, по дяволите, си мислеше, че върши.

- Почакай, хрумна ми нещо - обади се Джули.

- Какво?

- Хайде да вземем шейната - предложи тя. - Ще седнеш, а аз ще те дърпам.

- Достатъчно силна ли си? - попита той.

- Дано да съм. Ти не можеш да направиш и крачка. Шейната е в стария ни апартамент, нали? Не си я давал на Харви?

- Не, там е. - Застана абсолютно неподвижно, после очите му просветнаха. - Бри! Обзалагам се, че е в мазето. Върнала се е от черква в четвъртък, не е имало ток и е решила да остане там. Хайде. Обзалагам се, че от два дни ни чака да я спасим.

- Наистина ли мислиш така? - попита Джули, но и тя се спусна обратно към входа.

Алекс едвам смогваше да я настигне, но адреналинът го изпълни с енергия и момчето се спусна по стълбите почти толкова бързо, колкото и сестра му.

- Бри? - извика Джули. - Бри, тук ли си?

Не последва отговор.

- Почакай малко - каза Алекс и потърси ключа от стария им дом. С треперещи пръсти го пъхна в ключалката и отвори с тласък вратата. - Бри? Бри, добре ли си?

Джули заснова из жилището, викайки сестра си.

- Не е тук - каза тя.

- Може би е в кабинета на папи - предположи Алекс. - Може би е отишла там.

Отидоха до кабинета на папи. Алекс завъртя ключа в ключалката, но когато отвори вратата, стаята беше празна.

- Донеси шейната - каза той на Джули. - Ще претърсим улиците.

Джули го послуша. Взе шейната и я изнесе пред входа. Щом бяха навън, Алекс седна и остави Джули да го тегли. Нареди ѝ да спира пред всяка купчина тела, ала не откриха нови трупове. Ако хората продължаваха да умират, значи, го правеха в жилищата си.

Отидоха до „Сейнт Маргарет“ просто за всеки случай, но отец Франко каза, че не е виждал Бри от четвъртък.

- Ще продължа да се моля за нея - каза той, а Алекс му благодари и каза, че ако разбере нещо, може да ги намери в 12 Б.

Двамата с Джули обикаляха Западна Осемдесет и осма улица, отидоха нагоре чак до Деветдесет и втора и слязоха надолу чак до Осемдесет и втора. Част от разстоянието Алекс измина пеша, а през останалото време седеше в шейната. Крещяха името на Бри на всяка крачка, но улиците бяха тихи, като се изключат воят на вятъра и топуркането на плъховете.

Тя беше изчезнала. Подобно на мами и папи, Бри просто беше изчезнала.

неделя, 25 декември

Събуди се с треска. Джули не му позволи да излезе - нито за да търси Бри, нито за да отиде на църква. Алекс беше прекалено слаб, че да спори.

- Искаш ли да отидеш на литургия? - попита той, въпреки ужаса от мисълта, че Джули може да се изпари из улиците, както бе сторила Бри.

Тя поклати глава.

- Това не е последната Коледа - отвърна.

И двамата знаеха, че най-вероятно не е права, но никой не го изрече на глас. Вместо това продължиха да седят безмълвно и да гледат към вратата, молейки се за чудо.

понеделник, 26 декември

Джули беше заспала на стола. Алекс стана и запали свещ, за да погледне часовника си. Беше 8,30 сутринта.

Приближи се до Джули и я събуди с разтърсване.

- Ставай - каза й той. - Веднага.

Тя се взря в него.

- Бри ли е? Да не си я намерил?

- Не. Но е двайсет и шести. Трябва да отидеш до „Порт Ауторити“ и да хванеш автобуса.

- Затова ли ме събуди? - попита Джули. - Дори не знаем дали изобщо ще има автобус. Ами Бри?

- Аз ще остана и ще я търся. Но поне ти ще бъдеш в безопасност.

Джули поклати глава.

- Никъде не тръгвам без теб и Бри.

- Трябва да го направиш - заяви Алекс. - Това е заповед.

- Заповядвай на някой друг. Аз ще поспя още. Болката затихва, когато спя.

¹⁰ Света Богородице! (Исп.) - Б. пр.