Песните на далечната Земя

53. Златната маска

— Преструвахме се, че не забелязваме съществуването й — каза Мириса, — но сега бих искала да я видя — само веднъж.

Лорън не отговори веднага:

— Знаеш, че капитан Вей не разрешава никакви посещения.

Естествено, че знаеше, разбираше защо. Въпреки че в началото това бе породило известно негодувание, сега всички на Таласа разбираха, че хората от малобройния екипаж на «Магелан» бяха прекалено заети, за да играят ролите на екскурзоводи или на санитарки — за онези посетители, които щяха да почувствуват гадене в секторите на безтегловност. Дори президентът Фарадайн тактично бе разубеден.

— Говорих с Мойсей — и той е говорил с капитана. Всичко е уредено, но трябва да се пази в тайна до тръгването на кораба.

Лорън я погледна смаян, после се усмихна. Мириса винаги го изненадваше, това бе част от нейната привлекателност. И осъзна с болка и тъга, че никой друг на Таласа няма по-голямо право на тази привилегия; нейният брат бе единственият друг ласанин, направил това посещение. Капитан Бей бе справедлив човек, готов да промени реда, когато се наложи. А когато корабът потеглеше след три дни, то нямаше да е от значение…

— Ами ако те хване космическата болест?

— Никога не съм страдала от морска болест…

— Това не означава, че…

— Ходих и при заместник-командир доктор Нютън. Тя ми даде оценка деветдесет и пет процента и ме посъветва да взема совалката в полунощ — по това време наоколо няма да има други жители.

— За всичко си помислила, нали? — каза Лорън с искрено възхищение. — Ще те чакам на Втората площадка петнайсет минути преди полунощ.

Той замълча, после с усилие добави:

— Няма да слизам повече. Моля те, предай на Брант моето «сбогом».

Това бе едно изпитание, което не можеше да поеме. Всъщност той не бе ходил в дома Лионидас, откакто Кумар се бе отправил в последния си път и Брант се бе върнал за утеха на Мириса. Отново бе както преди, сякаш Лорън никога не бе влизал в живота им. А сега безвъзвратно ги напускаше, защото вече можеше да гледа Мириса с обич, лишена от страст. Много по-дълбоко чувство — най-тежката болка, която бе познал в живота си — го бе обзела целия. Въпреки че бе чул ударите на сърцето на своя син, преплетени с тези на майка му, той никога нямаше да може да го прегърне.

Совалката кацаше върху дневната страна на планетата, затова когато Мириса за пръв път видя «Магелан», той все още бе отдалечен на около стотина километра. Тя знаеше действителните му размери, но въпреки това й заприлича на блестяща под лъчите на слънцето детска играчка.

От разстояние десет километра той пак не изглеждаше много по-голям. С очите и мисълта си тя възприе тъмните кръгове около централната му степен като обикновени амбразури. Чак когато безкрайният извит корпус на кораба изплува огромен до тях, умът й най-после възприе, че това са товарни и докови люкове и към един от тях се насочваше фериботната совалка.

Когато Мириса започна да разкопчана коланите, Лорън загрижено я погледна; това бе опасният миг, в който, освободен за пръв път от придържащите ремъци, прекалено самоувереният пасажер изведнъж разбираше, че безтегловността не е толкова приятна, колкото си е въобразявал. Но понасяйки се към въздушния преход, направлявана с леки побутвания от Лорън, Мириса изглеждаше напълно спокойна.

— За щастие не е необходимо да минаваме през 1G-сектора, така че ще избегнеш двойното преадаптиране. Гравитацията няма да те тревожи повече, докато не се върнеш долу.

Колко щеше да е интересно, ако можеха да посетят жилищните помещения във въртящия се сектор на кораба — но това би ги ангажирало с безкрайни любезности и срещи с хора — последното, което тя желаеше в момента. Бе много доволна, че капитан Бей е все още долу, на Таласа; нямаше нужда дори да се прави посещение за засвидетелствуване на уважение и изказване на благодарности.

От въздушната преходна камера преминаха в тръбен коридор, който сякаш се простираше по цялата дължина на кораба. По едната му страна бе опъната стълба, а по другата два реда гъвкави халки, удобни за захващане с ръце или с крака, се плъзгаха и в двете посоки по успоредни канали.

— Не е много приятно да се намираш тук по време на ускорение — обясни Лорън. — В такъв момент коридорът става вертикална ос, дълга два километра. Именно тогава се налага да се използуват стълбата и ръкохватките. Просто се хващаш за халката и тя върши всичко останало.

Двамата без никакви усилия прелетяха неколкостотин метра, после свърнаха по коридор, перпендикулярен на главния.

— Пусни се от лентата! — каза Лорън, след като изминаха още няколко десетки метра. — Искам да ти покажа нещо.

Мириса го послуша и те полека спряха пред продълговат тесен прозорец, вграден в едната стена на тунела. Тя погледна през дебелото стъкло и погледът й потъна в грамадна, ярко осветена метална кутия. Макар че бе загубила ориентация, предположи, че тази огромна цилиндрична шахта вероятно се простира по цялата ширина на кораба и следователно централният лост лежеше по оста му.

— Квантовият двигател! — възкликна Лорън гордо.

Той не се и опита да изрежда названията на металните и кристални форми, необичайно конструирани летящи контрафорси — хванати на ресори за стените на камерата, пулсиращите съзвездия светлини, сферата от пълна тъмнина, която, макар изобщо да не бе очертана, по някакъв начин изглеждаше, че се върти… Но след известно време промълви:

— Най-голямото постижение на човешкия гений — последният подарък от Земята на децата й. Един ден той ще ни направи господари на Галактиката.

В думите му имаше арогантност, от която Мириса премигна. Той отново бе старият Лорън, такъв, какъвто бе, преди да го облагороди Таласа. Така да е, помисли си тя, но част от него се бе променила завинаги.

— Смяташ ли — запита внимателно тя, — че Галактиката изобщо ще забележи?

Но все пак бе развълнувана и дълго време се взира в големите, незначещи нищо за нея форми, които бяха пренесли Лорън през светлинните години. Тя не знаеше дали да ги благославя за всичко, което й бяха доцесли, или да ги проклина за онова, което скоро щяха да и отнемат.

Лорън я водеше през лабиринта все по-навътре и по-дълбоко, към сърцето на «Магелан». Нито веднъж не срещнаха друг човек, което говореше за големината на кораба — и малкия му екипаж.

— Почти стигнахме — каза Лорън с глас, който сега бе тих и тържествен. — А това е пазителят.

Безкрайно изненадана, Мириса се обърна към златната маска, втренчена в нея от алкова, и едва не се блъсна в нея. Протегна ръка и почувствува студенината на метала. Значи бе действителна, а не както си помисли в първия момент — холограма.

— Какво… кой… е това? — прошепна тя.

— На борда на кораба носим голям брой от най-добрите земни творби на изкуството — отвърна Лорън с печална гордост. — Тази е една от най-известните. Тя е маска на крал, умрял съвсем млад, още момче…

Гласът на Лорън заглъхна, една и съща мисъл ги прониза. Мириса трябваше да преглътне сълзите си, за да може да прочете надписа под маската:

ТУТАНКАМОН

1361–1353 пр.н.е.

(Долината на фараоните, Египет, 1922 от н.е.)

Да, бил е почти на възрастта на Кумар. Златното лице се вглеждаше в тях през хилядолетия и светлинни години — лице на млад бог, покосен в разцвета си. В него се четяха мощ и увереност, но липсваха арогантността и жестокостта, които биха му дали неизживените години.

— Защо тук? — запита Мириса, предугаждайки отговора.

— Изглеждаше подходящ символ. Египтяните са вярвали, че ако извършат съответните обреди, мъртвите ще продължат да живеят и в отвъдния свят в някакъв вид. Чисто суеверие, разбира се, но все пак, като го донесохме дотук, ние направихме това реалност.

Но не по начина, по който аз бих желала, помисли си Мириса тъжно. Трудно й бе да повярва, че тези черни като нощта очи на краля-момче, гледащи я от нетленната златна маска, са само очи на великолепна творба на изкуството, а не на жив човек.

Тя не можеше да откъсне очите си от спокойния и все пак хипнотизиращ поглед през вековете. Още веднъж протегна ръка и погали златната буза. Благородният метал ненадейно й напомни за една поема, която бе прочела в архивите на Информационното хранилище, настройвайки компютъра да търси думи на утешение в литературата от миналото. Повечето от стотиците стихове бяха неподходящи, но тези напълно съответствуваха:

(Неизвестен автор —? 1800–2100)

«Те връщат неопетнен образа на човека, от монетаря изсечен,

образ на момък, в своя триумф покосен

старини да доживее — необречен».

Лорън изчака спокойно мислите на Мириса да преминат своя път, после плъзна някаква картичка в невидим за нея процеп до посмъртната маска и една въртяща се врата безшумно се отвори.

Беше нелепо да се намериш в гардеробна, пълна с кожуси, в един космически кораб, но Мириса разбра необходимостта от тях. Температурата вече бе спаднала с много градуси и тя усети, че трепери от необичаен студ.

Лорън й помогна да облече термокостюма — съвсем не лесна задача при безтегловност — и двамата полетяха към покрития със скреж стъклен илюминатор на късата стена на малкото помещение. Кристалният люк се отвори и отвътре ги връхлетя поток от ледено студен въздух, какъвто Мириса не би могла дори да си представи, а камо ли да си помисли, че е възможно да съществува. Тънки ледени люспици затанцуваха около нея като призраци. Тя погледна Лорън, сякаш го питаше: «Не очакваш да влезна там, нали?»

Той я хвана за ръка, вдъхвайки й увереност, и каза:

— Не се плаши, костюмът те предпазва, а след няколко минути ще свикнеш със студенината върху лицето ти.

Трудно й бе да повярва, но той се оказа прав. Когато го последва през отворения люк, дишайки предпазливо, тя се изненада, че преживяването не е неприятно. Всъщност то бе освежаващо; сега разбра защо хората с желание са ходили в полярните области на Земята.

Тя лесно би могла да си представи, че се намира там, защото й се струваше, че лети над мразовита снежнобяла вселена. Навсякъде около нея блестяха клетките на стените, подобни на пчелни гнезда, които вероятно бяха направени от лед — хиляди шестоъгълни гнезда. Беше нещо подобно на «магелановия» леден щит, в умален вид, с тази разлика, че отделните елементи тук бяха с широчина само около метър и свързани един към друг с гроздове от тръби и кабели.

Ето къде бяха те, всички спящи около нея — стотиците хиляди колонисти, за които Земята все още бе, в буквалния смисъл, спомен от вчерашния ден. Какво ли могат да сънуват, зачуди се тя, недостигнали още средата на своя петстотингодишен сън? Дали мозъкът сънуваше изобщо в оная ничия земя между живота и смъртта? Според Лорън — не, но кой би могъл да е сигурен наистина.

Мириса бе гледала видеофилми за живота на пчелите, кръжащи по своите загадъчни задължения вътре из кошерите, помисли си, че и тя като тях се суети тук, водена от Лорън, стиснал здраво ръката й — из мрежестата винкелна конструкция, преплетена по фасадите на огромната пчелна пита. Вече бе напълно свикнала с безтегловността, а и не забелязваше свирепия студ. Почти не чувствуваше тялото си и понякога трябваше да си казва, че това не е сън, от който ще се събуди.

Никакви имена не бяха изписани по клетките, но всички бяха номерирани с азбучно-цифров код; Лорън уверено спря пред Н-354. Натисна един от бутоните и хексагоналният метално-стъклен контейнер се плъзна напред по телескопичните релси, за да открие спящата вътре жена.

Тя не бе красива, макар че не бе честно да съдиш за външността на жена без красотата на короната от коси на главата й. Кожата й имаше цвят, какъвто Мириса никога не бе виждала и който, тя знаеше, беше станал много рядък и на Земята — черен, толкова наситено черен, че почти синееше, И бе толкова съвършена, че Мириса не можа да скрие обзелата я за миг завист; в главата й се мярна видение на сплетени тела, абанос и слонова кост — видение, което щеше да я преследва през остатъка от живота й.

Отново погледна лицето. Дори в тази вековно дълга забрава от него лъхаше твърдост и интелигентност.

Можехме ли да бъдем приятелки, питаше се Мириса, съмнявам се, прекалено много си приличаме. Значи ти си Кайтани, ти носиш първото дете на Лорън към звездите. Но дали тя наистина ще бъде първа, като ще бъде родена векове след моя син? Първо или второ — желая й добро.

Тя все още бе вцепенена, макар и не от студа, когато кристалната врата се затвори зад тях. Лорън нежно я водеше обратно по коридора и покрай пазителя.

Още веднъж пръстите й докоснаха лицето на безсмъртното златно момче. Тя се стресна в краткия миг на първия допир, когато то й се стори топло при докосването на пръстите, но после разбра, че тялото й още не е възвърнало нормалната си температура.

Това щеше да трае само минути. Но колко ли време щеше да мине, питаше се тя, докато се стопли ледената топка в сърцето й.