Последните оцелели: Изгубени завинаги

12 .

понеделник, 3 октомври

Когато Алекс се приближи към шкафчето си, завари там Джеймс и Тони. И двамата изглеждаха недоволни и Алекс моментално реши, че нещо лошо се е случило заради партито.

- Трябва да поговорим с теб - каза сериозно Джеймс, което не повиши настроението на Алекс.

Тони изглеждаше почти огорчен.

- Знаем, че в момента положението е тежко за теб и семейството ти и не искаме да влошаваме ситуацията - започна той. - Но целия уикенд мислех за това, а Джеймс говори с баща си и вчера всички имахме съвещание в черквата. Налага се да ти кажем нещо.

Съзнанието на Алекс запрепуска през всички катастрофални варианти. Нито един не звучеше реалистично, освен може би възможността да го изключат от училище. Но не можеше да си представи защо. Прочисти гърлото си и зачака.

- Става дума за Бриана - съобщи Тони. - Сестра ти.

- Знам коя е Бриана - отвърна Алекс.

- Тони - прекъсна ги Джеймс. - Ето какво, Алекс. Бри има астма, като Тони, и не е добре за здравето ѝ да живее в приземен апартамент. Не казваме, че не го поддържаш чист - убедени сме, че го правиш. Нo в тези места просто се събира мухъл, а сега, е всички тези наводнения, проблемът е дори по-сериозен.

Алекс изгледа добронамерените си приятели. Тони, с неговата астма, най-вероятно не беше стъпвал в приземие преди миналата седмица. А Джеймс, като син на кардиолог, водеше изключително здравословен начин на живот.

- Мама казва, че все още има някои отворени убежища - каза Тони. - Те са под контрола на общината и са сравнително безопасни.

- Няма да се местим в убежище - заяви Алекс. - Но ще видя какво мога да направя, за да реша проблема.

- Извинявай, че се намесваме - сведе глава Джеймс. -Ако ставаше дума само за теб и Джули, не бихме казали нищо. Но знаем, че правиш всичко, което можеш, за доброто на семейството си, а Бри действително трябва да се изнесе от приземието.

Алекс кимна. Астмата беше нещо напълно ново за него, но не и за Тони и бащата на Джеймс. Щом те казваха, че Бри трябва да напусне техния апартамент, щеше да е грешно да не ги послуша само заради своята гордост.

вторник, 4 октомври

- Джули и аз ще пропуснем училище утре - обяви Алекс, докато вечеряха макарони със сос маринара.

- Така ли? - изненада се Джули. - А къде ще обядваме?

-Аз мога да не обядвам утре - включи се Бри. -Ще си разделите моята порция.

-Ще обядваш - заяви Алекс. И без това се притесняваше, че Бри не се храни, когато не е до нея да я следи. - Джули и аз ще се справим някак.

- Та защо няма да ходим на училище? - попита Джули.

- Изнасяме се.

-Не можем! - възкликна Бри. - Ако се изнесем, мами, папи и Карлос няма да могат да ни намерят.

- Ще им оставим бележка - каза Алекс. - На масата, където непременно ще я видят. Няма да се местим много далеч. Просто отиваме горе, в апартамент 12 Б.

- Какво не е наред с нашето жилище? - попита Джули. - Всичките ни неща са тук.

- Знам - кимна Алекс. Беше прекарал цялата нощ в разработване на план как да преместят всичко, което бяха взели от другите апартаменти, в 12 Б. А трябваше да се погрижат и за дрехите и храната си. - Затова ще се преместим утре. В сряда обикновено има ток, така че ще можем да използваме асансьора. Първо ще качим Бри, а после ти и аз ще опаковаме нещата и ще ги пренесем горе. Двамата ще ги разтоварим. Бри ще държи вратите отворени.

- И аз мога да помогна с разтоварването - настоя Бри.

- Не - заяви категорично Алекс. - Ти няма да вдигаш тежко. Джули и аз ще се справим.

- Как си взел толкова важно решение, без да се посъветваш с нас? - попита Джули. - И защо 12 Б? 14 Ж е с две спални.

- Хората от 12 Б ни позволиха да използваме техния апартамент - обясни Алекс. - Ще се чувствам по-спокойно, ако останем там. Вие с Бри ще вземете спалнята, а аз ще спя в хола. Сигурно имат разтегателен диван, а ако нямат, ще вземем матрак от някой от другите апартаменти и ще спя на него. Ще се справим.

- Щом смяташ, че така е най-добре - въздъхна Бри. -Просто ми се ще да можех да помогна с още нещо.

- Можеш да помогнеш с разопаковането - каза Алекс. - Ще прибереш храната в шкафовете и така нататък. Не се тревожи, Бри. Няма да останеш без работа.

- Да не смяташ, че приземията ще бъдат наводнени? - поинтересува се Джули. - Затова ли трябва да cе преместим горе?

Алекс кимна.

- Ще се случи скоро - потвърди той. - И затова по- добре да изнесем нещата от тук, докато можем. Пък и не знаем колко още ще има ток, а не искам да мъкне целия багаж нагоре по стълбите. Така че утре е ден за преместване.

Бри се усмихна.

- Всяка нощ се молех да се върна у дома и да ви заваря тук - сподели тя. - Но явно домът не е жилището. Домът е мястото, където сте вие.

- Никъде няма да ходим - настоя Алекс. - Освен дванайсет етажа нагоре.

сряда, 5 октомври

Алекс помоли Бог и папи за прошка, когато започна да забива пироните, които щяха да придържат сгънатите надве одеяла за изолация на прозорците на апартамент 12 Б.

- Естествено - измрънка Джули. - Най-после се нанасям в жилище с хубава гледка и разбира се, няма да мога да ѝ се порадвам.

понеделник, 10 октомври

- Цял ден ли ще стоиш там, или ще дойдеш да ми помогнеш? - попита Кевин. Самоубиецът беше паднал по странен начин, тялото му беше извито и Кевин не можеше да измъкне обувките му.

Алекс издърпа едната обувка, а Кевин се зае с другата.

-Как мразя трупно вкочаняване - изръмжа Кевин. - Какво ли не правя за мама.

-Явно я обичаш много - отвърна Алекс. - Аз съм длъжен да върша това, трябва ни храна. Но ти го правиш заради водката.

-На вас ви трябва храна, на нея водка - каза Кевин и най-сетне измъкна обувката. Изрита тялото с отвращение и се заоглежда за нов труп. - Пък и съм ѝ длъжник.

- Какво искаш да кажеш - попита Алекс.

- Тя ми е майка - отговори Кевин. - Не е за хвалене, но като малък доста подмокрях чаршафите. Мама никога не ми се е карала, никога не ми е казвала, че съм лош или че вината е моя. Така че, щом сега се налага да положа това допълнително усилие, за да ѝ набавя нещото, което желае, ще го направя. Ако кажеш на някого за това, ще те убия.

- Не се тревожи - успокои го Алекс. - Пък и не остана на кого да кажа.

- И това е вярно.

Алекс внезапно си припомни една нощ, малко след като се бяха преместили на Осемдесет и осма улица, когато беше подмокрил леглото си. Бе отишъл в стаята на мами и папи, разплакан от срам и мъка.

Те се бяха върнали в неговата стая, папи му беше помогнал да си облече чиста пижама, а мами беше сменила чаршафите. Карлос се бе събудил и бе нарекъл Алекс „бебе“, а папи беше казал на Карлос да замълчи, защото като дете е правил и по-гадни работи. Алекс още си спомняше как папи го вдига на горното легло и как родителите му го целуват по челото за лека нощ.

Болката от загубата и гневът го удариха в стомаха и почти го събориха на колене.

- Добре ли си? - попита Кевин.

Алекс искаше да каже „не“, да каже, че не е добре и никога повече няма да бъде добре. Почувства ярост и негодувание и за момент включи Кевин в списъка на нещата, които мразеше, защото Кевин имаше храна и дом, и родителите.

- Да, добре съм - отвърна Алекс. - Сигурно съм ял нещо гадно.

петък, 14 октомври

Когато отиде да вземе Джули от „Холи Ейнджълс“, Алекс вече беше в лошо настроение. Пред блока им се беше събрала купчина обрани мъртви тела, нямаше гаранция, че някой въобще ще ги прибере, и самото достигане до входната врата изискваше ловко преминаване покрай гладните плъхове.

Алекс, Кевин и Джули бяха стояли пет часа на опашка за храна тази сутрин при температура доста под нулата и режещ студен вятър. Кевин беше изпратил Джули до „Холи Ейнджълс“, а Алекс беше отнесъл торбите, които не съдържаха особено много храна, до дванайсетия етаж по стълбите, тъй като токът отново беше спрял. После беше отнесъл някои вещи за обмен при Харви и макар в замяна да бе получил оскъдни продукти, пак се беше наложило да изкачи стълбите до новото им жилище. Бри беше прекарала сутринта в апартамента, без да има възможност да използва електрическата печка или електрическото одеяло, завита в спалния си чувал. Алекс отвори консерва зеленчуков микс и нахрани сестра си с лъжица, за да не се налага тя да изважда ръцете си от чувала. Отец Малруни го беше изгледал под вежди, когато Алекс най-после беше пристигнал в училището, и до обяд момчето се беше тревожило, че няма да го допуснат до столовата. Очите му страдаха от преумора, защото се беше опитал да чете на оскъдната естествена светлина, и макар в сградата на училището да поддържаха температура тринайсет градуса, Алекс не бе успял да се отърси от сутрешния мраз.

Имаше уговорка да излезе на пазар за трупове с Кевин на следващата сутрин, но не се надяваше да изкара нещо особено, тъй като вече нямаше търсене на часовници, а дори обувките не носеха някогашната печалба. Но това поне му даваше оправдание да излезе от апартамента и да не прекара деня в бездействие край двете си сестри.

Бри още настояваше да посещава неделната литургия, което означаваше, че се нуждаеха от допълнителен половин час, за да слязат по стълбите и да достигнат „Сейнт Маргарет“, а после и допълнителен половин час, за да се върнат вкъщи. Трябваше да спират на всеки етаж, за да си поема тя дъх, освен това използваше инхалатора си по два или три пъти на слизане. Но това бяха единствените моменти, в които Бри излизаше от апартамента и сърцето на Алекс не му позволяваше да ѝ ги отнеме. Ситуацията не се облекчаваше от факта, че Джули искаше да изтърчи сама напред, а Алекс не ѝ позволяваше. Доколкото знаеше, бяха единствените останали в сградата, но това не означаваше, че е изключено някой да се крие на стълбището, и затова Алекс не можеше да поеме риска да пусне Джули сама нагоре. Затова Джули прекарваше неделните следобеди нацупена, Бри се задъхваше и обясняваше, че се чувства добре, а Алекс трябваше да се държи състрадателно, макар да му се искаше просто да избяга.

Веднага разбра, че почивните дни, които не чакаше с нетърпение, се очертаваха още по-неприятни. В очите на Джули блестеше нещо особено. Не беше изглеждала така, откакто реколтата в градината бе загинала.

- Какво има? - попита Алекс. - Не са ви нахранили, нали?

Джули кимна.

Алекс се помоли за търпение и разбиране. В понеделник щеше да провери кой светец е покровител на търпението. Би оценил помощта му.

- Изглеждаш разстроена - отбеляза той. - Искаш ли да ми кажеш какво се е случило?

- Няма да ти хареса - отвърна Джули.

Алекс изсумтя.

- Недей! - проплака Джули. - Винаги се държиш така, сякаш всичко става по моя вина. Бри върши всичко добре, а аз правя всичко зле! Ужасно е!

- Какво? - изкрещя Алекс. - Казах, че си разстроена, и изведнъж това ме превръща в злодей?

- Ако ще ми викаш, няма да ти кажа - заяви Джули.

- Добре - отвърна Алекс. - Недей. Хич не ми и пука.

- Ще ми се Карлос да беше тук.

- И на мен - отговори Алекс. Карлос и мами, и папи, и чичо Джими, и леля Лорейн, и всички други възрастни, които знаеха как да се справят с Джули.

Сведе поглед към сестра си. Беше стояла пет часа с него и Кевин на студа, без да се оплаква, без да мрънка, без да промълви дори дума. Нещо неприятно ѝ се беше случило в училище и Алекс заради лошото си настроение не ѝ бе дал шанс да му разкаже със свои думи.

- Съжалявам - каза той, без дори да може да обясни за какво съжалява. Списъкът беше прекалено дълъг. - Кажи ми, когато пожелаеш.

- Иска ми се да бях Бри - отвърна Джули. - В смисъл, аз да бях заминала и аз да се бях върнала болна. Защото знам, че ти харесваш нея повече, отколкото харесваш мен, и съжалявам, че си вързан с мен, вместо да можеш да правиш неща с нея.

Алекс знаеше, че трябва да увери Джули, че я харесва точно колкото харесва Бри, но нямаше смисъл. Джули знаеше истината. Беше ѝ я набивал в главата в продължение на тринайсет години.

- „Холи Ейнджълс“ затваря - изтърси Джули.

Алекс замръзна неподвижно, затвори очи и се помоли да е чул думите ѝ погрешно.

- Днес беше последният ден - допълни тя.

- Откога знаеш? - попита той, сякаш това можеше да промени нещо.

- Съобщиха ни го в понеделник - отговори тя. -Боях се да ти кажа. Знаех, че няма да ти хареса.

- Права си, не ми харесва. Ако ме беше предупредила, можех да говоря със сестра Рита. Казаха ли ви къде ще учите оттук насетне?

- Съжалявам - сведе поглед тя. - Вината не е моя. Наистина.

- Просто ми кажи - настоя Алекс. Надяваше се да е място, на което ще ѝ дават обяд.

- „Винсент де Пол“ - прошепна Джули.

- Господи - изрече Алекс при мисълта, че ще изгуби последното си убежище.

- Не е нужно да ходя на училище - продължи Джули. - Бри не ходи. Мога да оставам с нея, ако така предпочиташ. Ще учим заедно. Мога да не обядвам. Наистина не би било проблем.

Алекс се върна към последната вечер, в която беше разрязвал пица в заведението на Джоуи, беше се притеснявал за това, кой ще е редактор на училищния вестник, беше мечтал за пълна стипендия за „Джорджтаун“. Наистина ли беше недоволен, защото бе само заместник-председател на класа? Действително ли е бил толкова млад, толкова глупав?

- Всичко ще е наред - каза той на сестра си, защото тя заслужаваше да го чуе. - Така ще е по-лесно. Няма да се налага да те изпращам до „Холи Ейнджълс“ и да те прибирам. А и „Винсент де Пол“ ще ти допадне. Сестрите от твоето училище също ли ще дойдат, или ще имате часове с момчетата?

- Някои от сестрите ще дойдат - обясни Джули. - В „Холи Ейнджълс“ не са останали чак толкова много ученички, затова някои от сестрите са освободени. Но ще си имаме свои часове. Няма да ме виждаш, Алекс обещавам. Няма да ядем в столовата. Ще обядваме в класните си стаи. Съжалявам.

- И аз съжалявам - отвърна Алекс. - Знам колко много обичаше „Холи Ейнджълс“.

Помисли си колко добре бяха опазили тайната. Дори Кевин не знаеше, че момичетата ще дойдат вън „Винсент де Пол“.

- Няма значение - промълви Джули. - Вече нищо няма значение.

Алекс нямаше силата да спори.

понеделник, 17 октомври

Преди литургията отец Малруни изнесе на момчетата строга реч за това, как ученичките от „Холи Ейнджълс“ са техни гости и всеки контакт между тях трябва да е кратък и любезен. Ученичките от „Холи Ейнджълс“ щяха да използват третия етаж на сградата, а всички часове на момчетата щяха да се провеждат на първия и втория. Двете училища щяха да посещават параклиса и библиотеката в различни часове, като присъствието на литургия оставаше задължително за възпитаниците на „Винсент де Пол“.

Алекс не беше ходил на училище с момичета от седми клас, когато се бе записал във „Винсент де Пол“. Липсата на момичета му помагаше да се съсредоточи върху това, което беше най-важно за него: оценките му, заниманията му, бъдещето му. Разбира се, щеше да му е приятно да си има приятелка, и знаеше, че много от съучениците му излизат с момичета от „Холи Ейнджълс“ или дори от обикновени гимназии. Но техният живот беше уреден. Те можеха да си позволяват забавления.

Спомни си, че миналата пролет Крие го беше попитал дали иска да отидат на двойна среща на бала на „Холи Ейнджълс“. Приятелката на Крие имаше съученичка, която тъкмо беше скъсала с гаджето си и спешно се нуждаеше от кавалер, с когото да го замести.

Всяка събота Алекс работеше в пицарията на Джоуи. Вместо да обясни това на Крие, той беше смотолевил, че баща му е в Пуерто Рико за погребение на роднина и не знаят кога ще се върне. Извинението беше смехотворно, но Крие го беше приел и бе изказал съболезнованията си.

Балът трябва да беше насрочен за съботата, в която папи не се върна. Най-вероятно да беше отменен. Копнежът и негодуванието, които бяха разяждали Алекс, се бяха оказали напълно ненужни.

петък, 28 октомври

Алекс вървеше към столовата, когато усети потупване по рамото. Обърна се и видя Тони.

- Реших, че това ще ти е от полза - каза Тони и му подаде малка хартиена торбичка.

- Какво е това? - попита Алекс.

- Патрони за инхалатора на Бри - обясни Тони. -Имах няколко резервни, затова реших да ти ги дам.

- Благодаря ти.

- Няма проблем - отвърна Тони.

Алекс предполагаше, че това е лъжа, но беше прекалено благодарен, за да задава допълнителни въпроси.

понеделник, 31 октомври

- Предаде ли на Тони благодарственото ми писмо? - попита Бри, след като Алекс и Джули се бяха върнали от училище.

- Абсолютно - излъга Алекс. Никой не беше виждал Тони. Алекс беше направил грубо преброяване по време на литургията - още дванайсет ученици на „Винсент де Пол“ липсваха. Може би някои щяха да се появят през идните дни, но той се съмняваше. Изчезналите изчезваха завинаги. Но реши да не казва на Бри, защото за нея изглеждаше важно да напише благодарствено писмо. Предпочиташе да я излъже, отколкото да я разстрои.

- Утре е денят на Вси светии- смени темата Алекс. - Помислих, че можем и тримата да отидем на литургията в „Сейнт Маргарет“.

- О, това би ми харесало - възкликна Бри. - Благодаря, Алекс.

- Може ли да пропусна? - попита Джули. - Може първо да ме заведеш на училище и после да отидете на литургията.

- Но това е свещено задължение - възпротиви се Бри. - С мами винаги ходехме на литургията по случай Вси светии.

- Знам - отвърна Джули. - Но искам да отида на литургия в сряда, когато е денят за възпоменание на покойниците. Искам да се помоля за мами и папи.

- Но те не са мъртви - изненада се Бри.

- Ти си луда - заяви Джули. - Нали, Алекс? Мами и папи са мъртви от първия ден. Всички го знаят. И ти го знаеш, Бри. Просто не искаш да го признаеш.

- Как можа да изречеш подобно нещо? - проплака Бри. - Говорих с папи. Не може да се измъкне от Пуерто Рико. А мами трябва да е жива, тъй като Алекс не е намерил тялото ѝ на „Янки Стейдиъм“. Не е ли така, Алекс?

- Това, че не искаш да признаеш, че са мъртви, не означава, че не са! - разяри се Джули. - Грях е да не се помолим за душите им, нали, Алекс?

- Грях е да се държиш така, сякаш родителите ти са умрели, докато те са живи - отвърна Бри. - Понякога си мисля, че предпочиташ да ги няма. Така имаш повече свобода. Трябваше да прекараш лятото там, където бях аз, и тогава щеше да оцениш дома и семейството.

- А ти трябва да прекарваш всеки ден така, както го живея аз! - Джули вече крещеше. - Вързана за една луда сестра, която непрекъснато се моли, вместо да си върши работата.

- Работя! - настоя Бри. - Върша си училищните задачи, докато вас ви няма.

- Да бе... Само аз готвя и чистя.

- Мислех, че обичаш да готвиш - намеси се Алекс. -Пък и колко му е? Цялата храна е от консерви.

- Готвенето нямаше да ми пречи, ако не се налагаше да мия чиниите - каза Джули. - Или да бърша прах, което ме карате да правя всеки ден, както и да бърша пода с парцал.

- Жилището трябва да е чисто заради астмата на Бри - обясни Алекс. - И не искам тя да мие чинии в студената кухня. Би било вредно за нея.

- И затова аз да правя всичко? Не е честно!

- О, я порасни - тросна се Алекс.

- Мразя ви! - изкрещя Джули, избяга в спалнята и трясна вратата след себе си.

- Аз мога да мия съдовете - проговори Бри. - Наистина мога.

- Не - отсече Алекс. - Ще ѝ мине.

- Какво правим с литургията утре? - попита Бри.

- Утре е денят на Вси светии. Разбира се, че ще отидем.

А на следващия ден щеше да отиде с Джули на службата за възпоменание на починалите и да се помоли за папи и мами. И вече сам щеше да бърше прахта и пода.