Песните на далечната Земя

21. Академията

Броят на членовете на Таласката академия на науките бе ограничен до симпатичното бинарно число 100 000 000, или 256 за тези, които предпочитат да броят на пръсти. Ръководителят на научната секция на «Магелан» доктор Ан Варли одобри този ограничен достъп, достатъчен за поддържане на регламента. Академията изпълняваше задълженията си съвсем сериозно; президентът сподели, че в момента членовете й са само 241, тъй като се бе оказало невъзможно всички вакантни длъжности да се заемат от квалифицирани специалисти.

От тези 241 не по-малко от 105 присъствуваха физически в аудиторията на академията, а 116 бяха регистрирали присъствие чрез комуникаторите си. Това бе рекордна цифра и доктор Ан Варли се почувствува изключително поласкана, въпреки че не можа да скрие обхваналото я за миг любопитство относно липсващите 20.

Тя почувствува също и известно неудобство от факта, че я представиха като един от водещите астрономи на Земята, макар че бе самата истина до деня, в който… уви… трябваше да напусне родната си планета с «Магелан». Времето и Случаят бяха предложили на бившата директорка на… бившата… лунна обсерватория «Шкловски» тази невероятна възможност да оцелее.

Тя добре знаеше, че в сравнение с такива колоси, като Акерли, Чандрасекхар и Хершел, да не говорим за Галилей и Коперник, не е нищо повече от способен специалист.

— Ето — започна тя, — сигурна съм, че всички сте виждали тази карта на Сейгън — възможно най-добрата репродукция, получена от облитания и радиохолограми. Подробностите са много оскъдни, разбира се — в най-добрия случай с точност до десет километра, но и това е достатъчно, за да се предвидят основните характеристики на планетата. Диаметър — петнадесет хиляди километра, малко по-голяма е от Земята. Атмосфера — плътна, почти само азотна. И никакъв кислород за щастие!

Това «за щастие» винаги изостряше вниманието, караше слушателите да се изправят изненадани.

— Разбирам учудването ви; хората обикновено се отнасят с предубеждение към дишането. Но в десетилетията преди ексода^[7] се случиха много неща, които промениха понятията ни за Вселената. Отсъствието на други живи същества (в миналото или в настоящето) в Слънчевата система и неуспехът на ТИЦ^[8] програмите, въпреки че продължиха повече от шестнадесет века, убедиха буквално всички, че живот се среща съвсем рядко другаде във Вселената и поради това трябва да се цени изключително много. Оттук следва, че всички форми на живот заслужават уважение и трябва да се пазят. Някои спореха, че не трябва да се унищожават, а да се запазват под най-строга охрана дори и злокачествените патогени и болестотворните бактерии. Фразата «Да ценим живота!» доби изключителна популярност по време на Последните дни и не бяха малко тези, които я отнасяха не само към човешкия живот. Приемането на принципите на биологична ненамеса доведе до известни усложнения. Отдавна е било взето решение да не се правят опити за заселване на планета, на която са регистрирани разумни форми на живот. Човешката раса си е спечелила лоша слава още на собствената си планета. За щастие — или за нещастие! — подобна ситуация изобщо не е възниквала. Но спорът продължил. Да предположим, че се намери планета, на която животинският свят едва-що е започнал да се развива — трябва ли да останем настрана и да предоставим еволюцията в ръцете на случайността, вследствие на което след мегагодини може би ще възникне разум? Да се върнем още по-назад — ами ако се е зародил само растителният живот? Ако има само едноклетъчни организми? Може би ви се вижда странно, че хората са се заели да коментират такива морални и философски въпроси във време, когато съществуването на самото човечество е било поставено на карта. Но близостта на смъртта насочва мисълта именно към съществено важните неща: Защо съществуваме? И какво се иска от нас?

Концепцията на «метазакона» — положително всички сте чували този термин — стана много популярна. Възможно ли бе да се разработи правен и морален кодекс, приложим за всички мислещи същества, а не само за двукраките, дишащи въздух млекопитаещи, които за кратко време са господствували на планетата Земя. По стечение на обстоятелствата доктор Колдър бе един от тези, които водеха спора. Той загуби много от почитателите си сред онези, които смятаха, че щом хомо сапиенс е единственият известен разумен вид, неговото оцеляване има преимущество при всички обстоятелства. Някой измисли ефектен лозунг: «Човекът или пихтиестите форми? — Да бъде човекът!»

За щастие, доколкото знаем, все още не е имало преки сблъсъци. Вероятно ще минат векове, докато всички кораби-разселници, разпратени от Земята, осъществят обратна връзка. А ако някои от тях не се обадят — е… Пихтиестите форми на живот може и да са надделели…

През 3505 година, когато се състоя последната сесия на Световния парламент, се утвърдиха основните принципи — прочутата Женевска директива — за бъдещата колонизация на планетите. Повечето хора смятаха, че тези принципи са прекалено идеалистични и с положителност няма начин да бъдат строго приложени. Но те бяха израз на стремеж — последен жест на добра воля към Вселената, която може би никога няма да може да го оцени.

Нашата мисия трябваше да бъде съобразена само с един от основните принципи, но той бе най-широко известният и възбуди горещи спорове, тъй като изключваше някои от най-обещаващите обекти. Присъствието на повече от няколко процента кислород в атмосферата на дадена планета е определено доказателство, че на нея съществува живот. Този химически елемент е прекалено реагиращ, за да се среща в свободно състояние, освен ако непрекъснато се възпроизвежда от растения или техен еквивалент. Разбира се, присъствието на кислород не означава задължително животински свят, но то полага основите за възникването му. И макар че животинският свят рядко означава развитие на разум, не е създадена друга приемлива теория за достигане на този етап. И така, според принципите на «метазакона» планетите със съдържание на кислород бяха поставени под забрана. Честно казано, съмнявам се дали би се стигнало до това драстично решение, ако не бе квантовият двигател, който ни предложи буквално неограничена мощ и достъп.

Позволете ми сега да ви обясня какво ще трябва да извършим, след като пристигнем на Сейгън-2. Както се вижда от картата, повече от петдесет процента от повърхността е покрита с лед — до дълбочина приблизително три километра. Това е кислородът, който ни е нужен — всичкият!

След като установим «Магелан» на стационарна орбита, ще преобразуваме малка част от мощността на квантовия му двигател в насочен топлинен лъч. Така ще стопим леда и същевременно ще постигнем разпадане на изпаренията на водород и кислород. Водородът бързо ще излети в пространството, ако се наложи, ще подпомогнем процеса с насочен лазарен лъч. Само двадесет години по-късно Сейгън-2 ще има атмосфера със съдържание на O2 — десет процента, макар че ще е все още прекалено наситена с азотни окиси и други отровни съединения и няма да бъде добра за дишане. За да ускорим процеса на този етап, ще започнем да внасяме специално създадени бактерии, дори растения. Въпреки топлината, която ще сме й предали, планетата все още ще е прекалено студена — температурата й ще бъде под точката на замръзване с изключение областта на екватора в продължение на няколко часа около обед. Ето къде ще използуваме, вероятно за последен път, квантовия двигател. «Магелан», намиращ се до този момент изключително само в пространството, най-после ще направи планетно кацане. След това всеки ден в подходящ час и за петнадесет минути двигателят ще се включва на максималната мощност, която позволява конструкцията му и основата, на която е стъпил. Няма да знаем колко време ще продължи тази операция, докато не направим първите опити; възможно е да се наложи преместване на кораба, в случай че първата му площадка се окаже геологически нестабилна. От приблизителни изчисления знаем, че това задействуване на двигателя ще трябва да се прави всеки ден в продължение на тридесетина години. По този начин ще забавим въртенето на планетата, докато тя се спусне достатъчно близко до Слънцето, за да придобие умерен климат. Ще продължим да използуваме възможностите на квантовия двигател още двадесет и пет години, за да се установи кривата на орбитата. Но по това време Сейгън-2 вече ще бъде годна за живот, макар че зимите й ще бъдат люти, преди да се установи на постоянна орбита.

И така, след всичко това ние ще разполагаме с една девствена планета — по-голяма от Земята, с четиридесет процента океан и със средна температура — около двадесет и пет градуса. Атмосферата й ще съдържа седемдесет и пет процента от съдържанието на кислорода в земната атмосфера, но то ще продължава да нараства. И тогава вече ще е време да събудим нашите деветстотин хиляди жители, все още спящи в хибернация, за да им дарим този нов свят.

Това е сценарият, освен ако непредвидено развитие на нещата — или някакви открития — не ни накарат да напуснем планетата. Или пък, ако се случи най-лошото…

Доктор Варли се поколеба за миг, но продължи, усмихвайки се мрачно:

— Не! Каквото и да се случи, ние с вас никога няма да се срещнем отново! Ако се окаже, че Сейгън-2 е неосъществим проект, ще продължим нататък, към следващата подходяща цел — на още тридесет светлинни години от нея. Тя може да се окаже дори по-подходяща. Може би с течение на времето ще създадем колонии и на двете планети, но това ще реши бъдещето.

Коментарите не започнаха веднага; повечето академици изглеждаха слисани, макар че аплодисментите им бяха искрени. Президентът, който благодарение на дългогодишния си опит винаги имаше по няколко предварително подготвени универсални въпроса, пръв търкулна топката:

— Един банален въпрос, доктор Варли, но… на кого е наречена Сейгън-2?

— На един писател, фантаст от ранното трето хилядолетие.

Ледът бе разчупен, точно според намеренията на президента.

— Докторе, споменахте, че Сейгън-2 има поне един естествен спътник. Какво ще стане с него, когато промените орбитата на планетата?

— Нищо особено. Само едно слабо отклонение от първоначалната му орбита. Той ще се придвижи заедно с планетата си.

— Ако директивата от… как казахте?… 3500-а…

— От 3505 година.

— … е била ратифицирана по-рано, ние щяхме ли да бъдем тук сега? Искам да кажа — щеше ли Таласа да попадне под забраната?

— Много хубав въпрос! Често сме го разисквали. Мисията на заселничеството от 2751-ва година — вашият Кораб-Майка на Южния остров — положително щеше да бъде в противоречие с директивата. За щастие проблемът не е възникнал. След като нямате местни сухоземни животни, принципът на ненамеса не е нарушен.

— Спорно е — обади се една от младите представителки на академията за явно удоволствие на по-старите й колеги. — Приемайки, че присъствието на кислород в атмосферата означава наличие на живот, как можете да бъдете сигурни, че обратното твърдение е вярно? Човек може да си представи всякакви същества, дори разумни, на планети без каквато и да е атмосфера даже. Ако нашите еволюционни наследници са машини, както предполагат много философи, те ще предпочитат среда, в която няма да ръждясват! Имате ли представа колко стара е Сейгън-2? Тя може и да е преминала през кислородно-биологичната ера; там може да ви очаква машинна цивилизация?

От публиката се разнесоха неодобрителни възгласи. Някой измърмори «фантастика!» с тон на възмущение. Доктор Варли изчака да отмине вълнението и отговори кратко:

— Не сме го мъдрили толкова! Но ако попаднем на машинна цивилизация, едва ли ще се съобразяваме с принципа на ненамеса. В такъв случай много повече би ни разтревожил въпросът, какво тя може да направи с нас, отколкото обратното!

В дъното на залата бавно се надигна стар човек, най-старият, когото д-р Варли бе виждала на Таласа. Председателят набързо драсна някаква бележка и й я подаде: «Професор Дерек Уинслейд — 115 — ГОМ^[9] на т. наука — историк». Доктор Варли за миг се замисли над значението на ГОМ, после внезапно се сети, че означава «патриарх».

Символично е, помисли си тя, че доайенът на ласанската наука е историк. През цялата си седемстотингодишна история трите острова бяха дали само шепа оригинални мислители.

Но това не бе основание за критика. Ласаните са били принудени да изграждат инфраструктурата на цивилизацията си от нула; имало е малко възможности за изследвания, които не са били предназначени за пряко приложение. А имало е и по-сериозен и деликатен проблем — този за броя на населението. По което и да е време, в която и да е научна дисциплина на Таласа никога няма да има достатъчно работници; за да се достигне до «критична маса» — минималният брой опониращи умове, необходим за поставяне началото на всяко фундаментално изследване в някакво ново поле на знанието. Само в математиката и музиката се явяват редки изключения на това правило — един Рамануян или един Моцарт могат да се родят от нищото и да бродят сами из непознатите океани на мисълта. Най-известното име в ласанската наука бе Франсис Золтан (214–242). Името му и досега се споменаваше с уважение, петстотин години по-късно, но доктор Варли таеше известни резерви и спрямо неговите неоспорими качества. Струваше й се, че всъщност никой не бе разбрал същността на откритията му в областта на свръхтрансфинитните числа, а за доразвиване на идеите му — реалното изпитание на всички новосъздадени теории — изобщо не можеше да се говори. Дори сега прочутата му «последна хипотеза» все още представляваше доказателство или опровержение.

Тя подозираше, но бе много тактична, за да си позволи да каже на ласанските си приятели, че ранната трагична смърт на Золтан е преувеличила заслугите му, обкръжавайки спомена за него с химерни надежди за това, какво е можело да бъде. Фактът, че бе изчезнал след отплаването си от Северния остров, бе вдъхновил съчинителите на многобройните романтични легенди и гадания — разочарование от любов, ревниви съперници, невъзможност да открие критични доказателства, ужас от самата свръхбезкрайност — нито едно от тях нямаше нищо общо с истината. Но всички те бяха допринесли за създаването на ореола около личността на най-изтъкнатия гений на Таласа, отишъл си в разцвета на своята творческа младост.

Но за какво говореше старият професор? О, за бога! Винаги когато се стигне до задаването на въпроси, все ще се появи някой, който да постави на разискване най-неуместната тема или да се възползува от възможността да тълкува някоя любима хипотеза. През дългата си практика доктор Варли се бе научила да се справя добре с такива натрапници и обикновено успяваше да ги осмее. Но сега от нея се очакваше почтително отношение към един ГОМ, заобиколен от уважението на колегите си, а освен това и на негова територия.

— Професор, ъ… Уинздейл…

— Уинслейд! — прошепна припряно председателят, но тя реши, че ако се поправи, само ще влоши нещата, и продължи:

— Въпросът, който зададохте, е много интересен, но е предмет на друга лекция. Или по-скоро — на поредица от лекции. Дори и тогава само ще го зачекнем. Но да разгледаме първата му част. Няколко пъти вече чуваме подобна критика — просто не е вярно! Изобщо не сме правили опит, както казвате вие, да крием тайната на квантовия двигател. Пълната научна теория се съхранява в информационното хранилище на кораба и е включена в материала, който ще бъде прехвърлен във вашето хранилище. Като съобщавам тези неща, не искам да възбуждам празни надежди. Честно казано, никой от действуващия екипаж на кораба не разбира същината на двигателя. Ние знаем как да го управляваме — това е всичко! В хибернакулума на кораба спят трима учени, за които се предполага, че са експерти по двигателя. Опасявам се обаче, че ако ги събудим, преди да стигнем до Сейгън-2, това наистина ще ни навлече сериозни неприятности! Хората полудяваха, като се опитваха да си представят геометрикодинамичната структура на хиперпространството или търсеха отговор на въпроса защо Вселената първоначално е имала единадесет измерения вместо много по-красивото число — десет или дванадесет например. Когато се записах в курса по «Основи на двигателните сили», моят инструктор ми рече: «Ако можеше да разбереш квантовия двигател, нямаше да си тук! — щеше да бъдеш горе, на Лагранж-1, в Института за авангардни технологии». И той ми каза едно полезно сравнение, което ми позволи да заспивам отново, когато се събуждах нощем от кошмари, в които подсъзнанието ми се опитваше да си представи какво всъщност представлява десет към минус тридесет и три сантиметра.

«Екипажът на «Магелан» трябва да знае само какво прави двигателят», каза ми инструкторът, «той е нещо подобно на инженерния персонал, грижещ се за поддържането на електроразпределителната мрежа. Щом знаят добре как да включат захранването с енергия, не им е необходимо да знаят как се генерира тя. Може да идва от нещо много елементарно като динамото, слънчевата батерия или водната турбина. Те, естествено, биха могли да разберат принципите на действието им — но това не би им било необходимо, за да изпълняват добре задълженията си. Възможно е енергията да се получава и от много по-сложен източник, като ядрения или термоядрения реактор, или от муонов катализатор, или от Пенроуз Ноуд, или пък от ядрото на Хокинг-Шварцшилд — разбираш ли какво искам да ти кажа! Някъде в процеса на овладяването на знанията ще трябва да изоставят всякаква надежда, че ще разберат; но те все пак ще бъдат напълно компетентни инженери, кадърни да подадат електричество, когато и където е необходимо.»

— По същия начин — продължи доктор Варли — ние можем да подадем на «Магелан» команда да отлети от Земята за Таласа — и, надявам се, да продължи към Сейгън-2, — без да знаем какви сили и как всъщност управляваме. Но някой ден, след много векове, може би отново ще се роди гений като този, създал квантовия двигател… А кой знае, това може да се случи първо при вас. Някой бъдещ Франсис Золтан може да се роди на Таласа. И тогава вие ще дойдете да ни навестите.

В действителност тя не вярваше на това. Но то бе хубаво заключение, което предизвика буря от аплодисменти.