3. Съветът


Местната комуникационна мрежа на Тарна никога не бе работила с натоварване деветдесет и пет процента, не по-малко от осемдесет и пет на сто от нея обаче работеше непрекъснато. Както повечето от техническите съоръжения на Таласа, тя бе създадена от отдавна забравени гении, така че катастрофални аварии бяха практически невъзможни. Дори повечето от съставните й елементи да излезеха от строя, системата щеше да продължава да функционира задоволително, докато някой загуби търпение и направи ремонта.

Инженерите наричат това «елегантна деградация» — фаза, която, както някои цинично се изразяваха, доста точно характеризираше начина на живот на ласаните.

Според данните от Централния компютър в момента съобщителната мрежа работеше с капацитет около деветдесет и пет на сто, но кметица Уолдрън не се радваше особено на това свръхпостижение. През последния половин час й се бяха обаждали едва ли не всички жители, а в заседателната зала се бяха скупчили около петдесет човека — деца и възрастни, — далеч повече, отколкото тя нормално би побрала, без да говорим за места. Кворумът на едно обикновено заседание бе дванадесет и понякога бяха необходими драконови мерки, за да се събере дори този толкова малък брой присъствуващи на едно място.

Два пъти й звъня областният управител, веднъж й се обаждаха от кабинета на президента и веднъж от осведомителната агенция на Северния остров, като всички имаха една и съща, напълно излишна молба и на всички тя даде един и същ кратък отговор: «Разбира се, ще ви известим, ако се случи нещо… Благодаря за загрижеността.»

Кметица Уолдрън не обичаше емоционалните изблици и сравнително успешната й кариера на местен административен ръководител се дължеше на избягването им. Но имаше, разбира се, положения, когато това бе невъзможно. Нейното вето например не би могло да отклони урагана през девета година, който и до днес си оставаше най-забележителното събитие на века.

— Тихо там! — извика тя. — Рина, не пипай раковините — някой е положил много старания, за да ги подреди. Време е да си лягаш, хайде! Били, ставай от масата! Веднага!

Изумителната бързина, с която се въдвори ред в залата, показваше, че поне този път жителите с готовност щяха да слушат това, което кметицата имаше да им каже. Тя изключи настоятелното бибкане на ръчния си радиотелефон, като прехвърли повикването към информационния център.

— Повярвайте ми, аз не зная нищо повече от това, което знаете вие, и никаква вероятност няма да научим повече през следващите няколко часа. Това несъмнено беше някакъв тип космоплан и прелитането му над нас означава, че той вече отново е навлязъл — навярно не би трябвало да казвам «отново», а само «навлязъл» — в орбита около планетата. Тъй като няма къде другаде да кацне на Таласа, вероятно по някое време ще се върне на Трите острова. Но ако наистина обикаля планетата — няма да е скоро.

— Опитахте ли радиовръзка? — запита някой.

— Да. Ала все още нищо.

— А нима има смисъл да се правят опити изобщо? — обади се разтревожен глас.

Настъпи тишина. Наруши я съветник Симънс, главният «стършел» на кметицата, като изсумтя възмутено:

— Невероятно! Каквото и да измислим — ще ни открият за не повече от десет минути. Ала те, така или иначе, знаят точно къде се намираме.

— Напълно съм съгласна със съветника — отбеляза кметицата, наслаждавайки се на тази необикновена възможност. — На всеки колониален кораб задължително има карти на Таласа. Те може да са и отпреди хиляда години, но и на тях е отбелязана Площадката на първото кацане.

— Защо да не допуснем, само да допуснем, че те са извънземни!

Кметицата въздъхна. Помисли си, че тази теза бе отпаднала още преди векове.

— Никакви извънземни няма! — отсече тя. — Най-малкото няма разумни дотолкова, че да полетят в Космоса. Разбира се, никога не можем да бъдем сто на сто сигурни, но Земята е търсила с всички възможни уреди в продължение на повече от хиляда години.

— Има и друга възможност — обади се Мириса, която заедно с Брант и Кумар стоеше в дъното на залата.

Всички се обърнаха към нея, но не и Брант. Той изглеждаше малко смутен. Въпреки любовта му към Мириса имаше моменти, в които му се искаше тя да не бе толкова начетена и последните пет поколения на рода й да не бяха работили в Информационното хранилище.

— И каква е тя, скъпа?

Този път Мириса се смути, въпреки че успя да скрие раздразнението си. Никак не й бе приятно някой, който не е много умен в действителност, макар че несъмнено «буден» или може би «остроумен» бе по-подходяща дума, да се отнася към нея със снизхождение. Фактът, че кметицата Уолдрън винаги гледаше влюбено Брант, ни най-малко не безпокоеше Мириса. Това просто я забавляваше и тя дори изпитваше известна симпатия към тази по-възрастна от нея жена.

— Възможно е това да е друг роботизиран кораб-разселник, като този, донесъл на Таласа гениите образци на нашите деди.

— Чак сега? Толкова късно?

— Защо не? Първите кораби-разселници са развивали само няколко процента от скоростта на светлината. А Земята е продължавала да ги усъвършенствува до самата си гибел. Тъй като по-късните модели са били почти десет пъти по-бързи, те са изпреварили с около сто години първите, така че много от тях вероятно все още са на път. Съгласен ли си, Брант?

Мириса винаги се стараеше да го включва в разговора, и то така, че ако е възможно, да го накара да мисли, че той е бил инициаторът. Познаваше чувството му за малоценност и внимаваше да не го подклажда.

Да бъдеш най-умният човек в Тарна понякога означаваше да се чувствуваш много самотен. Въпреки че се свързваше чрез мрежата с петима-шестима от равните й по ерудиция от Трите острова, тя рядко се срещаше с тях очи в очи, което дори след всички тези хилядолетия никаква комуникационна техника не би могло да замени.

— Интересна идея — откликна Брант. — Може би си права.

Не можеше да се каже, че историята бе най-силната му дисциплина, но Брант Фолкънър имаше технически знания относно комплексната последователност от събития, които бяха довели до колонизирането на Таласа.

— И какво ще правим — запита той, — ако се окаже, че това е друг кораб-разселник, и ако се опита да ни колонизира? Ще кажем «Благодарим много, но не днес», така ли?

От няколко места се чу слаб нервен смях. Съветникът Симънс, сериозно умислен, отбеляза:

— Сигурен съм, че ще съумеем да се справим с кораб-разселник, ако се наложи. Но… няма ли обслужващите го роботи да са достатъчно интелигентни, за да отменят програмите си, когато видят, че задачата вече е изпълнена?

— Може би. Но възможно е да си помислят, че те ще могат да я изпълнят по-добре. Както и да е, дали е реликва от Земята или по-късен модел от някоя от колониите, трябва да се командува от робот.

Никакъв смисъл нямаше да усложняват нещата; всички познаваха фантастичните трудности и разходи за междузвездни полети с хора на борда. Даже и осъществимо технически, това бе напълно безсмислено. Роботите могат да свършат същата работа хиляди пъти по-евтино.

— Робот ли е, реликва ли е, какво ще правим с него? — запита един от жителите. — Изглежда, всички сме решили, че той ще се насочи към Площадката на първото кацане, но защо пък точно там? В края на краищата, към Северния остров е много по-възможно…

Често опровергаваха кметицата, но никога толкова бързо. Този път звукът, който се разнесе в небето над Тарна, не бе далечният тътен от йоносферата, а пронизващото свистене на ниско прелитащ реактивен самолет. Всички с невероятна бързина изскочила от заседателната зала, но само първите няколко изхвърчаха навреме, за да успеят да видят тъпоносия ракетоплан с делтаобразни крила, засенчил звездите. Той определено летеше към мястото, все още почитано с благоговение като последен спомен от Земята.

Кметица Уолдрън се забави малко, за да се обади в управлението, после и тя се присъедини към тълпата отвън.

— Брант, ти можеш да стигнеш там пръв. Вземи делтаплана!

Главният инженер на Тарна трепна. За пръв път получаваше толкова пряко нареждане от кметицата. Погледна я сконфузено:

— Преди два дни един кокосов орех му прониза крилото. Нямах време да го поправя, пак имах проблеми с рибните капани. Това не е от значение обаче. Той не е подходящ за нощни полети.

Кметицата го изгледа настойчиво.

— Надявам се, че колата е в движение — каза тя саркастично.

— Разбира се — сподави гласа си Брант. — Заредена е, готова за път.

Необичайно беше колата на кметството да пътува някъде. Човек спокойно можеше да прекоси Тарна пеш за не повече от двадесет минути, а локалното транспортиране на храни и стоки се осъществяваше с малки дюноходи. За седемдесетте си години административна служба колата бе навъртяла по-малко от сто хиляди километра я ако се изключеха евентуални злополуки, би могла да бъде в движение най-малко още едно столетие.

Ласаните с радост бяха експериментирали разните пороци, но между тях не фигурираха планираното разрушаване и умишленото пропиляване. Никой не би си помислил, че когато тръгна по своя най-забележителен маршрут, колата бе по-стара от пасажерите си.



Загрузка...