Песните на далечната Земя

В следващия миг — не издържа…

— Страх ме е, Кумар — прошепна тя, като го дърпаше за рамото. — Да се махаме!

Но Кумар все още витаеше сред звездите — полуотворил уста, притиснал глава към звънтящата лента, хипнотизиран от нежната й песен. Той даже и не забеляза кога Карина, колкото ядосана, толкова и уплашена, се отдалечи рязко, прекосявайки покрития с фолио лед, и се спря да го дочака върху познатата топлина на сухата земя.

Защото сега той бе открил нещо ново — усилващи се тонове, които сякаш го зовяха. Като че ли свиреха фанфари и струнни инструменти, ако някой може да си представи такова нещо, и бе неизразимо тъжно и далечно.

Но то идваше по-близо, усилваше се. Това бе най-вълнуващият звук, който Кумар бе чувал някога, и той го накара да затаи дъх, замръзнал от удивление и страхопочитание. Струваше му се, че нещо сякаш препуска към него надолу по лентата…

Закъсня. Само секунди не му достигнаха, когато осъзна истината в мига на първия удар на предшествуващата вълна, която го просна върху златното фолио, а леденият блок се размърда под него. Тогава за последен път в живота си Кумар Лионидас огледа преходната красота на своя спящ свят и ужасеното, обърнато нагоре лице на момичето, което щеше да помни този миг до деня на смъртта си.

Вече беше прекалено късно да скача. И така — малкият лъв полетя към безмълвните звезди — гол й самотен.